От писанията ми дотук, трябва да е станало ясно, че семейството ми се гради върху два Колоса с коренно противоположни светогледа. Моят и Емовият. Как сме успели да просъществуваме  вече 17 години, продължава да е загадка както за всички, които ни познават, така и за самите нас.

А пък с порастването на синовете ни, стана ясно, че всеки от нас е репродуцирал своя светоглед/начин на мислене в едно от децата ни.

Големият, Виктор, е целият на мен. Гледа си работата, като не желае да пречи на никого, стига да е нахранен. В замяна, би искал и никой да не му се пречка и на него ( несбъдната мечта както за него, така и за кротката му майка).

Несбъдната ни е, понеже другите двама вкъщи, най-много обичат да ни контролират. Малкият ни син, Никола, е целият на татко си. Основната му страст се състои в това да е стожер на семейството си.  Семейният стожер няма задължения, има само права.  Те включват да знае кой къде е във всеки един момент. Както и да подлага действията му на строг контрол и последващ критичен разбор.

Другата страст на Никола, също е наследена от баща му. А тя е  да прави бизнес с балъци. „Бизнес“ и за Никола, и за татко му, винаги означава едно. Хващаш предварително намерените и хубаво обработени балъци и им продаваш някакъв боклук с многократна надценка.

Хубавото на Никола обаче е, че колкото е безскрупулен по отношение на балъците, също толкова e грижовен спрямо майка си. Един простичък пример:

Когато съм командировка, семейният ни Вайбър чат, наречен от Никола „Family Pro“,  изглежда така:

Никола: 10:28 ч. Мами, моля те пиши преди да излети самолета и моля те ми пиши, веднага след като кацнеш.

Аз: 10:30 ч. Добре. След малко излитаме.

( Докато самолетът е летял)

Никола: 11:45 ч Кацна ли?

Никола: 12:05 ч Ехооооо

Никола: 12:07 ч @nia yotova, Всичко наред ли е, защо не отговаряш?

Никола: 12:11: Болен съм, веднага звънни да ме чуеш, не ми е добре ( от отчаяние е включил тежката артилерия)

Никола: 12:12 ч @nia yotova!!!

(Самолетът каца)

Аз: 14:38 ч Кацнах току-що в ( примерно) Лисабон, всичко е наред.

Никола: 14:38 Ох, добре че най-накрая писа…

Емо: 15:00 Тя майка ти е такава, въобще няма да се сети и да ни драсне два реда дали е жива или умряла.

Виктор: 17:30 Мами? Ти си в Лисабон??? Сега кой ще ми сготви за вечеря???

Никола: 17:31 Командировка е, Викторе, как може да не знаеш къде се намира майка ти!!!

Виктор: 18:40 Аааааа ма ти ДНЕС ли заминаваше…..ясно

Емо: Абе моля ти се, тоя Виктор е по-завеян и от майка ви….

Цялата тази прекрасна семейна динамика по някаква причина продължава да бъде търсена и канена на всичките семейни партита на приятелите ни полякинята Ана и англичанина Стиви. ( За приключенията ни на сватбата им във Вроцлав можете да прочетете тук).

Този път сме специални гости на рождения ден на Стиви в Лондон. Ана и Стив са ни поканили в една от къщите си в Нотинг хил, за която съм разказвала и друг път. Къщата е произведение на изкуството, където няма нито една прашинка. Всичко е много скъпо, но и подредено с много вкус. Доскоро 3те етажа на дома на приятелите ни, са пълни с предмети от целия свят, които са донесли от околосветските си пътувания. Етажите вече са 5, тъй като те са построили още два, само че на кота -1 и -2.

Винаги  на фона на тази къща аз се чувствам като  мазно лепкаво източно-европейско петно, недостойно да обитава това съвършенство. Слава Богу, притежателите й се борят с този ми комплекс за малоценност, като продължават да  ни канят там по всевъзможни поводи. Тоя път, са поканили не само нас с Емо, но и децата ни.

Тъй като ще бъдем в Лондон само за уикенда – крайно недостатъчно за разглеждане на града време – аз съм казала на децата да си изберат по 1 едно интересно нещо, което да правят там.

12 годишният Никола вече си е избрал. Иска да се докосне до най-голямата магия на Лондон. И това не са London eye, Грийнуичкият меридиан, Бъкингламският палат,  или Биг Бен.

Не, приятели, най-голямата магия на Лондон е друга. В този блог ще разберете точно каква.

Кацнахме на Лутън в 21 ч и докато се доберем до самия град минаха още 2 часа. От Marble Arch трябваше да си вземем Uber. Като сложиш и двата часа разлика с България, вече по българско време беше 1 сутринта. Знаех от опит, че като пристигнем, домакинята ще иска да си говорим много дълго време. На мен зверски ми се спеше, втори уикенд ми се крадеше от полагащия ми се сън. Предишния уикенд пак не се наспах като хората, заради едно парти на Асикс, което ще ви опиша със следните емотикони:

Това ви е предостатъчно като информация.

Обратно в Лондон. Опитах се да строя семейството ми, което вече се беше разпръснало по все още отворените магазини на английската столица, която е от типа градове, които никога не спят.

Усилията ми не бяха оправдани. Докато мигна, вечно гладният Виктор беше изчезнал някъде да си купува сандвичи. Емо и Никола бяха потънали в един от тия огромните, вечно осветени и вечно отворени магазини, в които се продават пластмасови отливки на Крал Чарлс, тениски с надпис „Сестра ми отиде до Лондон и оттам ми донесе тази мизерна тениска“, магнити с форма на телефонни будки и тн.

Причината точно този магазин да грабне окото на малкия ми син е, че на витрината му беше построена пирамида от разноцветни пластмасови бутилки. Пирамидата беше осветена стратегически от всички страни; фосфоресциращи  светлини пъплеха тържествуващо по нея и само където не беше пазена от двама стражи на Нейно, пардон на Негово Величество, от двете й страни.

Защото, приятели, на тази витрина беше изложена магията на Лондон! Най-великата атракция на английската столица и основната причина, поради която по-малкият ми син беше благоволил да посети града.

Безалкохолна напитка, наречена PRIME. Обикновена пластмасова бутилка пълна с гадно на вкус безалкохолно. Която обаче се разграбваше като топъл хляб от 12 годишните момченца, въпреки  че цената й в този конкретен магазин беше 16 паунда на бутилка. 16 паунда е 37 лв.

Ето я официалната й страница.

Защо е толкова скъпа ли? Защото двамата ютубъра от снимката я рекламират и защото я няма в България. Е, имало я в един магазин в Парадайз, но била 100 лева шишето. Малкият син ни гледаше с ей такива блеснали очи, докато ни разказваше тези мистични потайности.

С обещанието, че нищо повече няма да си купува от Лондон ( забравено на следващата сутрин), Никола излезе с пружинираща стъпка от магазина, с бутилката Прайм под мишница.  Разпрати снимки и видеа на приятелите си, нищо че в България беше вече  малките часове на нощта. Получи веднага 7-8 поръчки. Любимият бизнес модел на Никола и баща му – „препродавам боклук на балък“ започна ясно да се очертава в подстриганата му първи номер главица.

Че напитката е боклук той вече беше разбрал сам, опитвайки  я.  Намери я за толкова отвратителна на вкус, че ме накара мен, вечната му кофа за отпадъци, доизяждаща разтопените му шоколади и вкоравената му пица,  да му доизпия и Прайма. На вкус е нещо средно между Степ напитките от 90те и антибиотик за бебета.

С очертаването на бизнес перспективата, пред Никола се появиха веднага и два проблема, или както се казва на бизнес език, две бариери пред излаза му на нов пазар.

1/ Транспорт. Как ще пренесе чудодейната напитка до България? – Ние бяхме само с ръчен багаж, в който не се позволяват течности. Опитът на Никола да ме накара да инвестирам в чекиран багаж, за да може да си пренесе спокойно стоката, удари на камък.

2/ Цена. Ако купуваше Прайма на 37 лева, трябваше да го продава на цена,  подобна на тази на мистичния търговец в Парадайз ( 100 лв), за да му излезе сметката. Като обяви 100 лв за Прайм в групата на съучениците му във Вайбър, броят на желаещите спадна драстично.

Семейството си легна, леко угрижено по спънките в бизнес  делата на малкото дете.

На другия ден се събудихме и изпълзяхме в кухнята на Ана, откъдето се разнасяше приятен аромат на кафе и топли закуски. Колкото и да бе огромна кухнята , тя вече беше пълна – освен домакините, в къщата сме спали ние 4мата и 7 роднини и приятели на Ана от Полша. Поканените на рождения ден са 70 и повече от 10% от тях спим в къщата на домакините.

При гледката на червенобузи, добре охранени поляци и полякини, пъплещи сънено от всички стаи на огромната къща към кухнята, Виктор се ужаси. Съзря в тях конкуренция за вниманието на Ана – ценност, която той смяташе, че следва да бъде запазена единствено за него.

Ана, която самоотвержено  вадеше закуски на конвейер, топли-топли от фурната и от котлона си, нямаше да бъде само негова. Трябваше да я дели с други гладни хора, някои от които невръстни деца!

-Мами, за мен няма да остане достатъчно закуска! –Вики ме дръпна настрани, за да ми сподели участта, от която най-много се страхуваше.

Спокойно Вики, Мами поема нещата в свои ръце!

-Ана, Виктор се притеснява, че няма да остане храна за него!

В този момент Ана вадеше една тава кифли от фурната.

Изправи се, избърса си ръцете в престилката, прегърна Виктор и направи следното официално изявление:

-Разбира се, миличък, теб ще те нахраня с приоритет! – погледна ме накриво и натърти на следните думи- Не искам след месец да прочета в блога на майка ти как съм те оставила гладен!

За пръв път в живота си Виктор оцени предимството на това да ми е син.

Като се наядохме, остана следващото голямо предизвикателство. Да опаковаме подаръка на Стиви.

Като истински средно-статистически българи, а и както споменах по-горе, ние не сме от хората, които ще направят кефа на нискобюджетната компания, като си платят за чекиран багаж. Дори и аз, най-широкопръстият член на семейството,  бях против да дам 160 лв на човек допълнително за багаж, имайки предвид, че сме там само за уикенда.

Затова не бяхме опаковали подаръка на Стив в София.  Сметнахме, че опаковката така или иначе щеше да се измачка в  ръчния багаж. Моментът за опаковане обаче безмилостно взе, че пристигна! Разполагахме с 2 листа опаковъчна хартия, ножица и тиксо.

Кажете сега обаче, как се опакова този подарък? Ако беше в правилна квадратна или правоъгълна форма, бих могла да сглобя нещо що-горе прилично. Но подарък с тази форма….

 

Аз лично, успех да го опаковам по един-единствен начин. Грозно.

Емо разкритикува остро уменията ми за опаковане на предмети с неправилна форма. Една от малкото му обективни критики към мен. Не пропусна да допълни, че ако той беше опаковал подаръка, щяло било да се получи много красиво.  По принцип той много обича да заплашва какво и как би сторил перфектно, като внимава винаги тези закани да се отнасят за нещо, което няма как да бъде проверено. Например, ако сме на плаж в жегата, той започва  да ме убеждава как с лекота ще спечели ски слалом.

В този конкретен случай, той започна със заканите колко добре би опаковал той подаръка, ако имаше възможност, но за съжаление е свършила хартията. Иначе щеше…..

Не беше забелязал обаче, че имахме останало цяло допълнително руло опаковъчна хартия, с която можеше да се развихри.

-Ми опаковай я ти бе, Емиле! Ей ти хартия, ей ти ножица, ей ти тиксо.

Емо отклони поканата ми за опаковане с аргумента, че той вече се е доказал на много фронтове в този живот. На мен нямало въобще какво да ми се доказва като опакова подаръци. Да не е някоя женичка, бе!

Емо завърши защитата  си с конкретна атака по моя фланг с любимата си пледоария, а именно  – изброяване на степените в градацията на световното нахалство:

-Ейййййй, Нахално –> По-Нахално -> Най-Нахално –> Ния! Ей това си ти, Нийо!

Еми то се е видяло, ще си ходим с грозно опакования подарък. Тръгнахме към ресторанта, където беше партито.

Аз все пак имах план за минимизиране на щетите. Облякох си роклята, с която си искам прошка от мъже, към които съм прегрешила. За светостта на природата ми може да се съди по факта, че тази рокля я ползвах целево едва за втори път в живота си.

Първият път беше съвсем наскоро, когато трябваше да уведомя съотборника ми Васко, комуто бях обещала да го пейсвам на философския сегмент на В100, че няма да мога да го сторя. Не че не исках, но В100 взе, че съвпадна с пътуването ми до Лондон.  След като поднесох извиненията си в тази рокля, Васко си даде вид на човек, който ми е простил. Затова сметнах, че роклята работи.

Сега щях да използвам това ярко розово, плътно прилепнало по мен оръжие още веднъж., Този път,  за да разсея Стиви от опаковката на подаръка му.

Докато чакахме на опашката гости, за да поднесем подаръка на рожденика, с Емо си подхвърляхме грозно опакования подарък все едно е бомба със запален фитил, която всеки момент ще избухне. С всяка една крачка, с която се доближавахме до рожденика, единият от нас подхвърляше грозотията на другия. Който пък моментално, почти от воле, я връщаше обратно. Чувствах се малко като играта „Музикални столове“, която играехме като бяхме деца. Играеш със свито сърце, знаейки, че в един момент музиката ще спре и ти можеш да се окажеш между два стола и да изгориш.

Еквивалентът на спирането на музиката тук беше в кого ще се окаже подаръкът, който продължавахме да прехвърляме един на друг като горещ картоф, в момента, в който се озовем пред рожденика.

Разбира се, това се оказах аз.

Анна и Стиви са заможни хора, повечето от приятелите им също. На мен ми се падна да предавам семейния подарък баш след едни достолепни лорд и лейди, подаряващи огромна, прекрасно опакована в черно и златно картина, изпълнила с размерите си половината ресторант. Сигурно някой Пикасо в оригинал.

Но такъв е животът, Стиви! Върховете се редуват с падения. В един момент получаваш скъпа картина, а следващите на опашката  са семейство Йотови и ти получаваш това:

 

Глътнах си корема, изпъчих всичко на север от глътнатия корем и се приближих към Стив.

-Стиви, честит рожден ден! Опаковката ни е много грозна, но ей сега ще я сваля – свалих я с умел жест. То и тиксото дето го бях оплела, за да не се разпадне опаковката, толкова държеше, де….

Стив неслучайно е успял и преуспял. Защото знае как да се държи така, че да не излага допълнително хората, които вече достатъчно са се изложили самички.

-Няма значение в какво е опакован подаръка ми, след като жената, която ми го поднася е в най-хубавата опаковка!

Ах ти моя розова прилепнала рокличке! Пак ме спаси! Добре, че Ани Ванчева ме накара да те купя – най-добре похарчените 39.99.

Трудното мина, сега остана да се веселим. Докато разговорите се леят, щедро се лееха и напитки. За съжаление храната не се раздаваше толкова обилно.

Виктор, спретнат в риза и панталон, дебнеше появата на сервитьорите.  Правеше си сметка да получи една голяма хубава чиния, която да си е само за него. В нея да има  примерно шницел и задушени картофи. Сметката си я е правил обаче без кръчмаря. Вместо индивидуални чинии, сервитьорите разнасяха общи плата с някакви дребни завъртулки в тях, с които Виктор не би могъл да си запълни и някой кариес.

Отгоре на всичкото, от него се очакваше, като мине сервитьорът, Вики да си вземе възпитано една салфетка, да си сложи в нея едно – единствено миниатюрно рулце съомга с копър, например, и да кимне възпитано на сервитьора в знак на благодарност. Демек – на мен и на изискания ми стомах, това ни е достатъчно, благодаря, свободен сте.

Междувременно, Никола беше успял да улиса един гост в неангажиращ  разговор за високите цени на напитката Prime. За мое учудване, човекът знаеше за този търговски феномен. После се оказа, че е защото редовно изпращал на племенника си в Сицилия, където явно също не се продава по магазините. Та от него Никола научи, че Прайм можеш да си купиш и на цена от 4-5 паунда в някои от веригите бензиностанции в Лондон. Не във всички, но в някои от тях.

Моментално приоритетите на Никола за идния ден се пренаредиха от посещение на музеи и стадиона на Челси, в обикаляне на лондонските бензиностанции.

С течение на вечерта всичко се нареди както децата ми искаха.

Виктор, скачайки във възпитана засада иззад най-първия ъгъл от който сервитьорите носеха новите плата, успя да спечели симпатиите им и след около час получи едно цяло плато с шишчета. Само за себе си. Ето го.

-Колко са мили, колко са добри хората в Англия – сподели ми той трогнат до сълзи, с пълна уста.

 

Добротата на хората в Англия се разгърна в пълната си мощ  и към Никола. Разказвайки за нелеката си участ в набавянето си на бутилки Прайм, явно е трогнал сърцето на събеседника си Михал, защото той му е обещал, че утре ще му изпрати изненада по Амазон.

 

На другия ден, след като се назакусвахме, разбира се, тръгнахме из града. Никола искаше веднага да се пръснем в 4те посоки на града и всеки от нас да търси Прайм по бензиностанциите. Но аз се наложих, че все пак тия деца трябва  да придобият поне малко култура.

Настоях  да посетим два от музеите, които от предишните ми посещения в Лондон, помня че бяха много интересни. Природно-научния музей и Музея на науката.

В Природно-научния издържахме точно 15 минути.

Трагичната фигура на Никола, удрящ ритмично отчаяното си чело в една колона, с мъченически прекършени рамене и поглед забит трагично в пода на музея, успя да ни предаде посланието, „Вода газя, жаден ходя“.

Все пак детето се намираше в град  с множество бензиностанции на които може да се намери  Прайм на изгодни  цени, че да завъртя и то някое бизнесче. Но вместо да му помага в предприемаческите му начинания,  майка му го беше  чучнала да разглежда някакви кокали на умрели животни.

Останалата част на деня не само отметнахме набързо музеите, стадиона и една кръчма, но и успяхме да купим няколко бутилки Прайм на човешки цени. Прибирайки се вечерта „вкъщи“, ни чакаше доставката от Амазон – подарък от новия приятел на Никола. Още 3 бутилки Прайм – две розови и една червена.( Оказва се, че някои цветове бутилки са по-търсени от други. Колкото и нелепо да ви звучи, в Прайм си имат и цветова йерархия).

На вечеря дори Стив, сериозен бизнесмен, искаше да разбере каква е цялата истерия около Прайм-а.

Една от бариерите, изброени в началото на блога – тази с високите цени на стоката, беше отстранена. Никола обясни на Стиви, че в момента е останал само един проблем – как да пренесе Прайм-а в България, след като майка му ,( тук ми хвърли укоризнен поглед), не иска да му закупи чекиран багаж.

Разговорът беше като бизнесмен с бизнесмен.

Никола сподели със Стив, че мисли да излее оригиналната течност, за да успее да пренесе поне празните бутилки в ръчния багаж. След това в София, да ги напълни с някаква подобна на вкус евтина течност.

Стиви видя веднага пробив в бизнес плана.

-А как ще обясниш разпечатаните капачки? Виж, Никола, в случая ценното за твоите потенциални купувачи, е брандът. Защо не си намериш някой в София да ти напечата етикети на Prime. След това си купуваш бутилки безалкохолно и им залепваш Prime етикетите. Така капачките няма да са разпечатани.

-Или – намеси се Емо – можеш да занесеш празните Prime бутилки в София. След това да си налееш все пак новата течност, пък като те питат защо капачките са разпечатани, да кажеш, че на митницата са искали да проверят дали в Prime-a няма наркотици….

Прехапах си езика, за да не споделя, че с тия цени на Prime-а хич не е изключено в тях да се пренасят и наркотици..

Според вас коя стратегия предприе Никола, веднага след кацането си в София ?