На старта съм. Часът е 23:50. Тази година виждам страшно много хора. Състезанието става все по-популярно, а обявяването на награден фонд от 5000 € за счупен рекорд е наредило отпред най-силните атлети. Всеки на старта иска да бъде част от „онази година, в която рекордът падна“. Аз също. За късмет (или пък не), това ми се случи и при мъжете през 2025 г., и при жените тази година.Нареждам се на опашката, но най-отзад, тъй като закъснях и фунията на старта вече е препълнена. Убеждавам се, че няма значение – тази година съм решила да тичам за кеф, без да ми пука къде точно се намирам.
Обаче, оба-че, обачеееее… цялото ми същество отвътре крещи, че отдавна не ми е мястото баш най-отзад. Колкото и да се правя на непукист, все пак се подготвях сериозно – макар и далеч от структурираните тренировки с истински треньор от предишните години.Само че ми е крайно неудобно да се бутам пред хората. Чувствам се зле, все едно съм пред лекарски кабинет и съм от онези: „Аз само да попитам нещо“. Затова прилагам тактика: започвам да търся познати лица напред. Така хем отивам да ги поздравя, хем сменям позицията си с по-предна. Добре, че бягането е социален спорт и с годините натрупах много приятели сред бегачите, та покрай поздравите дръпнах доста напред.
Докато подминавам една групичка непознати, дочувам реплика: „Тази е Асикс, много добре бяга“. Може и да не е било точно така, но аз така си го чух. И това ме зарежда изключително много. Благодаря ти,непознати човеко, за оценката! На моменти по трасето се сещам за думите ти и те ми дават сили.
Стартът е даден и тръгвам. На теория знам с какъв пейс трябва да се движа, за да завърша около 12 часа – споделиха ми го няколко души с опит, тренирали за различни часови блокове. Но аз карам така, както се чувствам добре. Бързам, знам го. Наясно съм, че напред в играта това може да ми изяде главата. Ама не ми пука особено. Каквото стане. Тази година тръгвам без очаквания, с отворено сърце и ще бягам така, както тялото ми желае.И тялото ми продължава напред, докато мозъкът ми се е съсредоточил само в една-единствена мисъл: „Не падай преди Кладница! Не паднеш ли там, ще завършиш!“Е, не паднах.
Даже си тичам много добре. Намирам си темпото, в което се чувствам комфортно, и си кретам с него. На моменти около мен има хора, на моменти съм напълно сама. В последствие разбрах, че Цеци с който миналата година се дърпахме на места, тази година е бягал плътно зад мен в този участък. На Кладница спирам само за вода и краставица и веднага продължавам.Там се засичаме с Жулиен. До този момент той е пейсвал Емо от Западен парк, но Емо се е отказал. Жулиен, който е страхотен бегач, ми прави неочаквано предложение – да стане мой пейсър. Пита ме за какво време искам да финиширам, за да ме докара до финала. Вярвам на него, но на себе си – не особено. Предстои твърде много път, за да му задам темпо, което после на всичко отгоре ще трябва и да спазвам. Отказвам му с мотива, че днес съм излязла просто да се забавлявам. Казвам му, че макар да е доста назад в момента, има реален шанс да слезе под 10 часа, нищо че е в тълпата за 11-12 часа.И той тръгва. В крайна сметка финишира за 9:50 ч. – изумително постижение, предвид това колко бавен беше в първите 25 километра!
Тръгвам към язовир „Студена“. По пътя подминавам Пирин Галов, който за поредна година е направил свой мини (а всъщност – мега!) подкрепителен пункт с яка музика и светлини. Пирине, искрено се надявам организаторите на състезанието да вземат пример от теб! Тази година, откъм отношение и подкрепа от страна на доброволците по официалните пунктове, изданието беше едно от най-разочароващите.
Към „Студена“ всичко е наред, с изключение на температурата. От няколко години насам органично ми е все топло, а тази година ми е направо горещо. Очакванията ми температурите около язовира и след него да паднат се оказват пълен мираж. Като ветеран от бруталното издание през 2021 г. подсъзнателно очаквам кал, но трасето е сухо като барут. Стигам пункта, сипвам си вода, вземам поредната краставица и тръгвам към Боснек, след който предстои омразното изкачване към Чуйпетлово.Там обаче имам готова тактика, която да излъже главата ми: ще тичам 700 метра, а 300 метра ще ходя. Докато се заигравам да следя часовника и да пресмятам кога свършват заветните 700 метра, за да походя малко, неусетно се оказва, че съм изминала цели 11 километра! На Чуйпетлово ме посреща огромна опашка за вода. Оглеждам се и се надявам на кафе, но няма. А може и да има, но има и доста хора, че нямам никаква мотивация да губя време на този пункт.
Сипват ми вода и веднага тръгвам.
Започва изкачването към Смильо, а след него предстои дългото спускане към Ярлово. Някъде там, около 50-ия километър, пред мен изскача пунктът на „Сила БГ“. Посрещат ме усмихнати млади хора, пуснали силна музика и раздаващи електролити и гелове. Вземам си гелче и една енергийна напитка. Отпивам няколко глътки на място и я връщам на доброволците – просто няма как да нося две бутилки в ръцете си, а следващият официален пункт е чак в Ярлово и няма къде да я изхвърля по пътя. Правим няколко позьорски снимки и пак съм на трасето.За мое огромно огорчение обаче, през целия път до Ярлово виждам разхвърляни пластмасови шишета от пункта и празни опаковки от гелове. Хора, защо?!
По време на спускането засичам един младеж – първа „Витоша“ му е. Силно се вълнува, когато му споделям, че на мен ми е седма. Решава да тича с мен, защото му казвам, че миналата година съм завършила за 12:03 ч., а той гони точно това време. Виждам обаче, че има много сила в него, и му казвам директно да натиска напред и да не се съобразява с моя пейс. Шансът му за доста по-добро време е огромен. Момчето отпрашва. Не знам как се е справил, защото не запомних номера му, но искрено се надявам да е постигнал целта си, тъй като не го срещнах никъде до края. Малко след него засичам и любимата Памела – разменяме няколко думи и продължавам напред.Стигам чекпойнта на Ярлово на 59-ия километър, а след това преминавам и през самото село. Това е моментът, в който звъня на Пешо, за да му кажа, че всичко е наред и се чувствам добре.
Звъня и на Ния – тя ще ме чака на 75-ия километър, за да ме пейсва, така че е време да хваща автобуса към уреченото място. И двамата ми казват, че се движа добре – някъде между 14-о и 17-о място. Аз обаче не разбирам добре какво ми говорят, пък и през цялото време класирането е нещо, което изобщо не ме интересува.
Стигам самия пункт в селото и веднага забелязвам разликата с предишни години. Някак по-малък и тих ми се струва този път. Настроението на доброволците е по-скоро минорно. Става ми леко тъпо. Хайде, аз минавам за пореден път оттук и нямам нужда кой знае от каква външна мотивация. Много други хора обаче се борят с това място за първи път и със сигурност имат нужда от малко поощряване и една усмивка. Сипвам си вода, вземам дежурната краставица и три желирани бонбона, и давам напред. Следва най-омразният ми участък –изкачването до Ярема. Миналата година точно тук паднах духом и тогава се бях зарекла, че ще идвам специално да го тренирам.
Дрън-дрън. Нищо не тренирах.
Тази година изобщо не стъпих на нито един участък от трасето преди старта.Тези 6-7 километра винаги ми действат ужасно потискащо. Нито тичам, нито ходя – правилният израз е „влача се“, буквално. Около мен е само жега, безкрайни поляни и хора, които ме подминават като спрял влак.
В крайна сметка изкачвам заветното хълмче и започва спускането. Някъде там, в нищото, виждам малко момче с кутия шоколадови бонбони. Толкова мило ми стана! Благодаря на него и на родителите му, хапвам едно сладко изкушение и със свежи сили вече тичам надолу. Знам, че предстои малко асфалт, а след него – близо 2-3 километра в „омагьосаната гора“ със силен наклон надолу, точно преди пункта на Брезите.
Тук отварям крачката и газ. Бързо изминавам километрите , преминавам през пункта набързо с поредната вода и краставица. Следващата спирка ще е Цареви кошари, след 2км, там където ще ме чака Ния. Аз вече нямам търпение.
Виждам я на шосето – чака ме. Толкова ѝ се радвам! Около нея забелязвам и други приятелски физиономии, сред които е и Зорничето, дошла да пейсва неин приятел от същото място. Сърцето ми се напълни с топлина. Това винаги ще си остане моят любим пункт. Пункта на приятелството.
Предполагам няма нужда да обяснявам какво последва. Всички познавате Ния, но за тези, които не я знаят – тя е шампион по душа. За нея е истинско удоволствие да се съревновава с хората и да побеждава.Първата ѝ реплика към мен е директен разстрел:„Ванчева, дванайста си! Пред теб има две жени, които минаха преди 15-20 минути. Нашата цел е да ги застигнем и да ги изпреварим и съб 12“.
При всякакви други обстоятелства бих влязла в спор, но в този момент просто знам, че няма смисъл. Наясно съм също, че щом Ния го е казала, това ще стане – ако ще да ме влачи на буксир чак до Бояна!
Е, не се наложи да ме влачи – тичахме си доста добре! Даже в началото темпото беше неочаквано бързо за мен. Някъде след като настигнахме и подминахме въпросните дами, нещата се поуспокоиха.И така до 92-рия километър, където ни казват, че ни остават още само 5 км.
Бързите сметки на Ния ни изпращат към финално време около 11:55 ч. Докато си тичаме спокойно и си мислим, че ни делят някакви си 3 километра от края, насреща ни неочаквано се показва Цеци с колело. Той ни хвърля в глъч с новината, че всъщност до финала остават още около 4 километра и малко!
От отборната сбирка на АСИКС във Велинград не бях виждала Ния толкова напрегната, колкото в мига, в който го чу. И като започна да тича тази ми жена…
Само я чувам как вика пред мен: „Ванчева, айде, моля ти се, още малко!“ И като почна едно лудо тичане! Ния буквално лети пред мен…Цеци, който решава да ни съпроводи с колелото, ми пуска италиански шлагери, които много обичам. Последните километри ще ги запомня как искам да оставят „душата ми да пее с една китара само“
Вече сме в Бояна, спускаме като луди по паветата покрай Боянската църква. Несъзнателно изведнъж се сещам за Елеонора Българска – жена, на която безкрайно много се възхищавам и чийто гроб е там, в двора ѝ.
Странно как мислите в главата ти след 98 км летят по-бързо от краката и то в незнайни посоки. И когато остават километър и половина, насреща ми се задава и Димон. Почва да ми говори къде да стъпвам, къде не, че точно там бяха едни разбити плочки. Аз слушам и нещо му говоря, при което Ния се обръща и почва да ни се кара, че говорим.
И двамата млъкваме.
Чува се само „Либертааааа“ и моето дишане.Виждам светофара. Свети зелено за колите и ми става криво, че ще загубя време да го чакам. Но! Няколко полицаи спират движението и мен нищо вече не може да ме спре. Летя (поне в моите представи). Последен километър, 800 м, 700 м… 300 м ието го завоя към финала. Виждам Вики от АСИКС, която ми вика името, малко след това виждам и Жоро, който ми е дружка по бягане в Западен парк. Дошъл е дотук, а това си е събитие!50 м… 20… 10… 0! С Ния пресичаме финала. Гледам невярващо. Аз успях – 11:54:48. Току-що счупих бариера, която преди 7 години мислех за невъзможна.
Браво, Ани. Наистина бяга добре!
