Има моменти в живота, когато безсилието те поглъща изцяло, а отчаянието те
удря като буря, която оставя всичко в руини.

Травмата, която идва след това, не е просто спомен, а тежест, която те държи в плен и затруднява всяка стъпка напред.

Това е история за усилията да се справиш с тези моменти на безпомощност и да
намериш начин да се възстановиш, въпреки всичко, което ти се случва.

Сексуалното насилие е травма, която остава в ума и тялото ти, вплитайки се в
ежедневието по начини, които никога не си си представял.

То не е просто момент – то са кошмарите, които те събуждат с рев, спомените, които се въртят в безкраен цикъл, и непреодолимият страх, че безопасността е концепция, създадена за другите, но не и за теб.

За мен пътят към изцелението беше дълъг и болезнен, но тичането, тихата
подкрепа на треньорите ми и връзката с отбора ми се превърнаха в спасителни
въжета. Те не изтриха болката, но ми напомниха за моята сила в моменти, когато вече
не можех да я виждам. Това е история за оцеляване, борба и постепенно намиране на
пътя обратно, преплетена с жестоката реалност на травмата и устойчивостта на
човешкия дух.

Кошмарите бяха една от най-тежките части. Те не бяха просто неприятни
сънища, бяха напомняния за травмата, които изглеждаха твърде реални, за да бъдат
игнорирани. Събуждах се често с усещане за тревога и неспособност да се отърся от
страха. Някои нощи дори избягвах да затварям очи, за да избегна повторението на
ужаса.

През деня натрапчивите спомени често ме изненадваха. Дребни неща – звук,
поглед или обикновен разговор – можеха да отключат вълна от тревога. Чувствах се
сякаш съм там, но не напълно. Абсолютен автопилот и останали навици за това как
ежедневието ми протичаше преди.

Бягането се завърна на преден план, като единствен начин да се справя с това,
което чувствах. В дните, когато успявах да се изправя от леглото, равномерният ритъм
на стъпките ми, помагаше да се откъсна от мислите в главата си. Всяка стъпка беше
опит да се противопоставя на спомените, които ме държаха затворена. Имаше нещо
красиво да имаш откъс от иначе миналото теб и да усещаш колко е значимо, защото
това бе единственото, което можеше да ми възвърне силата на духа и магията на
света.

Но имаше много дни, когато не можех да се боря. Тежестта на всичко –
спомените, страхът, изтощението – ме държеше в леглото с часове, понякога цели дни.

Сънят беше недостижим, а без него не можех да намеря енергия да се движа.
Апетитът ми изчезна и хранителното разстройство вече беше налице. Отначало
пропусках хранения, защото не бях гладна, но скоро това се превърна в наказание.

Вината ми за случилото се ме караше да мисля, че тялото ми е причината, а
лишаването от храна – единственият начин да си върна контрола.
Тази спирала имаше своите последици. Тялото ми отслабна и травмите се
натрупаха, когато се опитвах да се върна към тренировките. Стресови фрактури не ми
позволиха да тренирам по начина, по който исках и следователно – по начина, по който
знам, че мога. Това доведе до ужасни, за мен, резултати от състезания, неизпълнени
цели за годината, а разочарованието от изгубения напредък само задълбочи срама. Не
просто губех силата в краката си – губех версията на себе си, за която бях работила
толкова упорито.

Най-лошото беше чувството, че провалям всички около себе си – моите
треньори, отбора си, дори себе си. Всяка пропусната тренировка се усещаше като
предателство, а вината беше непреодолима.

Страхувах се да им кажа защо не се появявам, ужасена, че ще ме видят като слаба или ненадеждна. Репетирах разговора в главата си хиляди пъти, но нищо не можеше да ме подготви за уязвимостта на това да го кажа на глас. Когато събрах смелост да им се обадя, гласът ми трепереше, защото единственото чувство, което изпитвах по онова време, беше вина. Вина – от
това, че не мога да бъда достоен атлет.

Очаквах осъждане или неловко мълчание, но вместо това те ме изслушаха със състрадание. Не поискаха подробности и не се опитаха да ме „поправят“ – просто ми казаха, че ще бъдат до мен – ако имам нужда.

Този разговор беляза повратна точка. За първи път усетих, че не е нужно да
нося всичко сама. Започнах да се отварям и пред приятелите си. Всеки път, когато
споделях част от историята си, се чувствах, че правя малка крачка към възвръщането
на гласа си.

Завръщането към бягането не беше моментално решение. Загубеният напредък
ме преследваше и всяко бягане се усещаше като ново падение. Но треньорите и
съотборниците ми никога не ме притискаха. Те празнуваха малките победи –
изтичването на един километър, появяването на тренировка, дори просто обуването на
маратонките в трудните дни. Тяхната подкрепа ми напомни, че изцелението не е за
съвършенство, то е за упоритост.

Бягането започна да символизира моето възстановяване. То ме научи да
приемам болката, без тя да определя коя съм. С всяка стъпка напред, чувството за
изцеление растеше. С всяка стъпка напред възвръщах части от себе си, които бях
изгубила.

Бягането, моите треньори и съотборниците ми станаха тихи лечители, които ме
научиха на стойността на това да продължаваш напред, дори когато е трудно.

Терапията и книгите ми дадоха инструментите да се изправя срещу спомените, които
преди ме контролираха. И макар болката да не е изчезнала, тя вече не е най-силният
глас в живота ми.

Сексуалното насилие оставя белези, които никога не избледняват напълно.
Кошмарите, спомените и страхът все още са там, но вече не ме определят.

Изцелението е пътуване, изпълнено с неуспехи, болка и моменти на отчаяние. Но то
също е изпълнено с устойчивост, израстване и неочаквани източници на сила.
През последната година терапията беше крайъгълен камък на моето
възстановяване. Терапевтката ми помогна да се изправя срещу спомените, които
преди ме контролираха, и да преформулирам вярванията, държащи ме в плен на
срама. Научих как да се заземявам и да оспорвам самокритиката, която ме
преследваше толкова дълго, но процесът не беше лесен. Често се усещаше като
отваряне на стари рани – сесии, след които си тръгвах с усещане за повече разбитост,
отколкото преди да започна. Но постепенно парчетата започнаха да се събират.

Травмата може да има дълбоко въздействие върху начина, по който реагираме
на стрес и опасност, променяйки начина, по който мозъкът ни обработва страха.

Според Националния институт за психично здраве, травмата може да промени
реакциите на страха в мозъка, правейки хората по-склонни към ретроспекции и
бдителност. Това натоварване може да се отрази и на физическото здраве, като
оцелелите често се сблъскват с проблеми, свързани със самоотхвърляне и изтощение.
Проучвания показват, че споделянето на травмата с доверени хора може да облекчи
чувството на изолация, а терапията фокусирана върху травмата помага за
възстановяването на контрола и намаляването на симптомите на посттравматично
стресово разстройство.

Възстановяването обаче не е само емоционално – физическата активност също играе важна роля. Тя може да намали стреса, да подобри настроението и да върне усещането за контрол, като всяка стъпка напред е начин да си върна частите от себе си, които травмата се опита да отнеме.

Към всеки, който все още се намира в дълбините на своето изцеление:
нормално е да се бориш. Нормално е да се чувстваш изгубен. Но не се предавай.

Изцелението е възможно – не защото болката изчезва, а защото се учиш да я носиш
със сила и грация. Всеки изминат километър сега ми напомня, че съм повече от своята
травма.

Аз съм оцеляла. Аз се изцелявам. И все още продължавам напред.