На 27.09.2026, в рамките на 5 минути, вселената застана под специален ъгъл, в нея се завихри черна дупка, от която се изсипаха следните две теоретично невъзможни неща:
1.Аз публикувах във фейса своя снимка, облечена от глава до пети в Nike
2.Веднага след това Асен Лилов ми се обади по телефона и ми каза “браво!”
Въпреки, че Асенката е фен на Найки, няма пряка връзка между тия две събития. Неговото “браво” се отнасяше за резултата ми на Варшавския маратон, който току-що бях завършила с лично постижение от 3:11:36. Но са добър старт за разгръщане на днешния ми блог, посветен на размишления относно: “що е то, невъзможното и има ли почва у нас”.
Нека първо ви представя моята дружка Асен.Това е най-големият хейтър, който познавам лично. Сещам се за 1-2 по-силни от него, но тях познавам само задочно. Парадоксът при Асен е, че при все хейтърството му, изпитвам силна симпатия към него. Не знам дали защото е зодия лъв, а топлите ми чувства към лъвовете са по дефолт, или защото, за разлика от типичния хейтър, поне има реалистична представа за собствената си личност.
Случвало се е да бягаме заедно. Сещам се за едно състезание на 10 км в Плевен миналата година. Там Асенката гастролира бляскаво в елегантни жълто потниче и къси гащета на Найки. На стъпалата му, потрепващи в очакване на победоносен галоп, безкомпромисно грееха ярко розови карбони на същия бранд. Доказателство за доброто сърце, което биеше под алфа-мейл-флуоресцентния екстериор беше фактът, че пожертва собственото си бягане, за да ми помогне. По средата на трасето паднах на асфалта и отворих шуртяща рана на коляното си. Асенката ме изчака да се отупам и с окуражителните слова “тоя/тая колко са спрели, не е истина, дори и спъната леля с разпорено коляно като теб трябва да може да ги мине”, ме изведе до второ място при жените.
Преодолееш ли шока от първоначалния контакт с него, по някаква неведома причина ставате приятели. Питайте небезизвестната Мария Попова. Първият й челен сблъсък с Асен се състоя на един спортен уикенд на Белмекен. Моя грешка беше да оставя Мария насаме с Асен, без да я подготвя, че я очаква близка среща от третия вид. След половин час без моя надзор, я намерих с пребледняло лице, свита дълбоко в един ъгъл на барчето, да ме зове безмълвно с безпомощен поглед. Премигваше към мен SOS чрез морзовата азбука през рамото на Асен. Той от своя страна се беше надвесил над нея, разпалено занимавайки я с безкрайно неуместна за запознанство с нов човек тема. А именно – с неефективната техника на бягане и компроментираните тренировки на Ния Йотова.
Оттогава мина година и половина, но Асенката продължава да рови из Страва и да се ядосва как изкривявам статистиките на пулса си като спирам да си говоря с хора в парка по средата на лекото ми бягане. На база на същите Страва аналитики, беше извел апокалиптични прогнози за представянето ми на Варшавския маратон, който се състоя на въпросната дата с чудесата – 27.09.2026.
Аз опровергах зловещите асенови предсказания, поставяйки си лично постижение с минута и половина над прашасалия ми от 3 години рекорд от 3:13. Не си постигнах целевото време от 3:10, но все пак останах много доволна.
Доволна бях, защото чрез това си бягане, постигнах трето невъзможно нещо в рамките на въпросния 27.09.2026.
Най-важното за мен.
Освен Асенката, опровергах и себе си.
Чрез факта, че си подобрих рекорда на маратон отпреди три години, емпирично отхвърлих надвесената като дамоклев меч над главата ми моя мисъл – че никога повече няма да мога да подобря никое от личните си постижения, защото остарявам.
Това беше мое мнение, което аз примиренчески възприемах като факт. Да се науча да разграничавам собственото си мнение от обективни факти е едно от нещата, по които работя усилено тази година, под ръководството на психолога Владо Новков.
Факт е, че остарявам. Също така е факт, че човек във върхова физическа форма в младостта си, ще започне да снижава нивото на резултатите си с напредване на възрастта. Автоматично, от тези два факта, аз извеждах грешен постулат за себе си – оттук насетне, аз само ще ставам все по-бавна.
Въобще не взимах предвид, че аз, бидейки любител, никога, ама никога не съм била на върха на физическите си възможности, а това автоматично ме изключваше от песимистичните сметки. Ако преди 3 години съм била на ( примерно) 40% от възможностите си, а сега стана на 45% от сегашните си възможности, пак ще се подобрявам. Последните месеци, осъзнато работейки върху собствените си мисли, се опитвах да се убедя сама себе си, че това трябва да е водещата нагласа при мен. Обаче много ми трябваше едно емпирично доказателство, че съм на правилния път. Както се казва око да види, ръка да пипне.
Или в моя случай, крака да го избягат, че мозък да го повярва.
Което и стана, благодарение на помощта на Моника Филипова, която ми беше пейсър, но за това малко по-късно.
Продължавайки да следвам нишката на уж невъзможното, се връщам към началото на блога- а именно другото невъзможно нещо – снимката ми в Найки екип.
След финала на маратона, щастлива, че съм успяла да опровергая предразсъдъците си, разбира се, исках да празнувам. Такива като мен празнуват като обявяват резултата си със снимчица във фейса.
Снимката, която избрах, за да обявя собствения си триумф, беше малко компромисна. Не като експозиция – като ескпозиция беше перфектна – никога не бях виждала корема си в толкова хубава светлина. Компромисен беше форматът на снимката, тъй като Huawei, които са спонсори на мероприятието, ме снимаха на екран с времето ми на една тяхна брандирана стена и след това ми подариха снимката. НА ХАРТИЕН носител.
Както вече споменах, толкова се влечатлих от собствените си коремни мускули на тази снимка, че вече не исках никоя друга. Емо, винаги на линия, ако трябва да се разрешава мой проблем, ми предложи да я сканира с генератора на изображения на ChatGPT. Идеята беше, вече сканирана да си я кача във фейса и белки мирна и седнем да пием по едно заслужено кафе.
– Сигурен ли си, че няма да излезе етикет от рода на “АI content”? Не искам някой да остане с впечатление, че съм си оформила коремните мускули с AI.
-Слушай ме какво ти говоря, нищо няма да излезе – увери ме Емо.
Мъж ми е, както винаги, си затворих устата и го послушах. Все пак огледах снимката по диагонал – не забелязах нищо странно.
Качих я във фейса. Не се появи етикет, че в това изображение има намеса на ИИ… нямах време да по-детайлни инспекции, тъй като се зададе един от звездните мигове в живота ми – видях входящо обаждане на телефона ми с името Асен Лилов.
Аз тоя момент го чакам, откакто с него се запознахме преди 2 години. Разбира се, натиснах зелената слушалка,за да се насладя на валидацията на живота ми:
-Браво, кака! Имайки предвид преклонната ти възраст и мижавия ти обем, си бягала много по-добре, отколкото бях предвидил.
Щастието ми не трая повече от секунда обаче, тъй като той довърши – “и не знам какъв капитан на АСИКС си, но на снимката, която си качила от маратона, си облечена от глава до пети в Найки”.
Затворих му набързо, за да намеря месинжъра си залят от съобщения – повечето ме поздравяваха за бягането, но имаше и няколко предупредителни, като например:
Това, за човек, който вече седма година представлява АСИКС е недопустимо. Още по-недопустимо е, понеже никога не се е случвало в реалния живот! Бягах си както винаги, облечена в АСИКС.
Какво се беше случило ли – няколко дни по-късно, в офиса, моят колега Митко разкодира “чудото” и ми го обясни.
Скенерът копира снимката точка по точка
ChatGPT обаче не копира пиксел по пиксел. Той е разглежда изображението, разпознава какво има на него ( “бегачка, спортен екип, медал, финал) и рисува чисто нова снимка по това описание. Ясните детайли като лицето и позата пресъздава вярно. Там, където не вижда добре, допълва с най-вероятното според милиардите снимки на които се е учил и на които “спортно лого” често се представлява от Nike. Това се нарича халюцинация .
Гафът със снимката я поправих набързо. Първо Емо издаде спешна команда на чата да сложи логото на АСИКС в снимката – пак грешка в промпта, тъй като ИИ-то залепи две огромни АСИКС алфи на бюстието ми – по едно за всяка от гърдите ми, така че да няма сърдити.
Апокалипсисът, който Асен предвиждаше, ми се размина по време на бягането, но можеше да се материализира сега, ако маркетинг мениджърката ни Веси, онзи момент си цъкаше във фейса. Тъй като не получих съобщение от нея, гласящо: “ Какво става тука?”, заключих че в момента тя не е онлайн и използвах момента да предотвратя кризата. Смених компроментираната снимка с една от телефона на сина ми Никола, който беше снимал успоредно с фотографа на Huawei.. Верно, че на снимката на Никола мускулите на корема ми бяха по-слабо изразени, а времето ми на екрана – неясно. Но поне никой не беше халюцинирал по снимката ми.
Каква прекрасна асоциация, обаче, между логиката на изкуствения интелект и тази на собствения ми мозък. Една от водещите теории в невронауката описва мозъка като “машина за предвиждания”. В книгата си “Being You” Анил Сет нарича човешкото възприятие “контролирана халюцинация”. Точно както и ИИ, моят мозък не възприема светът наново всеки път, а постоянно го допълва с очаквания, натрупани с опита. Ако постоянно му показвам хора/събития, които опровергават очакваното от него ( а моят мозък има склонността да катастрофизира), той може да отпусне хватката си върху възможностите ми или по-точно моите възприятия за възможностите ми.
Както всъщност направи във Варшава.
Истината е, че във Варшава натренирах възприятията си цели 3 часа и 11 минути с най-доброто възможно “лекарство” за предразсъдъците си относно ефекта на възрастта при жените.
Моника Филипова.
Няма човек в бегаческите среди, който да не знае коя е и какво може. Има Витоша 100 под 9 часа и куп други постижения в трейла, които аз не мога да изброя, но знам, че на което и състезание да съм, тя пристига заедно с първите 5 мъже. Тъй като не се вълнувам особено от трейла, не можех да си преведа точно какво означава това в “асфалтови метрики”. Докато Моника не се пусна в Южен парк, за да опита за първи път в живота си 5 км на асфалт. Това криво и в първата си част трудно трасе, тя избяга за 18: 25.
Жена на 42 години!!!
Точно човекът, от който имах нужда да се появи във Варшава един ден преди маратона и да ми сподели, че няма да натиска, а ще си прави едно дълго неделно бягане. От едно мое бягане през месец май с моя кумир Надежда Ангелова, аз бях установила, че когато има кой да ме пейсва, аз изключвам всички “защити”, които мозъкът ми изгражда и просто следвам моя пейсър. Резултатът е, че бягам много по-добре от обикновено. А ефектът върху мен е умножен по много, ако това е жена над 40 години.
Какво да ви кажа за самото бягане. Лекото бягане за една жена е личният рекорд на друга.
Казах на Моника, че искам да държим 4:30 среден пейс. Тя нямаше време да се съблече и тръгна с навито на кръста яке. С развитието на бягането, започна лека-полека да си пълни джобовете с мои неща. Като например, едно мое шише с гелчета, което в движение установих, че не мога да изстискам в устата си и трябваше да отвинтвам и да се опитвам да си нацеля устата с летящото във въздуха му съдържание. След няколко безуспешни опита,се отказах от тази иновация – шишето за гелове. То обаче лепнеше отварително от разлятото съдържание. Къде мислите, че го оставих? У Моника.
На всеки 5 км имаше пунктове за вода. Ако бягаш маратон трябва да пиеш задължително вода на всеки пункт. За да не се бавя, Моника си пробиваше път през всичките бегачи, които спираха и взимаше 3 чаши вода. Не една, не две, ами три. Първата ми даваше да пия на момента. С втората ми поливаше главата. А третата я носеше до следващия километър, когато ми беше време да си пия гела. ( За небягащите, които са успели да стигнат дотук – спортният гел трябва да се приема задължително с вода). Целевият ми пейс беше толкова лек за Моника, че тя убиваше време, опитвайки се да носи водата ми от станцията цял километър, без да я разлее в мъничката картонена чашка.
Имаше момент, около 30тия километър, когато усещах,че започвам да се разпадам. Не можех да си представя да държа това темпо още 1, камо ли още 12 километра. Казах си да престана да мисля, да престана да анализирам и просто да вървя по Моника. Избягвах да си гледам часовника, но всеки път, когато го погледнех, пейсът беше 4:30. Не Моника, а метроном.
На 40ти км сдадох багажа. Моника започна да ми обяснява някакви числа, нещо 40 км за 3 часа, имала съм аванс, голяма машина съм била, но аз чувах и виждах само откъслечно. Започнах да усещам, че съм напът да направя “нов Берлин”, тоест да колабирам последния километър от маратона.
Моника може и да е усетила постепенно изключващите се функции в тялото ми, защото извади омазаното в гел лепкаво шише, което й предадох в началото, твърдо решена да вкара някоя и друга калория в мен. Съжалявам, че някой не успя да заснеме сложната хореография между двете ни, където в продължение на поне 500 метра, тя държеше мекото шише като сладкарски шприц, непрекъснато го позиционираше наново и наново, прицелвайки се с него в полу-отворената ми уста.
Хубавото е, че увлечени в този сложен танц, видяхме арката за финал.
Още по-хубавото е, че Варшава играе честно. За разлика от повечето състезания, които подло дефилират три арки на финала си, и лъжливо те примамват с първата, а се оказва, че си изключваш часовника на третата.
Тук, за десерт към равното и лесно трасе, първата финална арка, се оказа и последна. Евала, Варшава, страхотна си!
Не помня нищо от финала, но после гледах на видео и видях, че моята пейсърка галантно ме пуска да финиширам пред нея.
Стори ми се един прекрасен реверанс, с който пейсърът показва уважение към усилията на неговия “подопечен”. Сравних го с моето пейсване на Ани Ванчева една седмица по-рано, когато и през ум не ми мина да я пусна пред мен.
Но затова са по-силните от нас, за да са ни пример занапред.
Аз продължавам с работата си по разбиване на закостенелите си възприятия. Не е лесно, изисква ежедневна осъзната работа по себе си. Но си мисля, че щом ИИ се усъвършенства, като бърка и се коригира, моят мозък може същото, стига да му показвам достатъчно “Моники”.
