Велики жени.
Това е темата ми в The Floor.
Случайно или не, „Великите жени“ бяха разположени между темите „Офис“ и „Кухня” ( международна)“.
Чакай малко, каква тема, какво разположение, какви жени, с право ще полюбопитствате – и въобще – какво е това The Floor.
The Floor е нов за България телевизионен формат със сто участника. Всеки от тях е „експерт“ в дадена тема. С въпросната тема той защитава собствената си територия, а за да завземе нова, той трябва да я нападне, предизвиквайки собственика ѝ в неговата си тема. Тоест, всеки от нас, участниците, трябва да е подготвен на поне 100 теми ( в последствие се оказа, че на малко повече), които са ни изпратени 10ина дена преди старта на шоуто.
А се нарича The Floor, тъй като 100те участника сме разположени на огромен светещ под, на който сияят териториите ни и временното им разположение. Започваме със 100 равни територии, които в хода на играта претърпяват интензивно преразпределение и накрая се обединяват в една – тази на големия победител.
Подготвяйки се за участието си, изглеждам 3тия сезон от американската версия на шоуто. В качеството си на „собственик“ на толкова великолепна тема като „Велики жени“, ми е непонятно как тъпите американци се дуелират на теми като „плодове“ и „зеленчуци“.
Ясно е, че американците нямат обща култура, ама са стигнали дотам, че да ни демонстрират знания за 2ри клас ли? – мислех си, все още неразбирайки същността на играта. Предстоеше ми да разбера, че „бебешките“ категории като „плодове“, „зеленцуци“, „плаж“, „офис“, всъщност са една от най-ситните цедки за участниците, тъй като решаващото качество в тази игра е хладнокръвието. Тука е мястото да добавя, че играта е чисто визуална – участниците трябва да идентифицират и назовават изображения в рамките на 45 секунди.
Дори и от дуела с най-проста тематика, да речем – „плодове“, единият от участниците ще отпадне. Този, чието време изтече първо. Дори и да играят двама брилянтни играчи. Накрая пак единият излиза победен, защото е забавил с половин секунда отговора „пащърнак“. Примерно. Тук секундите и стотните имат същата тежест като при спринтовите дистанции в бягането.
Първият сезон ще се снима в Холандия. На летището установих, че голяма част от 100те участника се познават и то не само се познават, но са си и супер близки. Струваше ми се странно, че на кастингите, които бяха примерно по 2-3 часа, са успели да установят такова крепко приятелство. Явно – заключих – хората умеят да скъсяват дистанцията по-бързо от мен, а все си мислех, че аз съм шампионка в тази съмнителна дисциплина.
На летището ме заговори Митко, който е също бегач. Докато с него се придвижвахме през охрани и гейтове, ми направи впечатление, че и той познава бая от другите участници. Оказа се, че е бил с някои от тях в различни КУИЗЪРСКИ отбори, по няколко КУИЗЪРСКИ мероприятия. Той не бил най-силният от куизърите, де. Най-тегавите били този, този, онзи и онзи – Митко ми показваше разни хора, чиито лица все още не мога да запомня. А пък иначе – ето тази дама, Димитрина, била 25кратния победител в „Последния печели“, а онази дама – Меги, Дама Пика от „Голямото преследване“. Осъзнах, че тук си имам работа с Подготвени-и-Хладнокръвни хора, вряли и кипяли по куизове и телевизионни формати.
Чак в този момент пред мен започна да се разкрива мащабът на моята неподготвеност по отношение на The Floor. Имах късмета в самолета мястото ми да е пред трима от най-добрите куизъри, които си правеха лек преговор на материала. Момчетата до мен се бяха паднали мълчаливи, та заедно с тях имахме възможността да подслушваме звездните умове зад нас. Отвориха се лаптопи и решиха да преговорят „Носители на Оскар“ – една от категориите, на които бях отделила някакво време. За около 40 минути преминаха през всичките носители на Оскар от 1942 г насам. Аз, имайки предвид, че все пак се готвим за 100 категории, се бях съсредоточила главно в Оскарите за главна мъжка и главна женска роля. Но господата зад мен опердашиха и носителите на награди за режисура и поддържащи роли, от тях научих примерно за Виола Дейвис, чието име тайно си записах в една тетрадчица, в която си водех подготовката.
Веднага след кацането се отправихме към студиото, за да направим пробните снимки и да разберем местата си в The Floor. След като в самолета се почувствах тотално обезоръжена от знанията на другите участници, в студиото аз възстанових равновесието между силите. Постигнах го, прибягвайки до най-мощното ми оръжие, а като се замисля в тази ситуация и единствено – обличайки си едно много хубаво розово костюмче. Умниците можеше и да знаят всички носители на Оскар, но това не им помагаше да изглеждат добре в розово ( освен една дама с артистичния псевдоним Енигма, която съвсем скоро ще заблести по вашите екрани). Не че от това имаше каквато и да е практическа полза, но поне нещо малко за самочувствието.
Отдавна се носеха спекулации и непотвърдени слухове кой ще е водещият. На пробните снимки в студиото тайната е разбулена, това ще е Юлиян Костов. Няма да задълбавам за него. Но ще кажа, че е потвърждение на правилото, че колкото по-успял си ( а той е реализиран на световно ниво), толкова по-земен, достъпен и човечен си. Отделно, че е – избирам този израз – приятен за окото.
Водещият го разбрах. Как обаче да разбера кои са големите акули, от които трябва да се пазя?????
Някои вече ми ги показаха – Атанас, Иван Пантев, Динко ( Динко беше един от преговарящите материала зад мен в самолета и дупката, която прогори в самочувствието ми трудно ще бъде закърпена), Димитринка и още 2-3ма. Но знам, че опитните куизъри тук били над 30ина души. Трийсетина минирани полета, на които кракът ми е най-добре да не стъпва.
В студиото се светнаха лампи, светлини, прожектори и най-сетне ни наредиха по номера на The Floor. От 1 до 100. Аз бях номер 84 – търсейки някаква символика в него се сетих, че се разбирам много добре с набор ‘84. Ами значи – ето, трябва да ми е на късмет.
Настана моментът да поразуча малко тия тигри, наредени около мен. Потенциалните ми първи противници.
А те бяха 4ма, с теми „Made in USA”, “Офис“, „Международна кухня“. 4тата тема, остана една голяма въпросителна за мен. Нейният собственик – ефирен, фееричен тип, самоопределил се като Поет-на-Мира с артистичния псевдоним Кикир ( ама верно какви ни бяха избрали тук), отказваше да ми я разкрие. Останалите момчета, с двама от които се сприятелих, си казаха темите без бой.
Защо драпах да разбера темите на съседите ми ли – защото това ми даваше време до идния ден, в което да се съсредоточа в подготовка върху въпросните 4 теми, вместо на всичките над 100 първоначални теми. Първите ми битки бе по-вероятно да бъдат с някой от тях.
Кикир подскачаше около мен, облечен в мускетарски плюшен вишнев костюм. Вместо с рапира раздираше въздуха около себе си с едно голямо пауново перо ( все пак е Поет на Мира) и отказваше да ми разкрие темата си. Всичките ми опити за обмен на информация бяха осуетени от този пацифистичен лисунгер. Комуникацията между нас вървеше по горе-долу следния начин:
Аз- Абе кажи ми коя тема си..( проклета, проклета зодия стрелец, кога ще се научиш да слагаш малко прелюдия преди да пристъпиш към важния въпрос, ей така – от кумова срама)
Кикир очевидно не беше представител на моя лишен от дипломация звезден знак, защото елегантно ме парира с въпрос към собствения ми въпрос :
-Ти от малка ли си танцьорка? – аз погледнах в сините му очи, от които струеше божествена светлина, идваща направо от безвремието и мамеща ме пак натам, към безкрая, където всички сме щастливи, егото ни е победено, равни сме пред Бог, и не гледаме в канчетата на съседите ни по The Floor. Тези очи не ме съдеха, че съм материалистка, която се интересува от чуждите теми. Те осъзнаваха, че съм на по-ниско духовно ниво, приемаха ме и ми прощаваха. Знаеха, че след няколко прераждания вече ще съм достигнала нивото на техния собственик. Но просто още ми е рано.
Този диалог се повтори няколко пъти, но вместо танцьорка следващите пъти Кикир ме попита дали от малка съм лекоатлетка, а след това – дали от малка съм гимнастичка.
Нямаше смисъл да си губя времето с него, все пак ако утре рандомизаторът паднеше върху мен, щях да имам избор измежду три други, известни ми вече, теми. Още по-важен фактор от самата тема е и нейният собственик. Ако е хладнокръвен играч, може да ме пребие дори и на тема собствената ми биография.
Особено топли чувства в мен породи съседът ми отляво, собственик на тема „Международна кухня“. Името и фамилията му – Никола Йотов, съвпадат с тези на малкия ми син. С майчинска любов обясних на Никола Йотов, че ако рандомайзърът падне върху мен, аз ще го нападна точно него. („Рандомайзърът“ или „разджурквачката“, е алюзия с божествената намеса. На чист български – това е алгоритъмът, явяващ ни се на нас, простосмъртните играчи, в образа на сноп бяла светлина и избиращ кой да играе.).
Никола Йотов е съгласен. Мисля си, че всички хора с това име са много яки. Чудя се ако този вариант се осъществи, дали онзи Никола Йотов, комуто съм дала живот, би викал за майка си или за адаша си.
Зад мен е позициониран Ванката. С него си станахме супер дружки. Темата му е „Made in USA”, с подзаглавие „Символи на американската мечта“. Ванката ми е обещал да не ме напада, за да ме гледа възможно най-дълго от неговата перспектива в розовото ми панталонче. Човек като знае, че не са му силни картите, започва да не държи чак толкова на принципите си за честна игра. Може да му се наложи да вади всякакви козове от ръкавите и крачолите си. Ванката, да речем, съм го неутрализирала с недотам етични средства. Ама напоследък като разбирам какво правят хората за да си постигат целите, аз съм си направо ангел небесен.
Така. Да направим преговор на позиционирането. Никола Йотов от мое ляво с „международна кухня“, Ванката зад мен със „символи на американската мечта“. На полето пред мен пърха и гука гълъбът на мира, носещ една голяма въпросителна вместо маслинова клонка в човката си. От мое дясно стои играч, който, скоро ще науча, може да се определи само чрез един милион удивителни. Но това по никакъв начин не може да се установи нито от външния му вид, нито от кроткостта му, нито от категорията му – „офис“. По онова време живеех в блажената заблуда, че „лесните“ категории се дават на „слаби“ играчи!
Играта започна и рандомизаторът започна да избира играчи на случаен принцип. На мен ми се играеше, та две не виждах. Съдбата рядко съобразява действията си с емоциите ми, но този път реши да се смили над мен и след няколко разигравания, рандомизаторът падна върху моя мълчалив съсед с „офис-а“. Той избра да влезе в битка с един професор на тема „водни басейни“.
Идните 2 х 45 секунди тотално преобразиха представите ми за съседа ми. На екраните на играчите се визуализираха водни басейни от всякакво естество, обозначени в синьо на фона на съответната част от света, която можеше да се различи само от географския релеф и/ли от очертанията на държавните граници. Играчите започнаха с по-лесни реки като Дунав и Нил, но докато секундите течаха, преминаха през езерото Байкал и стигнаха до водопадите Игуасу и езерото Онтарио. И професорът, и съседът ми отговаряха на секундата и то правилно. Ние зрителите бяхме като на финал на Уимбълдън – едва успявахме да проследим светкавичните ответни удари, които играчите си нанасяха…Рундът свърши и когато пушилката в собствения ми мозък се разнесе достатъчно, за да мога отново да възприемам и обработвам информация, установих, че моят съсед е победил професора…..
Лоша работа. Дано избере да се върне и да си пази територията! Ищахът ми за игра рязко се сви като охлюв, комуто са пипнали рогцата и светкавично се прибира възможно най-навътре в къщичката си. Със следващите си думи, победителят от предишния рунд го извади насила от черупката му и го плесна гол-голеничък, без защита, под светлините на прожекторите.
„Офисът“ щял да се пробва на тема „Велики жени“.
Пазѝ ме, розово костюмче, давайте ми сили, велики жени!
Излязох на арената, битката щеше да се води в собствената ми територия – великите жени. Вече знаех, че си имам работа с топ играч.
Студиото на The Floor е впечатляващо и си струва пътя до Нидерландия. Преди всеки дуел се разиграва кратко светлинно шоу, което завършва със затъмняване на цялото студио и обратно броене от 3 до 1 на екраните на играчите, след което играта започва. По време на въпросния преход към играта, аз се успокоих или може би паникьосах, не знам кое от двете. Съзнателното чувство беше все едно плувам в езеро от безкрайно спокойствие, но подозирам, че айсбергът на подсъзнанието отдолу се е тресял от паника. Защото започнах да се държа неадекватно.
Не крайно неадекватно, само с леко забавени реакции.
Чувах как Ванката пусна няколко „пас“-а. Което беше добре за мен. Когато той даде правилен отговор, дойде моят ред и на екрана ми се появи жена на черно-бяла винтидж снимка, чието лице никога не бях виждала. Можеше да е всичко – от Флорънс Найтингейл до Ейда Ловелейс. Имах благоразумието да пасувам и верният отговор се изписа на екрана – чисто наше си производство – Райна Княгиня!!! А като си помисля, че сутринта на закуска проигравахме вариантите за велики жени с една колежка от шоуто и аз ѝ казах, че 100% ще ми дадат Райна Княгиня. Но за мен Райна Княгиня върви със задължителния си реквизит -везаното със „Свобода или смърт“ знаме. Без познатия контекст – знамето на снимката, тя се оказа абсолютно неразпознаваема за мен.
Междувременно Ванката също нещо се беше овъртолил, защото продължи да шари правилните отговори с пасове, докато при мен започнаха да се падат познати лица. Всъщност, при мен не се падна нито едно непознато лице, но тази игра далеч не е само до знания. Тази играе е за съобразителност, правилно фокусирана мисъл и най – вече – ХЛАДНОКРЪВИЕ. Трудно за изява поле за човек, чиято кръв ври и кипи.
По средата на играта ни аз влязох в силна серия. Последователно назовах коректно Грейс Кели, Индира Ганди и Петя Дубарова. С последната аз се чувствам свързана по много причини и когато лицето ѝ ме озари, усетих едва ли не закрилата ѝ. Времето летеше, аз си бях казала да не гледам таймерите, за да не се паникьосвам, но знаех, че водя на Ванката. Следващото женско лице, което трябваше да идентифицирам беше на Камила Паркър- Боулз.
Е тука вече позволих на мозъка ми да се отпусне и прибързано да се поздрави за победата.
Аз сагите на Кралското семейство ги следя от Даяна чак до Меган Маркъл и манджите ѝ с теменужки, които ги върти „с любов за Ейч“. Не само я знам Камилата коя е, ами съм ѝ чела няколко биографии и безброй рийлсове и клюкарски колонки. Отворих си устата, за да кажа Камила Паркър- Боулз, но сивото ми вещество, което започвам да го подозирам, че е с по-малко гънки, отколкото си го мислех, ме преряза:
-Абе, Нийо, тази жена като се омъжи за Чарлс, не би ли трябвало да си е сменила фамилията?
Какъв беше протоколът? ….тик-так-тик-так….Май не? Ако да – каква би била….тик-так-тик-так…. Камила Маунтбатън – Уиндзор??? Не, никога не съм чувала да я наричат така…ще си кажа аз името ѝ – такова каквото си го знае целият свят…
….тик-так-тик-так….
Ама….какво беше то???……………..Насред тиктакането, фамилията Паркър Боулз се изпари‘ безвъзвратно от ума ми…на нейно място се образува каша от имена на знаменитости, в които присъстваше „Паркър“. Безпомощно гледах как в съзнанието ми Сара Джесика Паркър биеше с чантичка Шанел по главата Чарли Паркър, който от своя страна жално въртеше очи, докато надуваше саксофона….На фона на виртуалното Паркърово дерби, в реалния живот секундите продължаваха да тиктакат.
Винаги съм съжалявала, че съм дете на социализма и първите ми седем години са преминали в оправдателен режим (тогава всички деца бяхме виновни за всичко по подразбиране). В момента на паника, в мен се надигна неистовото желание да обясня на целия свят, че аз може и да не сещам фамилията на Камила, но знам коя е! От мен забълбукаха тонове обяснителна информация каква е тази жена и що е. Секундите си течаха, но сигналът за правилен отговор така и не беше даден, така че в един момент се наложи да се осъзная и да кажа „пас“. Пасът ми изяде още 3 секунди и върна топката в моето поле. При правилен отговор от моя страна е ред на противника ми, но при пас е пак мой ред. Както вече споменах, хладнокръвието не е моя черта и когато пред очите ми се появи Коко Шанел, чиито живот и дело, отново мога да ви разкажа, аз си мълчах.
Защо си мълчах ли? Защото, напук на логиката, мислех си, че е ред на Ванката. Нищо, че като е ред на противника ти на твоя екран има червен кръст, а не снимка на велика жена.
Не ме питайте защо. Не знам. Нещо в настройките ми не работи оптимално. Е, накрая все пак осъзнах, че е мой ред и казах Коко Шанел, точно в секундата, в която времето ми изтече.
Адреналинът се оттичаше от клетките ми и на негово място нахлуваше разочарованието. Отказвах да разбера и приема, че бях загубила още първата си битка, с което играта за мен приключваше. Беше ми неприятно и че не осигурих достойно представяне на темата си – „велики жени“. Макар и зададена ми от продукцията, тя е в пълен синхрон с ценностната ми система и бях прегърнала почти като лична кауза – да покажа величието на жените.
Но дали жените са велики или не в контекста на състезанието – изгледайте първия сезон до края, да видим кой кум, кой сват и кой на булката брат. Може пък да се окаже, че в него се подвизават няколко жени от висок ранг на величие.
Колкото до мен – останалата част от предаването, аз изгледах от дивана пред студиото, докато се развиваше на живо. Разбира се, от дивана обикновено успявах да дам верния отговор. Но диванните играчи сме така – играем силно, само докато сме седнали на въпросната вещ. Силите ни се изпаряват, когато станем оттам. Тъй като бях опознала хората и бях започнала да оформям предпочитания на база личностни симпатии, горях и като зрител в играта.
Запознах се в всякакви приятни, впечатляващи и вдъхновяващи хора. Включително и с човек, който има идентичен вкус с моя доста нестандартен вкус за българска литература и български съвременни автори – Жорката Караманев. С него, с едно момиче – Маги която по някаква причина чувствам изключителна близка и с още няколко човека, вкл. Динко от самолета (изчакайте да видите играта му), създадохме Куиз за Кауза (quizza.bg). Това е сайт, в който можете да подкрепите дадена кауза, решавайки както тематични, така и общо-образователни куизове.
Въпреки всички странични дивиденти, които извлякох от участието си, съм разочарована от себе си. Искаше ми се по-дълго да усещам тръпката от тази наистина прекрасна игра, за която се изисква широк набор от качества.
Препоръчвам от сърце на читателите ми да участват в идните сезони на предаването. Но, ако не сте от кузиърските общества и ви липсва опит – не отивайте неподготвени. Моята игра показа нагледно, че само с четене на книжки не става. Трябва си и поне няколко месеца практика с куизове на различни теми, за да свикне мозъкът да оперира с информацията от общата култура в бърз, състезателен режим.
Подготовката всъщност е приятна – или се присъединете към някои от многобройните вечери, организирани на седмична база от различните куизърски общества, или практикувайте уменията си на нашия сайт –Куиз за Кауза – .
