-Ето, за това което стана днес, за него трябва да напишеш блог – Андро се е облегнал на парапета, който отбелязва мястото за предаване на щафетите, докато генерира идеи за бъдещите ми творчески проекти.
Добавя:
-Лесно е да пишеш блогове за добри представяния, по-трудно е за пишеш за…..- той помисли внимателно преди да се спре отново на същия безопасен израз – „….за това, което стана днес“.
Нямаш проблем, Андро. Вчера ти хрумна идеята за блога, днес започвам да го пиша.
А под „ това, което стана днес“, той имаше предвид моето плуване в щафетното ни участие в триатлона Утопия 2026. По традиция аз плувам и бягам, той е на колелото.
Андриан е безпощаден, брутален и безапелационен на колелото, дотолкова доказал се през годините, че името му е синоним на победа. Занимавала съм ви достатъчно с неговите успехи с колелото. В добавка и бяга силно – дебютът му на маратон е под 3 часа, а на миналогодишната Витоша100 постави нов рекорд на дуатлона (12:58:56), биейки с над 45 минути собствения си рекорд от 2024г). Не знам дали не му е скучно да няма никаква конкуренция и да се състезава сам със себе си, но със сигурност по този параграф може да получи съчувствие и разбиране от много много малко хора в света, един от които е този човек:
В разрез със съвсем заслужения си звезден статут, Андро съвсем не се взима на сериозно. Той е супер спокойният, забавен събеседник, в чиято компания можеш да се отпуснеш. Ако не знаеш на какво е способен, няма да и да разбереш, ако разчиташ на това той лично те уведоми чрез умело- небрежно-неуместно вмятане на темата за спортните си успехи в разговор на неутрална тема. Нещо, което почти всички останали правим.
С две думи, Андро е велик. От мен, за шампионска титла в двойна щафета с него, горе-долу се искаше единствено да не се удавя на плуването.
Е да, ама взех, че се удавих.
Почти де, но ако една от спасителните лодки на Утопия, която за късмет пърпореше близко го мен, не беше реагирала мигновено, нямаше да четете този блог.
На 13ти юни 2026 година осъзнах жизненоважната разлика между това да „ти се заключи тялото“ по време на състезание по бягане и по време на състезание по плуване в открито море.
По време на бягане ще забавиш темпото или ще спреш. Да, много е неприятно, в перспективата на всички тренировки и надежди, които си вложил, особено, ако любителското бягане е парченце от пъзела на твоята идентичност. И особено, ако това състезание е ключово за теб. Случвало ми се е и знам. Но имаш твърда почва под краката си. На нея можеш да се строполиш, да се въргаляш, да виеш, да крампираш и да повръщаш. Тя е там за теб, пази те, дава ти опора.
Докато ако „се заключиш“ по време на плуване в открито море – използвам този израз, защото описва най-точно какво се случи с тялото ми на триатлон Утопия 2026, тогава твърдата земя е разделена на 5-6 метра от теб и вече не е опора, вече се нарича дъно. Ако стигнеш до него – късно е, либе, за китка. Освен ако китката не е букет, който да гушнеш, простете ме за черния хумор.
Но да се върнем към началото на историята. В триатлона дисциплините са подредени по следния начин: започва се с плуване ( в конкретния случай 1500 метра), последвани от колоездене ( пак в конкретния случай 40 км планинско колоездене), като последната дисциплина е почти 10 км бягане в пресечена местност. Ние, участниците в щафети, си предаваме щафетата чрез една гривна-тракер на глезена. По моите наблюдения, ако имаш силен колоездач, почти си си опекъл работата, тъй като колоезденето е най-обемно и съответно силно колоездене може да „спести“ най-много минути в цялостното представяне.
Но за да стигнеш до колоезденето, трябва да минеш през плуването – дисциплина, в която съм посредствена, но в която държа да участвам. Намирам плуването за вълнуващо и предизвикващо ме да изляза извън зоната на комфорта си. Целогодишно си плувам по два пъти в седмицата – напълно незадоволителен обем по принцип, но достатъчен за целите ми на конкретния форум ( все пак съм в отбор с Андриан, който след мен отново ще преподава на етап „колело“). И без това, ако Андро е сам, както вече споменахме, няма да има никаква чуденка относно кой ще е пръв, докато в комбинация с мен и моите плувни способности, вече имаме налице интрига, обрати, развръзка, кулминация. Демек, предоставяме на всички, които следят класирането при двойните щафети на триатлон Утопия всички елементи за създаването на един интригуващ наратив.
Как плуването ме изкарва от зоната ми на комфорт ли? Едно на ръка, че просто не го мога. Но има и два по-важни фактора – не мога да понасям студ като цяло и студена вода в частност.
И най-същественото – на старта на Утопия започваме едновременно стотици плувци ( всяка година все повече, тази година сме били 800!!!).
За това нещо не може да се тренира в басейн. Преживяването само по себе си, за мен поне е ужасяващо – представете си, че сте боровинка и заедно с още 800 боровинки, сте изсипани от Боговете-на-Любителския-Спорт в един блендер с малко мляко, защото са решили да си направят едно божествено смути за закуска от вас. Когато се даде стартът на плуването, фигуративно се натиска копчето на блендера и всички боровинки, волю-неволю, се сборичкваме.
Моите проблеми започнаха още преди старта. Времето беше студено и много ветровито, небето схлупено и недружелюбно. В пълен синхрон с мрачните тонове в душата ми, която предвкусваше арктически студ на водата. Тази ми прогноза се основаваше на факта, че докато си взимах стартовия пакет, минавах медицинския преглед и другите подробности, бях с две якета. И тяхната съвместна броня не успя да ме опази от ледените повеи на вятъра.
Отгоре на това познати на старта ме питаха защо съм си взела уетсют ( моето не е дори wetsuit, а някаква по-скоростна негова версия, наречена powerskin), а не неопрен. „Това твоето е от ликра, няма да те топли въобще“, клатеха глави познати и приятели, сгушени в топлите си неопренчета.
Това, че няма да ме топли, в последствие се оказа малкия дявол, понеже нагазвайки водата при стартовия сигнал я усетих по-топла от въздуха. Големият проблем на моя изключително скъп уетсют се оказа размерът му.
От минали години съм научила, че облечеш ли си екипировката за плуване лесно, дори и да ти е лепнала, това означава, че при самото плуване ще ти е голяма. Лесно обличане на уетсюта ми е гарантирало водни струи, нахлуващи през наличните процепи между него и кожата ми. Всичките водни струи след като обиколяха тялото ми накрая се кротваха в своеобразен воден „търбух“. Той натежаваше допълнително на и без това колебливите ми опити да се задържа пърхайки на водната повърхност . Базирайки се на този ми опит, този път си взех уетсют, толкова тесен, че го облякох за 40 минс. Тук вода няма как да влезне, потривах ръце, сигурна, че този път съм си опекла работата.
Пак на база опита си от минали участия в Утопия Лъвско Сърце, знаех, че около 100 метра след старта ще получа нещо, което ще нарека „паник атака“. Въпросното чувство при мен се активира от гледката на стотиците хора около мен, които в открити води се борят за по-добра позиция. Водата ври и кипи, около мен и върху мен се стоварват чужди лакти, колене, раздават се неволни ритници и шамари – всичкото това в открито море.
Усещането е как се стягам, изгубвам контрол над дишането си, което става толкова учестено, все едно бягам на пейс 3:30, а в допълнение учестеното дишане започва да преминава и в отчаяни и абсолютно нечленоразделни стонове и викове от моя страна. Без да викам нещо на някой конкретно. Може би, за да разредя малко стреса.
Тази фаза предишни години съм я преодолявала като се обърна, поплувам малко по гръб и се концентрирам върху това да успокоя дишането си. Когато очите ми гледат синьото спокойно небе вместо вакханалията около мен и когато върна контрол над дишането и движенията си, паниката отминава. Плувците на този етап са се поразредили и тогава мога да се върна от гръб към кроул и да продължа напред.
Тази година събитията отначало се развиха горе-долу по познатия сценарий. На около 100 метра от началото паник атаката ме обзе, както обикновено. Пак, както обикновено, аз се обърнах малко да поплувам по гръб. Докато плувах по гръб, някой в мелето ме дръпна за стъпалото. От Емо после разбрах ( понеже същото се е случило и на него), че те дърпат за стъпалото, когато се отклоняваш от траекторията на трасето. Един вид сигнал да се огледаш и да се върнеш в правилния път. Какви са тези хора, с извънземни способности, които докато плуват могат да си гледат часовниците, маршрута, че и да гледат какво правят другите по трасето…. Явно опитни плувци.
Неопитните плувци като мен, обаче, разчитат този сигнал, проектирайки собствените си възможности и първични желания върху чуждите действия. Това го има и в живота, но е тема за отделен блог, че направо бих казала отделна цяла книга.
Да се върнем на плуването – в каква ситуация бих дърпала аз нечий крак във водата? Единствено, ако се боря за задържане на повърхността и в отчаяните ми борби за оцеляване започна да се хващам за каквото намеря около мен, за да ме задържи да не потъна.
В този ред на мисли, реших, че съм спасителната клечка на някой потенциален удавник. Човекът явно беше издърпал най-късата от всички спасителни клечки, избирайки мен.
Усещах как гърдите ми са стегнати до пръсване и как краката ми натежават. Но все още мислех, че мога да преодолея паник атаката. Правила съм го и преди. А все пак сме на състезание, в щафета и само да додрапам до брега и Андро ще се качи на колелото и ще нарита задниците на всички, дето са ме дърпали във водата ( че и на тия, които не са).
Опитах се да се съсредоточа върху процеса, следователно върху техниката си – вкарвай първо пръстите, загребвай назад, а не надолу, висок лакът, движи краката от бедрата..
……Абееее кого лъжеш бе, Нийо!!! Каква ми ти техника, краката ми бяха парализирани и потъваха като че бяха оловни, а пък лакътят почти отскачаше назад при всяко загребване….чак сега съзнанието ми беше прорязано от прозрението:
!!! Аз съм с уетсют, който ми е толкова малък, че ми забавя циркулацията на кръвта! ( И не, не бях плувала преди това с него)!!!
Тази мисъл ме довърши и дишането ми окончателно се превърна в пръхтене и грухтене. Тръшнах се обратно по гръб във водата.
Измежду всички животински звуци, които издавах дишайки успях да формулирам и едно „Помощ“ към една от спасителните лодки, които кръжаха наоколо. Опитах да се отпусна на водната повърхност, за да не потъна до пристигането ѝ. Паниката дотолкова ме беше стегнала, че дори и да стоя на повърхността не беше лесно.
Спасителната лодка дойде мигновено. Към онзи момент всяко едно движение ми беше трудно и едва успях да стисна с пръстите на ръцете си буя, който тези добри хора в лодката, които буквално спасиха живота ми, ми подадоха.
Благодаря ви от сърце, непознати хора и поклон доземи! Благодаря и на организаторите, защото лодката се отзова светкавично.
Разбира се, точно 30 секунди по-късно благодарността ми към живота и моите спасители започна да отстъпва място на огромно, хладно разочарование. Но то не беше примесено със съжаление. Случвало ми се е да ДНФ-на на състезание по бягане и да съжалявам. Упреквала съм се, че не съм имала менталната сила да издържа на физическото страдание при бягане.
Докато тук не съжалявах и грам за решението си да извикам лодката – тук ставаше въпрос за живота ми, при обстоятелства, които са извън мой контрол. Да управлявам съзнанието и подсъзнанието си в критични ситуации е в голяма степен все още умение извън моя контрол. Да установя този контрол е една от големите цели в живота ми и спортът е едно от средствата ми за напредване по този път.
Прецаках щафетата, прецаках Андро, но това беше единственото правилно действие от моя страна.
Андро не е от тия, дето се филмират.
Когато, посърнала и зъзнеща в мокрия си уетсют го намерих и го уведомих, че съм ДНФ, той се метна на колелото с успокоителните думи „е поне никъде не бързаме“. Едни брутални час и 31 минути по късно, Андро, небързайки, се върна да ми предаде щафетата към бягането. Добре, че не бързаше, понеже иначе и едно кафе нямаше да имам възможност да изпия, след като изгубих бая време обелвайки от себе си проклетия уетсют (който, между другото, продавам).
По микрофона участниците бяхме уведомени, че първите колоездачи ще пристигнат след 10-15 минути. Тоест, след 10ина минс бегачите да се насочваме към зоната за предаване. Аз, запозната с възможностите на моя колоездач, разшифровах съвсем правилно това съобщение като „ първите колоездачи ще пристигнат след 15 минути, но твоят е преди тях– очаквай го ей сегичка“.
И в подкрепа на тази ми теория, още преди да съм тръгнала да си свалям блузата, Петя, сестрата на Андриан, бягайки към мен изръкомаха: „ Идва!“
Фактът че Андриан ми предаде много преди обявеното може да се докаже чрез немислимото. Аз бягах по тениска, а не по бюстие. Никога не бих лишила фотографите по трасето от гледката на 46 годишните ми плочки, освен ако щафетата не ми бъде предадена толкова немислимо рано, че да нямам време да си махна тениската.
Бягах в много унило настроение. На теория съм привърженик на кубертеновия принцип и активно проповядвам как най-важно е участието. Но участието ми в щафета, която би била шампион, ако аз лично не я бях извадила от класирането не беше позитивно преживяване. Представям си пък на Андро какво му е било. А на всичкото отгоре, класирането не се беше актуализирало в реално време и моят ДНФ на плуването не беше отразен. Вместо това, на моето плуване беше отредено време от 28 минс. Това е 5 минути по-бързо от това, което бих направила в най-смелите ми мечти, при най-перфектните обстоятелства.
Та бягайки по всички пунктове получавах овации, а когато финиширах, зрителите на финала, мислейки, че виждат как най-накрая смесен отбор става шампион при двойните щафети, изригнаха в аплодисменти все едно самият Елиуд Кипчоге финишира.
Всичкото това – незаслужено.
Но всичкото това – напълно възможно, ако поработя малко над физическата си подготовка и много над психиката си. Напоследък гледам на дребните препятствия в живота като прекрасен повод да поработя над себе си.
Идната неделя, на 21.06 се връщам на същото място, Ченгеле скеле до Бургас, за да участвам в Акватлон Утопия. Ще се върна на същото място, за да плувам и бягам по почти същите трасета.
С моят терапевт Владо разнищихме доколкото можем причините за моя ДНФ на плуването. Той винаги ме кара да помисля дали нещо е мнение или факт. Факт е, че направих ДНФ. Но коя е причината да не преодолея паник атаката, която минали години, с много по-малко опит в плуването съм преодолявала?
Дали истинската причина е тесният ми уетсют или склонността ми да се само-саботирам? Мнението на Владо е, че само уетсютът е нов в картинката, така че той залага на него. Само-саботирам се още от дете.
Аз в неделя съм с нова екипировка, благодарение на Деси Воденичарова, която ми подари нейното триатлетско трико. Плувам всеки ден с него в морето, правилният размер е.
В неделя ще установим фактически дали размерът на уетсютът е бил проблемът. Димо Бенев ме е уверил, че спасителните лодки са в пълна бойна готовност на мое разположение, за да мога спокойно да си проведа експеримента.
Дано не стигна до тях.