
Гроздето невинаги е кисело
Пореден прием за нови кандидати за FrontRunner. По принцип този период винаги ми е бил неприятен, а тази година ми е направо кошмарен.
Защото сега кампанията за набиране на нови членове ( и съответно с обявяването на малцина избрани и създаването на много, много разочаровани) съвпада с нов драматичен елемент.
Глобална FrontRunner политика за 2024г е да се обновят отборите във всички 32 държави, в които проектът съществува. Спуснато ни е решение да не подновим годишните договори на почти половината отбор и да вземем по-голям брой нови членове от обикновено.
Знаех предварително кои ще са съотборниците ни с които ще трябва да се разделим, но не можех да предугадя как ще реагират. Предполагах, че реакцията им ще е силно негативна и до голяма степен ги разбирах. Това са хора, с които заедно сме градили заедно общността, с някои от тях – с години. Част от тях са ми приятели, а един от тях ми е и най-близкият човек на света.
Наясно бях обаче с модела на поведение на тази част от бегаческото общество, която е заинтересувана да стане Фронтрънър; процес, който течеше паралелно. С него съм се запознала до болка за 5те години в които съм част от отбора, като фокусът лично към мен се засили последната година, откакто съм и капитан.
Знам кои са кандидатствали дори и преди да погледна списъка с кандидатурите. Мога да ги предположа с над 90% точност поради засиления трафика на сърчица, ласкави коментари и покани за кафе и вино на лично съобщение точно около отварянето на фазата за кандидатстване.
Тези от тях, които ме познават лично и знаят как да ме манипулират правилно, са предприели единствената правилна стратегия по отношение на моята личност. А именно – да се смеят на смешките ми.
Но колкото и обезоръжена да ме оставя това, мога да им помогна само да минат „първата цедка“. Върху финалния резултат аз не мога да въздействам. Вярвайте ми, опитвала съм.
Печалният ми опит от предишните 5 години като FrontRunner ми показва, че давността на новоизлюпената ми популярност е точно един месец и приключва с обявяването на имената на новите ни съотборници.
Като дете бях чела един разказ, чудесна метафора на преходността на фронтрънърската ми знаменитост. Обектът му беше един шарен плакат, обявяващ някакъв концерт. Концертът отминал. Заваляло, лепилото и цветовете на плаката се размили. Докато се свличал по колоната за плакати, нашият промълвил „Sic transit Gloria mundi”.
Как добре го разбирам този плакат! Хора, с които съм си мислела, че съм в прекрасни взаимоотношения, но не са избрани от бранда, започват да ме подминават, гледайки ме под презрителни клепачи, без да ме поздравят.
Сърчица под сторитата ми ще получавам само от Анна Ванчева, Емо ( ако се падне в момент, в който не сме скарани), няколко мои приятелки, както и членовете на, както се изразява Сашо Наков, „твърдия ми електорат“.
Мнението на Наков за въпросния твърд електорат е обвързано с не особено оптимистичния анализ на покупателната му способност, във връзка с прогнозните продажби на „Няма страшно“. То е, цитирам:
„50% такива, които си чакат пенсиите, и 50% такива, които чакат майките си да им дадат джобните“.
Сашо е търговец и за разлика от мен, гледа на всичко с меркантилно око. Аз пък се радвам, че все пак разполагам с подкрепа. Имам нужда от нея. Едно време, неизбраните „си го връщаха“ в продължение на години. В периода 2021-2022 оставах онемяла от коментарите на неприетите кандидати, които в „Бягане за здраве“, не пропускаха под теми, нямащи нищо общо с Фронтрънърите, да намерят начин да се изкажат негативно за нас.
Основно как не можем да бягаме, но и не само. Блажено забравили, че само преди няколко месеца са попълвали формуляр, в който с пионерски плам са отговаряли на въпроса „защо искаш да станеш част от тази вдъхновяваща общност“ ( Да, имам достъп до всички кандидатури с години назад и да, правила съм си труда да проверя).
„Гроздето е кисело“ е защитен и напълно разбираем механизъм на човешката психика. Казвам го не с горчивина, а като факт, без да изключвам себе си от този поведенчески стереотип. И аз често съм оправдавала ситуации с „прекалено добра съм за тези и онези“.
Разумът ми може и да е съзнавал, че истината е, че не съм била подходяща за визията на бранда. Или че книгата ми просто не е допаднала някому ( кой не харесва шедьоврите ми не мога да си представя, но явно съществуват и много такива заблудени читатели J ). Или че не съм изкарвала достатъчно пари на работодателя си, за да оправдая заплащането си.
Човек е роб на егото и на първичните си инстинкти. Нормално е първоначалната му реакция е да търси за какво да се хване, за да продължи напред, запазвайки себе-уважението си. И при липса на други механизми, като например способност за обективен самоанализ или удовлетвореност от себе си като цяло, си остава дотам – протегнал ръка нагоре – към киселото грозде.
Но това си е човещинка. Нито някой е длъжен да се държи благородно, нито съм очаквала да го направи, в ситуация в която се е почувствал наранен и уязвим.
Пиша този блог, за да изразя възхищението си към бившите си съотборници. Те се оказаха в ситуация, която освен че беше емоционално неприятна за тях, ги лиши от многото материални придобивки, които получаваха в отбора, както и от самата ни мини-общност.
Да, истина е, че пак ще се виждаме, и пак ще си бягаме заедно, с един от тях пак ще си живеем заедно, но няма да е същото.
И е особено неприятно, когато знаеш, че си участвал активно в общността, допринесъл си много за нея, чувствал си се на място в нея и имаш обективно по-силни качества, както и измеримо по-добри резултати в бягането от хора, които остават в тази общност.
В тази връзка искам да изкажа безграничното си възхищение от Мария, Нора, Георги, Емо, Радо, Крис и Момчил.
Всички те можеха не само да започнат черен пиар срещу мен и Ангел, но можеха да го направят и стратегически. Можеха да изчакат цял месец след като научиха и чак тогава да публикуват постове. Правейки това около времето, в което се обявяват новите попълнения, щяха лесно да яхнат вълната на недоволството на неприетите кандидати. По-старите членове на отбора знаят, че тогава е най-подходящият момент за такъв тип акция. Факт е, че тази година публичното недоволство беше крайно изолирано, ( май все по-свестни и все по-свестни хора кандидатстват), но все пак….
Георги Можейко например, е на 18 години, национален шампион по планинско катерене, с 1:53 на 800 м и куп други успехи. Знам с точност само постижението на 800м, тъй като синът ми има 2:01 на същата дистанция и Георги е неговият далечен и непостижим идол. Притеснявах се как дете като него, защото въпреки че е почти 2 метра висок, той е още дете, ще приеме тази новина. Въобще дори не коментирам, че майка му ми е приятелка. Видях се с него на турнир Атлетика уикенда, прегърнах го, а той ми каза с усмивка „ Ще го преживея“.
Разбира се, че ще го преживееш, Жорка, ти имаш толкова много качества и като човек, и като спортист. При теб успехът и самочувствието не зависят от това дали някой бранд ти дава екипировка. Иначе съм сигурна, че в съвсем близкото бъдеще много брандове ще искат да сключат с теб договор за спонсорство с теб, но вече – в качеството ти на елитен атлет. Това, само ако решиш да избереш пътя на спорта, тъй като твоите таланти са твърде разнообразни и можеш да се реализираш блестящо във всяко едно поприще.
Мария пък, съвсем искрено ми сподели: „Стана ми много тъжно, защото това да съм FrontRunner си беше нещо мое си, нещо за лично за мен. Предоставяше ми собствено пространство ( тя е с две малки деца), възможност да се срещам с много хора на международните срещи и тренировъчни лагери. Да, мъчно ми е, че вече няма да съм част от това.“
И въпреки, че ѝ е мъчно, тя публикува най-положителния пост, в който изрази благодарността си, че е била част от този проект и за страхотните моменти, които е изживяла.
Същото нещо направи и Кристиян. По отношение на Крис – ако някоя дама иска да си пооплакне очите с инстуктора, докато тренира, ето графика на това хубаво момче в Next Level. Ще си плакнете само очите, тъй като е в сериозна връзка, но и това не е малко.
И сега стигам до човека, на когото се възхищавах тайно и отдалече още преди да познавам лично. Момчил.
Знаех, че е първият българин, класирал се по резултат за Ironman в Кона, Хаваи. Знаех и няколко други неща за него, едното от които, че организира триатлонски лагери, едно чисто ново триатлонско събитие – Tri Legend Batak https://www.facebook.com/events/1233075771339008, има подкаст за триатлон – „Зона 2“ и е админ на няколко групи за въпросния спорт.
Докато беше част от отбора, участва на Almira през месец май. И при все нашествието на родни наточени представители на това събитие, само двама българи бяха в десетката, а с най-добро представяне беше Момчи ( мисля, че беше 5ти в генералното класиране). Това нещо няма да го разберете, освен ако не поровите из класиранията, понеже той не обелва дума по въпроса.
Така. Дойде и неприятният момент, в който с Ачо трябваше да съобщим на Момчи, че годишният му договор с АСИКС няма да бъде подновен. Аз проявих слабохарактерност, но тази задача ми беше толкова неприятна, че не намерих сили да вляза във видео-разговора и оставих Ачо да се оправя сам. Сигурна бях, че Момчил ще се държи прекрасно, но не можех да проведа този разговор с човек, когото, един вид бях поставила на пиедестал и който ме превъзхожда във всичко. Както се вижда по-долу – и в поведение.
Ачо ми докладва, че е свършил „черната работа“ и аз, вече „на метеното“, оставих едно гласово съобщение на Момчил. Страхлива работа, ама някой път и аз толкова си мога.
След някакво време, получихме следния имейл от Момчи ( публикувам с негово съгласие):
Не ми стигна мястото, но от скрийншота липсва линка към триатлона му:
Въпреки, че съвпада с 18тия рожден ден на големия ми син, ще измисля как да участвам.
Публикувам емейла от Момчи по няколко причини. Първо и най-вече, заради чистия кеф от поредното доказателство, че когато човек е на високо ниво, това високо ниво се проявява и в поведението му във всяка една ситуация.
Второ, защото съм закърмена със социалистическото „Какво ще кажат хората“.
И до ден днешен обвинявам горката ми майка, че се е опитвала да ми втълпи в главата, че мнението на бившите й съседки от квартал „Хаджи Димитър“ за мен, например, трябва да е водещо, когато взимам генерални решения за живота си. През годините съм се лашкала в двете крайности – от това да не отстоявам себе си, за да не дразня съседки, колежки и продавачките в кварталния магазин, до това да парадирам с тъпа показност, тип „не плащам данък обществено мнение“.
Но вече достигнах до истината, или поне – до формулата, която работи за мен. Не ме интересува мнението на далечни познати, или на хора, които чрез действия или думите си са изгубили уважението ми.
Но за сметка на това дълбоко ме интересуват мнението и съветите на хора, които ме превъзхождат и на чиито действия се възхищавам. Защото въпросните мнения и действия ще бъдат коректив за мен, за моите собствени действия и за поведението ми.
Всичките Frontunner-и, на които този блог е посветен, за мен остават хора, чието мнение ме интересува. Защото показаха достойно поведение, в момент в който бяха уязвими, а много от тях, вероятно и обидени.
За Емо мога да кажа, че семейният скандал по въпроса „жената ме уволни с тия две ръце“ беше толкова кротък, че дори не успяхме да събудим бебето на съседите. А него сме го будели много често, спорейки ожесточено по теми от ранга на „Защо си купила такава малка разфасовка свински врат, Нийо!“.
Отделно до ушите ми от няколко места се довя сочната клюка, че Емо всъщност ще продължи тайно да взима екипировка, а не-подновяването на неговия договор всъщност е фиктивно, за да убеди всички в несъществуващата прозрачност на процеса.
Емо, Емо, където и да отидеш, името ти се забърква с агентурни дейности! Поредното доказателство, че бивши ченгета не съществуват, хах!
Лично за мен, не съществуват и бивши съотборници. Знам, че не мога да ви дам материалните придобивки, които получавахте като част от FrontRunner проекта.
Но хора, за които гроздето не е кисело, никога няма да останат сами, без подкрепа и, като сме започнали с градинските метафори – под кривата круша.