
Като цяло не съм фен на това да си жестикулираме по пътищата. Теорията ми е, че понеже съм жена в доста неподдържана кола, затова обирам повече от необходимата негативност, докато ние с моето Хюндайче най-невинно и добронамерено си шофираме.
Това ми схващане се потвърждава и от факта, че като се кача да карам хубавата кола на Емо, тогава отношението към мен като шофьор става една идея по-позитивно и възпитано. Когато пък самия Емо кара собствената си кола, среща само вежливо поведение, усмивки и възпитани пешеходци, които пресичат само на обозначените за целта места.
Но всяка монета си има и две страни. В качеството ми на жена шофьор пък, получавам безценна информация от другите водачи на превозни средства за състоянието и проблемите на колата ми, до каквито сама никога не бих могла да достигна.
Има един – единствен път в цялата ми вече 15 годишна шофьорска кариера, когато успях самичка, без помощта на колегите шофьори по пътищата, да сложа правилната диагноза на колата си.
При едно посещение при автомонтьора, майсторът сложи една лепенка с цифри на вратата на колата и ми каза, че като стигне тези километри, да отида при него, за да ѝ смени маслото.
Последваха 2-3 години, през които пътищата ни с майстора така и не се пресякоха, Хюндайчето ми изведнъж започна да се държи странно. Върви си, работи си, но някакси гъргори. Все едно ми е сърдито. Но аз съм свикнала да отчитам светлосенките в поведението на хората около мен, и прехвърлям тези си умения и върху поведението на колата. Все пак живея толкова години с представител на най-сръдливата зодия.
Обиграна съм в разчитането на кристалната топка относно непрестанно менящото се настроение на Моя-Господар, роден под вечно обиденото зодиакално съзвездие на рака. Ако, без никаква причина понижи баритона си с половин тон, гушне си възглавницата за морална подкрепа и през рамото ѝ започне да мята по мен огорчени погледи, нещата са ясни – отново съм го наранила. Едно време се чудех защо ей така от нищото, по средата на нормален разговор ми се разсърдва, но вече знам.
Вероятно се е сетил със задна дата как оня ден, докато съм правила фреш, егоистично съм сложила в него само портокал, въпреки, че отлично знам как той обича вкусът му да е омекотен и от малко ябълка.
Ако не е ситуацията с фреша, ще е – „Не си ми дала сърчице на последния пост“.
С треперещи пръсти отивам на профила му да се отчета. Изпълнила дълга си, се обяснявам: …..
-Оооо, просто не ми излезе във фийда…ако го бях видяла навреме, щях да оставя много, много сърчица, тоя пост си плаче за тях
Не подозирам как така се отправям към най-изкусно заложения съпружески капан – а именно:
-Разбира се, че не си го видяла, защото алгоритъмът изкарва постовете на тия, от които се интересуваш по-нагоре и аз не мога да се вместя измежду тях.
Та използвайки реконструкцията на минали събития, като способ да разбера защо ми се сърдят мъжът ми или колата ми, се сетих за лепенката на вратата ѝ, обозначаваща кога трябва да си сменя маслото. От нея осъдително в мен се беше втренчила цифра, според която крайният срок за смяна на маслото е 15 000 километра преди настоящия ми километраж.
Но това горе-долу е единственият случай, в който самичка съм напипала правилно проблема.
Обикновено не ми се налага, защото научавам какво ни има – на колата ми, но някой път и на мен, от останалите водачи на превозни средства.
Запозната съм с богатата гама снизходителни жестове и мимики, с които колегите-шофьори обичат да ме обучават, наставляват и в редки случаи – окуражават.
Като започнем оттам, че всеки път като паркирам се намира непознат, който смята за свой свещен дълг да остави безцелното си шляене с кенче бира в ръка и да започне да ме наставлява:
„Пълен десен“, „Изправи“, „Дръж волана изправен, де“ и накрая доволно да вдигне длан – „Това е, можеш да гасиш, стоп, СТОП ти казах бе жена, ще отнесеш бордюра“. После обърсва морно чело и се завръща към шляенето, доволен, че е спасил света.
Продължавам с това, докато чакам на светофар, шофьорът на колата, чакаща редом с мен да започне да ме гледа настоятелно, правейки едно движение, все едно върти въображаема ръчка. Отне ми няколко години опит, за да разбера, че този жест означава „свали си прозореца, госпожа, имам да ти казвам нещо, което не търпи отлагане!“.
Като си сваля прозореца, получавам загриженото уведомление, че имам едно голямо ожулване на „ляв преден квадрант“ ( дано повтарям правилно термина, цитирам по памет). Знам, знам че за 98% от мъжете на този свят, това е проблем, който не търпи отлагане. Но аз тая беля я направих, удряйки колата в един кол, докато оставях малкия ми син на детска градина. Детето в момента е 7ми клас.
Та горе-долу си мислех, че съм запозната с жесто-мимичния език на шофьорите, докато преди няколко месеца не открих един нов за мен жест в арсенала им.
Започна пак по познатия начин – въртенето на въображаемата ръчка във въздуха, означаваща „сваляй прозореца, да ти кажа какви си ги надробила“. А пък докато се накумя да сваля стъклото, светофарът светна жълто. Нямахме време за разговор, но отпрашвайки напред, човекът отправи към мен жест, нов в Алманаха на шофьорската жестомимика. Или поне нов за мен. Представляваше следното: свиване на пръстите в юмрук, последвано от светкавичното им опъване. Това нещо повторено няколко пъти в стегната последователност. Оставяше впечатление за нещо присветващо. Аз го разчетох като команда незабавно и веднагически да си пусна мигача.
В гърдите ми започнаха да се борят силни чувства – бях в лява колона, със знак на светофара само за напред ( за моята колона). Накъдето вече бях продължила, а се намирахме на кръстовище. Но като кучетата на Павлов, се подчиних безпрекословно и пуснах абсолютно нелогичния ляв мигач, защото все пък същество от висшия пол ме беше посъветвало да го пусна. С което си действие си навлякох справедливия гняв на безброй клаксони.
Профучах напред, освирквана оглушително от колоната зад мен. Бибитките се поразредиха и до следващия червен светофар вече бяха напълно изчезнали. На него имах честта да чакам, успоредно на една кола, пълна с четирима нахилени младежа. Всичките от които, с блестящи усмивки отправени към мен, извършваха тайнството на новия жест – този с присветването. В пълен синхрон един с друг. Радвах се, че се забавляват, но не можех да се отърва от неприятното усещане, че това се случва на мой гръб.
Какво беше посланието, което толкова единодушно ми отправяха?
Мозъкът ми работеше трескаво на високи обороти. Днешната младеж си има техен си специфичен език. Ако не бяха собствените ми деца да ми обяснят както е „rizz” например, нямаше да разбирам половината от разговорите на 20 годишните колеги от офиса. А сега не само разбирам, но мога и да надграждам с допълнителни щрихи като “W rizz” и „L rizz”.
Има и нещо по-важно. Освен нова терминология, като “rizz” и „locked in”, наблюдавайки поведението на джензито, което съм родила, установих, че на света вече са нормализирани и нови жестове.
Да вземем един такъв, наречен „mogging”. Моят син, роден 2007ма, инвестира съществена част от времето си в оттренирването му до съвършенство пред огледалото.
Хореографията на жеста е сложна. Започва се с многозначително вдигане на едната вежда, последвано от прелъстително прокарване на показалеца по собствената си челюст, като грандиозният финал на всичко това кулминира в едно палаво „шшшт“, изречено със същия показалец поставен вече пред устните.
Всичко това, докато с изкусително пламъче в погледа наблюдава собственото си отражение.
Този жест, този флекс по-скоро, означавал нещо от рода на „моята челюстна линия е по-силно изразена от твоята“. С ръка на сърцето си признавам, че аз това никога не бих могла да го разгадая.
За щастие, жестът на моите приятелчета от колата беше по-семпъл и надявах се – далеч не толкова нишов. Според мен имах шанс да разкодирам какво искат да ми кажат с доброто старо „присветване“, на което ми вървеше вече цял ден.
Мислѝ трезво, Нийка, мислѝ последователно и логично. Младежите обичат да използват англицизми, нали така.
Тая „присветваща“ длан, може да означава „flash” – премигваща светлина.
Така. Но по трудния начин вече разбрах, че не означава „пусни си мигача“…
Боже!…
Проряза ме най-ужасната мисъл – “flash” на английски се използва и за действието, което правят ексхибиционистите по парковете, разтваряйки си балтона….
Леле, ако деколтето на лятното ми потниче нещо ми се е разместило, това вече ще е краят! Имаше голям шанс тези щастливи юношески усмивки да бяха породени точно от гаф от такова деликатно естество.
Тя майка ми хубаво си ми казва жената да престана да си избивам комплексите като нося изрязани дрехи….ох само да ми се размине това, вече ще те слушам, мамо.
Докато погледът ми в мъчително очакване пътуваше през времето и пространството надолу към деколтето ми, изпратих на майка ми по телепатия съобщение. Дадох клетва – ако сега всичко е наред, вече ще я слушам и дори и на плажа лятото ще ходя с поло и рокля до глезените.
Очите ми най-накрая попаднаха върху потничето ми, където установих, че всичко си е на мястото му. Благоприличието по родните пътища беше спазено.
По-силно от облекчението ми беше само нивото на забава на младежите в съседната кола, предизвикано от действията ми. Според мен се поставяха в много опасна ситуация с този шофьор, който виеше от смях, тръшнал се върху волана си вече в движение и върху който беше полегнал задавилият се от кикот негов приятел от пътническото място.
Умислена паркирах пред гаража вкъщи. От него тъкмо излизаше Емо, който вместо „здрасти“ ме поздрави с отговора на загадката, която ме тормозеше цял ден. А именно – какво са искали да ми кажат авторите на жестовете по пътищата към мен цял ден:
-Изгорял ти е фарът, Нийо!