Пътепис – Индия на черен петък

Пътепис – Индия на черен петък

Малко са хората, които в Индия са си изкарвали по-хубаво, отколкото на Малдивите.

Аз съм една от тях.

Да, на Малдивите е рай – прозрачно море пълно с разноцветни рибки, бял пясък, страхотен хотел…. Но, освен ако не си гмуркач, започва да става еднообразно. Монотонността от перфектното ежедневие от почивката ми на Малдивите ме докара дотам, че щом се нахранех на обяд, започвах да се чудя какво ще имаме за вечеря. Спомен съвпадащ на 100% с този  на майка ми от скучния ѝ пионерски лагер във Вършец през 67ма г., от който се била  върнала с 15 кг отгоре.

Друго си е в Индия. Там като се събудиш сутрин и не знаеш какво ще ти се е случило до вечерта. От приключения не ти остава време за половинчатите проблеми на развития свят.

Виновникът за попадането ми  в Златния триъгълник на Индия ( Делхи-Агра-Джайпур) беше един черен петък. Тогавашният ми офис гледаше директно към Парадайз мол и от последния етаж наблюдавах стълпотворението около мола. От птичи поглед гледах как от сградата извираха хиляди хора, повлачили перални, телевизори и обувки с 0.05% реално намаление от цената на вещите. Приличаше на гигантски разровен мравуняк.

Човек като гледа отвисоко и му идва да започне да мисли по-мащабно и със замах. Тази картинка ми даде идея: дали и някои авиолинии не са пуснали черен петък ?

Влязох на сайта на Катарците. Сайтът зареди трудно, но веднъж заредил, пред мен се разкри океан от сделки…Първо се полакомих за Сеул за 800 лв …..дори не можех и да кликна върху него. Беше замръзнал от прекалено големия трафик. Същото и с Токио…започнах да пробвам напосоки…кликвах върху всичко от Коломбо през Мавриций до Сейшелите…пак греда. Вече трепереща от вдигналия се адреналин, започнах да се чувствам като хората долу в мола, които се чувстваха ДЛЪЖНИ да изнесат оттам нещо на черния петък – каквото и да е, пък било и то намалено от 1000 на 995 лв. В това ми състояние на крайно консуматорско умопомрачение, кликайки на сляпо, се оказах собственик на 2 билета за Делхи за след 3 месеца.

Почувствах се малко като един мой приятел, който заговаря да речем 10 момичета в месинджър с един и същи лаф. И с напредването на разговора мацките се отегчават и престават да му отговарят една по една, докато не остане някоя много търпелива, която да му пусне. На това му се казвало „картечар“, обясни ми с гордост той. Е, обикновено тази с най-ниско самочувствие му „пускала“, ама ….., поне “картечарят никога не остава на сухо“( цитат).

Аз по принцип си имам нещо мъжко в себе си и това се доказа от поведението ми на сайта на катарците. Не съжалявам за картечарското си поведение -не само не останах на сухо, но след като отидох в Индия, си изкарах много по-забавно отколкото на лъскавите Малдиви.

Емо, мъжът ми, прие много трудно факта, че ще ходи в Делхи. Той е човек на лъскавите мацки и лъскавите дестинации. Аз пък, все пак бидейки зодия стрелец, се радвам много на каквато и да е дестинация, стига още да не съм била в нея. Веднъж като съм я посетила, вече губя интерес. Абе, да, има си нещо мъжко в мен.

По случайност се заговарям с един мой задочен фейсбук познат от Индия. С него не се бяхме виждали на живо, но от дума на дума, той изяви желание да стане наш туристически водач в Делхи. Този човек, името му е Дийпак, беше нашата благословия, благодарение на когото оцеляхме психически в страната му.

Идва денят на пътуването ни. Както обикновено, Емо се е погрижил да свърши няколко неща от НЕГОВА първа необходимост, точно по времето в което трябва да се качваме в самолета. Полетът беше в 11:00, тоест в 09:30 трябваше да сме на летището. В 7:30 се събуждам, но Емо вече е изчезнал. От опит предполагам, че вероятно е заминал спешно да мие колата си. Когато в 08:50 още го няма, в степен на крайно изнервяне, му звъня. Емо вдига с ангелски глас:

-Да?

-Само да съм разбрала, че пак си миеш проклетата кола! След 10 минути да си вкъщи, викам таксито.

-Няма да успея, Пипони. Чакам офисът на Еконт да отвори, че имам да си взимам нещо важно. – Емил ме нарича Пипони само когато е сгафил. Тъй като за него е невъзможно да ми каже  „Извинявай“, „Пипони“ е  заместител на тази думичка. Чуя ли „Пипони“, знам, че той е гузен.

-Нищо в този момент не може да ти е важно, освен ако от Еконт не си взимаш паспорта или индийската виза!

-Взимам си само един парктроник за колата. Прибирам се вкъщи, стягам си багажа и ще сме на летището навреме. Само не започвай с истериите си! – В гласа на Емо клокочи тихото мъжко достойнство на балкански лев, който по-скоро ще умре, отколкото да признае, че не е прав. Все пак веднъж вече ме е нарекъл „Пипони“, колко пъти да се извинява вече…

-ОЩЕ НЕ СИ СИ СТЕГНАЛ БАГАЖА??????? ( И – да, знаех си, че ще е нещо за тъпата му кола)…….

Следващият ми спомен е, че сме на гишето на Катарците на Терминал 2,точно, когато тръгват да затварят кепенците. Заради нас обаче остават още малко и любезно ни чекират. Ох, казвам си, щом си пуснах багажа на лентата, вече никой, дори и Емил, няма да успее да ни спре. За пореден път съм подценила съпруга си:

Служителките на чек-ин искат  да видят виза за Индия. Тя се издава електронно – кандидатства се по имейл и след около 48 часа ти връщат мейл с одобрение. Запазваш го и го принтираш, защото ти служи за виза. Показвам моята разпечатка на визата. Идва ред на Емо.

-Ааааа, виза, аха, да, момент…..-започва да ровичка из телефона си…

Аз съм на тръни. Емо продължава да рови в телефона си с досада – да беше нещо парктроник,  да беше нещо кожени седалки за Ауди на промоция – да го занимават, а тия тук с някакви визи  му губят времето.

ХА! – Емо тържествуващо намира мейла. Служителките му казват да го препрати на някакъв имейл и рипват да я разпечатват в офиса на застрахователите на горния етаж на летището….

– Ама самолетът ще отлети – проплаквам жално, виждайки че статутът на полета ни е : Boarding – Final Call, а ние дори проверката на багажа не сме минали…Какъв багаж, то ние визата си не сме принтирали…

Да не се безпокоим, усмихнаха се благоразположено служителките – те били предупредили, че ще закъснеем. Ако аз не си бях приготвила визата, щяха сигурно вече да са ме върнали вкъщи нахокана и разревана. Но Емо притежава едно магическо качество, което наричам „Ефектът Бойко Борисов“. Носителят на „Ефектът Борисов“, по рождение отделя някакви специфични феромони. Те действат безотказно на всички служителки във всевъзможни отдели и дирекции на територията на цялата страна. Като започнеш от държавната администрация, минеш през лелките в лавките и столовите по цяла България, че и завършиш с мацките на чек-ина. Независимо какво работят, Емо свойски се обръща към всяка от тях с „колежке“. Щом го видят, някакви полу-майчински, полу-еротични инстинкти забълбукват дълбоко в горещите недра на колежките. След което вкупом, умилени, те  се втурват да услужват на „момчето“. Каквито и да ги е забъркало то.

Този път обаче, служителката се връща намусена: „Ама вие ни сте препратил молбата Ви за виза – На нас ни трябва самата Ви виза, която са издали в отговор на молбата Ви“. То бива, бива, бива, ама за да се замаже гаф от такива пропорции, трябва ударна доза от „Ефекта Борисов“:

-Е то щом съм кандидатствал, то много ясно, че съм получил виза, хахахаха – само дето не хвана някоя да я „цуне“ покровителствено по главата.

Женичките мълчат, навели глави.  -Нали Пипони? – изгубил всякаква външна подкрепа, Емо опря пак до добрия стар Пипони. Пипони обаче мълчеше начумерено със скръстени ръце.

Емо въздъхна, поровичка  из телефона си и намери каквото трябва. Нави една от „колежките“ да изприпка да я принтира, я каква сърничка е, и след малко разполагаме с Емова виза.

***

Основното нещо, което е добре да се знае за Индия е, че въпреки усещането, че над вас са надвиснали опасности от всяко едно естество – всъщност там никой нищо няма да ви направи. Основната цел на индийците е безобидна. Да ви продадат някакъв боклук на много скъпа ( по техните стандарти) цена. Което, в нашите очи си е съвсем евтино. Може да се почувствате, че сте в смъртна опасност при следните ситуации, които ще ви се случват по няколко пъти на ден:

1.Докато по неволя и необходимост сте участници в уличния трафик – някои неща трябва да се изживеят, ето видео https://www.facebook.com/EmEl007/videos/10155616137007758

2.Докато ядете нещо от индийската кухня. Съвет – поискайте степента на лютивост да е като за „не-индийци“. Аз много обичам люто и си исках степен на лютивост „като за индийци“. Докато го ядеш, имаш усещане, че езикът и мозъкът ти се издуват дотам, че всеки момент ще се допрат. Когато храната, след стомашна обработка, реши да излезе, излизането също е придружено от лютене в изходната точка.

3.Когато шофьорът на таксито ви помоли да се снимате за спомен заедно и след 2 минути е сложил снимката ви в поза „щастливо семейство“, за своя профилна в WhatsApp. Нормално е да се разтревожите. В нашия свят това е знак, че вероятно е обсебен от вас до степен в която е издигнал у дома си олтар от ваши снимки, а личността ви е издигнал в нездравословен култ, въпреки че се познавате от 2 минути. Всъщност няма за какво да се притеснявате – индийците обичат да се снимат с европейци и да се хвалят на приятелите си. Това е. Нищо повече.

Без нашият гид и вече приятел Дийпак, нямаше да знаем никое от тези неща. Той ни научи и как да се пазарим с местните, как да спираме тук-тук ( местната форма на транспорт, която Емо упорито наричаше хип-хоп), както и кои са приемливите цени за стоките и транспорта. Също така, сутрин, като идваше да ни вземе от апартамента, ни носеше домашно приготвени от него индийски закуски и индийски чай.

 

За да онагледя индийската машина за правене на пари от наивни чужденци, ще използвам разходката ни със слонове в Джайпур. По нея може да се напише Ръководство по Световен бизнес. Отдавна съм забелязала, че най-печелившите бизнеси и цели индустрии са създадени по формулата:

СЪЗДАВАЙ  нужни и проблеми, които после само твоите продукти/услуги  могат да задоволят.“

Това е снима на замъка, където се разви действието – Amber Palace.

Бизнес моделът в Джайпур е следният:

Чакате на опашка, докато дойде свободно слонче. Като наближи вашия ред, ви качват на една висока платформа, от която направо да се прехвърлите на слонския гръб, за да не трябва да се катерите нагоре по него. Плащането, по някаква причина – по-късно разбрах каква, не се извършва предварително на каса. Транзакцията е замислена да бъде осъществена чак когато вие седнете на слона и той хубавичко ви разтресе по криволичещите улички към замъка. Цената е 1250 рупии, а аз стискам в потната си длан 2000 рупии на цяло.

Водачът на слона през цялото време е  с гръб към нас, все пак управлява животното. Но докато се качвахме на слона, той ни беше казал, че като тръгнем, забележете, по време на движението, не преди това, ще трябва да му платим 1250 рупии. А веднъж слончето тръгне ли, чак целулитът ви се разбива от ударните вълни, на които сте подложени. В резултат, всякакво движение от страна на пътниците придобива рисков характер. Усещането е като да те центрофугират в пералня.

Още от самото начало, един местен  започва да подскача в подножието на слона ни и да бяга успоредно с него по калдъръмената тясна уличка с немалка денивелация. Както повечето му сънародници и този иска да ни услужи с нещо. Този конкретно, желае да  ни прави хубави снимки. Няма нужда, правя му знак с ръка да се омита, нали ще се снимаме с телефоните си. Само да платя на водача и започваме с фотосесията.

Опитвам се да се наведа напред, за да дам парите на водача. Светкавично се свивам обратно – Клатенето е толкова силно, че всяка маневра е застрашителна за живота ми. Особено, ако трябва да се пресегна с цяло тяло напред и да се опитам да подам сгънатата банкнота на водача ни който упорито отказва да ни предостави нещо, освен гърба си.

От своя страна, след няколко безуспешни опита,  Емил установява, че е АБСУРД да направи каквато и да е снимка за спомен от преживяването. Лицата ни напразно са застинали в пози за снимка. Аз съм с невинно уголемени колкото мога очи. Устните ми подсъзнателно са оформени във възможно най-месестата за възможностите им поза. Емо е с мъжествено присвит поглед и свит трицепс. Цялата тази постановка е напразна. От силното люлеене, на снимките излизат само размазани линии с неправилна траектория. Това да си се возил на слон в Индия и да не си се снимал, е като да си направил лично време на 5км и да не си го качил в Страва. Просто, никой няма да ти повярва! Което автоматично намалява удоволствието наполовина.

Шофьорът ни успява през тила си да ни напомни, че му дължим пари:  – 1250 рупии, кога? Гърбът му излъчва обида, че още не му е платено. С риск за живота си се навеждам отново напред, за да протегна към него  банкнота от 2000 рупии и научавам, че нямал да ми върне. Еми съжалявам, – мисля си, докато внимателно снишена се приплъзвам  заднишком към мястото си – но не го намирам за достатъчно любезен, че да си заслужи какъвто и да е бакшиш, камо ли толкова голям.

Обаче и за това е помислено. Индийците пускаха едно по едно точните решения в момента на възникване на всяка една наша потребност, която , както вече стана очевидно, те бяха създали предварително.

Веднъж установила, че няма да ми върнат ресто, е нормално да ми се прииска някакси да разваля едрите пари, за да имам точна сума.  В обикновения живот, докато се намирате на гърба на слон, трудно може да намерите някой да ви развали 2000 рупии.

Но Джайпур не е обикновеният живот. В основите на слона ни, където допреди малко припкаше фотографът, докато ни снимаше, сега щъка нов индийски предприемач. Сега е негов ред да ни услужва. Този пък иска да ни продаде малко от неговите грънци и килими. Въпросните сувенири бяха много красиви, а презентацията и таймингът му – безупречни. Тъй като продавачът им бягаше в подножието на слона ни и ние бяхме около 2-3 метра над него, той беше измислил артистичен начин да ни покаже грънците си отблизо. Предполагам сте виждали циркови артисти, които балансират на показалеца си една много дълга точилка, която се върти с висока скорост около оста си. На върха на точилката закрепят някакви предмети, които не падат, а се въртят заедно с нея.

Е ето по този начин продавачът на грънци ни изкушаваше с разни гърнета, вази и панички. Като едновременно с това и се движеше с темпото на слона ни. Това беше един самороден талант, който, ако живееше в нашия свят, щеше да е част от трупата на Cirque du Soleil и да печели луди пари от таланта си. Само че човекът живееше в Индия. Заради жестоката презентация си купувам няколко панички и едно килимче. Хем да разваля 2000 рупии.

Ама как да му ги хвърля надолу, банкнотата е така лека, не мога да я насоча. И по-важното –  как той ще ми подхвърли рестото 3 метра нагоре, а няма просто да избяга? Има ли желание, има и начин – купувам си килимчета и панички за 750 рупии. Многостранният талант, спечелил моите симпатии, ги отделя в една торбичка, която с помощта на точилката си, окачва на стъпалото на нашия водач. При приключването на обиколката, аз давам 2000 рупии на водача на слона, той ми предава торбичката с грънците. Явно двамата са комбина и ще се оправят после с парите.

С Емил слизаме от слона с насинени задници. Ако сме имали целулит преди слона, вече нямаме, а сме се сдобили и с цяла торба грънци.  Имаме си всичко, освен най-важното –доказателство, че някога сме се возили на слон. По пътя надолу към Джайпур се разминаваме с фотографа, който ни беше предложил да ни снима. Ние не го разпознаваме, но той нас-да. Още не е приключил с нас. Размахва една СИМ карта към нас – „приятели, АКО не сте успели да се снимате ( ах ти куче ньедно, много добре знаеш, че не сме успели да се снимаме) – аз тук съм ви понащракал малко“

-Я? – с трепереща ръка скролвам през перфектните снимки. Те са 10ина на брой и точно както си ги представях. Виждаме се не само ние с Емо и слона ни, но и част от пейзажа зад нас.

-Колко искаш за снимките?

-По 100 рупии на снимка –По 100 рупии на снимка е нещо от рода на 2 лева на снимка. Ще си имаме толкова хубави спомени…. Аз нямам никакъв кеш в себе си, а в Индия банкоматите рядко успяват да се свържат с европейска банка, откъдето да изтеглим в брой. В Делхи има шанс 1 от 3 банкомата да се свърже с банките ни, но в Джайпур се съмнявам да има банкомати въобще.

Емо има някакви рупии в себе си, които пази, за основни нужди като това да се върнем до Джайпур, да се навечеряме и утре да си платим междуградската линия Джайпур-Делхи. Но 1000 рупии не са проблем. Брои парите и ги подава на фотографа.

Физиономията на фотографа излъчва обида.

-1000 рупии са за снимките. А кой ще ми плати СИМ картата, която сега трябва да ви предам?

Брей, не се бяхме замисляли. Оня тръгва да зарежда в телефона си някакви сайтове, от които ни показва цените на тия СИМ карти в рупии. Ако случайно не му вярваме, че струват 25 долара. Я щом има интернет, да ни пусне малко хотспот и да ни прехвърли снимките, предлага наивно Емо. Така няма да има нужда да се разделя със скъпоценната си СИМ карта.

-Тц – фотографът поклати глава  и натисна бързо нещо на екрана си – току-що му свършил лимитът на интернет.

-Можем да ги прехвърлим през блутут – предлагам. Индиецът ми хвърля добродушен поглед, в който се четеше :„стой си в кухнята да готвиш къри, мадам, недей много да знаеш за техника“.

С Емил сме обхванати от същата консуматорска треска, която ме обзе на Черния петък и ни докара дотук.  Веднъж видели снимките, толкова много ги искаме, че Емо дава последните ни рупии, за да купи и СИМ картата на фотографа. Купуваме 10ина версии на това:

 

Оставаме без никакви пари, с които да се приберем в Делхи на идния ден. Единственият шанс е да открием банкомат в Джайпур, който евентуално да направи връзка с европейска банка, но аз не залагам големи надежди на това.

Докато отиваме пеша до хотела, правим равносметка. Били сме на разходка със слон, имаме доказателства за това, имаме си и торба с индийски грънци и килими. Получили сме и безплатен анти-целулитен масаж. Сещам се за още една не-материална придобивка, с която да разведря Емо, който обича да е получил нещо на аванта.

Веднъж бях попаднала на един Фейсбук пост, предизвикал дълбоки размишления у бая народ:

Ставаше въпрос за някакъв музикант, който свирел в Ню Йоркското метро. Хората го подминавали бездушно, никой не му обърнал внимание и никой не забавил крачка, за да се наслади на музиката му. Само децата се спирали да го слушат. Оказало се експеримент. Един от най-великите музиканти, чиито концерти в Carnegi Hall са разпродадени с години напред на безбожни цени, се съгласил да участва в него, като свирил безплатно в метрото . Но извън създадения му имидж, хората не успявали да го разпознаят и да оценят подобаващо стойността на музиката му, за която иначе били готови да чакат с години и да платят безбожни цени.

Колко е истинска тази история не знам. Но ако приемем, че билетите за Cirque du Soleil са да речем 200 долара, реално ние в момента спестихме 400 долара. Човек има нужда от позитивни мисли, когато ходи пеша към хотела си, няма пари за вечеря и може би няма да има пари за автобус до Делхи утре. Споделям това с Емо, който не изглежда впечатлен от тези 400 долара, с които според мен сме „напред“ . Даже и не разбира за какво говоря.

-Абе онзи с грънците беше адски добър, това искам да кажа, Емиле. Ако беше роден на Запад, щеше със сигурност да е изпълнител в Cirque du Soleil, а там билетите са много скъпи. А самото изпълнение с балансирането на грънците върху точилката беше виртуозно! От тази гледна точка ти казвам, че е все едно сме били на скъпо представление, без да го оценим…точно както са били хората, които са минавали сутринта покрай музиканта в метрото, но не са оценили виртуозността на музиката му. Все едно…

-Ния, млъкни вече, че не мога да ти слушам глупостите. Хората ходят по концертите в Каргенги хол за имидж и за нетуъркинг. За това си дават парите, не за музика. Ама то и какво да очаквам от теб, все пак си човек който предпочита Индия пред Малдивите….

 

8 маратона и половина през 2022

8 маратона и половина през 2022

Бургас рън 2022-ра, началото на Септември. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт за да се поливам с вода. Комбинацията от жега и влага вече ме е смазала, а още не съм приключил с първата обиколка. А имам да правя още една 21-километрова… Николай Иванов ме пресреща на финала. Явно изглеждам много зле. За това съдя по притеснения му поглед.

– Бате много си зле…

Поглеждам часовника. Минавам на халфмаратона за 2 часа. А по принцип го минавам под 1:40. Знам, че е прав. Но и за секунда дори не помислям да се отказвам. Просто трябва да се отдалеча достатъчно от старт финала. Тръгна ли все някак ще завърша. Ники ходи до мен. И на него му е ясно, че няма как да спра.

– Без глупости, знаеш, трябва само да завършиш.

„Трябва“. Наистина трябва. Кво като е доста над 30 градуса, има още 21 км, а аз вече съм слънчасал. Щом трябва – значи мога.

За да разберете защо толкова неотложно трябваше да го завърша този маратон ще трябва да ви върна близо година по-рано.

Атински маратон 2021, Ноември. Адидас рънърс Атина ни поканиха на прожекцията на филма Seven minutes of Soul. Във филма се разказва за първия победител в олимпийската дистанция на модерните олимпийски игри Спирос Луис и противоречията около тази му победа. Режисьорът на филма реши да провери дали е възможно да избягаш 2 маратона за седмица и въпреки липсата на възстановяване да избягаш втория със 7 минути по-бързо, както е направил Луис преди над 100 години. Няма да разказвам повече, филмът е доста интересен, препоръчвам ви да го гледате.

Рано сутринта в денят на маратона си хванах автобуса от Атина, който трябва да ме отведе до старта на състезанието в гр. Маратон. Доброто ми настроение бе помрачено от факта, че в суматохата съм си забравил часовника в хотела… Явно ще трябва да бягам по усет пък квото стане. Оказа се обаче, че аз усет нямам! Финиширах за 4:00:40 секунди и макар да си бих времето от предното ми участие с 9 мин си ме беше яд за тези 40 секунди, заради които не успях да го пробягам поне под 4 часа. Толкова ме беше яд, че не можех да си намеря място. Не исках с такъв провал да ми завърши бегаческата година и отворих да проверя в интернет къде наблизо скоро има маратон. Бях буквално като хазартен тип, който вече е загубил много пари и се чуди как да ги избие.

Солунски Маратон Александър Велики 2021, Ноември. За мое щастие се оказа, че има маратон, отговарящ на нуждите ми – Солунския маратон Александър Велики. Макар стартът да беше само след седмица, на мига реших, че ще участвам. От Солун автобуси ни возят до Пела, родното място на Александър. Трасето на картата изглежда като цялото да се бяга надолу.

Приятелите ми почнаха: „Сашо ти си луд, как два маратона за седмица, не си възстановил, ще се контузиш, нищо няма да направиш, няма смисъл, откажи се“. Вдъхновен от филма и явно събрал бая спортна злоба направих най силното си бягане на Маратон и до ден днешен – 3:27 и точно като във филма си подобрих РВ-то на Маратон със 7 минути. И от този момент вече спрях да се страхувам толкова от маратонската дистанция.

Превъртам малко напред. Във Фейсбук започнаха да излизат непрекъснато датите на маратоните през 2023 и се оказа, че тази година ще има цели девет шосейни 42-километрови  маратона в България. Направих справка и се оказа, че никога не е имало толкова много в рамките на една година в страната. Рекордът до момента е бил едва шест.

Първият проблем, който отчетох беше, че за да ги избягам всичките трябваше не само да се опазя от контузии през цялата година, което е малко сложно като всеки уикенд съм на 5кмрън + някакво състезание + на мач в аматьорската лига по футбол. Виждал съм хора да се пазят за дадено състезание и баш за него да се контузят, виждал съм и хора, които грам не се щадят и нищо им няма. За това реших да не променям нищо в програмата си и да си бягам всеки уикенд и да си ритам. И без това, макар лигата, в която ритам да е една от най-грубите, повечето ми контузии през годините не са от нея, а от бягането.

Вторият проблем беше гъстотата на календара. На два пъти щеше да ми се наложи да бягам два маратона за една седмица и на два пъти щеше да ми се наложи да бягам 3 маратона за месец. Реших да гледам позитивно на нещата – „Поне няма три маратона за две седмици или два на една и съща дата“.

1/9 Първият маратон беше Шричинмой на гребната база в Пловдив. Миналата година бягах полумаратон на тази гребна. Ден преди халфът, Емо, мъжът на кумата ми Ния, си строши кракът буквално от нищото по време на пловдивският 5кмрън. По време на халфът на всяка обиколка, като минавах на същото място неволно потръпвах при мисълта за това. По време на маратонът беше същото. Всяка следваща обиколка мисълта за стресфрактура ме напрягаше все повече и повече, а трябваше да мисля и за маратонът следващата седмица в Стара Загора. Антония Георгиева се включи да побяга с мен 10-на километра, но след като ме остави започнах да забавям. И така забавяйки все повече и повече в крайна сметка го завърших за 3:52. Организаторите на това състезание са много мили и винаги след финала са ни приготвили вкусна готвена храна, която изяждам с кеф.

2/9 Маратон Стара Загора. Невъзстановил добре след Шричинмоя седмица по- трябваше да се пусна на едно хич нелеко трасе. Някои хора не обичат маратоните с много обиколки, каквито са повечето в България. Аз пък ги обичам защото:

– можеш да си оставиш неща на пункта на старта – гелчета, соли, мед и лимон

– успявам да си изчисля до съвършенство траекторията на идеалната права

– минаването през старт/финала ме надъхва

– разминавам се по трасето с други бегачи и се поздравяваме и окуражаваме

Кумата ми Ния ще дебютира на маратон. Освен нея съм навил още и Катето Можейко и Ивето Маджарова да пуснат 42 км. На 21 км е национален шампионат. Яд ме е, че го пропускам, но целта ми е по-важна. С Ния се разбирам да бягаме първия халф на 4:50 пейс и после тя да ускори.

Стартираме, като аз имам грижата да я спирам да не ускорява. Още първия километър тя си тръгна на 4:20. Обясних й, че има две опции пред нея: Да си бяга на юруш сега и после да фалира и завинаги да намрази маратоните или да ме послуша и после да ускорява. Разбра ме. На няколко пъти се налагаше да я хващам за ръката, защото тя бяга със слушалки и не ме чува като й кажа, че бърза. Също така се наложи да бягам пред нея защото ме болеше да гледам колко не по идеалната права бяга. Поне така я пазя от вятъра. На халфа стана ясно, че повече не мога да удържам нейният пейс и се разделихме.

Това, с което ще запомня този маратон беше градушката която ме удари последната обиколка малко след като обърнах след Метро. Появи се от нищото и също така бързо изчезна даже започнах да се чудя дали не съм си въобразил, че я е имало. Финиширах за 3:39, а останах още по-доволен като видях класирането при жените: Надежда първа, Ивето втора, Катето и Ния пета и шеста и ще ги награждават на сцената пред общината.

3/9 Маратон Варна. Обичам това състезание, защото има много сянка по трасето, нещо с което нито един друг от българските маратони не може да се похвали. Освен това Варна ми е един от любимите български градове. Все пак трябва да имам едно наум. Два пъти съм припадал на маратони. Единият път беше 50 метра преди финала в София и вторият беше точно на финала във Варна.

Освен това този маратон щеше да е първият от три в рамките на месец. На старта се срещнах с една от редовните призьорки по българските маратони – машината на Черноморието – Борислава Видева. Тази жена има неизчерпаем запас от воля, който я движи с отлично темпо по нелеките трасета на маратоните у нас. Решавам да меря воля с нея на този маратон и се закачам да бягаме заедно. Движим се перфектно с 4:50 до 27-28-ми км, когато тя ми казва да забавим защото е започнала „да каталясва“. И както беше каталясала, малко преди края на 3-тата обиколка я настигна една от конкурентките й. Боре каза: „Въй таз ши иска да мъ бий!“

И тогава го видях. Спортният й хъс я зареди както отварата на Астерикс. Просто видях как движенията й станаха по-бързи и по-решителни. Съперничката нямаше намерение да се дава, а пред мен стоеше огромна дилема. Да се юрна ли с тях и да гледам от първия ред битката за 5-тото място или да ги оставя. Все пак не искам да се изцеждам много, имам още 2 маратона този месец, а и в същия ден трябва да прибирам себе си и семейството си до София. За решението ми спомогна факта, че един бегач наскоро, беше се прибирал с колата си в същия ден след ултра и беше катастрофирал. И така пожелах наум успех на Боре и забавих. Въпреки това успях да си бия рекорда на трасето и го пробягах за 3:34.

Миналата година се прибирах с Ники Николов след маратон Варна по тъмно. Тогава бях направил РВ и бях толкова скапан, че едва шофирах към София. Ники ми даваше гелчета докато шофирам, че да стигнем живи и здрави до София. Тази година бях със семейството си. Усетих се, че заспивам и спрях в едно село. Жена ми ми купи Монстър и Редбул. Живнах и запалих колата. Ироничното беше, че селото се казваше „Пробуда“.

4/9 Маратон на Приятелствтоо Плевен За Плевенския маратон всички ме бяха наплашили, че е жегата е много тегава. Оказаха се прави. В началото на състезанието тръгнахме уж с Боре и една варненска бегачка Виктория Николова. Боре обаче рано-рано отпраши напред. До халфа бях що-годе добре, но започнах да закъсвам. Ния, която беше бягала на 10ката се включи да бяга с мен на следващата 10ка. Направо я измъчих горката. Аз се влачех с 6:30 на километър, тя избързваше напред обръщаше се гледаше ме, чакаше ме. След като избутахме и 3-тата 10-ка, Ники Иванов я смени и с него си направихме разходка до Кайлъка и обратно. До този момент толкова много не бях ходил на маратон и в крайна сметка завърших за 4:13 мин. На финала ми подадоха бутилка бира, от която отпих на финиша и така въпреки жегата останах с положителни чувства от този маратон.

Когато малко преди финала ми подадоха бирата, разбрах защо го наричат маратон на приятелството.

5/9 Маратон на Розата – гр. Казанлък. Този нов маратон в началото на юни съчетаваше празника на града със спортното мероприятие. Вечерта преди старта имаше концерт, светлинно шоу с дронове. Ния ни беше подслонила в нейната вила в едно село до града, заедно с Херо и Надежда.

На рекламното видео за маратона беше заснета перфектна за бягане велоалея с макове отстрани. Нямах търпение да го бягам. На този маратон започнах да се замислям дали жегата не е по-голям враг на бегача от денивелацията. На трасето почти никъде нямаше сянка. На влизане в гр. Шипка имаше почти отвесна улица (все пак Росен Русев е правил трасето). На пунктовете започнах да спирам и да се поливам с вода. Себе си, шапката ми, тениската ми. Обаче беше толкова топло, че до следващият пункт бях сух. На един от пунктовете, доброволецът се беше настанил на сянка под чадър, обаче беше оставил чашите на слънце и аз бързайки да се лисна със студена вода се полях с топла!!!

Доста се поизмъчих и на прибежки се довлачих до финала за 4:12 мин. 3 маратона за месец си беше бая бая тежко, особено като последния е през юни.

6/9 Бургас рън. Когато си правих програмата за маратоните смятах, че Бургас рън ще е мястото за рекорд. Идеално равно трасе. Две обиколки край морето. В началото на Септември. Ния беше планирала същото.

Обаче съдбата беше планувала друго. Нещо се било срутило и едната крайморска алея край Сарафово отпадна и това доведе до отклонение на трасето и + 200 метра денивелация.

200 не е много за маратон, но тези щяха да са сбити в много малко разстояние. Освен това, разбира се, пак нямах късмет с времето – освен жега беше и влажно. Още на първия баир усетих, че не са добре нещата. Вече се влачех в свински тръс на обръщалото. Катя Можейко играеще bottle Кlaus (или bottle Kate) за мен и Ния, разнасяйки ни шишетата със соли и гелове по трасето.  Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт, за да се поливам с вода. Комбинацията от жега и влага вече ме е смазала, а още не съм приключил с първата обиколка. А имам да правя още една 21-километрова… Николай Иванов ме пресреща на финала. Явно изглеждам много зле. За това съдя по притеснения му поглед.

– Бате много си зле…

Поглеждам часовника. Минавам на халфмаратона за 2 часа. А по принцип го минавам под 1:40. Знам, че е прав. Но и за секунда дори не помислям да се отказвам. Просто трябва да се отдалеча достатъчно от старт финала. Тръгна ли все някак ще завърша. Ники ходи до мен. И на него му е ясно, че няма как да спра.

– Без глупости, знаеш, трябва само да завършиш.

„Трябва“. Наистина трябва. Кво като е доста над 30 градуса, има още 21 км, а аз вече съм слънчасал. Щом трябва – значи мога. Ходих на прибежки в бургаската жега. Най-странното беше, че почти никой не ме изпреварваше. И аз не изпреварвах никого. Разминах се с първия мъж в класирането. Нещо му стана. Първата жена го настигна и спря с него. Викам си колко мило от нейна страна.

Разминавам се с Ния. Изглежда и тя доста зле, обаче в погледа й се чете решителност. Разминавам се в Сарафово с Генчо и Деси от Бургас. И те ходят. Жегата не прощава. Хората с които се разминавам или подтичкват или ходят. Явно всички ни е пребила тази жега. Разминавам се с един с кола, викна ми да внимавам защото е 36(!!!) градуса. То кво повече да внимавам, ходя и тва е. Трябва просто да завърша. Виждам финала, обаче пак не мога да се накарам да бягам. Пресичам го ходейки, правя няколко бегови крачки само за снимката на Генчо. Поне успях да го направя под 5 часа. Не че има значение.

Разбирам, че Ния е станала първа, но е припаднала и са я откарали в спешното. Добре дошла в моя клуб припаднали на финала, Ния Йотова.  Слава богу всичко е добре с нея, просто е била слънчасала и дори се връща за награждаването, където е наградена за първо място. Дали първата жена е била мираж не знам и до ден днешен. Бяхме дошли за рекорди, а единия завърши в спешното, другия ходи над 20 километра. Повече маратон между май и септември няма да пускам. И вече знам, жегата е по-неприятна от денивелацията.

Тичай към себе си ли? В моя случай беше ходи към себе си!

7/9 Маратон Кюстендил Седмица след бургаската жега, трябваше да бягам на Държавното по Маратон в Кюстендил. Със Зорница Христова си оставихме нещата за пунктовете на Херо и отидохме на вечеря с други бегачи. Много обичам да съм на заведение с други бегачи – винаги има какво да си кажем. Препоръчвам заведението Friends в Кюстендил на всеки. Отправяме се със Зори към Чешмето и обсъждаме стратегията за утре. Този път имам късмет с времето. На старта си е направо хладно. Избягвам си прилично целия маратон за 3:47. Чак накрая взе да става топло, но след Бургаската фурна не ми прави особено впечатление. След маратона се чувствам учудващо добре. Дори нямам болежки като качвам или спускам по стълби. Явно тялото ми почна да се адаптира.

8/9 Маратон София Следващият маратон и трети и последен в рамките на месеца е маратон София. Маратон Пловдив „ме прецакаха“ и обявиха, че няма да има 42-километрова дистанция.

Демек няма да мога да избягам 9 маратона в България в рамките на година. Все пак и 8 си е рекорд и след всички перипетии, през които преминах, ми остава само един. Макар може би да е по-разумно да го карам по-спокойно, решавам да не мишкувам и да избягам със всички сили последния български маратон за годината и да си подобря РВ-то. Софийският маратон ще е своеобразен финален спринт за този маратон от маратони.

За целта се сдобивам с маратонки Найк Алфафлай, които се оказват учудващо удобни. Миро Спасов ме снабдява с „гелчето на Кипчоге“ от което си приготвям 3 дози. По стара изпипана рецепта паля сутринта електрически скутер „Lime“ и си разнасям шишетата на подкрепителните пунктове. Планът ми е да се возя зад моя съотборник  от Адидас Станислав и като наближим финала да го изрежа на финален спринт.

Станислав още не ме е „изръсил“, ще го направи чак на Ботевградско.

Движим се перфектно с него и държим темпо от около 4:50 през цялото време, дори на моменти му се карам, че бързаме. Изпуквам и 3-те „Кипчогета“, а за 35-тия км имам приготвено едно обикновенно гелче. Не знам физическа или психическа беше причината, но когато взех другото гелче сякаш се сринах… Пулсът ми рязко се качи, а пейсът забави. Натисках колкото мога, защото знаех, че се движа за рекорд. Стъпих на жълтите павета и ускорих със всички сили за финален спринт. Един такъв финален спринт преди години ме прати в линейка, караща ме за Пирогов. Сега се надявах да ме прати на лично време след 8 маратона за годината.

Има една поговорка. Внимавай какво си пожелаваш. Преди година Милица Мирчева изпусна националния рекорд на България за една секунда.  Тогава си спомням си помислих какво ли е за толкова малко да изпуснеш рекорда. Е тепърва ми предстоеше и на мен да разбера.

Прекосих финалната линия. Спрях часовника. 3:27:40. Хммм. Май съм рекорд. Май съм РЕКОРД!!! Отварям стравата ми. Търся Солун, намирам го 3:27:42!!!

Имам нов рекорд, успях! Не само избягах толкова много маратони, ами накрая и направих РВ. Уви обаче съм твърде педантичен.

Един път Ния беше бягала 5км по часовник на кръгчето в Южния парк и й казах, че рекордът й на 5км не е реален. Тя ми се разсърди тогава. Всичките й приятели я поздравявали за рекорда, а аз съм й казвал, че няма рекорд. Забелязал съм, че хората най-ми се обиждат като им казвам истината. И за това не си я спестих и на себе си. Отворих официалните резултати на Солунския маратон. 3:27:38 ми е официалното време.

В София официалното време е 3:27:42. 4 секунди разлика… За 4 секунди не успях да си подобря рекорда. Стартовият ми номер го беше предвидил – бях номер 44! Доста време ме държаха тези 4 секунди да ви кажа. Казах си както Милица, след като изпусна рекорда за секунда после го избуши с 6 минути, така и аз ще го направя. Утешавах се с това, че съм първия българин, завършил 8 шосейни 42-километрови маратона в рамките на календарна година в България. Обаче бях планувал 9…

Маратон Пловдив. Чудех се какво да правя с този маратон. Бях го планувал, но го бях планувал за цял. Приятели ме питаха защо не го пробягам 2-пъти, обаче щеше да е страшно скучно сам по трасето и без пунктове…

Спомних си една интересна случка. Дамите в Западен Парк се бяха разбрали да избягат 5кмръна с рокли. Викам си на тез дами ще им трябва джентълмен и си облякох панталон и риза и така официален си се пуснах на 5кмръна. Въпреки, че очаквах да ми е доста неудобно,  учудващо добре си избягах 5-чката в Западния парк за 22 мин. Нямах поражения и си казах някой път трябва да пробвам да избягам и халф така облечен.

И за това реших да го направя в Пловдив. Малко преди старта, скрит в пощата си закачих стартовия  номер на ризата. Загрявах в самата поща и излезнах в последния момент преди старта. Застанах най-отзад, идеята беше да изпреваря максимално количество хора. Като ги минава бегач, очевадно облечен не като за повода ще ги надъхам. В началото беше страшна тапа. Като погледах часовника беше над 7 пейс. Започнах да бягам чак след първия километър. Хората по трасето и от публиката ме закачаха непрекъснато. На всеки измислям различна причина защо съм така облечен:

– Закъснявам за среща! Идвам от работа! Закъснявам за работа. Имам среща на финала! Закъснях за старта, нямах време да се преоблека.

Панталонът се беше напоил с вода и пот едвам си вдигах краката последните километри.

Едно момче се закачи за мен. Не искаше да ми се дава. След финала ми благодари, че като съм го минал съм го надъхал за рекорд. Избягах го за 1:38. Свалих панталона и ризата. Бяха станали микс от пот, лубрикант, вода и сол. Тежаха над 3 кила. Направо не знам как съм бягал с тях. Сърце не ми даваше да ги връча на жена ми за пране. За това направо ги метнах в близката кофа. Панталонът беше от тези с по-късите крачоли. Имаше такава мода преди да ти се вижда глезена. За това не бягах със стандартните си PRO MARATHON чорапи, които ме пазят от пришки, а с едни нови дълги иджинджита. Докато после скиторихме с приятелите по главната в Пловдив усетих парене. Беше ясно, че е пришка на левия крак и направих грешката да не я отразя.

Два дни по-късно  не можех да ходя вече. Прибрах се от работа събух чорапа и видях, че пришката е станала СИВА. Обсъдих ситуацията с Валерий Можейко, който като опитен хирург назначи следното лечение: Да се изреже кожата, да се почисти гнойта с кислородна вода и клечка за уши и след това да се полее със спирт. Винаги съм харесвал кардиналните решения на можейковата медицина, а в случая нямах и много избор.

Жена ми се измъчи докато режеше кожата, а от гнойта й така се гадеше аха да повърне.

Горката Детелинка се справи успешно с манипулацията, изчисти гнойта, а като ме поля със спирт едва не я ритнах в лицето за благодарност.

Оказа се, че не мога да ходя. Куцам. А последният плануван маратон, макар и да не е в България, е след 2 седмици. Утешавам се „абе добре, че не беше между българските маратони това“.

По принцип имам чудовищна регенерация. Жена ми винаги се чудела колко бързо всичко ми зараства. Обаче тази рана не ще и не ще. Имах дупка на лявото ходило с размера на монета от два лева и при всяко стъпване ме болеше. В резултат от това започнах да куцам странно, стъпвайки на резеца на крака. От това изкривяване започна да ме боли коляно и абдуктор.

Мина седмица, раната все така сълзи и боли, въпреки всичко, с което я мажем и въпреки факта, че изкарах цял уикенд на легло. А Атина също не е за изпускане. Първата година като участвах бяха пуснали на медала буква М. 2021-ва взех буква А. И така докато събереш MARATHON и си ги закачиш на стената всичките. За това 2022 трябваше да го завърша на всяка цена. Обаче как се завършва маратон на един крак?

Маратон Атина 2022. В деня на полета за пръв път усещам намаляване на болката. Започвам да се мъча  да ходя нормално, но мозъкът ми не ми позволява и продължавам да пазя болното място, кривейки се. Денят преди маратона излизам да тествам 5км. Усещам странна болка в корема и решавам, че е сигурно от нещо, което съм ял. Няма как трябва да пробвам. Приготвям целия багаж и лягам да спя. Сутринта ставам и отивам да си хвана автобуса за Маратон. Бургаските 5кмрънци са опънали знаме на стадиона на Маратон, отбор Лабрадор идват и те и заедно правим голяма групова снимка. Помислям си „Дано не си остана само със снимката“. Взех си 50 евро и ги пъхнах в чорапа, предусещайки, че може и да стане беля.

Стартираме и започвам да усещам на всяка крачка тази болка в корема. Взимам болкоуспокояващо с надеждата да спре болката.

Винаги съм се чудил какви са тези „стомашни проблеми“ с които добрите бегачи се оправдават като се провалят. Викам си „Добре бе, кажи другия ме преби, кво ги измисляте винаги тези стомашни проблеми“. Е сега разбрах и аз.

На 21вия километър вече не можех да бягам. Всяка крачка пращаше болка към стомаха, а от там преминаваше към задника. Влизам в тоалетна. Може би ако разтоваря ще ми олекне.

Но не ми олеква. Все толкова гадно е. Почвам да ходя. Трябва да завърша за медала. И така кретам до 29-тия км когато видях момиче с надпис на гръцки. Разчетох само Метро и 10 метра. Предателска мисъл започна да ме убеждава да взема метрото и да се прибера с него. „Имаш и полет да хващаш след няколко часа. Ще го изпусна заради един тъп медал? И ако се допрецакам? Това с корема не го знам какво е. Я си хвани метрото и не се мъчи повече.“

Няма пък. Ще си ходя, ако трябва до финала. Подминавам метрото. Даже решавам да се затичам за да го подмина по- бързо и за да не се поддам на тези мисли.

И тичайки разбрах, че със сигурност съм за метрото. Болката беше много силна. Ходя и ми се струва, че още ме боли. Обръщам се. Виждам метрото в далечината. И започвам „похода на позора“ в насрещното на маратона… Слизам на перона. Хората или са чужденци, или не говорят английски. Няма кой да ме упъти. Чудя се това не е ли знак да си го продължа маратона. В крайна сметка една жена ме упъти.

Хващам влак. След една спирка Същата жена ми казва: „трябва да слезеш и от тук да хванеш метро“. Слизам от влака отивам на метростанцията. Имам 50 евро, обаче машината не ми ги приема. Касиерката на станцията също отказва да ми ги вземе. Пак се зачудих това дали не е знак да си се върна и да си го завърша маратона. Развалих парите в магазин, платих билета. Хванах метрото. Помолих случайна жена да се обадя на съпругата ми, която като види, че не се движа на лайфа, сигурно ще реши, че пак съм припаднал. Стигам на Синтагма. Вървя към багажа си, където ми е и телефона. Разминавам се с хора с медали… Супер тъпо ми е. Замина ми колекцията от медали.

Намирам се с жена ми. Гледам към трасето. Чудя се дали да не се направя, че финиширам за да взема заветния медал. Не го заслужавам. Обръщам гръб и тръгвам към квартирата. Детелина вади, черна кутийка. Подава ми я с думите „Честита Коледа“!

Оказа се, че гърците продавали медали! И тя ми е купила и не иска да ми каже, колко пари е дала. ДО ПАВЛИН ТОДОРОВ: Е това, Павка, вече е купен медал!

Добре, че хванах метрото. От бавното куцане до квартирата и от квартирата до летището се забавяме твърде много и едвам успяваме да хванем полета навреме.

На следващия ден отивам при моя лечител, от когото разбирам, че органите ми са се „свлекли“ и че ще трябва да се стегна и буквално, и преносно, защото нещата може да отидат към херния.

2022-ра ми беше годината на шосейните маратони. Много неща научих за себе си така и за бягането. Родих и следната сентенция:

“Кажи ми какво време имаш на полумаратон, да ти кажа какъв атлет си, кажи ми колко имаш на маратон, да ти кажа какъв човек си“.

Реално човек винаги може да избяга още един километър с маратонското си темпо, въпросът е ще успееш ли да си го наложиш над тялото.

Също така си извадих следните поуки:

– Колкото по-бавно бягаш един маратон толкова по-ти е гадно!

– Никога да не си тръгвам от друг град в деня на маратона, особено ако аз шофирам.

– Никакви експерименти от кръста надолу на маратони и полумаратони. Видях вече как малкото камъче (пришката) може да обърне каруцата.

– Явно осем е годишният лимит за маратони. Хайде нека да са 8 и 1/2.

– Жегата те скопява повече от денивелацията. Поливането на лицето и врата с вода много охлажда и много помага. Не случайно на западните маратони има гъби с вода по пунктовете. Винаги с шапка!

– Удобни маратонки > бързи маратонки.

– Следете за идеалната права. Бягането по нея не е измама. В чужбина има линия по земята, но в България трябва да си я изчислим сами. Много пъти настигам бегачи без да променям темпото просто защото бягам по-оптимално по трасето.

– Не се страхувайте от „стената“. Аз вече си я чакам с нетърпение за да си се сборя с нея.

– Най-добрата подготовка за следващото състезание е предишното състезание.

Организация на детски рожден ден

Организация на детски рожден ден

Шири се мнението – малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми. На мен лично ми харесва повече да имам големи деца. Мога да направя една дълга поредица от статии по темата защо. Започвам с една от основните причини : Рождените Дни

Всички в моето семейство, освен мен, са родени средата на юли. Големият син – на 12ти. Малкият, въпреки изричната забрана на таткото, да внимавам много да не родя баш на рождения му ден, взе, че се пръкна точно тогава – на 16ти. В резултат, започнахме да празнуваме рождените дни на децата заедно – на 16ти. А рожденият ден на таткото – точно както той се опасяваше, ако родя на неговата дата – никога.

През онази конкретна 2016та г., цялата подготовка за рождените дни отначало вървеше по план.

Тя кипеше още от януари, когато децата започваха да изготвят списъци с поканените и да го актуализират при всяко скарване и сдобряване с някой техен приятел. Към април аз започнах да се подмазвам на майките. Все пак, ако не се намесех навреме в летните планове на чуждите семейства, те всички щяха да бъдат на море средата на юли и не дай си Боже, ние да останем без гости. ( Научен урок от предишна година).

Началото на юни обаче, само около 40 дена преди Голямото-Събитие, смених работата и новата се оказа бая стресираща. Вечер се прибирах и още в 21 часа заспивах, покосена от чудовищна умора. Рожденият ден приближаваше, a аз все отлагах с организацията.

Все пак  започнах. С най-лесното – поръчването на торта. Докато на единия екран на компютъра си бях в т.н.„кол“( онлайн среща) и раздавах задачки на екип индийци, които всички на кола знаехме, че няма да бъдат изпълнени, на другия екран цъкнах на някакъв линк за торти. Отвори ми се Фейсбук страница на пекарна с хубави торти. Между тях – и торта Лего Нинджаго – актуалният към онзи момент лайтмотив в живота на синовете ми.

По месинджър с жената се разбираме в деня преди празника да взема Нинджаго тортата от ул. Тролейна, точно до затвора. Точно, кратко и ясно. Сещате ли се за някоя друга подробност от адреса, за която трябваше да се поинтересувам? Аз – не.

Продължих с коловете, опитите да мютвам, ънмютвам споделям екрани, дишам в микрофона, за да разбера по деликатен начин дали работи. Като цяло вниманието ми беше отместено от темата „торта“, която отметнах като успешно приключена.

Вечерта с мъжа ми планираме събитието. Въпреки че средата на юли по принцип в София няма хора, се оказва, че ще берем сладките плодове от неуморния ми труд по планиране на лятото на чуждите семейства. Ще дойдат всички поканени. Даже и резервите. С оглед на това, че пристигат приятелите на двете ни деца, които бяха още на възраст, на която и родителите идваха на партито…. заформяхме се 60ина човека.

Емо смята, че ще е най-забавно ( в речника на Емо думичките забавно и евтино са взаимнозаменяеми), ако заведем  гостите да празнуват „на полянка“ и си поръчаме почерпка от близкото заведение – нещо като фургон, от който можехме да поръчаме пици и напитки.

Децата, в чийто речник „забавно“ е взаимнозаменяемо със „скъпо“ не искат „ на полянка“. Малкият ми син идва при мен да ме заплашва, че ако ще си празнува рождения ден на полянка, той няма да дойде. Имам толкова много работа в корпорацията, че съм изкушена да въздъхна облекчено в дух „един по-малко, остават само 59“.

А се  задават такива метеорологични условия, че бройката 59 може наистина да се стопи до 0, ако рожденият ден остане на открито.  Цялата седмица преди това валеше, гърмеше, духаше, а плътните облаци ни караха да палим лампите по домовете  още в 19 ч. Кафето в бизнес парка пусна на промоция греяно вино и го рекламира с хаштаг #юлиеновиятноември

Деня преди празненството, аз съм в SOAR. Тези от вас, работили в HP/DXC знаят, че това е онлайн среща. В нея шефовете от Англия се събират и някой от нас, служителите от Източна Европа, с подмазвачески глас им представя основните параметри на някоя сделка. Преди да вляза в SOAR-а, където аз представям сделката, съм написала на мъжа ми Емо да вземе тортата, която поръчах във Фейсбук.

С Емо от сутринта сме в люта битка по отношение на мястото на провеждане на рождения ден. Аз настоявам да сменим „полянката“ с нещо на закрито. Прогнозата за времето на рождения ден е: 12 градуса, усеща се като 8, силни дъждове и бурен вятър.

Те ТИЯ ( които и да са те) никога не познавали прогнозата така или иначе, според Емо. Да съм му вярвала, и съм щяла да видя как всичко ще бъде наред. Защо веднъж не го подкрепя, като приема безпрекословно мнението му, като нормалните жени, боботеше цяла сутрин той, в унисон с шибането на дъжда навън.

Според това, което виждах през прозореца на бизнес сградата, мистериозните Емови „тия“ за момента познаваха ( представях си ги с Маски, като Анонимните). Пиша му поне да вземе Лего Нинджаго тортата от „ул Тролейна, точно до затвора“ и влизам в кол-а.

На средата на презентацията със споделен екран съм, бълвайки планини от абревиатури.  В този момент следното същество, олицетворение на Самата-Сладост,  изплува на споделения екран на компютъра ми и внесе малко цвят в сивия живот на англичаните, пред които презентирам.

Това е профилната снимка на Емо във Вайбър. Шефовете от Англия не четат кирилица и не разбират колко ядосани думи са способни да напишат тези пухкави бели крилца. Ако изчистим съобщението във Вайбър само до същността му, то би се свело до това, че аз, жената, която не го подкрепя за нищо,  дори И ЗА ПРОГНОЗАТА ЗА ВРЕМЕТО, съм жена, която не може да поръчва торти. Патенцето вече вдига крилца от мен. С хора като мен, то рожден ден не може да организира.

В кол съм, стига ме занимава – запокитвам комуникацията с пернАтото на другия екран на компютъра ми.

Онова изразява учудване как при тази моя неспособност да се оправям в живота, успявам да вляза в „кол“. Та аз една торта на мога да поръчам, в колове съм се правила че влизам, моля ви се.

-Сто пъти ти казах, че съм поръчала торта. Вземи направи нещо полезно в този живот и заминавай да я взимаш. Улица Тролейна, точно до затвора, кое не му разбираш? – натраквам му нервно. Шефовете любезно млъкват и изключват звука на микрофоните си.  

– О, аз тъкмо от затвора се връщам – уведомява ме патенцето. От тези му думи в чата ме лъхва зловещо спокойствие. От типа спокойствие, с което Дон Корлеоне е съобщавал на някой, че няма проблем и да не му връща заема.

– Само за сведение, до софийския затвор, където ме прати, няма улица  Тролейна. ПОРЪЧАЛА СИ ТОРТАТА ОТ ВАРНА, НИЙО!!!

Гафът ми е голям, признавам. А си носи и стратегическите последствия. Ако е имало и малък шанс да прехвърлим партито на закрито както настоявах, грешно поръчаната торта отслабва сериозно позициите ми на Родител-с-Авторитет.

Вечерта успявам да поръчам 2 обикновени торти без никаква украса . Ще си ги вземем утре.

А пък утре, обещава ми Емо, като се събудим, слънцето ще грее, птичките ще пеят и светът ще приветства партито ни. Нищо, че прогнозата казва друго.

8 часа по-късно вече е утре. Лампите вкъщи продължават да са светнати, въпреки че е сутрин. Налага се да не ги гасим, тъй като навън е непрогледен мрак, заради бурята, която не е спряла да бушува. Единствената птичка, която се осмелява да пее в тези условия, е отново Патенцето от профилната снимка на Емо във Вайбър, която, докато този път успешно взима тортите, ми опява да не местя партито на закрито.

Странно нещо са криво-разбраните мъжка гордост и достойнство. Готов е да изпоудави в потопа тези от гостите ни, които не са ударени от гръмотевица, само и само за да не падне по гръб и да признае, че жена му е била права и навън не е за парти. Нищо не може да спре устрема на мъж, установяващ веднъж завинаги кой е Ръководителят в това семейство.

Нищо освен едно: обадиха се от фургона на полянката, който щеше да доставя пиците и сокчетата, за да ни питат за кога се отлага партито. Категорични са, че те днес НЯМА да отварят. Това ми дава зелена светлина да действам:

Часът е 09:30 – Правя група на майките, където по-натам ще публикувам актуализация на локацията на партито.

Часът е 09:45 – Всички детски центрове на които съм звъннала, включително и един подходящ само за деца до 3 годинки ( забавленията там се свеждат до 4-5 пластмасови кученца на пружини, подходящи за яздене от 2 годишни), са препълнени.

Часът е 10:00 –Сещам се за Едно-близко-заведение-с боулинг и аркадни игри, но там никой не вдига телефона. Изстрелвам се към него през вятъра и дъжда по клин, ликьосана тениска, рошава и без грим. В заведението няма къде игла да хвърлиш от народ. Пълно е с майки в изгладени бели ризи, шармантни рокли, мъкнещи огромни букети и навреме прехвърлили партитата на децата си от открито на закрито. Разговарям с някакъв мениджър.

-Ама моля ви се – проплаквам – Рожденият ден на децата ми е днес. А за тях това е най-важният ден в годината. Вие знаете, ли че ОЩЕ ПРЕЗ ЯНУАРИ са си съставили списъците с поканени?

-И чак днес вие решавате да предприемете нещо по въпроса ???? – в гласа му безпогрешно разпознавам тоналността, с която всеки българин казва „не Ви ли е срам, каква майка сте Вие“

Аз като българска жена, страдам от синдрома на вечната вина и може би този мениджър е обучен да помирисва вината в българската майка и съпруга и да монетизира от нея. Е, смекчава тона си той, от 13 до 17 часа ресторантът е празен. Може да спретне две маси от по 30 човека, но му е останало, разбира се – в това не съм се и съмнявала,  само най-луксозното меню. Това  с плата морски дарове. Никога в живота си не съм се радвала толкова на възможността да купя на безбожни цени – панирани лучени кръгчета, замразени преди 2 години, представени ни като „калмари по гръцки“, и  миди, размекнати до каша след размразяването им. Това за възрастните. За децата пици.

Часът е 13:05 – отиваме вчесани, сресани и парфюмирани в Заведението. Далеч не сме първите гости на собствения си рожден ден. Половината от местата на две дълги маси, опънати като за селска сватба, вече са заети от родители, които се опитват да преглътнат кашавите миди.

Часът е 13:10 – дъждът спира и както Емо ми е обещал – слънцето грейва и птичките навън започват да чуруликат. Ние обаче вече сме вътре.

Емо очевидно не се е напрегнал като мен, защото с един бодър вик – „ЕЕЕЕЕЕ, като сме най-зле – ей така да сме!“– сяда на маса при татковците от детската градина, които се познават и започват наздравиците с бирите. Разговорите им продължават в смисъл на – „Купих си гуми от не знам си кой си сервиз“ – „Оооооо, не си глупав ти, не си хич глупааааав, ай наздраве“.

Аз се чувствам раздвоена между това да забавлявам тези родители, които не се познават един друг и седят с умърлушени лица, подбутвайки лучените кръгчета, пардон, калмарите из чиниите си и това да забавлявам гостенчетата на малкия ми син.

Поне големият ми син е наследил моят ген за Генератор-на-Забавления. С уверен жест повежда своите приятели нанякъде. Дала съм му 100 лева за жетони за забавления, като съм подчертала, че те са за всички деца – и за неговите гости, и за тези на брат му. В шумотевицата го чувам да се провиква на някакъв барман, че нещо трябвало да се пише „неговата сметка“.  Но нямам време да размишлявам по въпроса, тъй като имам хора да забавлявам.  Запътвам се към родителите и следващия час те слушат за това как съм раждала два пъти без упойка, като се постарах разказът да съвпада с времето на реалното раждане:

15:00 ч. -„ Сега 15 часа ли е…..ооооо, в този момент преди 9 години още дори не ми бяха започнали контракциите“….

16:00 ч. – „Сега 16 ч ли е…….в този момент преди 9 години вече ми правеха клизма“…..

16:30 – Пристигат тортите, духат се свещите и тези родители, които не са фенове на хорър истории от българските родилни домове, вече имат извинение да си взимат децата и да си ходят.

17:00 ч. – „Сега 17 ч ли е……оооо, в този момент ми пуснаха окситоцина….лелеееее….изскочиха ми очите от очните ябълки като се задейства тоя ми ти хормон…А виках, виках за упойка, ама не получих….“

….Явно съдбата ми е определила всяка година на точно този ден, точно в 17 ч да ми изскачат очните ябълки. Някой път поради раждане без упойка, някой път поради току-що получената сметка за рождения ден на тези, дето си ги раждал без упойка. През 2016та година беше второто.

Че сметката ще е висока поради морските деликатеси – ясно. Но не бях очаквала, че големият ни син, който по принцип е съвестно и добро дете, някакси е пропуснал наставленията ми, че жетони за 100 лв ще трябва да стигнат за всичките деца на рождения ден. Казал бил на децата, че всеки път като им дотрябва жетон „за каквото и да е“, да отидели на бара и да го сложели на „неговата“ сметка.

Детето ни поглежда с изражение в очите, в което се чете: „Мами, тати – веднъж се става на 9!“

Съществена част от семейните спестявания заминаха. Но поне рожденият ден приключи и то благополучно. Сега само оставаше да измислим къде да сложим чувалите подаръци, които – знаех от опит- никога нямаше да бъдат използвани. Или още по-зле – щяха да бъдат използвани веднъж – само, за да се разкъса кутията, оттам да се изсипят всякакви видове пулове, пионки, зарчета и карти, да се заврат зад ъглите и под диваните и после това всичкото да събира прах во веки веков.  

Но нищо – важното е, че всичко свърши и няма да се повтаря цяла една година.

Вкъщи си сипвам една заслужена чаша вино. Отпивам с велико удоволствие. Емо пристига и иска да му сипя и на него. Прегръща ме през раменете, иронизирайки ме:

-Часът е 21:00. Контракциите на моята майка вече са започнали.

Божееееееее, съвсем бях забравила, че и той имал рожден ден днес!!!

**********************************************************************************

П.С. 6 години по-късно, децата стават на 15 и на 11. Казват, че предпочитат да им дадем пари, вместо да си организират партита. С това се изчерпва организацията на рождените им дни. Сега вече, Емо може да празнува собствения си рожден ден колкото му душа иска.

 

Слънчевият удар

Слънчевият удар

Има и лоши, има и хубави страни на това да си плямпало. За лошите – някой друг път.

Хубавото е, че като уведомяваш целия свят за проблемите си, все че някой може и да те чуе и да ти помогне. Случвало се е в някой блог да размишлявам пространно относно жените и колите като цяло, както и относно личното ми отношение към собствения ми изстрадал Hyundai i30. Като директен, или индиректен резултат от това, Hyundai се свързаха с мен и ми предложиха тест драйв на оксиморонно-звучащото “Новия Хюндай Стария”.

С Човека-от-Хюндай се разбираме да комбинирам тест драйва на Hyundai Staria-та с пътуването ни до маратона в Бургас, на който съм му се заканила да избягам 42 километровата дистанция. Тази кола е кола за приключенци, казва ми той.

Нито аз, нито той подозираме колко е прав – тази кола ме откара право към едно от най-големите приключения в живота ми, от което се радвам, че изпълзях цяла-целеничка.

Тъй като дните преди това съм със семейството си на каравана на морето, аз се връщам сама до София, за да взема Hyundai Staria-та. Честно казано, това отиване до София не ми натежа въобще. На каравана на пуст плаж с леден вятър през септември е толкова „интересно“, че големият ми син, в отчаян опит да убие времето, опря до това да прочете „Цар Плъх“. Това е равносилно на това на мен да ми е толкова скучно, че чак да започна да гладя спалното ни бельо. С ютия, имам предвид.

На другия ден взимам колата и започвам да събирам впечатления. По принцип съм свикнала останалите участници в пътното движение, да не ме уважават кой знае колко, докато съм в моята си, обикновена кола. Затова отначало не мога да направя директна връзка между това, че карам яка кола и невероятно високото ниво на любезност на обкръжаващия свят към мен.

Започваме с това, че никой не ми взима предимството, ръкомахайки ядосано към мен. Напротив – всички шофьори наоколо ми кимат приветливо и усмихнато по светофарите. Само още не са ми изръкопляскали за това, че съществувам. Какъв прекрасен ден, мисля си наивно. Светът бил пълен с добри хора. Усещам, че добрината на хората става подозрителна, чак когато искам да вляза в паркинга на Лидл на Черни Връх. Там има автоматичен брояч за броя коли, които могат да влязат в основния паркинг, отделен с бариера. Когато този брояч показва „Нула свободни места“, както показваше в онзи момент, трябва да си търсиш място в един гаден заден двор, далеч от самия магазин. Взимам си билетчето от бариерата и аха да свърна към задния двор, когато усмихнат служител чевръсто изскача от будката на охраната и ми прави знак да сваля прозореца:

-Пише, че няма места, ама аз ще вдигна бариерата за Вас. Можете да паркирате колата най-вдясно на горния ред, има останало едно местенце. Че да не се разкарвате – човекът е загрижен за добруването ми. Иска да ми спести стотината крачки от задния двор до магазина. Имайки предвид, че в неделя ще избягам 42 000 крачки, мисля да се възползвам от предложението му. Иначе вече ми е кристално ясно, че това местенце е свободно за мен само като съм със Staria-та, но – хей, нали изследвам ефектите от това да караш супер готина кола.

Следва огромно напрежение, тъй като натоварвам Крис, Ками и Катя и ще ги карам към морето. Шофиране по родните магистрали е специален кръг на ада за нас – хората, които се страхуваме от високите скорости. Ако зависеше от мен, бих си пъплела в дясното платно от София до Бургас, без да изпреваря нито една цистерна.

Заредила съм си кафе, вода и кока-кола, за да мога да издържа на огромното напрежение, което ме очаква. За моя изненада, любезността към мен продължава и по магистралата. Никой не ми присветва в смисъл „Омитай се вдясно, преди да съм те отнесъл с 35годишното ми полу-разпаднало се беемве“ . Въпреки, че Staria-та е 7 местно ван-че, колата се усеща лека като перце. За пръв път през живота си успявам да се включа в гонката, ловко задминавайки превозни средства  и в двете ленти. След Ст. Загора усещам наплив на самочувствие и започвам да „храня“ костенурките, които лазят в дясната лента с 90. Но така е, човек бързо забравя какъв е бил и в какъв ще се превърне пак, след като тест-драйв уикендът свърши.

Разтоварвам приятелчетата си в Бургас и шофирам, вече по тъмно до Якото Място, където са Емо и децата. Емо е излязъл да ме чака с едно фенерче и размахва възбудено ръце. Никога, дори и когато раждах бебетата му, мъжът ми не ме е очаквал с по-голямо нетърпение.

-Нийката ( забележете – не стандартното „Нийо“, а „Нийката“), ти си герой! Браво, как докара Staria-та дотук! Сипал съм ти чаша вино в караваната. – В тона му прозира и неизказаното „Остави ме насаме с колата и моля те не ни се пречкай на нашето време само двамата“.

Оставям Стария да си играе със  Старията и мислите ми се насочват към предстоящия маратон. Ядосвам се, че заради свлачище трасето е променено от оригиналното равно трасе, на такова с 200 метра денивелация за маратонската дистанция. Всъщност не съм преценила за какво да се притеснявам. Сега в ретроспекция оценявам пророческите думи на Наков :

„Температурните условия са много по-важни от профила на трасето“.

А температурните условия в Бургас, в неделя, по времето в което ще бягаме, ще са 36 градуса. Не знам дали на сянка или не, но няма значение, понеже по 90% от трасето сянка нямаше.

В неделя в 09:10 е даден стартът на маратонската и полу-маратонската дистанция. Ние с Крис тръгваме заедно, като желанието ни е да бягаме първата половина на 4:40, а втората на 4:50. За Крис, освен че има рожден ден, това му е и дебют на 42 км. На мен ми е за втори път, като първия път бях леко разочарована от факта, че на 36тия км не ударих „стената“. Разочарована бях в смисъл, че искам да бягам и да преживявам всички бегачески преживявания, искам да пътувам и да изследвам всички световни забележителности, и като цяло – да грабя с пълни шепи от приключенията, които светът има да предложи.

Е, внимавай какво си пожелаваш. Към мен се задаваше 36ти км, подготвил за мен стена, комбинираща ефектите от  3 различни световно-известни стени. Моята Бургаска Стена имаше размерите  на Великата Китайска Стена. Функционираше като Берлинската стена, защото ме раздели на две – отдели разума от тялото ми, което продължи  неравната битка самичко, изоставено от разума. А последиците от нея могат да се опишат чрез Стената на Плача в Йерусалим –финиширах лазейки с чело в земята, търсейки Божията милост.

Но началото на маратона беше обещаващо. Първите 5 км небето дори е облачно. Ние с Крис си цъкаме с темпото, което сме си задали. На всеки един пункт по трасето моята Катя се материализира от нищото, носейки ми всичко, с което съм я натоварила – гелове, и т.н. Само като я видех отдалече и ми ставаше някакси уютно и сигурно – вижте я как всеотдайно ме чака.

На 10тия км си изпивам активатора, защото ме чака едно много неприятно изкачване, което хем искам да взема с приличен пейс, хем да не ме умори. Пия и от карбо лоудъра, каквото и да означава това. Много ми го бяха препоръчали. Към 18ти км започва да ми се повръща доста сериозно. Не знам дали е от нещата, които пих, но знам, че вече е повече от крайно време да взема и първия си гел. Но само от мисълта за гел връщам малко материал.

Иначе съм добре. Краката си се движат и най-големия ми страх – да ми се приходи до тоалетна, не се е сбъднал. Все още ми предстои да достигна до важния извод – че при мен където е текло, там пак ще тече, само че от друг изход.

Минавам халфа на 1:39, което си е горе-долу колкото съм предвидила. Продължавам да се чувствам добре, MetaSpeed Sky-ят  е запазил стъпалата ми и пръстите на краката  ми непокътнати. Единствено позивите за повръщане се засилват. На пунктовете спирам само за вода, въпреки Катя, която се материализира от въздуха на всеки пункт и с все по-голяма загриженост ме моли:

„Вземи гельче или поне някаква твьрда храна- поне едни стафьдки, моля те Ниечка, моля те от сердце“

Рефлуксът ми се активира само от мисълта за гелче и стафидки и аз продължавам само на вода. Просто гаденето е по-силно от всичко. Усещам, че на качването след 30 км забавям адски много, но там поне има сенчица. Следват 11 км в Огнена Геена без никаква сянка. Тоест – има една сянка. Аз самата съм се превърнала в сянка на себе си. Вече дори не бягам, ами сменям ходене с бягане, като при ходенето си позволявам леко да повръщам. От повръщането малко ми олеква и започвам пак лекичко да бягам, докато не се повтори това цялото.

Дори и не знам коя вървя– на върха на „нивата“, както бях кръстила стръмния баир, се разминавам с Наков. Казва ми,  че някаква „страхотно изглеждаща мадама“ ме водела с много. Сигурно си е мислел, че така ще активира амазонския дух в мен и ще се разбързам. Напразно.  

Влизам в 36тия км и трите стени, които описах преди малко се сгромолясват с всичката си тежест на главата ми. Не мога да повярвам, че това мъчение някога ще свърши. На пункта на 37ми км без никакъв свян черпя доброволците едно повръщане. Те направо ми хващат главата и я държат много дълго под една чешма. Жегата е толкова тежка, че водата в чешмата е по-топла и от въздуха. В този момент спомените ми започнаха да стават насечени, но съм сигурна, че тук Катя предаде грижите за мен на моето приятелче от Бургас Ники Писаров, който аз наричам Писи.

 С Писи прекарваме 5 безкрайно разтегнати във времево-пространствения континуум километра. Не помня с какво ме е мотивирал да не спирам. В един момент усещам, че дори не мога и да вървя и започвам да криволича и ходейки да се блъскам по пейките и огражденията на алеята в Морската градина. Сещам се, че съм гледала клипчета на маратонци, които баш на финалната права започват да криволичат и да се блъскат,  все едно са мъжки богомолки с току-що отхапана глава. Винаги съм се чудела защо не вземат да се стегнат, аджеба и да пробягат тия 200-300 метра, които им остават. На маратона в Бургас разбрах защо.

По някаква причина гледката на финалната арка съвсем ме обезсили. Рухнах и започнах да лазя към финала на крака и ръце. Тези 200 метра ми изглеждат по-далече от Луната Единственият ми спомен е за отчайващо чувство на безгранично безсилие, съпроводено от гласа на Емо, който боботи нещо в смисъл „така е, като не ме слушаш“. В това окаяно състояние финиширам.

Лежа си на финала, заливана от крампи в долната част на тялото и заливана от позиви за повръщане в горната. Въпреки всичко изпитвам някакво олигофренско, криво-разбрано чувство за изпълнен дълг. Питам Писи за какво време съм финиширала. Няма да го споделям тук, тъй като определено не е нещо, с което се гордея. Но фактът, че в онзи момент останах изключително доволна от представянето си, говори колко е бил замъглен разсъдъкът ми. Идва линейка да ме кара към интензивното. Осъзнавайки, че децата ми са до мен, полагам извънземни усилия да им направя с пръсти знака за победата и да ги уверя, че съм в топ кондиция.

В интензивното ми казват, че съм получила слънчев удар. Пускат ми 2 банки във вената. Докато банките капят, аз започвам да се съживявам и се сещам, че съм завършила втора, след „страхотната мадама“ на Наков и сега ще изпусна подиума. Ама животът ми все пак е по-важен, заключавам примирено.

Лекарката ме връчва на Емо и децата, които чакат разтревожени отвън. Миличкият Емо се радва да ме види дори повече, отколкото като му докарах  Staria-та. Децата радостно чуруликат около мен. Качваме се в колата и се понасяме към хотела да си събираме багажа. Тъй като останах доста време в болницата, си мислим, че награждаването е минало отдавна. Нямаме никаква връзка с останалия свят. Моят телефон е в сака ми в колата на Сашо. Батерията на телефона на Емо е паднала. Нямаме нито кабели за зареждане, нито нищо.

Емо се сеща, че тази кола има функция за безжично зареждане и си слага умрелия телефон да се зарежда. След няколко минути, когато сме вече почти пред хотела, телефонът на Емо, вече в процес на зареждане възкръсва и започва да звъни. Оказва се Ачето, който ни моли да тръгнем към Морска гара незабавно, защото подиумът за жени 42км е приготвен и ме чака специално мен, за да започне награждаването.

Емо подкарва Старията с бясна скорост и с драматично взимане на завоите. Пристигам за награждаването на Морска гара в стил „like a boss”. Ето видеото, което Ачо ми е направил.

/https://youtube.com/shorts/8O4e6ReKXXA?feature=share

Там на място разбирам, че дори съм победител. Митичната „страхотно изглеждаща мадама“ на Наков или се е изпарила от жегата, или е пейсвала някого без да участва, или Сашо просто е халюцинирал. Жегата не прощава.

На маратона в Бургас разбрах наистина колко добри са наистина хората.

И по трасето, и на финала много приятели, познати и непознати ми помагаха с каквото могат. За което им благодаря. Всяко окуражаване помагаше.

Като си взех телефона, той преливаше от съобщения от моите приятелки, които някакси бяха разбрали за приключението ми. И на тях им благодаря.

На Hyundai благодаря не само за тест драйва и безплатното гориво, но и защото благодарение на функционалността „безжично зареждане“ в Staria-та, успях да стигна и до награждаването, което си мислех, че съм пропуснала. А няма да крия – обичам да съм на подиум.

На моя отбор AsicsFrontRunner си благодаря по дефолт за много неща, но в този случай бяха с мен дистанционно по време на най-тежките моменти. Помня как Кремена звънна разтревожено на Емо още докато линейката ме караше към интензивното.

Благодаря и на организаторите на Бургас Рън, които за пореден път показаха персонално отношение не само към мен, но и към всичките си участници.

И най-много благодаря на слънчевия удар – хем ми задоволи нездравото любопитство по отношение на екзистенциалния въпрос  „що е то стена на 36тия км и има ли почва у нас“, хем ми направи една друга услуга. Вече 10 дена минаха оттогава и не ми се пие никакво вино. А това вече, е чудо на чудесата!

Първи учебен ден с малки деца, срещу първи учебен ден с пораснали деца

Първи учебен ден с малки деца, срещу първи учебен ден с пораснали деца

Първи учебен ден с малки деца:

*2 седмици преди събитието съм накупувала всичко: от тетрадки, през чертожни инструменти, стигайки го митичните „дъска за пластелин“ и „мушама“, които никога няма да бъдат използвани, но е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да бъдат представени ( Някой друг път ще разкажа за перипетиите ми с намирането на мушама, да не разводнявам тук. Но накратко – добре, че свекървата ми ме спаси, като ми отряза малко от мушамата от масата от къщата на Йотови в с. Брест).

*1 седмица преди това в групата на класа във Вайбър Майката-Лидер е раздала задачи за 15ти септември за нас, обикновените майки. Питка, мед, червени конци с пендара, здравец, почерпка, безалкохолно – негазирано и без консерванти и тн. На мен ми се е паднал добър жребий – здравеца. Пред блока ни е пълно със здравец. Опосквам го и правя един огромен букет, връзвам го с червена панделка. В класа на другото дете нямам толкова късмет – там ми се е паднало „домашно приготвена почерпка“. Искам да купя нещо готово от „100 грама сладки“, но детето се тръшка, че било важно аз сама да съм опекла почерпката. Иначе „нямало смисъл“(цитат).

*На 14ти през деня цял ден обикалям за най-хубавите букети. Горда съм, че се сещам освен за госпожите, да взема и за възпитателките, както и за госпожите от занималнята. Излизат ми соленичко, но – хей, струва си – те се грижат за децата цяла година. Пък и ще ги впечатля – на бас, че никоя друга майка не се е сетила да вземе букети и за 3те вида госпожи.

*На 14ти срещу 15ти цяла нощ не спя. Защото след като опека домашните почерпки, се сещам, че трябва да ги опаковам индивидуално, според изискванията на РИОКОЗ. Опаковам грозните ми,криви, препечени сладки в грозни, криво нарязани от мен опаковки. Връзвам ги с някакви панделки, останали от Коледа. Остава ми около час до сутринта. Като бях студентка установих, че да спиш 2 часа е по-гадно, отколкото ако не спиш въобще. Така че уплътнявам времето си до разсъмване като лепя и надписвам етикети.

*На 15ти сутринта тръгваме изгладени и тържествени, с ръце пълни със сладки, здравец, букети и тн към училището. Паркирам на половин км от там, понеже няма по-близо свободно място. В двора слушаме речите на директорката, на кмета на района, на заместника на италианския посланик и куп други оратори. Разтушавам опустошителната скука, която ме е обзела, като си правя снимка с децата с букетите и я качвам във фейса.  Нека всички знаят, че съм Майка-Героиня. За идния един час, докато свършат всичките речи под силно напеклото слънце, единственото забавление на майката-героиня е да рефрешва страницата си, за да гледа как расте броят на лайковете на снимката по случай 15ти септември във фейса.

* Време за влизане в класната стая. Сега ще блесна, мисля си, с моите букети и с моя здравец. Оказва, се че всички майки са се сетили, също като мен,  да вземат букети за госпожата, възпитателката и за г-жата от занималнята. За сметка на това, аз съм една от малкото майки, които НЕ СА СЕ СЕТИЛИ в допълнение към това да вземат И букети за училищната лекарка, за мед, сестрата и – какъв срам – за директорката. Лек гаф има и по отношение на здравеца, тъй като трябвало да бъде на малки букетчета за всяко дете, аз пък направих един голям за всички. В класа на другото дете нещата вървят по-добре – грозните домашно приготвени сладки успявам да ги скрия между купчините почерпки, доставени на добра воля от другите майки.

*Тия пък майки всичко могат и всичко знаят. Сигурно от толкова организационни дейности не им остава време да се погрижат за външния си вид, успокоявам се. То едното е винаги за сметка на другото. Бърз поглед по майките установява, че 60% от тях изглеждат по-добре от мен. Предавам се. Взимам си двете папки с документи, които на другия ден трябва да върна попълнени – медицински карти, карти за маршрута на детето обратно за вкъщи, декларации, че детето ще се прибра вкъщи с батко си и тн), връщам децата вкъщи и бия отбой към офиса. Там се чувствам по-в свои води.

*Нощта 15ти срещу 16ти септември отново не се спи. До 12 съм попълвала декларации. След това, в една от папките на второкласника намирам указание, изпълнението на което запълва остатъка от нощта ми. Спешно трябва да взема една тетрадка с широки редове и на ръка, с молив и линийка, с пунктир да я преобразувам в тетрадка с „тесни и широки“. Само първите 10ина страници, де. За да може второкласникът плавно да премине от „тесни и широки“ на „широки“ редове, без да се стресира. Сутринта към 5, вече съм приключила и с това. До 7 лепя и надписвам етикетите на другия ученик.

Първи учебен ден с големи деца:

Ден като всички останали! Ден на свободна, наспана жена!

П.С. В края на учебната година на първия учебен ден с малки деца, намирам въпросната тетрадка, която пунктирах с молива и линийката цяла нощ.  Недокосната е.

 

Всичко за жените и колите

Всичко за жените и колите

Винаги съм се чудела защо колите са такъв фетиш за мъжете, докато за нас- жените, са просто средство за транспорт. По-долу описвам 3 ситуации, всичките по действителни случки, които илюстрират разликата в отношението на двата пола към колите:

1.Кошмарът, наречен технически преглед

Втората половина на м. август винаги е специално време за мен. Последни дни на любимия ми сезон се изплъзват между пръстите ми. Денят е все още топъл и дълъг. Хубаво ми е като си помисля, че дори има време за още едно бързо море. Единствено фактът, че края на м. август пак става време да закарам Хюндая си на технически преглед помрачава този, иначе прекрасен за мен, период от годината.

Какво толкова да си закараш автомобила на технически преглед, ще попитате? За мъжката половина на човечеството моят страх е ирационален и неразбираем. Отиваш за половин час, закарваш колата си да клекне върху една голяма яма, изровена на пода на сервиза, и изпълняваш дадените ти указания.

Проблемите, поне при мен, са два. Първият, абсолютно ирационален, признавам, е, свързан с адската бездна, зейнала по средата на пода на сервиза, върху която трябва да успея така прецизно да паркирам колата си, че двечките с нея да не бъдем погълнати от ненаситната й паст. Обляна в студена пот, под уверенията на персонала, че никой досега не е успявал да падне в дупката, успявам да разкрача и застопоря 4те ми гуми по краищата на бездната, която в сервиза наричат „канала“. Служител на сервиза застава точно пред колата ми с команди от рода на „ натисни оборотите на 4000“и аз се боря с вътрешното си усещане, че като настъпя педала на газта, без да искам ще връхлетя върху него и ще го сгазя.

Вторият и по-голям проблем е, че не съм много сигурна как точно да изпълнявам командите, които ми дава служителят от сервиза ( при положение, че му се размине сгазването). По-миналата година , например, изпаднах в пълно безсилие, когато ми каза да пусна „стоповете“, за да видел дали работят. Панически започнах да натискам напосоки копчетата на таблото и така съм успяла да му покажа, че ми работят реотаните за затопляне на задното стъкло. От този човек разбрах, че стоповете се активират като натисна спирачката. Предполагам, беше благоразположен към мен, защото носех впити панталони и високи токчета.

Въоръжена с този спомен, миналата година атакувах сервиза за технически преглед с тежката артилерия. Предната нощ не можах да заспя от притеснение, че ми предстои технически. Чудех се дали да сложа къса пола, или дълбоко деколте, за да спечеля симпатиите на проверяващия. За най-сигурно се спрях на комбинацията къса пола с дълбоко деколте.

На другия ден прегледът протече по горе-долу следния начин:

Проверяващият иска от мен един куп документи, от които се оказва, че ми липсва листчето от миналогодишния технически. Започвам да се суетя и да се тюхкам къде ли може да е. Да съм проверяла в жабката, въздъхва той. Вадя някакви боклуци от жабката, включително хартиена карта на България от едно време, каквото кълна се, не съм си купувала никога. Разравяйки купа хартии, човекът, за мое най-голямо учудване, си намира каквото му трябва.

Следва мъката с паркирането върху дупката, под окуражаващите възгласи на всички служители в сервиза. Справям се и с това.

Започваме със заповедите: „пусни стоповете“, „вдигни ръчната“ и тн. Справям се блестящо с всичко, докато не чувам: –  Я сега ПУСНИ ДЪЛГИТЕ!

Държа да отбележа, че ако пътувах извънградско през нощта, аз щях да знам как се пускат дългите. Все пак шофирам от 12 години. Но тъй като не съм шофирала на магистрала през нощта, знанията ми за дългите светлини са леко мухлясали.

-Искате ли първо да пусна късите? – инстинктивно се опитвам да спечеля време, въпреки че ми е пределно ясно, че тук дори и Времето, тоз Велик Учител, няма да помогне.

-Пускай ги и тях, да

Пускам късите. Но тези ми знания не впечатляват достатъчно, че да ме освободят от демонстрацията на дългите. Имам някакви смътни спомени, че дългите се включват от същата ръчка, откъдето и късите, но просто се врътва едно пръстенче на края на ръчката. Врътвам го.

-Не халогените, момиче. Дългите искам да видя.

Запази спокойствие, Нийка – повтарям си наум – засега всичко върви наред. Паниката не е добър съветник. Запазвайки мнимо спокойствие оглеждам ръчките около волана ми. От едната страна е ръчката за късите и както току-що си припомних – за халогените. От другата страна беше тази за мигачите. Видях и на нейния край пръстен. Завъртях го.

Предното ми стъкло се обля в струя течност за чистачки.

******************************************************************

2.Намерете 5те разлики.

Като малка много обичах забавните задачки за убиване на времето, в които трябваше да намерим 5те разлики между две на пръв поглед еднакви картинки. Бях много добра в откриването на разликите, но съвсем наскоро открих, че вече съм изгубила този си дар:

Емил ( мъжът ми) ме кара да сляза да взема нещо от колата му.

Не ми трябвал ключ, той щял да излезе на балкона и да ми отключи с дистанционното оттам.

Слизам, заставам чинно до колата и чакам да ми отключи….чакам, чакам… нищо.

Пиша му във Вайбър – Хайде ако обичаш, като ме разкарваш напред-назад ПОНЕ да ми отключиш колата

Лаконичният му отговор е: – Къде си?

 Тоя човек има паметта на муха – дори не помни, че преди 2 минути ме изпрати до колата.

-Аз съм където ме изпрати – пред ш*§аната кола!!! ТИ къде си? – Гледам нагоре – няма го на балкона.

Той: – На балкона съм.

Аз: – НЕ СИ!

Той: – Аз съм на балкона, ти не си до колата!

Аз:  – Аз съм до колата, ти не си на балкона!

Пращам му снимка на празния балкон. – Ето – казвам –  виж, че те няма на балкона.

-На другия балкон съм, Нийо!

 Отивам зад ъгъла на сградата, където е другият ни балкон.

– КЪДЕ БЕШЕ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ БЕ, МОМИЧЕ? – Емо възмутено  е увиснал наполовина от балкона.

-При колата, където ме изкомандори да отида и след това дори не ми отключи!

-Как ще си била при колата, като  тя е точно пред теб.

 Изведнъж колата  някак-си се материализира до мен, под другия балкон.

Връщам се зад ъгъла, за да направя сверка– проклетницата сега се е върнала пак там. Имам чувство, че тази кола ми се подиграва. Все пак се сещам да проверя регистрационния номер на „първата“ кола и установявам, че не ми е познат. Връщам се да погледна номера на „втората“ кола – него съм го виждала. Значи това е нашата кола.

Емил е скандализиран от факта, че съм оцеляла без базови житейски умения, като това да различа  Mazda CX5 2.2 175 hp от Mitsubishi Outlander 2.0 136 hp. Че тези двете коли били като деня и нощта.

Какъв ден и каква нощ, бе Емиле. Денят е бял, нощта е черна, а тук говорим за  две големи СИВИ коли.

Иначе, висяла съм пред колата на съседката Елена.

*******************************************************************************

3 . Разни наблюдения по въпроса:

1.Не съм срещала мъж, който когато види, че жена-шофьор започва да захожда за паркиране, в главата му да не светне Лампичката-на-Кавалерството.

Иначе, ако я видят бременна в метрото, повлачила две торби пазар – там шансът да са кавалери и да отстъпят място е 50/50. НО видят ли я да паркира…..всичко що се зове „мъж“ в радиус 300 метра около паркираща жена, оставя заниманията си като например строеж на сгради, бъркане на бетон или бъркане в носа си и се втурва да помага с експертния съвет „ПЪЛЕН ДЕСЕН“.

2. Когато се опитват да ти обяснят за някой човек, винаги го описват чрез колата му. Например – „Абе знаеш го Жоро от нашия вход – той е съседът с Бялата Астра“.

3.На всеки две години е ЖИЗНЕНО НЕОБХОДИМО той да си купи нова кола. Не за друго, ами заради изконни традиционни ценности като „сигурността на семейството му“. Защото той не може да прави КОМПРОМИСИ със СИГУРНОСТТА на собствените си деца, возейки ги в кола, която е на цели 2 години.

По-горните наблюдения, си имат еквивалентни наблюдения и за отношението на нежния пол към колите ( свързани с точките по-горе):

1.Мозъкът ни тотално блокира като чуем „ПЪЛЕН ДЕСЕН“ и затова неизменно изпълняваме тази команда като правим „ПЪЛЕН ЛЯВ“

2.За нас „Астра“ е градинско цвете. Като чуем, че Жоро е съседът с бялата астра си представяме красив усмихнат градинар, който, разгорещен от работата в градината си е свалил ризата. Пот се стича по перфектите му коремни плочки, докато ни подава бяло цвете. Започваме да се чудим защо никога не сме се засичали с Жоро в тоя тъп, скучен вход.

3.Караме кола на 10+ години, въпреки, че децата ни се молят на колене да си купим нова, понеже ги е срам приятелите им да ги видят, като майка им пак ги е натоварила в „бричката“. Парите за нова кола си пазим за процедури – Жоро -С -Бялата-Астра все пак живеел в нашия вход.

 

***********************************************************************************************

4.За финал: Може да съм виновна по отношение на това, че колата ми е ожулена, или че не знам колите на съседите.  Но независимо от всичко случващо се наоколо, аз винаги, винаги, винаги пускам мигачи и винаги, винаги, винаги спирам на пешеходни пътеки.

Освен това, тъй като няма да дам пари за парктроник на колата, аз паркирам без помощта на този безценен съветник. За разлика от Емо, който, като всеки себеуважаващ се мъж, паркира с помощта на екран с проекции, озвучавания, предупреждения и святкащи чертежи на всичко около колата.

Изводът на синовете ни: мама е много по-добър шофьор от татко, защото може да паркира сама!

Както се казва на английски: I rest my case! Все пак децата винаги знаят най-добре!