Пътепис – Дубай и Абу Даби или „ Има ли жени, които са 3 в 1- красиви, умни и добри“

Пътепис – Дубай и Абу Даби или „ Има ли жени, които са 3 в 1- красиви, умни и добри“

Винаги съм имала приятели мъже и от малка ми е било интересно да участвам в мъжките разговори. Според повечето от приятелите ми  от мъжки пол, има един Женски Бермудски триъгълник. Трите му върха се казват Красива-Умна-Добра. Бермудски триъгълник е, понеже, поне според целокупното мъжко общество, нито една жена на този свят не притежава и трите качества.

Ако е красива и добра, тогава ще е тъпа. Ако е красива и умна, тогава ще е злобна кучка. Ако е умна и добра, то е ясно – развила е тези качества компенсаторно.

Има жени, които са красиви, умни и добри. И не казвам това, защото Джулиана Гани е успяла да ме убеди в това, разбивайки на прах стереотипа, че „красивите жени не са умни“, както си въобразяваше, че прави в едно риалити предаване по телевизията. Тя ме убеди по-скоро в „не-красивите жени не са умни“.

В това, че има жени, които са едновременно красиви, умни и добри,  ме убеди една среща по време на Пътешествието ни с Емо в Дубай. И срещата, и пътешествието, се състояха много отдавна, през далечната 2014та година.

Тогава, въпреки че с Емо сме били заедно от вече 8 години, не бяхме добре смазаната семейна машина, която сме сега.

Сега сме се научили да приемаме странностите на другия, които по принцип не одобряваме. Вече знаем, че точно тези неприемливи за единия от двойката странности, са неизменна част от другия и по някакъв странен за него начин си го правят щастлив.

Аз съм се примирила, че той мърмори, дудне, дава непоискани съвети и не се свени да ми споделя по братски, когато намира друга жена за привлекателна. Както и да ми обяснява какво точно какво намира в нея за привлекателно. То обикновено е изкуствено. Например, ако види госпожица, която съвсем скоро се е преместила от Гълъбово НА София и още е с гълъбовските опърпани перхидролено-руси екстеншъни на „вафлички“, той неизменно коментира: „Погледни Нийка, каква красива ЕСТЕСТВЕНО руса коса!“

Когато започна да протестирам, че тази коса не само не е естествена като цвят, но също и като материя, Емо ми слага точната диагноза:

„Женска злоба. Всички жени мразите истински красивите жени. Искам веднъж да чуя жена, която да каже нещо хубаво за друга жена, без да каже, „обаче“ . Винаги казвате „абе в лице става, обаче в тяло е много зле“. Или „ хубава е, ама е адски проста“. Комплимент можете да направите само на жена, от която не се чувствате заплашени – например някоя заухава лелка, която по никой мъжки критерий не е  „яко пичЕ“. ( Яко пичЕ е топ комплиментът в речника на Емо).

Той от своя страна също се е примирил с немалко неща. Едно на ръка, че според него не мога да правя комплимент на жена без да вмъкна „обаче“. Отделно – не ставам за домакиня. Също така, вече почти 10 години карам една и съща кола, която не ремонтирам, понеже нямам пари ( но за дерматолог и самолетни билети пари имам винаги). И най-важното – примирил се е, че обичам да пиша разкази на тема семейните ни взаимоотношения, като по този начин го „излагам“.

Отнема дълги години, за да могат две толкова различни зодии като рак и стрелец да започнат да се толерират взаимно, поне до някаква степен.

Раците са тегави, вкопчени в идеята за семеен уют същества, които са най-щастливи, когато откликнеш на предложението им: „Хайде довечера да си готвим“. Когато започнете да си готвите, изпитват душевен оргазъм като ви обсипват с любвеобилни съвети и дружеска критика: „не се прави така, дай на мен“, „ти дори не знаеше, че имаш миксер !?!“, „баницата се обръща докато се пече“, „на мама кексът е кръгъл, с дупка в средата, твоят като е правоъгълен и няма да се опече, защото няма дупка“ и тн.

За нас, стрелците пък, нямам думи. Едно на ръка, че наистина не знам, че имам миксер, който ракът ми е купил за годишнината от сватбата. Но има и нещо по-лошо. Просто перманентно сме кацнали на ръба между нормалността и лудницата. Не сме достатъчно луди, че държавата да ни поеме разходите за специализирана помощ. Но не сме и достатъчно нормални, за да приемем истината – че сме обикновени хора от тълпата, а не покритите със слава личности, които си въобразяваме че сме.

Често ми се случва в някоя онлайн група да попадна на егоцентрик, който чрез пасивно-агресивно поведение се опитва да създаде в групата култ към собствената си личност, човечност, доброта, етика и професионализъм. И ако това не му се получи, както обикновено става, въпросният демонстративно да напусне групата. В такива случаи винаги му посещавам профила. Правя това с една-едничка  цел – да проверя датата му на раждане. Докато страницата зарежда, се моля на Господ…моля те, моля те, Господи, нека не е моята зодия! Но още докато се моля, в себе си вече дълбоко знам. Знам, че в 90% от случаите, въпросната личност, която е на свобода само защото в Курило нямат свободни легла за по-леките случаи, ще се окаже родена в периода 23.11-22.12. С други думи, моята зодия.

Та комбинацията от тези два екземпляра, освен да си готвим, обичаме да си обикаляме заедно света. Поправка – вече обичаме  да обикаляме заедно света. Иначе, ако не бях аз да го измъкна от дома му, най-далечното пътешествие на Емо най-вероятно щеше да бъде втория ръкав на Халкидики. Но годините съжителстване със стрелец отключиха пътешественическата жилка и у него.

За самия Дубай няма какво толкова да ви разказвам. Пеещи фонтани, молове със ски писти и аквариуми в тях, автомобили с по една цифра на регистрационния си номер, марина, високи сгради и тн. Помня също, че такситата возеха за по 60 стотинки на километър.

В Абу Даби посетихме Бялата Джамия, която беше изключително красива.

За да влезем в нея трябваше да се забрадим – аз с черна шамия, защото жените трябваше да бъдат допълнително наказани в жегата – Емо – в прохладен бял шейхски екип.

Също така в Абу Даби посетихме някакъв замък, в който се е снимало продължението на „Сексът и градът“. В него пихме най-скъпото кафе на света, или поне така го рекламираха. Като преобърнахме дирхамите в лева, се оказа, че е 30 лева. Но кафето беше вкусно, красиво и  в него имаше златен прашец.

През 2014та това ми се струваше разточителна, декадентска покупка. Но от гледна точка на инфлацията, която преживяваме последните година и половина, ми се струва, че след половин година това ще бъде нормална цена за кафе и  в София. Само че при нас ще се предлага без златния прашец.

Най-запомнящото се приключение за мен беше, когато отидохме на сафари в пустинята. Аз по някаква причина си мислех, че просто ще се качим на една кола и кротко, възпитано ще пообиколим малко из пясъчните дюни. Очакваше ме приключение, което мисля да обезсмъртя за поколенията. Най-малкото, за да оставя писмено свидетелство, че има едни жени, които са хем красиви, хем умни, хем добри. И отгоре на всичко, имам да казвам само хубави неща за тях. Пробив в системата на стереотипите, един вид.

В джипа, който организаторите бяха предоставили, имаше 6 или 8 места, не помня точно. Бяхме се събрали почти всички, чакахме само последните двама.

Закъснелите пътници дотичаха до джипа, ръсейки охкания, ахкания, възклицания  и извинения. Оказаха се пътнички. Две сестри-южно-корейки. Едната беше пълна, очилата и с много лоша кожа – точно типа жена,  която според Емо ще започна да обсипвам с покровителствени комплименти, тъй като не се чувствам застрашена от нея. До нея обаче, грееше най-красивото момиче на света.

Като бях малка много обичах да чета „Хиляда и една нощ“ и там все описваха как някоя хубавица от харема има „лице, озаряващо с красотата си всичко около себе си,  както пълната луна  разпръсва тъмнината“.

Е точно в този ден, от едната ми страна на задната седалка в джипа се качи въпросната Луна, от другата страна ме притисна сестра й.

Хора, никога не бях виждала по-чиста и съвършена бяло-розова кожа. Неосквернена от нито едно петънце или точица. Кожата беше опъната върху най-високите скули на света. Копринено мека черна коса се спускаше на талази до кръстчето на девойката. Кукленски ( но истински) нос, зъби и устни. Очите й бяха не тъмни като на повечето корейки, а светло кафяви, огромни, леко издължени, без да са дръпнати. Тия жълтите мацки нямат мигли, но това същество от някъде успя да извади и мигли. Прибавете безкрайни крака, мъничко кръстче и прекрасни гърди и горе-долу получавате представа за какво иде реч.

Емо се извръща жадно към нас от предната седалка, на прага е мазно да се изсули от нея от кеф. Изведнъж решава, че иска да ме снима с Go Pro-то, което държи в ръцете си. Леко съм учудена от този му интерес към мен, тъй като  обект на документалните му филми от Дубай до този момент бяха  някакви трапези, дюнери, дубайски коли и гледки от хотели. Всички от тях озвучени от Емо: „Еееееей знаят как да живеят тия….тц тц тц….не са глупави дубайците“.

Отделно, осъзнавам до какво създание стоя. И се чувствам на външен вид точно като изчадие, рожба на тъмнината, което ще се разпръсне от заревото на красотата до мен. В този ред на мисли не се чувствам в настроение да бъда снимана на видео баш до корейската принцеса.

Но бидейки високата класа артист/създател на съдържание, който съм, решавам че във всяка ситуация аз следва да бъда на ниво. Започвам да забавлявам с нещо потенциалните зрители на видеото на Емо. Решавам, че ще блесна с оригинален сторителинг.

Мама винаги ми е казвала, че мъжете предпочитали „земни и весели жени  със среден външен вид като мен“, пред „диви хубавици, които обаче са студени като лед“. Като казва това за хубавиците, в гласа й прозира неприязън. Въпреки, че зная, че тази крилата родителска фраза няма нищо общо с реалността, тя все пак ми даде сила в този труден за мен момент. Човек винаги трябва да има за какво да се хване, че да продължи напред.

Погледнах смело в обектива на GoPro-то и започнах да разказвам лакърдии – къде сме, къде отиваме и тн. Играех си ролята на земна и весела жена със среден външен вид – мама винаги  го е определяла като „златната среда“. Надявах се хубавицата до мен да има доблестта  да се съобрази с отредения й архетип на хубава, но отблъскващо ледена и следователно скучна жена. Засега тя го оправдаваше, като мълчеше и гледаше през прозореца.

Джипът отдавна е тръгнал, излязъл е от града и шофьорът ни уведомява, че ей сега влизаме в пустинята и сафарито започва.

„Сафарито започва“ – обявявам и аз в камерата на Go Pro-то, пред публиката, на която ще прожектираме видеото от нашите приключения като се приберем в София.

И сафарито започна! Джипката ни започна да прави дрифтове през пясъчните дюни, от които стомахът на човек се преобръщаше, а мозъкът му ставаше на пихтия. Вестибуларният ми апарат се разцентрова, преобръщанията на купето станаха толкова чести и бързи, че дори не успях да повърна. Междувременно с двете корейски девойки се лашкахме наляво-надясно на задната седалка. При всяко лашкане една от тях залепваше лицето си на стъклото от нейната страна на джипа. Аз бях по средата на задната седалка и при всяко буксуване на джипа в пясъка, колкото и да се стараех да не се докосвам до нито една от сестричките, се строполвах ту върху едната, ту върху другата. Небе, под, таван, пустиня се сливаха пред разфокусирания ми поглед.

Ще кажете – така се държат жените-героини. Веселите, топли, средни на външен вид жени, които мъжете харесват.  Колкото и да ми се повръщаше, се държах достойно и не издадох и гък. Все пак Емо някакси успяваше да продължава да ни снима.

Искаше ми се да кажа, че и красивата корейка се съобрази с определения й от мен статут на „красива, но ледено студена и скучна жена, без никакви емоции“. Иска ми се да кажа, че по време на цялото подскачане и буксуване в пустинните пясъци тя продължи да гледа отегчено през прозореца, без да издаде и звук и без да привлича ненужно мъжкото внимание върху себе си. Но не би.

Още на първия дрифт, на който колата ни се преобърна настрани и ни подкара 30ина метра само на двете си десни гуми, сестрата започна да пищи по онзи превзет начин, по който само азиатките могат да пищят. Нали се сещате – нещо от рода на „ойййййййййййойохоойой“, извикано със сладникав глас, през глезено пищене. На следващия завой, към нея се включи и Луната – „ояяяяяяяяяяяя, ояяяяяяяяяяяя, охохохохохохохох“, врещеше тя закачливо  с поруменели бузи, заливайки се от талази невинен смях.

Емо, който вече трудно удържаше ръцете си да не треперят, докато снима, пое ролята на озвучаващ в документалния му материал за сафарито. На видеото може ясно да се чуят триумфиращите децибели на Емо: „ Тия двете корейки накрая ще вземат да свършат от това лашкане по дюните“.

До каква степен това му впечатление е кореспондирала с истината не знам. Но знам, че надеждата ми красивата корейка да е замразена скумрия, която отблъсва мъжете със студенината си взе че умря. Момичето явно си беше с чувствен темперамент.

Джипът спря до някакво бедуинско селище, където забавната програма щеше да продължи. На всички краката ни трепереха. На всеки от нас по различна причина.

Разтовариха ни от джипа. Чакахме си реда за билети в бедуинското селище – там програмата беше да яздим камила, да гледаме белиденсинг шоу, да ни направят временна татуировка с къна и да вечеряме около бедуинския огън.

Докато уж чакахме за билети, изведнъж видях съпругът ми със свалена риза, само по дънки и по плочки, да прави челна стойка в пустинния пясък.

Балъците като мен нека се редят на опашка, Емчо в това време си действа.

Колко на брой челни стойки вече беше изпълнил, можете да преброите от снимката – ясно видими са  кръглите отпечатъци от главата му в пясъка около него.

Това, мъжете като искат да впечатлят някоя жена, никога няма да надрастат поведението си на полу-петокласник, полу-маймуна. Емо просто не можеше да миряса. Редуваше челната стойка с показване на трицепс и блестящи усмивки

Обектът на неговата маймунджулъщина, разбира се беше Луната. Ще я наричам така, тъй като не й помня името.

Луната беше на опашката за билети преди нас и влезе в оградената зона на бедуинския лагер. Нейното изчезване от взора ни поуспокои кипящите вътрешности на съпруга ми. Той си позапаса ризата, обърса потта от челото си и дойде при мен да се редим на опашката заедно.

Като бях млада булка щях да му се цупя цяла седмица. Но брачният живот вече ме е научил, че няма смисъл. Всеки обича да се прави на интересен. А в случая – това момиче наистина беше извънземно красиво, поради което не го съдех много сурово. Ако аз бях мъж, сигурно щях да правя задно салто в пясъка. Което не означаваше, че нямаше да му изкоментирам поведението:

-Брей, Емиле, много гимнастика, много стойки, много чудо, пък тя корейката взе че влезе в лагера и не те видя. Само си напълни косата с пясък за едното нищо.

-Ти пък Пипони, аз заради теб правех челните стойки….Тя тая корейка….така като я подложих на малко анализ… ми  тя си е чиста лесбийка.

Забелязвали ли сте, че когато някой мъж се опитва да ви направи впечатление, а вие не реагирате на напъните му, той веднага ви обявява или за грозна, или за надута, или за задръстена, или за тъпа. В най-добрия случай – за фригидна.

Емо не е такъв, че да обижда на личностни качества. На него му е пределно ясно, че има едно-единствено обяснение, ако някоя жена не му обръща внимание.  То е чисто физиологично – родила се е „изчанчена“, както казваше моята баба, Бог да я прости.

Съгласете се приятели, че няма друго логично обяснение как  жена  с хетеросексуални наклонности и  здравословни нива на естроген и прогестерон  в яйцеклетките си, би могла да да устои на тази гледка:

Нещата са ясни.

Влизаме в лагера, забавляваме се всеки по своя си начин. Аз лично си направих временна татуировка с къна на лицето. Чудех се защо всички останали си направиха на дланите, а само аз помолих да ми изрисуват физиономията. Чудих се защо бабичката, която ни рисуваше, ме попита сто пъти на развален английски дали съм сигурна, че искам да ми нарисува лицето. Сигурна съм бе бабче, действай си!

Бабчето вдигна рамене и ме нарисува. Чак като се прибрах в хотела и  се опитах да си измия лицето, разбрах, че къната  няма да се отмие за известно време. С течение на времето установих, че положението ще остане така цяла седмица.

Емо сновеше някъде из лагера. Аз си занесох уморената, изрисувана муцуна пред една шатра и седнах там. Вече се беше свечерило и чакахме джипката да дойде и да си ни закара обратно в Дубай.

На фона на вечерното небе отнякъде изгря Луната. Не небесното светило, а корейското такова. Запъти се към мен, разпръсквайки светлина,  и запита дали може да седне до мен.

Може, разбира се. Луната възпитано седна до мен и след няколко изречения, в които обсъдихме екскурзията, ми каза, че цял ден се кани да ми каже нещо. Направила съм й  впечатление, защото съм имала някаква „екзотична хубост“.

Малеееееее, къде е Емил, къде е майка ми с нейното „средна работа“ по отношение на външния вид на дъщеря й.

Къде сте сега, когато ми трябвате, да чуете какво ми казва най-красивата жена на света. „Екзотична хубост“ съм имала, разбрахте ли?

Като по поръчка, Емо се появи от някъде, небрежно гризящ агнешки хапки, нанизани на шиш с големината и формата на ятаган.

Веднага му се похвалих за комплимента, който Луната ми направи. Въобще не се и учуди. Това само окончателно го убеди категоричността и нелечимостта на диагнозата „лесбийство“, която й беше лепнал.

С Емо дружно разпитахме момичето къде работи. Отговорът е: „ В Emirates”.

-Ооо сигурно е много интересно да обикаляш света като стюардеса! – откликваме с Емо в един глас. И през ум не ни минава, че комбинацията „красива жена“ и „авиокомпания“ може да даде в резултат длъжност различна от „стюардеса“.

Луната не работела като стюардеса. Работела в Сеулския клон на “Emirates” като наземен оператор, който координира свободните писти и полетите. В Дубай е на някакво надграждащо обучение. Прецизността на работата й е от решаващо значение за ежедневното запазване на здравето и живота на хиляди хора.

Еми, както се казва – туш!

Има, има такива жени, които женският Бермудски триъгълник не може да погълне. Те са хубави, умни и добри. Че и скромни, отговорни и достатъчно мили, за да ти направят комплимент, за да се почувстваш по-добре.

Светът е голям и такива хора дебнат отвсякъде!

 

Новогодишните цели

Новогодишните цели

Много обичам безвремието между Коледа и Нова Година. Използвам го, като много от нас, за това да си анализирам какво съм постигнала през изминалата година, както и да си набележа и планирам изпълнението на целите за новата година.

Отне ми много време, докато осъзная нещо просто: че целите се формулират по два начина- такива, които върху които можем да упражним контрол и такива, върху които нямаме контрол. Най-простият пример – цел „да вляза във форма“ е пример за цел, върху която нямаме особен контрол, а същото нещо, формулирано като – „ да започна и ежедневно да спазвам хранителен и двигателен режим, изготвени от специалисти“ вече е нещо, по което можем да предприемем конкретни действия.

И докато „ да вляза във форма“ е често срещана цел, поради което я използвах за пример, една от моите цели е по-нестандартна – да се науча по-често да се виждам отстрани. Засега това е цел, върху която нямам контрол, тъй като все още нямам ясен път, по който да я постигна.

Много често си мисля, че най-трудното за всеки от нас е да се погледне отстрани. И хубавичко да се види, ама толкова хубавичко, че да забележи дори и най-неприятните факти за себе си . Ще кажете – това е много лесно,  особено, когато има обективни критерии, според които се оценяваме. Например – кантара ( за колко кг сме), оценителна система ( в училище), норматив ( за спортно постижение) и тн.

Ами хич дори не е лесно.  Да се видим себе си. Същите тези показатели ги използваме с голямо доволство, за да оценяваме другите. Най- обичаме да извличаме перверзно удоволствие от чуждите кусури  и провали. Особено тези на хората, с които подсъзнателно се сравняваме. Но си измисляме всякакви извинения, за да не подлагаме себе си и собствените си кусури на оценка. Знам това от собствен опит.

На 19  заминах студентка в Австралия. Тъй като първата година не изкарвах още собствени пари, живеех на стопяващите се спестявания на родителите ми. Беше ми кристално ясно, че със спестяванията на българско семейство от 90те години, не мога да живея разточително в Сидни. Затова се стараех да пестя. Не ми минаваше наум да пестя от Основни- Човешки-Потребности като ДИСКОТЕКИ например, затова пестенето ми се съсредоточи основно в хранителните ми навици.

Приоритет ми беше да си купувам не качествена , а възможно най-евтината храна, която да ме засити. Оттам започнах да ям основно вафли, бисквити и други „боклуци“. Едновременно с това бях подложена на силен културен шок ( първите няколко месеца дори не разбирах лекциите си на английски) и консумацията на вредни храни ми предоставяше душевен комфорт.

В резултат, напълнях 20+ кг, без дори да забележа.

Ще попитате как е възможно да напълнееш 20+ кг без да забележиш, въпреки наличието на инструменти за измерване на обективни показатели ( кг), като например кантар?

Много лесно- като не искам да забележа. Или иначе казано – чрез силата на себе-залъгването.

Отначало, забелязвайки, че дрехите ми от България все повече ми отесняват, го отдадох на промяната в климата. Бях си донесла дрехите от родината и според мен, горещият и влажен климат в Австралия беше допринесъл за това да се смалят почти наполовина. Елиминирах проблема, като изхвърлих старите дрехи и си купих нови от австралийските магазини.

Така около година блажено си качвах килограми. В Австралия като цяло жените са по-едри, така че се вписах изцяло в средата. Чувствах се привлекателна, харесвана и не ми е минавало през ум, че съм напълняла.

След година обаче се прибрах в България за 3 седмици по време на пролетната ваканция. Шокът започна още на летището, когато собствената ми майка не ме позна. Всичко започна с ентусиазираното махане към семейството ми от моя страна на терминала за пристигащи.

Въпреки размаханите високо над главата ми ръце, очите на майка ми няколко пъти минаваха безразлично през мощната ми фигура, търсейки чедото си някъде зад мен. Отказа се да ме търси чак, когато застрашително надвиснах пред нея във възможно най-близък план и я принудих да ме разпознае.

Нещата продължиха със съседките, които за разлика от шашардисаната ми майка, не се свеняха и ме „кълвяха“ с огромно задоволство. Много от тях ми подмятаха, когато се срещахме във входа:

– Как си, Нийче? Гледам, че доста си напълняла…Ама то външният вид не е от значение, важното е, че си здрава..- Следваше пауза и след нея лукаво-загриженото- Опааа, всъщност – ОЩЕ не се е стигнало  чак до проблеми със здравето, нали?

Завистливи дружбенски злобарки, мислех си докато безгрижно си тресях дупето нагоре по стълбите.

Докато на другия ден не започнах да обикалям по софийските улици и да забелязвам софийските момичета, които ми изглеждаха като балерини. Сетих се, че и аз като живеех в България, бях стройна като тях. Ние в Австралия обичахме да ходим по ресторанти, да си хапваме и да живеем щастливо живота си, оправдах се сама пред себе си, тия сигурно за цял ден хапваха едно листо зелена салата.

Но ме бодна в сърчицето колко добре изглеждаха непознатите жени по улицата. Затова реших да предприема ответни мерки: ще взема да се измеря на кантара вкъщи. Ей така, за всеки случай. Ако съм станала 65 кг, зарекох се, ще поогранича малко безконечното плюскане по всички семейни софри, спретнати по случай посещението на „детето“.

За нормалното ми тегло от 55 кг, 65 беше кошмар. Но бях сигурна, че съм много далече от него..

Със затаен дъх застанах на кантара……Пулсът ми се качи на 140, докато стрелката запрепуска напред-назад. Когато поукроти лутането си, тя взе, че се кротна на числото 79!

Ще кажете, че съм се стреснала??? Напротив – щом стрелката на кантара се успокои на 79, пулсът ми облекчено се забави.

Числото 79 породи в мен щастливо чувство на облекчение, тъй като беше абсурдно.

ОЧЕВИДНО КАНТАРЪТ БЕШЕ РАЗВАЛЕН!!!

Боже, как ми олекна на душата! Ще си хапвам колкото ми душа иска. Няма да се поддавам на инсинуациите на развалени кантари и злобни съседки!

Въргалях се в кочината на блаженото щастие за последно още 2 дена. Дойдоха ни поредните гости, любопитни да видят колко съм наддала ( клюките се разпространяват бързо). Удостоих ги с гледка, достойна и за най-смелите предположения. Вероятно впечатлени от телесата ми, 2 от гостенките деликатно решиха да се премерят на кантара пред мен, белки се сетя и аз да го използвам. И двете жени се бореха да „хванат“ 54 кг и много се разстроиха, като видяха, че моят кантар показва, че тежат по 49 кг.

„Ама вашият кантар мери грешно, Нийка“ – оплакаха се и двете.

Ама на Нийката ли точно намериха да го кажат? Нийката е хванала тоя проблем ехеееееее, още в зародиш и отдавна не се притеснява от него.

„Ние сме 52, а кантарът ни ИЗКАРА 49 кг!“ – И двете бяха категорични, че са много по-тежки от показаното от кантара ми.

МОЛЯ!?!?!

Как заболя! Кантарът наистина мерел грешно! Правел те с 3 килограма по-лек от истината. А не с 25 по-тежък, както аз си мислех.

За част от секундата всичко ми се нареди – от подлия австралийски климат, смалил всичките ми дрехи, през оцъклената физиономия на майка ми на летището, чак до полудялата стрелка  на разваления ни кантар….Факт, след факт, които игнорирах. Защото веднъж погледнала истината в лицето, трябваше:

  1. Да призная истината, която така или иначе, някъде дълбоко вътре в себе си я знаех
  2. Да предприема някакво действие по въпроса

Все нелицеприятни неща.

*****

Защо не можем да се видим отстрани? И нямам предвид само физически – просто използвах тази конкретна случка от живота ми за пример.

Защо, за сметка на това обаче, виждаме идеално всичките кривици на хората около нас ( особено тези кривици, които самите ние притежаваме)?

Със сигурност психологията има отговор на тези въпроси и си струва да го потърсим точно там. Само че нали знаете, че колкото повече човек има нужда от психолог, толкова по-малко си признава за това. В този ред на мисли, аз още не се ползвам от услугите на психолог, а докато започна, избирам да дам следният артистично-клиширан отговор на въпроса „защо не можем да се видим отстрани“?

Накратко отговорът е: за успееш да се видиш отстрани, трябва да се отдалечиш достатъчно далече от самия себе. И от изградените с години предразсъдъци относно собствената ти непогрешимост, с която главата ти е пълна.

Ще използвам клишето как човек се ражда бяло платно.  И как  животът му люсва шамар след шамар  от  кофи с боя,  след което започва да нанася по него контури,  фигури и цветове, превръщайки човека-бяло платно  в човек – картина. Грозна, красива, смислена, агресивна, ограничена, елементарна и тн – но – уникална сама по себе си картина. Няма втора като нея.

Но едно от основните качества на картините е, че не могат да бъдат видени отблизо. За да видиш структурата и цветовете на картината и за да схванеш композицията в целостта й,  трябва да се отдалечиш.

Отблизо гледана, картината е просто съвкупност от размазани цветни петна.

Художникът знае как да ги нарисува така, че погледнати от правилното разстояние, да бъдат разбрани от човешкото око. Но ние самите виждаме само другите от правилното разстояние. Себе си не можем. Стигнала съм дотам да осъзная, че не мога да се видя обективно отстрани.

Как ще стигна дотам, че да изпълня една от новогодишните си цели – да се видя ОБЕКТИВНО отстрани и да коригирам нещата, които не харесвам в себе си – все още не знам. Към момента в списъка ми с новогодишни цели, тя е дефинирана като цел, върху която нямам контрол.

Но ако до края на годината успея да я предефинирам като цел, върху която имам контрол – тоест, като опиша конкретни стъпки към постигането й – пак ще съм много доволна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Семейна идилия

Семейна идилия

Емо:

-Нийка, нашите ни изпратиха истинско козе мляко. Сложил съм го да се вари, свършил съм ти всичката работа. Ти само гледай да не кипне.

С чувство на свършена докрай работа ляга да гледа мача. Идните 10ина минути аз съм напрегнато прегърбена върху печката, вторачена в онова ти гъсто мляко да не вземе да се  надигне баш като съм погледнала за секунда в телефона си.

След малко.

Пак Емо: Нийка, беше се събрало много пране. Да знаеш, че всичко изпрах!

(Не си го представяйте гол от кръста нагоре да пере по запретнати бицепси в леген с домашно приготвен сапун, усмихвайки ми се през сапунените мехурчета, които се реят във въздуха.) Не.

При нас всеки си слага мръсните дрехи направо в пералнята. Така че „всичко да изпереш“ е да сложиш капсула препарат, да затвориш вратата на пералнята и да натиснеш копчето).

– Свършил съм ти цялата работа. – продължава той – Ти само извади дрехите и ги сгъни и разпредели.

Изкарвам 30 минути след приключването на програмата за пране и сушене в разпределение и сгъване на дрехи. Дрехите ги оправям лесно. Но ме обхваща чувство на вселенско безсилие, когато стигам до купчината мъжко бельо изпрано лично от Емо, отговарящо на следните характеристики:

  1. Всички мъжки гащи са черни. 70% от тях ( тези на Емо и 15 годишния Виктор) са един и същи размер.
  2. Всички мъжки чорапи също са черни и са задължително нечетен брой.
  3. Производителите на текстил са предприели една подла генерална политика. А тя е да правят разтегателни чорапи, обхващащи няколко размера. Това прави живота ми още по-сложен. Всичките 169 черни чорапа на купчинката пред мен са мъглявото 41-45 номер. Никола, на 11 години, носи 41ви номер, а батко му и татко му – 45ти. Тоест, всички чорапи биха могли да станат на всеки един мъж в семейството. Абе няма какво да му мисля, хващам двойки черни чорапи напосоки и започвам да ги чифтосвам.

 

-Пфууу какъв напрегнат ден – изпъшквам на висок глас. Надявам се, че Емо схваща намека ми. То не е само да сложиш млякото на котлона и да си биеш камшика. Или да натиснеш копчето на пералнята и да кажеш „изпрах“. Истинската работа идва след това. Лонг-търм къмитмент се иска в домакинството, ама тия неща те мъжете не ги могат.

Не на Емо тия.

-ТИ пък от какво се оплакваш? Млякото й сварих, прането й изпрах, докато нашата отворила лаптопа и пише ли, пише измишльотини за мен!

* * *

Става време да си лягаме. Къщата е със загасени лампи, децата са си по стаите. Аз излизам изкъпана от банята и си мечтая как ще си легна, ще си почета книжка и ще потъна в царството на съня.

Последно видях Емо да клюма пред телевизора в хола. Надявам се и там да си остане, защото ако се е качил в спалнята при мен, сигурно ще иска „да си играйкаме“. А колкото и да обичам да си играйкам, сортирането на тия чорапи бая ме поизмори и днес предпочитам направо да заспивам.

Отварям вратата на спалнята. Вътре е тъмно, но веднага очите ми различават Емо, който си е легнал. Той е в гръб към мен, виждам му само темето. Телевизорът, обаче, е точно срещу мен и нещо бижика.

С разтуптяно сърце поглеждам към телевизора. От това каква програма е пуснал на нея Емо, зависи присъдата ми за идния половин час. Ако си е пуснал филм за възрастни, то е ясно, семейните игри в най-скоро време ще бъдат открити. Ако е National Geographic – „Мулета на кокаин в Колумбия“, например, може и да ме остави да спя.

Какво облекчение! Емо гледа WS teleshop. Oт темето му струи неподправен интерес към някакъв мулти-кукър, който едновременно може да вари мляко и да прави крем-карамел. Откакто днес се изтощи от варене на мляко, Емо е започнал да се чувства съпричастен с  проблемите на съвременното млеко-варене. Нека, нека се вълнува момчето. Аз мисля да използвам момента и да си понанкам.

Лягам си и почти веднага се унасям. В съзнанието ми ентусиазираните трели на гласа на водещата на WS teleshop се размиват със звуците и неясните фигури на обгръщащия ме сън. Рай! Колкото и загубеняшки да звучи това, най-любимият момент от целия ми ден е, когато си лягам и заспивам.

И най-много мразя точно, когато съм в най-сладкия миг, преди окончателно да заспя, гласът на водещата на WS teleshop рязко да се видоизмени и да се превърне във възклицания на актриса от филм за възрастни.

Емо е сменил канала  и ме подпира мъжествено с призив и ние да правим като тези от телевизора.

-Ох Емиле, много съм уморена, хайде да го оставим за сутринта.

-Ти си спинкай, аз ще свърша цялата работа ( в гласа му прозира горчивото „както обикновено“).

За разлика от домакинската работа, Емо в тази сфера нещата не само ги започва, но си ги и довършва. Скачам като ужилена. По-добре да се разсъня, да взема дейно участие и да упражня контрол върху процеса. Иначе, ако оставя всичко в негови ръце, няма да се учудя след месец да проведем следния разговор:

-Какво се оплакваш, Нийка, аз свърших всичката  работа и направих  цялото бебе. На теб ти остава само да го износиш, родиш и откърмиш.

Та кой във вашето семейство отмята повече работа? Мъжът или жената? Наистина питам.

 

 

Пътепис – Индия на черен петък

Пътепис – Индия на черен петък

Малко са хората, които в Индия са си изкарвали по-хубаво, отколкото на Малдивите.

Аз съм една от тях.

Да, на Малдивите е рай – прозрачно море пълно с разноцветни рибки, бял пясък, страхотен хотел…. Но, освен ако не си гмуркач, започва да става еднообразно. Монотонността от перфектното ежедневие от почивката ми на Малдивите ме докара дотам, че щом се нахранех на обяд, започвах да се чудя какво ще имаме за вечеря. Спомен съвпадащ на 100% с този  на майка ми от скучния ѝ пионерски лагер във Вършец през 67ма г., от който се била  върнала с 15 кг отгоре.

Друго си е в Индия. Там като се събудиш сутрин и не знаеш какво ще ти се е случило до вечерта. От приключения не ти остава време за половинчатите проблеми на развития свят.

Виновникът за попадането ми  в Златния триъгълник на Индия ( Делхи-Агра-Джайпур) беше един черен петък. Тогавашният ми офис гледаше директно към Парадайз мол и от последния етаж наблюдавах стълпотворението около мола. От птичи поглед гледах как от сградата извираха хиляди хора, повлачили перални, телевизори и обувки с 0.05% реално намаление от цената на вещите. Приличаше на гигантски разровен мравуняк.

Човек като гледа отвисоко и му идва да започне да мисли по-мащабно и със замах. Тази картинка ми даде идея: дали и някои авиолинии не са пуснали черен петък ?

Влязох на сайта на Катарците. Сайтът зареди трудно, но веднъж заредил, пред мен се разкри океан от сделки…Първо се полакомих за Сеул за 800 лв …..дори не можех и да кликна върху него. Беше замръзнал от прекалено големия трафик. Същото и с Токио…започнах да пробвам напосоки…кликвах върху всичко от Коломбо през Мавриций до Сейшелите…пак греда. Вече трепереща от вдигналия се адреналин, започнах да се чувствам като хората долу в мола, които се чувстваха ДЛЪЖНИ да изнесат оттам нещо на черния петък – каквото и да е, пък било и то намалено от 1000 на 995 лв. В това ми състояние на крайно консуматорско умопомрачение, кликайки на сляпо, се оказах собственик на 2 билета за Делхи за след 3 месеца.

Почувствах се малко като един мой приятел, който заговаря да речем 10 момичета в месинджър с един и същи лаф. И с напредването на разговора мацките се отегчават и престават да му отговарят една по една, докато не остане някоя много търпелива, която да му пусне. На това му се казвало „картечар“, обясни ми с гордост той. Е, обикновено тази с най-ниско самочувствие му „пускала“, ама ….., поне “картечарят никога не остава на сухо“( цитат).

Аз по принцип си имам нещо мъжко в себе си и това се доказа от поведението ми на сайта на катарците. Не съжалявам за картечарското си поведение -не само не останах на сухо, но след като отидох в Индия, си изкарах много по-забавно отколкото на лъскавите Малдиви.

Емо, мъжът ми, прие много трудно факта, че ще ходи в Делхи. Той е човек на лъскавите мацки и лъскавите дестинации. Аз пък, все пак бидейки зодия стрелец, се радвам много на каквато и да е дестинация, стига още да не съм била в нея. Веднъж като съм я посетила, вече губя интерес. Абе, да, има си нещо мъжко в мен.

По случайност се заговарям с един мой задочен фейсбук познат от Индия. С него не се бяхме виждали на живо, но от дума на дума, той изяви желание да стане наш туристически водач в Делхи. Този човек, името му е Дийпак, беше нашата благословия, благодарение на когото оцеляхме психически в страната му.

Идва денят на пътуването ни. Както обикновено, Емо се е погрижил да свърши няколко неща от НЕГОВА първа необходимост, точно по времето в което трябва да се качваме в самолета. Полетът беше в 11:00, тоест в 09:30 трябваше да сме на летището. В 7:30 се събуждам, но Емо вече е изчезнал. От опит предполагам, че вероятно е заминал спешно да мие колата си. Когато в 08:50 още го няма, в степен на крайно изнервяне, му звъня. Емо вдига с ангелски глас:

-Да?

-Само да съм разбрала, че пак си миеш проклетата кола! След 10 минути да си вкъщи, викам таксито.

-Няма да успея, Пипони. Чакам офисът на Еконт да отвори, че имам да си взимам нещо важно. – Емил ме нарича Пипони само когато е сгафил. Тъй като за него е невъзможно да ми каже  „Извинявай“, „Пипони“ е  заместител на тази думичка. Чуя ли „Пипони“, знам, че той е гузен.

-Нищо в този момент не може да ти е важно, освен ако от Еконт не си взимаш паспорта или индийската виза!

-Взимам си само един парктроник за колата. Прибирам се вкъщи, стягам си багажа и ще сме на летището навреме. Само не започвай с истериите си! – В гласа на Емо клокочи тихото мъжко достойнство на балкански лев, който по-скоро ще умре, отколкото да признае, че не е прав. Все пак веднъж вече ме е нарекъл „Пипони“, колко пъти да се извинява вече…

-ОЩЕ НЕ СИ СИ СТЕГНАЛ БАГАЖА??????? ( И – да, знаех си, че ще е нещо за тъпата му кола)…….

Следващият ми спомен е, че сме на гишето на Катарците на Терминал 2,точно, когато тръгват да затварят кепенците. Заради нас обаче остават още малко и любезно ни чекират. Ох, казвам си, щом си пуснах багажа на лентата, вече никой, дори и Емил, няма да успее да ни спре. За пореден път съм подценила съпруга си:

Служителките на чек-ин искат  да видят виза за Индия. Тя се издава електронно – кандидатства се по имейл и след около 48 часа ти връщат мейл с одобрение. Запазваш го и го принтираш, защото ти служи за виза. Показвам моята разпечатка на визата. Идва ред на Емо.

-Ааааа, виза, аха, да, момент…..-започва да ровичка из телефона си…

Аз съм на тръни. Емо продължава да рови в телефона си с досада – да беше нещо парктроник,  да беше нещо кожени седалки за Ауди на промоция – да го занимават, а тия тук с някакви визи  му губят времето.

ХА! – Емо тържествуващо намира мейла. Служителките му казват да го препрати на някакъв имейл и рипват да я разпечатват в офиса на застрахователите на горния етаж на летището….

– Ама самолетът ще отлети – проплаквам жално, виждайки че статутът на полета ни е : Boarding – Final Call, а ние дори проверката на багажа не сме минали…Какъв багаж, то ние визата си не сме принтирали…

Да не се безпокоим, усмихнаха се благоразположено служителките – те били предупредили, че ще закъснеем. Ако аз не си бях приготвила визата, щяха сигурно вече да са ме върнали вкъщи нахокана и разревана. Но Емо притежава едно магическо качество, което наричам „Ефектът Бойко Борисов“. Носителят на „Ефектът Борисов“, по рождение отделя някакви специфични феромони. Те действат безотказно на всички служителки във всевъзможни отдели и дирекции на територията на цялата страна. Като започнеш от държавната администрация, минеш през лелките в лавките и столовите по цяла България, че и завършиш с мацките на чек-ина. Независимо какво работят, Емо свойски се обръща към всяка от тях с „колежке“. Щом го видят, някакви полу-майчински, полу-еротични инстинкти забълбукват дълбоко в горещите недра на колежките. След което вкупом, умилени, те  се втурват да услужват на „момчето“. Каквито и да ги е забъркало то.

Този път обаче, служителката се връща намусена: „Ама вие ни сте препратил молбата Ви за виза – На нас ни трябва самата Ви виза, която са издали в отговор на молбата Ви“. То бива, бива, бива, ама за да се замаже гаф от такива пропорции, трябва ударна доза от „Ефекта Борисов“:

-Е то щом съм кандидатствал, то много ясно, че съм получил виза, хахахаха – само дето не хвана някоя да я „цуне“ покровителствено по главата.

Женичките мълчат, навели глави.  -Нали Пипони? – изгубил всякаква външна подкрепа, Емо опря пак до добрия стар Пипони. Пипони обаче мълчеше начумерено със скръстени ръце.

Емо въздъхна, поровичка  из телефона си и намери каквото трябва. Нави една от „колежките“ да изприпка да я принтира, я каква сърничка е, и след малко разполагаме с Емова виза.

***

Основното нещо, което е добре да се знае за Индия е, че въпреки усещането, че над вас са надвиснали опасности от всяко едно естество – всъщност там никой нищо няма да ви направи. Основната цел на индийците е безобидна. Да ви продадат някакъв боклук на много скъпа ( по техните стандарти) цена. Което, в нашите очи си е съвсем евтино. Може да се почувствате, че сте в смъртна опасност при следните ситуации, които ще ви се случват по няколко пъти на ден:

1.Докато по неволя и необходимост сте участници в уличния трафик – някои неща трябва да се изживеят, ето видео https://www.facebook.com/EmEl007/videos/10155616137007758

2.Докато ядете нещо от индийската кухня. Съвет – поискайте степента на лютивост да е като за „не-индийци“. Аз много обичам люто и си исках степен на лютивост „като за индийци“. Докато го ядеш, имаш усещане, че езикът и мозъкът ти се издуват дотам, че всеки момент ще се допрат. Когато храната, след стомашна обработка, реши да излезе, излизането също е придружено от лютене в изходната точка.

3.Когато шофьорът на таксито ви помоли да се снимате за спомен заедно и след 2 минути е сложил снимката ви в поза „щастливо семейство“, за своя профилна в WhatsApp. Нормално е да се разтревожите. В нашия свят това е знак, че вероятно е обсебен от вас до степен в която е издигнал у дома си олтар от ваши снимки, а личността ви е издигнал в нездравословен култ, въпреки че се познавате от 2 минути. Всъщност няма за какво да се притеснявате – индийците обичат да се снимат с европейци и да се хвалят на приятелите си. Това е. Нищо повече.

Без нашият гид и вече приятел Дийпак, нямаше да знаем никое от тези неща. Той ни научи и как да се пазарим с местните, как да спираме тук-тук ( местната форма на транспорт, която Емо упорито наричаше хип-хоп), както и кои са приемливите цени за стоките и транспорта. Също така, сутрин, като идваше да ни вземе от апартамента, ни носеше домашно приготвени от него индийски закуски и индийски чай.

 

За да онагледя индийската машина за правене на пари от наивни чужденци, ще използвам разходката ни със слонове в Джайпур. По нея може да се напише Ръководство по Световен бизнес. Отдавна съм забелязала, че най-печелившите бизнеси и цели индустрии са създадени по формулата:

СЪЗДАВАЙ  нужни и проблеми, които после само твоите продукти/услуги  могат да задоволят.“

Това е снима на замъка, където се разви действието – Amber Palace.

Бизнес моделът в Джайпур е следният:

Чакате на опашка, докато дойде свободно слонче. Като наближи вашия ред, ви качват на една висока платформа, от която направо да се прехвърлите на слонския гръб, за да не трябва да се катерите нагоре по него. Плащането, по някаква причина – по-късно разбрах каква, не се извършва предварително на каса. Транзакцията е замислена да бъде осъществена чак когато вие седнете на слона и той хубавичко ви разтресе по криволичещите улички към замъка. Цената е 1250 рупии, а аз стискам в потната си длан 2000 рупии на цяло.

Водачът на слона през цялото време е  с гръб към нас, все пак управлява животното. Но докато се качвахме на слона, той ни беше казал, че като тръгнем, забележете, по време на движението, не преди това, ще трябва да му платим 1250 рупии. А веднъж слончето тръгне ли, чак целулитът ви се разбива от ударните вълни, на които сте подложени. В резултат, всякакво движение от страна на пътниците придобива рисков характер. Усещането е като да те центрофугират в пералня.

Още от самото начало, един местен  започва да подскача в подножието на слона ни и да бяга успоредно с него по калдъръмената тясна уличка с немалка денивелация. Както повечето му сънародници и този иска да ни услужи с нещо. Този конкретно, желае да  ни прави хубави снимки. Няма нужда, правя му знак с ръка да се омита, нали ще се снимаме с телефоните си. Само да платя на водача и започваме с фотосесията.

Опитвам се да се наведа напред, за да дам парите на водача. Светкавично се свивам обратно – Клатенето е толкова силно, че всяка маневра е застрашителна за живота ми. Особено, ако трябва да се пресегна с цяло тяло напред и да се опитам да подам сгънатата банкнота на водача ни който упорито отказва да ни предостави нещо, освен гърба си.

От своя страна, след няколко безуспешни опита,  Емил установява, че е АБСУРД да направи каквато и да е снимка за спомен от преживяването. Лицата ни напразно са застинали в пози за снимка. Аз съм с невинно уголемени колкото мога очи. Устните ми подсъзнателно са оформени във възможно най-месестата за възможностите им поза. Емо е с мъжествено присвит поглед и свит трицепс. Цялата тази постановка е напразна. От силното люлеене, на снимките излизат само размазани линии с неправилна траектория. Това да си се возил на слон в Индия и да не си се снимал, е като да си направил лично време на 5км и да не си го качил в Страва. Просто, никой няма да ти повярва! Което автоматично намалява удоволствието наполовина.

Шофьорът ни успява през тила си да ни напомни, че му дължим пари:  – 1250 рупии, кога? Гърбът му излъчва обида, че още не му е платено. С риск за живота си се навеждам отново напред, за да протегна към него  банкнота от 2000 рупии и научавам, че нямал да ми върне. Еми съжалявам, – мисля си, докато внимателно снишена се приплъзвам  заднишком към мястото си – но не го намирам за достатъчно любезен, че да си заслужи какъвто и да е бакшиш, камо ли толкова голям.

Обаче и за това е помислено. Индийците пускаха едно по едно точните решения в момента на възникване на всяка една наша потребност, която , както вече стана очевидно, те бяха създали предварително.

Веднъж установила, че няма да ми върнат ресто, е нормално да ми се прииска някакси да разваля едрите пари, за да имам точна сума.  В обикновения живот, докато се намирате на гърба на слон, трудно може да намерите някой да ви развали 2000 рупии.

Но Джайпур не е обикновеният живот. В основите на слона ни, където допреди малко припкаше фотографът, докато ни снимаше, сега щъка нов индийски предприемач. Сега е негов ред да ни услужва. Този пък иска да ни продаде малко от неговите грънци и килими. Въпросните сувенири бяха много красиви, а презентацията и таймингът му – безупречни. Тъй като продавачът им бягаше в подножието на слона ни и ние бяхме около 2-3 метра над него, той беше измислил артистичен начин да ни покаже грънците си отблизо. Предполагам сте виждали циркови артисти, които балансират на показалеца си една много дълга точилка, която се върти с висока скорост около оста си. На върха на точилката закрепят някакви предмети, които не падат, а се въртят заедно с нея.

Е ето по този начин продавачът на грънци ни изкушаваше с разни гърнета, вази и панички. Като едновременно с това и се движеше с темпото на слона ни. Това беше един самороден талант, който, ако живееше в нашия свят, щеше да е част от трупата на Cirque du Soleil и да печели луди пари от таланта си. Само че човекът живееше в Индия. Заради жестоката презентация си купувам няколко панички и едно килимче. Хем да разваля 2000 рупии.

Ама как да му ги хвърля надолу, банкнотата е така лека, не мога да я насоча. И по-важното –  как той ще ми подхвърли рестото 3 метра нагоре, а няма просто да избяга? Има ли желание, има и начин – купувам си килимчета и панички за 750 рупии. Многостранният талант, спечелил моите симпатии, ги отделя в една торбичка, която с помощта на точилката си, окачва на стъпалото на нашия водач. При приключването на обиколката, аз давам 2000 рупии на водача на слона, той ми предава торбичката с грънците. Явно двамата са комбина и ще се оправят после с парите.

С Емил слизаме от слона с насинени задници. Ако сме имали целулит преди слона, вече нямаме, а сме се сдобили и с цяла торба грънци.  Имаме си всичко, освен най-важното –доказателство, че някога сме се возили на слон. По пътя надолу към Джайпур се разминаваме с фотографа, който ни беше предложил да ни снима. Ние не го разпознаваме, но той нас-да. Още не е приключил с нас. Размахва една СИМ карта към нас – „приятели, АКО не сте успели да се снимате ( ах ти куче ньедно, много добре знаеш, че не сме успели да се снимаме) – аз тук съм ви понащракал малко“

-Я? – с трепереща ръка скролвам през перфектните снимки. Те са 10ина на брой и точно както си ги представях. Виждаме се не само ние с Емо и слона ни, но и част от пейзажа зад нас.

-Колко искаш за снимките?

-По 100 рупии на снимка –По 100 рупии на снимка е нещо от рода на 2 лева на снимка. Ще си имаме толкова хубави спомени…. Аз нямам никакъв кеш в себе си, а в Индия банкоматите рядко успяват да се свържат с европейска банка, откъдето да изтеглим в брой. В Делхи има шанс 1 от 3 банкомата да се свърже с банките ни, но в Джайпур се съмнявам да има банкомати въобще.

Емо има някакви рупии в себе си, които пази, за основни нужди като това да се върнем до Джайпур, да се навечеряме и утре да си платим междуградската линия Джайпур-Делхи. Но 1000 рупии не са проблем. Брои парите и ги подава на фотографа.

Физиономията на фотографа излъчва обида.

-1000 рупии са за снимките. А кой ще ми плати СИМ картата, която сега трябва да ви предам?

Брей, не се бяхме замисляли. Оня тръгва да зарежда в телефона си някакви сайтове, от които ни показва цените на тия СИМ карти в рупии. Ако случайно не му вярваме, че струват 25 долара. Я щом има интернет, да ни пусне малко хотспот и да ни прехвърли снимките, предлага наивно Емо. Така няма да има нужда да се разделя със скъпоценната си СИМ карта.

-Тц – фотографът поклати глава  и натисна бързо нещо на екрана си – току-що му свършил лимитът на интернет.

-Можем да ги прехвърлим през блутут – предлагам. Индиецът ми хвърля добродушен поглед, в който се четеше :„стой си в кухнята да готвиш къри, мадам, недей много да знаеш за техника“.

С Емил сме обхванати от същата консуматорска треска, която ме обзе на Черния петък и ни докара дотук.  Веднъж видели снимките, толкова много ги искаме, че Емо дава последните ни рупии, за да купи и СИМ картата на фотографа. Купуваме 10ина версии на това:

 

Оставаме без никакви пари, с които да се приберем в Делхи на идния ден. Единственият шанс е да открием банкомат в Джайпур, който евентуално да направи връзка с европейска банка, но аз не залагам големи надежди на това.

Докато отиваме пеша до хотела, правим равносметка. Били сме на разходка със слон, имаме доказателства за това, имаме си и торба с индийски грънци и килими. Получили сме и безплатен анти-целулитен масаж. Сещам се за още една не-материална придобивка, с която да разведря Емо, който обича да е получил нещо на аванта.

Веднъж бях попаднала на един Фейсбук пост, предизвикал дълбоки размишления у бая народ:

Ставаше въпрос за някакъв музикант, който свирел в Ню Йоркското метро. Хората го подминавали бездушно, никой не му обърнал внимание и никой не забавил крачка, за да се наслади на музиката му. Само децата се спирали да го слушат. Оказало се експеримент. Един от най-великите музиканти, чиито концерти в Carnegi Hall са разпродадени с години напред на безбожни цени, се съгласил да участва в него, като свирил безплатно в метрото . Но извън създадения му имидж, хората не успявали да го разпознаят и да оценят подобаващо стойността на музиката му, за която иначе били готови да чакат с години и да платят безбожни цени.

Колко е истинска тази история не знам. Но ако приемем, че билетите за Cirque du Soleil са да речем 200 долара, реално ние в момента спестихме 400 долара. Човек има нужда от позитивни мисли, когато ходи пеша към хотела си, няма пари за вечеря и може би няма да има пари за автобус до Делхи утре. Споделям това с Емо, който не изглежда впечатлен от тези 400 долара, с които според мен сме „напред“ . Даже и не разбира за какво говоря.

-Абе онзи с грънците беше адски добър, това искам да кажа, Емиле. Ако беше роден на Запад, щеше със сигурност да е изпълнител в Cirque du Soleil, а там билетите са много скъпи. А самото изпълнение с балансирането на грънците върху точилката беше виртуозно! От тази гледна точка ти казвам, че е все едно сме били на скъпо представление, без да го оценим…точно както са били хората, които са минавали сутринта покрай музиканта в метрото, но не са оценили виртуозността на музиката му. Все едно…

-Ния, млъкни вече, че не мога да ти слушам глупостите. Хората ходят по концертите в Каргенги хол за имидж и за нетуъркинг. За това си дават парите, не за музика. Ама то и какво да очаквам от теб, все пак си човек който предпочита Индия пред Малдивите….

 

8 маратона и половина през 2022

8 маратона и половина през 2022

Бургас рън 2022-ра, началото на Септември. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт за да се поливам с вода. Комбинацията от жега и влага вече ме е смазала, а още не съм приключил с първата обиколка. А имам да правя още една 21-километрова… Николай Иванов ме пресреща на финала. Явно изглеждам много зле. За това съдя по притеснения му поглед.

– Бате много си зле…

Поглеждам часовника. Минавам на халфмаратона за 2 часа. А по принцип го минавам под 1:40. Знам, че е прав. Но и за секунда дори не помислям да се отказвам. Просто трябва да се отдалеча достатъчно от старт финала. Тръгна ли все някак ще завърша. Ники ходи до мен. И на него му е ясно, че няма как да спра.

– Без глупости, знаеш, трябва само да завършиш.

„Трябва“. Наистина трябва. Кво като е доста над 30 градуса, има още 21 км, а аз вече съм слънчасал. Щом трябва – значи мога.

За да разберете защо толкова неотложно трябваше да го завърша този маратон ще трябва да ви върна близо година по-рано.

Атински маратон 2021, Ноември. Адидас рънърс Атина ни поканиха на прожекцията на филма Seven minutes of Soul. Във филма се разказва за първия победител в олимпийската дистанция на модерните олимпийски игри Спирос Луис и противоречията около тази му победа. Режисьорът на филма реши да провери дали е възможно да избягаш 2 маратона за седмица и въпреки липсата на възстановяване да избягаш втория със 7 минути по-бързо, както е направил Луис преди над 100 години. Няма да разказвам повече, филмът е доста интересен, препоръчвам ви да го гледате.

Рано сутринта в денят на маратона си хванах автобуса от Атина, който трябва да ме отведе до старта на състезанието в гр. Маратон. Доброто ми настроение бе помрачено от факта, че в суматохата съм си забравил часовника в хотела… Явно ще трябва да бягам по усет пък квото стане. Оказа се обаче, че аз усет нямам! Финиширах за 4:00:40 секунди и макар да си бих времето от предното ми участие с 9 мин си ме беше яд за тези 40 секунди, заради които не успях да го пробягам поне под 4 часа. Толкова ме беше яд, че не можех да си намеря място. Не исках с такъв провал да ми завърши бегаческата година и отворих да проверя в интернет къде наблизо скоро има маратон. Бях буквално като хазартен тип, който вече е загубил много пари и се чуди как да ги избие.

Солунски Маратон Александър Велики 2021, Ноември. За мое щастие се оказа, че има маратон, отговарящ на нуждите ми – Солунския маратон Александър Велики. Макар стартът да беше само след седмица, на мига реших, че ще участвам. От Солун автобуси ни возят до Пела, родното място на Александър. Трасето на картата изглежда като цялото да се бяга надолу.

Приятелите ми почнаха: „Сашо ти си луд, как два маратона за седмица, не си възстановил, ще се контузиш, нищо няма да направиш, няма смисъл, откажи се“. Вдъхновен от филма и явно събрал бая спортна злоба направих най силното си бягане на Маратон и до ден днешен – 3:27 и точно като във филма си подобрих РВ-то на Маратон със 7 минути. И от този момент вече спрях да се страхувам толкова от маратонската дистанция.

Превъртам малко напред. Във Фейсбук започнаха да излизат непрекъснато датите на маратоните през 2023 и се оказа, че тази година ще има цели девет шосейни 42-километрови  маратона в България. Направих справка и се оказа, че никога не е имало толкова много в рамките на една година в страната. Рекордът до момента е бил едва шест.

Първият проблем, който отчетох беше, че за да ги избягам всичките трябваше не само да се опазя от контузии през цялата година, което е малко сложно като всеки уикенд съм на 5кмрън + някакво състезание + на мач в аматьорската лига по футбол. Виждал съм хора да се пазят за дадено състезание и баш за него да се контузят, виждал съм и хора, които грам не се щадят и нищо им няма. За това реших да не променям нищо в програмата си и да си бягам всеки уикенд и да си ритам. И без това, макар лигата, в която ритам да е една от най-грубите, повечето ми контузии през годините не са от нея, а от бягането.

Вторият проблем беше гъстотата на календара. На два пъти щеше да ми се наложи да бягам два маратона за една седмица и на два пъти щеше да ми се наложи да бягам 3 маратона за месец. Реших да гледам позитивно на нещата – „Поне няма три маратона за две седмици или два на една и съща дата“.

1/9 Първият маратон беше Шричинмой на гребната база в Пловдив. Миналата година бягах полумаратон на тази гребна. Ден преди халфът, Емо, мъжът на кумата ми Ния, си строши кракът буквално от нищото по време на пловдивският 5кмрън. По време на халфът на всяка обиколка, като минавах на същото място неволно потръпвах при мисълта за това. По време на маратонът беше същото. Всяка следваща обиколка мисълта за стресфрактура ме напрягаше все повече и повече, а трябваше да мисля и за маратонът следващата седмица в Стара Загора. Антония Георгиева се включи да побяга с мен 10-на километра, но след като ме остави започнах да забавям. И така забавяйки все повече и повече в крайна сметка го завърших за 3:52. Организаторите на това състезание са много мили и винаги след финала са ни приготвили вкусна готвена храна, която изяждам с кеф.

2/9 Маратон Стара Загора. Невъзстановил добре след Шричинмоя седмица по- трябваше да се пусна на едно хич нелеко трасе. Някои хора не обичат маратоните с много обиколки, каквито са повечето в България. Аз пък ги обичам защото:

– можеш да си оставиш неща на пункта на старта – гелчета, соли, мед и лимон

– успявам да си изчисля до съвършенство траекторията на идеалната права

– минаването през старт/финала ме надъхва

– разминавам се по трасето с други бегачи и се поздравяваме и окуражаваме

Кумата ми Ния ще дебютира на маратон. Освен нея съм навил още и Катето Можейко и Ивето Маджарова да пуснат 42 км. На 21 км е национален шампионат. Яд ме е, че го пропускам, но целта ми е по-важна. С Ния се разбирам да бягаме първия халф на 4:50 пейс и после тя да ускори.

Стартираме, като аз имам грижата да я спирам да не ускорява. Още първия километър тя си тръгна на 4:20. Обясних й, че има две опции пред нея: Да си бяга на юруш сега и после да фалира и завинаги да намрази маратоните или да ме послуша и после да ускорява. Разбра ме. На няколко пъти се налагаше да я хващам за ръката, защото тя бяга със слушалки и не ме чува като й кажа, че бърза. Също така се наложи да бягам пред нея защото ме болеше да гледам колко не по идеалната права бяга. Поне така я пазя от вятъра. На халфа стана ясно, че повече не мога да удържам нейният пейс и се разделихме.

Това, с което ще запомня този маратон беше градушката която ме удари последната обиколка малко след като обърнах след Метро. Появи се от нищото и също така бързо изчезна даже започнах да се чудя дали не съм си въобразил, че я е имало. Финиширах за 3:39, а останах още по-доволен като видях класирането при жените: Надежда първа, Ивето втора, Катето и Ния пета и шеста и ще ги награждават на сцената пред общината.

3/9 Маратон Варна. Обичам това състезание, защото има много сянка по трасето, нещо с което нито един друг от българските маратони не може да се похвали. Освен това Варна ми е един от любимите български градове. Все пак трябва да имам едно наум. Два пъти съм припадал на маратони. Единият път беше 50 метра преди финала в София и вторият беше точно на финала във Варна.

Освен това този маратон щеше да е първият от три в рамките на месец. На старта се срещнах с една от редовните призьорки по българските маратони – машината на Черноморието – Борислава Видева. Тази жена има неизчерпаем запас от воля, който я движи с отлично темпо по нелеките трасета на маратоните у нас. Решавам да меря воля с нея на този маратон и се закачам да бягаме заедно. Движим се перфектно с 4:50 до 27-28-ми км, когато тя ми казва да забавим защото е започнала „да каталясва“. И както беше каталясала, малко преди края на 3-тата обиколка я настигна една от конкурентките й. Боре каза: „Въй таз ши иска да мъ бий!“

И тогава го видях. Спортният й хъс я зареди както отварата на Астерикс. Просто видях как движенията й станаха по-бързи и по-решителни. Съперничката нямаше намерение да се дава, а пред мен стоеше огромна дилема. Да се юрна ли с тях и да гледам от първия ред битката за 5-тото място или да ги оставя. Все пак не искам да се изцеждам много, имам още 2 маратона този месец, а и в същия ден трябва да прибирам себе си и семейството си до София. За решението ми спомогна факта, че един бегач наскоро, беше се прибирал с колата си в същия ден след ултра и беше катастрофирал. И така пожелах наум успех на Боре и забавих. Въпреки това успях да си бия рекорда на трасето и го пробягах за 3:34.

Миналата година се прибирах с Ники Николов след маратон Варна по тъмно. Тогава бях направил РВ и бях толкова скапан, че едва шофирах към София. Ники ми даваше гелчета докато шофирам, че да стигнем живи и здрави до София. Тази година бях със семейството си. Усетих се, че заспивам и спрях в едно село. Жена ми ми купи Монстър и Редбул. Живнах и запалих колата. Ироничното беше, че селото се казваше „Пробуда“.

4/9 Маратон на Приятелствтоо Плевен За Плевенския маратон всички ме бяха наплашили, че е жегата е много тегава. Оказаха се прави. В началото на състезанието тръгнахме уж с Боре и една варненска бегачка Виктория Николова. Боре обаче рано-рано отпраши напред. До халфа бях що-годе добре, но започнах да закъсвам. Ния, която беше бягала на 10ката се включи да бяга с мен на следващата 10ка. Направо я измъчих горката. Аз се влачех с 6:30 на километър, тя избързваше напред обръщаше се гледаше ме, чакаше ме. След като избутахме и 3-тата 10-ка, Ники Иванов я смени и с него си направихме разходка до Кайлъка и обратно. До този момент толкова много не бях ходил на маратон и в крайна сметка завърших за 4:13 мин. На финала ми подадоха бутилка бира, от която отпих на финиша и така въпреки жегата останах с положителни чувства от този маратон.

Когато малко преди финала ми подадоха бирата, разбрах защо го наричат маратон на приятелството.

5/9 Маратон на Розата – гр. Казанлък. Този нов маратон в началото на юни съчетаваше празника на града със спортното мероприятие. Вечерта преди старта имаше концерт, светлинно шоу с дронове. Ния ни беше подслонила в нейната вила в едно село до града, заедно с Херо и Надежда.

На рекламното видео за маратона беше заснета перфектна за бягане велоалея с макове отстрани. Нямах търпение да го бягам. На този маратон започнах да се замислям дали жегата не е по-голям враг на бегача от денивелацията. На трасето почти никъде нямаше сянка. На влизане в гр. Шипка имаше почти отвесна улица (все пак Росен Русев е правил трасето). На пунктовете започнах да спирам и да се поливам с вода. Себе си, шапката ми, тениската ми. Обаче беше толкова топло, че до следващият пункт бях сух. На един от пунктовете, доброволецът се беше настанил на сянка под чадър, обаче беше оставил чашите на слънце и аз бързайки да се лисна със студена вода се полях с топла!!!

Доста се поизмъчих и на прибежки се довлачих до финала за 4:12 мин. 3 маратона за месец си беше бая бая тежко, особено като последния е през юни.

6/9 Бургас рън. Когато си правих програмата за маратоните смятах, че Бургас рън ще е мястото за рекорд. Идеално равно трасе. Две обиколки край морето. В началото на Септември. Ния беше планирала същото.

Обаче съдбата беше планувала друго. Нещо се било срутило и едната крайморска алея край Сарафово отпадна и това доведе до отклонение на трасето и + 200 метра денивелация.

200 не е много за маратон, но тези щяха да са сбити в много малко разстояние. Освен това, разбира се, пак нямах късмет с времето – освен жега беше и влажно. Още на първия баир усетих, че не са добре нещата. Вече се влачех в свински тръс на обръщалото. Катя Можейко играеще bottle Кlaus (или bottle Kate) за мен и Ния, разнасяйки ни шишетата със соли и гелове по трасето.  Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт, за да се поливам с вода. Комбинацията от жега и влага вече ме е смазала, а още не съм приключил с първата обиколка. А имам да правя още една 21-километрова… Николай Иванов ме пресреща на финала. Явно изглеждам много зле. За това съдя по притеснения му поглед.

– Бате много си зле…

Поглеждам часовника. Минавам на халфмаратона за 2 часа. А по принцип го минавам под 1:40. Знам, че е прав. Но и за секунда дори не помислям да се отказвам. Просто трябва да се отдалеча достатъчно от старт финала. Тръгна ли все някак ще завърша. Ники ходи до мен. И на него му е ясно, че няма как да спра.

– Без глупости, знаеш, трябва само да завършиш.

„Трябва“. Наистина трябва. Кво като е доста над 30 градуса, има още 21 км, а аз вече съм слънчасал. Щом трябва – значи мога. Ходих на прибежки в бургаската жега. Най-странното беше, че почти никой не ме изпреварваше. И аз не изпреварвах никого. Разминах се с първия мъж в класирането. Нещо му стана. Първата жена го настигна и спря с него. Викам си колко мило от нейна страна.

Разминавам се с Ния. Изглежда и тя доста зле, обаче в погледа й се чете решителност. Разминавам се в Сарафово с Генчо и Деси от Бургас. И те ходят. Жегата не прощава. Хората с които се разминавам или подтичкват или ходят. Явно всички ни е пребила тази жега. Разминавам се с един с кола, викна ми да внимавам защото е 36(!!!) градуса. То кво повече да внимавам, ходя и тва е. Трябва просто да завърша. Виждам финала, обаче пак не мога да се накарам да бягам. Пресичам го ходейки, правя няколко бегови крачки само за снимката на Генчо. Поне успях да го направя под 5 часа. Не че има значение.

Разбирам, че Ния е станала първа, но е припаднала и са я откарали в спешното. Добре дошла в моя клуб припаднали на финала, Ния Йотова.  Слава богу всичко е добре с нея, просто е била слънчасала и дори се връща за награждаването, където е наградена за първо място. Дали първата жена е била мираж не знам и до ден днешен. Бяхме дошли за рекорди, а единия завърши в спешното, другия ходи над 20 километра. Повече маратон между май и септември няма да пускам. И вече знам, жегата е по-неприятна от денивелацията.

Тичай към себе си ли? В моя случай беше ходи към себе си!

7/9 Маратон Кюстендил Седмица след бургаската жега, трябваше да бягам на Държавното по Маратон в Кюстендил. Със Зорница Христова си оставихме нещата за пунктовете на Херо и отидохме на вечеря с други бегачи. Много обичам да съм на заведение с други бегачи – винаги има какво да си кажем. Препоръчвам заведението Friends в Кюстендил на всеки. Отправяме се със Зори към Чешмето и обсъждаме стратегията за утре. Този път имам късмет с времето. На старта си е направо хладно. Избягвам си прилично целия маратон за 3:47. Чак накрая взе да става топло, но след Бургаската фурна не ми прави особено впечатление. След маратона се чувствам учудващо добре. Дори нямам болежки като качвам или спускам по стълби. Явно тялото ми почна да се адаптира.

8/9 Маратон София Следващият маратон и трети и последен в рамките на месеца е маратон София. Маратон Пловдив „ме прецакаха“ и обявиха, че няма да има 42-километрова дистанция.

Демек няма да мога да избягам 9 маратона в България в рамките на година. Все пак и 8 си е рекорд и след всички перипетии, през които преминах, ми остава само един. Макар може би да е по-разумно да го карам по-спокойно, решавам да не мишкувам и да избягам със всички сили последния български маратон за годината и да си подобря РВ-то. Софийският маратон ще е своеобразен финален спринт за този маратон от маратони.

За целта се сдобивам с маратонки Найк Алфафлай, които се оказват учудващо удобни. Миро Спасов ме снабдява с „гелчето на Кипчоге“ от което си приготвям 3 дози. По стара изпипана рецепта паля сутринта електрически скутер „Lime“ и си разнасям шишетата на подкрепителните пунктове. Планът ми е да се возя зад моя съотборник  от Адидас Станислав и като наближим финала да го изрежа на финален спринт.

Станислав още не ме е „изръсил“, ще го направи чак на Ботевградско.

Движим се перфектно с него и държим темпо от около 4:50 през цялото време, дори на моменти му се карам, че бързаме. Изпуквам и 3-те „Кипчогета“, а за 35-тия км имам приготвено едно обикновенно гелче. Не знам физическа или психическа беше причината, но когато взех другото гелче сякаш се сринах… Пулсът ми рязко се качи, а пейсът забави. Натисках колкото мога, защото знаех, че се движа за рекорд. Стъпих на жълтите павета и ускорих със всички сили за финален спринт. Един такъв финален спринт преди години ме прати в линейка, караща ме за Пирогов. Сега се надявах да ме прати на лично време след 8 маратона за годината.

Има една поговорка. Внимавай какво си пожелаваш. Преди година Милица Мирчева изпусна националния рекорд на България за една секунда.  Тогава си спомням си помислих какво ли е за толкова малко да изпуснеш рекорда. Е тепърва ми предстоеше и на мен да разбера.

Прекосих финалната линия. Спрях часовника. 3:27:40. Хммм. Май съм рекорд. Май съм РЕКОРД!!! Отварям стравата ми. Търся Солун, намирам го 3:27:42!!!

Имам нов рекорд, успях! Не само избягах толкова много маратони, ами накрая и направих РВ. Уви обаче съм твърде педантичен.

Един път Ния беше бягала 5км по часовник на кръгчето в Южния парк и й казах, че рекордът й на 5км не е реален. Тя ми се разсърди тогава. Всичките й приятели я поздравявали за рекорда, а аз съм й казвал, че няма рекорд. Забелязал съм, че хората най-ми се обиждат като им казвам истината. И за това не си я спестих и на себе си. Отворих официалните резултати на Солунския маратон. 3:27:38 ми е официалното време.

В София официалното време е 3:27:42. 4 секунди разлика… За 4 секунди не успях да си подобря рекорда. Стартовият ми номер го беше предвидил – бях номер 44! Доста време ме държаха тези 4 секунди да ви кажа. Казах си както Милица, след като изпусна рекорда за секунда после го избуши с 6 минути, така и аз ще го направя. Утешавах се с това, че съм първия българин, завършил 8 шосейни 42-километрови маратона в рамките на календарна година в България. Обаче бях планувал 9…

Маратон Пловдив. Чудех се какво да правя с този маратон. Бях го планувал, но го бях планувал за цял. Приятели ме питаха защо не го пробягам 2-пъти, обаче щеше да е страшно скучно сам по трасето и без пунктове…

Спомних си една интересна случка. Дамите в Западен Парк се бяха разбрали да избягат 5кмръна с рокли. Викам си на тез дами ще им трябва джентълмен и си облякох панталон и риза и така официален си се пуснах на 5кмръна. Въпреки, че очаквах да ми е доста неудобно,  учудващо добре си избягах 5-чката в Западния парк за 22 мин. Нямах поражения и си казах някой път трябва да пробвам да избягам и халф така облечен.

И за това реших да го направя в Пловдив. Малко преди старта, скрит в пощата си закачих стартовия  номер на ризата. Загрявах в самата поща и излезнах в последния момент преди старта. Застанах най-отзад, идеята беше да изпреваря максимално количество хора. Като ги минава бегач, очевадно облечен не като за повода ще ги надъхам. В началото беше страшна тапа. Като погледах часовника беше над 7 пейс. Започнах да бягам чак след първия километър. Хората по трасето и от публиката ме закачаха непрекъснато. На всеки измислям различна причина защо съм така облечен:

– Закъснявам за среща! Идвам от работа! Закъснявам за работа. Имам среща на финала! Закъснях за старта, нямах време да се преоблека.

Панталонът се беше напоил с вода и пот едвам си вдигах краката последните километри.

Едно момче се закачи за мен. Не искаше да ми се дава. След финала ми благодари, че като съм го минал съм го надъхал за рекорд. Избягах го за 1:38. Свалих панталона и ризата. Бяха станали микс от пот, лубрикант, вода и сол. Тежаха над 3 кила. Направо не знам как съм бягал с тях. Сърце не ми даваше да ги връча на жена ми за пране. За това направо ги метнах в близката кофа. Панталонът беше от тези с по-късите крачоли. Имаше такава мода преди да ти се вижда глезена. За това не бягах със стандартните си PRO MARATHON чорапи, които ме пазят от пришки, а с едни нови дълги иджинджита. Докато после скиторихме с приятелите по главната в Пловдив усетих парене. Беше ясно, че е пришка на левия крак и направих грешката да не я отразя.

Два дни по-късно  не можех да ходя вече. Прибрах се от работа събух чорапа и видях, че пришката е станала СИВА. Обсъдих ситуацията с Валерий Можейко, който като опитен хирург назначи следното лечение: Да се изреже кожата, да се почисти гнойта с кислородна вода и клечка за уши и след това да се полее със спирт. Винаги съм харесвал кардиналните решения на можейковата медицина, а в случая нямах и много избор.

Жена ми се измъчи докато режеше кожата, а от гнойта й така се гадеше аха да повърне.

Горката Детелинка се справи успешно с манипулацията, изчисти гнойта, а като ме поля със спирт едва не я ритнах в лицето за благодарност.

Оказа се, че не мога да ходя. Куцам. А последният плануван маратон, макар и да не е в България, е след 2 седмици. Утешавам се „абе добре, че не беше между българските маратони това“.

По принцип имам чудовищна регенерация. Жена ми винаги се чудела колко бързо всичко ми зараства. Обаче тази рана не ще и не ще. Имах дупка на лявото ходило с размера на монета от два лева и при всяко стъпване ме болеше. В резултат от това започнах да куцам странно, стъпвайки на резеца на крака. От това изкривяване започна да ме боли коляно и абдуктор.

Мина седмица, раната все така сълзи и боли, въпреки всичко, с което я мажем и въпреки факта, че изкарах цял уикенд на легло. А Атина също не е за изпускане. Първата година като участвах бяха пуснали на медала буква М. 2021-ва взех буква А. И така докато събереш MARATHON и си ги закачиш на стената всичките. За това 2022 трябваше да го завърша на всяка цена. Обаче как се завършва маратон на един крак?

Маратон Атина 2022. В деня на полета за пръв път усещам намаляване на болката. Започвам да се мъча  да ходя нормално, но мозъкът ми не ми позволява и продължавам да пазя болното място, кривейки се. Денят преди маратона излизам да тествам 5км. Усещам странна болка в корема и решавам, че е сигурно от нещо, което съм ял. Няма как трябва да пробвам. Приготвям целия багаж и лягам да спя. Сутринта ставам и отивам да си хвана автобуса за Маратон. Бургаските 5кмрънци са опънали знаме на стадиона на Маратон, отбор Лабрадор идват и те и заедно правим голяма групова снимка. Помислям си „Дано не си остана само със снимката“. Взех си 50 евро и ги пъхнах в чорапа, предусещайки, че може и да стане беля.

Стартираме и започвам да усещам на всяка крачка тази болка в корема. Взимам болкоуспокояващо с надеждата да спре болката.

Винаги съм се чудил какви са тези „стомашни проблеми“ с които добрите бегачи се оправдават като се провалят. Викам си „Добре бе, кажи другия ме преби, кво ги измисляте винаги тези стомашни проблеми“. Е сега разбрах и аз.

На 21вия километър вече не можех да бягам. Всяка крачка пращаше болка към стомаха, а от там преминаваше към задника. Влизам в тоалетна. Може би ако разтоваря ще ми олекне.

Но не ми олеква. Все толкова гадно е. Почвам да ходя. Трябва да завърша за медала. И така кретам до 29-тия км когато видях момиче с надпис на гръцки. Разчетох само Метро и 10 метра. Предателска мисъл започна да ме убеждава да взема метрото и да се прибера с него. „Имаш и полет да хващаш след няколко часа. Ще го изпусна заради един тъп медал? И ако се допрецакам? Това с корема не го знам какво е. Я си хвани метрото и не се мъчи повече.“

Няма пък. Ще си ходя, ако трябва до финала. Подминавам метрото. Даже решавам да се затичам за да го подмина по- бързо и за да не се поддам на тези мисли.

И тичайки разбрах, че със сигурност съм за метрото. Болката беше много силна. Ходя и ми се струва, че още ме боли. Обръщам се. Виждам метрото в далечината. И започвам „похода на позора“ в насрещното на маратона… Слизам на перона. Хората или са чужденци, или не говорят английски. Няма кой да ме упъти. Чудя се това не е ли знак да си го продължа маратона. В крайна сметка една жена ме упъти.

Хващам влак. След една спирка Същата жена ми казва: „трябва да слезеш и от тук да хванеш метро“. Слизам от влака отивам на метростанцията. Имам 50 евро, обаче машината не ми ги приема. Касиерката на станцията също отказва да ми ги вземе. Пак се зачудих това дали не е знак да си се върна и да си го завърша маратона. Развалих парите в магазин, платих билета. Хванах метрото. Помолих случайна жена да се обадя на съпругата ми, която като види, че не се движа на лайфа, сигурно ще реши, че пак съм припаднал. Стигам на Синтагма. Вървя към багажа си, където ми е и телефона. Разминавам се с хора с медали… Супер тъпо ми е. Замина ми колекцията от медали.

Намирам се с жена ми. Гледам към трасето. Чудя се дали да не се направя, че финиширам за да взема заветния медал. Не го заслужавам. Обръщам гръб и тръгвам към квартирата. Детелина вади, черна кутийка. Подава ми я с думите „Честита Коледа“!

Оказа се, че гърците продавали медали! И тя ми е купила и не иска да ми каже, колко пари е дала. ДО ПАВЛИН ТОДОРОВ: Е това, Павка, вече е купен медал!

Добре, че хванах метрото. От бавното куцане до квартирата и от квартирата до летището се забавяме твърде много и едвам успяваме да хванем полета навреме.

На следващия ден отивам при моя лечител, от когото разбирам, че органите ми са се „свлекли“ и че ще трябва да се стегна и буквално, и преносно, защото нещата може да отидат към херния.

2022-ра ми беше годината на шосейните маратони. Много неща научих за себе си така и за бягането. Родих и следната сентенция:

“Кажи ми какво време имаш на полумаратон, да ти кажа какъв атлет си, кажи ми колко имаш на маратон, да ти кажа какъв човек си“.

Реално човек винаги може да избяга още един километър с маратонското си темпо, въпросът е ще успееш ли да си го наложиш над тялото.

Също така си извадих следните поуки:

– Колкото по-бавно бягаш един маратон толкова по-ти е гадно!

– Никога да не си тръгвам от друг град в деня на маратона, особено ако аз шофирам.

– Никакви експерименти от кръста надолу на маратони и полумаратони. Видях вече как малкото камъче (пришката) може да обърне каруцата.

– Явно осем е годишният лимит за маратони. Хайде нека да са 8 и 1/2.

– Жегата те скопява повече от денивелацията. Поливането на лицето и врата с вода много охлажда и много помага. Не случайно на западните маратони има гъби с вода по пунктовете. Винаги с шапка!

– Удобни маратонки > бързи маратонки.

– Следете за идеалната права. Бягането по нея не е измама. В чужбина има линия по земята, но в България трябва да си я изчислим сами. Много пъти настигам бегачи без да променям темпото просто защото бягам по-оптимално по трасето.

– Не се страхувайте от „стената“. Аз вече си я чакам с нетърпение за да си се сборя с нея.

– Най-добрата подготовка за следващото състезание е предишното състезание.

Организация на детски рожден ден

Организация на детски рожден ден

Шири се мнението – малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми. На мен лично ми харесва повече да имам големи деца. Мога да направя една дълга поредица от статии по темата защо. Започвам с една от основните причини : Рождените Дни

Всички в моето семейство, освен мен, са родени средата на юли. Големият син – на 12ти. Малкият, въпреки изричната забрана на таткото, да внимавам много да не родя баш на рождения му ден, взе, че се пръкна точно тогава – на 16ти. В резултат, започнахме да празнуваме рождените дни на децата заедно – на 16ти. А рожденият ден на таткото – точно както той се опасяваше, ако родя на неговата дата – никога.

През онази конкретна 2016та г., цялата подготовка за рождените дни отначало вървеше по план.

Тя кипеше още от януари, когато децата започваха да изготвят списъци с поканените и да го актуализират при всяко скарване и сдобряване с някой техен приятел. Към април аз започнах да се подмазвам на майките. Все пак, ако не се намесех навреме в летните планове на чуждите семейства, те всички щяха да бъдат на море средата на юли и не дай си Боже, ние да останем без гости. ( Научен урок от предишна година).

Началото на юни обаче, само около 40 дена преди Голямото-Събитие, смених работата и новата се оказа бая стресираща. Вечер се прибирах и още в 21 часа заспивах, покосена от чудовищна умора. Рожденият ден приближаваше, a аз все отлагах с организацията.

Все пак  започнах. С най-лесното – поръчването на торта. Докато на единия екран на компютъра си бях в т.н.„кол“( онлайн среща) и раздавах задачки на екип индийци, които всички на кола знаехме, че няма да бъдат изпълнени, на другия екран цъкнах на някакъв линк за торти. Отвори ми се Фейсбук страница на пекарна с хубави торти. Между тях – и торта Лего Нинджаго – актуалният към онзи момент лайтмотив в живота на синовете ми.

По месинджър с жената се разбираме в деня преди празника да взема Нинджаго тортата от ул. Тролейна, точно до затвора. Точно, кратко и ясно. Сещате ли се за някоя друга подробност от адреса, за която трябваше да се поинтересувам? Аз – не.

Продължих с коловете, опитите да мютвам, ънмютвам споделям екрани, дишам в микрофона, за да разбера по деликатен начин дали работи. Като цяло вниманието ми беше отместено от темата „торта“, която отметнах като успешно приключена.

Вечерта с мъжа ми планираме събитието. Въпреки че средата на юли по принцип в София няма хора, се оказва, че ще берем сладките плодове от неуморния ми труд по планиране на лятото на чуждите семейства. Ще дойдат всички поканени. Даже и резервите. С оглед на това, че пристигат приятелите на двете ни деца, които бяха още на възраст, на която и родителите идваха на партито…. заформяхме се 60ина човека.

Емо смята, че ще е най-забавно ( в речника на Емо думичките забавно и евтино са взаимнозаменяеми), ако заведем  гостите да празнуват „на полянка“ и си поръчаме почерпка от близкото заведение – нещо като фургон, от който можехме да поръчаме пици и напитки.

Децата, в чийто речник „забавно“ е взаимнозаменяемо със „скъпо“ не искат „ на полянка“. Малкият ми син идва при мен да ме заплашва, че ако ще си празнува рождения ден на полянка, той няма да дойде. Имам толкова много работа в корпорацията, че съм изкушена да въздъхна облекчено в дух „един по-малко, остават само 59“.

А се  задават такива метеорологични условия, че бройката 59 може наистина да се стопи до 0, ако рожденият ден остане на открито.  Цялата седмица преди това валеше, гърмеше, духаше, а плътните облаци ни караха да палим лампите по домовете  още в 19 ч. Кафето в бизнес парка пусна на промоция греяно вино и го рекламира с хаштаг #юлиеновиятноември

Деня преди празненството, аз съм в SOAR. Тези от вас, работили в HP/DXC знаят, че това е онлайн среща. В нея шефовете от Англия се събират и някой от нас, служителите от Източна Европа, с подмазвачески глас им представя основните параметри на някоя сделка. Преди да вляза в SOAR-а, където аз представям сделката, съм написала на мъжа ми Емо да вземе тортата, която поръчах във Фейсбук.

С Емо от сутринта сме в люта битка по отношение на мястото на провеждане на рождения ден. Аз настоявам да сменим „полянката“ с нещо на закрито. Прогнозата за времето на рождения ден е: 12 градуса, усеща се като 8, силни дъждове и бурен вятър.

Те ТИЯ ( които и да са те) никога не познавали прогнозата така или иначе, според Емо. Да съм му вярвала, и съм щяла да видя как всичко ще бъде наред. Защо веднъж не го подкрепя, като приема безпрекословно мнението му, като нормалните жени, боботеше цяла сутрин той, в унисон с шибането на дъжда навън.

Според това, което виждах през прозореца на бизнес сградата, мистериозните Емови „тия“ за момента познаваха ( представях си ги с Маски, като Анонимните). Пиша му поне да вземе Лего Нинджаго тортата от „ул Тролейна, точно до затвора“ и влизам в кол-а.

На средата на презентацията със споделен екран съм, бълвайки планини от абревиатури.  В този момент следното същество, олицетворение на Самата-Сладост,  изплува на споделения екран на компютъра ми и внесе малко цвят в сивия живот на англичаните, пред които презентирам.

Това е профилната снимка на Емо във Вайбър. Шефовете от Англия не четат кирилица и не разбират колко ядосани думи са способни да напишат тези пухкави бели крилца. Ако изчистим съобщението във Вайбър само до същността му, то би се свело до това, че аз, жената, която не го подкрепя за нищо,  дори И ЗА ПРОГНОЗАТА ЗА ВРЕМЕТО, съм жена, която не може да поръчва торти. Патенцето вече вдига крилца от мен. С хора като мен, то рожден ден не може да организира.

В кол съм, стига ме занимава – запокитвам комуникацията с пернАтото на другия екран на компютъра ми.

Онова изразява учудване как при тази моя неспособност да се оправям в живота, успявам да вляза в „кол“. Та аз една торта на мога да поръчам, в колове съм се правила че влизам, моля ви се.

-Сто пъти ти казах, че съм поръчала торта. Вземи направи нещо полезно в този живот и заминавай да я взимаш. Улица Тролейна, точно до затвора, кое не му разбираш? – натраквам му нервно. Шефовете любезно млъкват и изключват звука на микрофоните си.  

– О, аз тъкмо от затвора се връщам – уведомява ме патенцето. От тези му думи в чата ме лъхва зловещо спокойствие. От типа спокойствие, с което Дон Корлеоне е съобщавал на някой, че няма проблем и да не му връща заема.

– Само за сведение, до софийския затвор, където ме прати, няма улица  Тролейна. ПОРЪЧАЛА СИ ТОРТАТА ОТ ВАРНА, НИЙО!!!

Гафът ми е голям, признавам. А си носи и стратегическите последствия. Ако е имало и малък шанс да прехвърлим партито на закрито както настоявах, грешно поръчаната торта отслабва сериозно позициите ми на Родител-с-Авторитет.

Вечерта успявам да поръчам 2 обикновени торти без никаква украса . Ще си ги вземем утре.

А пък утре, обещава ми Емо, като се събудим, слънцето ще грее, птичките ще пеят и светът ще приветства партито ни. Нищо, че прогнозата казва друго.

8 часа по-късно вече е утре. Лампите вкъщи продължават да са светнати, въпреки че е сутрин. Налага се да не ги гасим, тъй като навън е непрогледен мрак, заради бурята, която не е спряла да бушува. Единствената птичка, която се осмелява да пее в тези условия, е отново Патенцето от профилната снимка на Емо във Вайбър, която, докато този път успешно взима тортите, ми опява да не местя партито на закрито.

Странно нещо са криво-разбраните мъжка гордост и достойнство. Готов е да изпоудави в потопа тези от гостите ни, които не са ударени от гръмотевица, само и само за да не падне по гръб и да признае, че жена му е била права и навън не е за парти. Нищо не може да спре устрема на мъж, установяващ веднъж завинаги кой е Ръководителят в това семейство.

Нищо освен едно: обадиха се от фургона на полянката, който щеше да доставя пиците и сокчетата, за да ни питат за кога се отлага партито. Категорични са, че те днес НЯМА да отварят. Това ми дава зелена светлина да действам:

Часът е 09:30 – Правя група на майките, където по-натам ще публикувам актуализация на локацията на партито.

Часът е 09:45 – Всички детски центрове на които съм звъннала, включително и един подходящ само за деца до 3 годинки ( забавленията там се свеждат до 4-5 пластмасови кученца на пружини, подходящи за яздене от 2 годишни), са препълнени.

Часът е 10:00 –Сещам се за Едно-близко-заведение-с боулинг и аркадни игри, но там никой не вдига телефона. Изстрелвам се към него през вятъра и дъжда по клин, ликьосана тениска, рошава и без грим. В заведението няма къде игла да хвърлиш от народ. Пълно е с майки в изгладени бели ризи, шармантни рокли, мъкнещи огромни букети и навреме прехвърлили партитата на децата си от открито на закрито. Разговарям с някакъв мениджър.

-Ама моля ви се – проплаквам – Рожденият ден на децата ми е днес. А за тях това е най-важният ден в годината. Вие знаете, ли че ОЩЕ ПРЕЗ ЯНУАРИ са си съставили списъците с поканени?

-И чак днес вие решавате да предприемете нещо по въпроса ???? – в гласа му безпогрешно разпознавам тоналността, с която всеки българин казва „не Ви ли е срам, каква майка сте Вие“

Аз като българска жена, страдам от синдрома на вечната вина и може би този мениджър е обучен да помирисва вината в българската майка и съпруга и да монетизира от нея. Е, смекчава тона си той, от 13 до 17 часа ресторантът е празен. Може да спретне две маси от по 30 човека, но му е останало, разбира се – в това не съм се и съмнявала,  само най-луксозното меню. Това  с плата морски дарове. Никога в живота си не съм се радвала толкова на възможността да купя на безбожни цени – панирани лучени кръгчета, замразени преди 2 години, представени ни като „калмари по гръцки“, и  миди, размекнати до каша след размразяването им. Това за възрастните. За децата пици.

Часът е 13:05 – отиваме вчесани, сресани и парфюмирани в Заведението. Далеч не сме първите гости на собствения си рожден ден. Половината от местата на две дълги маси, опънати като за селска сватба, вече са заети от родители, които се опитват да преглътнат кашавите миди.

Часът е 13:10 – дъждът спира и както Емо ми е обещал – слънцето грейва и птичките навън започват да чуруликат. Ние обаче вече сме вътре.

Емо очевидно не се е напрегнал като мен, защото с един бодър вик – „ЕЕЕЕЕЕ, като сме най-зле – ей така да сме!“– сяда на маса при татковците от детската градина, които се познават и започват наздравиците с бирите. Разговорите им продължават в смисъл на – „Купих си гуми от не знам си кой си сервиз“ – „Оооооо, не си глупав ти, не си хич глупааааав, ай наздраве“.

Аз се чувствам раздвоена между това да забавлявам тези родители, които не се познават един друг и седят с умърлушени лица, подбутвайки лучените кръгчета, пардон, калмарите из чиниите си и това да забавлявам гостенчетата на малкия ми син.

Поне големият ми син е наследил моят ген за Генератор-на-Забавления. С уверен жест повежда своите приятели нанякъде. Дала съм му 100 лева за жетони за забавления, като съм подчертала, че те са за всички деца – и за неговите гости, и за тези на брат му. В шумотевицата го чувам да се провиква на някакъв барман, че нещо трябвало да се пише „неговата сметка“.  Но нямам време да размишлявам по въпроса, тъй като имам хора да забавлявам.  Запътвам се към родителите и следващия час те слушат за това как съм раждала два пъти без упойка, като се постарах разказът да съвпада с времето на реалното раждане:

15:00 ч. -„ Сега 15 часа ли е…..ооооо, в този момент преди 9 години още дори не ми бяха започнали контракциите“….

16:00 ч. – „Сега 16 ч ли е…….в този момент преди 9 години вече ми правеха клизма“…..

16:30 – Пристигат тортите, духат се свещите и тези родители, които не са фенове на хорър истории от българските родилни домове, вече имат извинение да си взимат децата и да си ходят.

17:00 ч. – „Сега 17 ч ли е……оооо, в този момент ми пуснаха окситоцина….лелеееее….изскочиха ми очите от очните ябълки като се задейства тоя ми ти хормон…А виках, виках за упойка, ама не получих….“

….Явно съдбата ми е определила всяка година на точно този ден, точно в 17 ч да ми изскачат очните ябълки. Някой път поради раждане без упойка, някой път поради току-що получената сметка за рождения ден на тези, дето си ги раждал без упойка. През 2016та година беше второто.

Че сметката ще е висока поради морските деликатеси – ясно. Но не бях очаквала, че големият ни син, който по принцип е съвестно и добро дете, някакси е пропуснал наставленията ми, че жетони за 100 лв ще трябва да стигнат за всичките деца на рождения ден. Казал бил на децата, че всеки път като им дотрябва жетон „за каквото и да е“, да отидели на бара и да го сложели на „неговата“ сметка.

Детето ни поглежда с изражение в очите, в което се чете: „Мами, тати – веднъж се става на 9!“

Съществена част от семейните спестявания заминаха. Но поне рожденият ден приключи и то благополучно. Сега само оставаше да измислим къде да сложим чувалите подаръци, които – знаех от опит- никога нямаше да бъдат използвани. Или още по-зле – щяха да бъдат използвани веднъж – само, за да се разкъса кутията, оттам да се изсипят всякакви видове пулове, пионки, зарчета и карти, да се заврат зад ъглите и под диваните и после това всичкото да събира прах во веки веков.  

Но нищо – важното е, че всичко свърши и няма да се повтаря цяла една година.

Вкъщи си сипвам една заслужена чаша вино. Отпивам с велико удоволствие. Емо пристига и иска да му сипя и на него. Прегръща ме през раменете, иронизирайки ме:

-Часът е 21:00. Контракциите на моята майка вече са започнали.

Божееееееее, съвсем бях забравила, че и той имал рожден ден днес!!!

**********************************************************************************

П.С. 6 години по-късно, децата стават на 15 и на 11. Казват, че предпочитат да им дадем пари, вместо да си организират партита. С това се изчерпва организацията на рождените им дни. Сега вече, Емо може да празнува собствения си рожден ден колкото му душа иска.