Преди две години участвах в първия си щафетен триатлон – „Утопия Лъвско Сърце“ с две позиции – плуване и бягане. За незапознатите с триатлона – това е спорт, състоящ се от три дисциплини в следната последователност: плуване, колоездене и бягане. По принцип и трите се правят от един състезател, но при любителските състезания, може да се извършва на щафетен принцип от двама, или дори трима участници. На въпросното си първо участие, през 2023та, бях в отбор с един зверски колоездач, Андриан Кърпаров. Аз плувах и бягах, а той изнесе отбора и чрез много силно колоездене към второто място при двойните щафети.
Освен дебютен подиум, онова ми участие ми донесе огромно щастие, основно – защото бях опитала нещо ново за мен – плуването.
Беше ми се приискало да се науча да плувам още 2 години преди това на 41 годишна възраст, вдъхновена от тази красива ( и отдалеч погледнато – о, колко лъжовно спокойна гледка) на плувците на Лъвско сърце.
Станах на 43, научих се да плувам и безразсъдно се записах за състезанието през 2023та. Не бях подготвена въобще за това какво ще ми се случи във водата. Откритите води не са спретнатите коридори на басейна. Стълпотворението на плувци е толкова нагъсто, че мога да го оприлича само на борбата на елементи в кипящата първична супа, от която е произлязъл животът. При първото ми плуване в открити води преди 2 години, така и не стигнах дотам да плувам кроул. При влизането ми, бълбукащата маса от човешки тела ме помиташе и запокитваше в собствената си посока на движение, а под запотените ми от страх очила не виждах абсолютно нищо. Паниката беше превзела управлението на тялото ми, загубих контрол не само над дишането си, но и над движенията си като цяло. Прибрах се чрез комбинация от всички стилове, основно наблягайки на „кучешкия“, като при изпълзяването ми на брега, благодарих за оцеляването си и си обещах „Никога повече“.
И разбира се – ето ме след 2 години пак тук. Този път обаче подготвена. За да избегна шока от 2023та, аз реших да се доверя на професионален треньор по плуване.
Как срещнах треньора си ли? Предполагам, както много други като мен – чрез челен сблъсък с него в 50 метровия басейн на Спартак. Човекът се казва Емо Стойнев и не се свени да се запознава с произволни хора в басейна чрез другарска критика. При мен първата среща се случи по следния начин: плувах си, правейки си упражнения с педалси, които един приятел ми препоръча. Докато плувам обикновено нито много чувам, нито много виждам, поради задължителното оборудване от шапка и очила. Но строгият, но справедлив баритон на бъдещия ми тренер, успя да преодолее изолационния им ефект:
-Ей ти, лекоатлетката!
(Аз, на стартова позиция за следваща дължина, се обръщам за всеки случай, въпреки че не мисля, че става дума за мен)
-На теб, точно на теб говоря, какво се въртиш? Веднага да ги сваляш тия педалси. Хем нищо не можеш, хем още повече ти пречат.
Понеже има добро сърце, поразмисли и смекчи присъдата:
-Казвам ти ги тия работи, понеже виждам, че ако не друго, поне имаш желание да се научиш да плуваш.
Запомних човека. На няколко пъти, влизайки в Спартак, го виждах как си говори с мои познати и приятели и ги поразпитах за него. Всички ми го препоръчаха безусловно. Явно беше голямо име в средите.
Оставаха ми 2 месеца до състезанието Утопия Лъвско сърце . Започнах да ходя при Стойнев по 2 пъти на седмица. Крайно недостатъчно, знам, но все пак – по-добре от нищо.
Тренировките с Емо, макар и отначало супер изтощителни за мен ( при него загрявката ми е по-дълга от цялата ми тренировка преди да го срещна), всъщност се оказаха изключително полезни. От една страна, наистина е нужно човек да е с теб на място, за да ти коригира техниката. От друга, самото му присъствие, ме мотивираше да си изкарам тренировката до края, а не да изляза с чувство за преизпълнен спортен дълг след първите 1000 м, както правя, когато съм сама.
Пък като съм с него се чувствам и закриляна. Той с размах разчиства разни пречки по пътя ми към успеха като например заблудени граждани, плуващи не със състезателна, а с рекреативна цел. Тях той нарича с кодовото име „медузи“ и отново, без никакъв свян, ги причаква на края на коридора, за да им разясни правилата на басейна. А именно – че такива с тяхното темпо, трябва да са готови всеки един момент да спрат да се поклащат; да се разточат като най-фино тесто и да се прилепят плътно до стената на коридора, за да не пречат на темпото на „сериозните състезатели“.
Също така е и майстор в комуникациите. Случвало се е вечната борба за спортно надмощие между мен и Емо да се пренесе и пред погледа му в басейна. Тогава той е подхождал стратегически, давайки на всяка страна да чуе това, от което има нужда.
Пример. Излизаме с Емо от басейна, плували и състезавали се в един и същи коридор, въпреки изричната забрана за конкурентен елемент в семейната тренировка. Стойнев внася ред по соломоновски. Първо вика Емо.
-Емо, какво толкова се пънат тия жени бе. Накъде са тръгнали бе, накъде са тръгнали….Тя моята вкъщи и тя все се напъва за нещо…ама такива са жените, трябва да ги приемем, те все пак са…..-чрез вътрешно-мъжко намигане, той безгласно завършва изречението – „необходимото зло“.
Успокоил Емо, Стойнев се захваща с мен:
– Моето момиче, какво се състезаваш с хора, с които сте на различно ниво –Той не споменава чие ниво е по-високото, но чрез многозначителен поглед успява да ми вмени, че това е именно моето. – Плувай си там твоето плуване и не се разсейвай. Всяка жаба да си знае гьола.
Подготвена от Емо Стойнев, аз наистина се чувствам напреднала в плуването си и чакам с нетърпение Утопия, издание 2025. Този път колоездач ще ми е моят приятел Кирчо. Очакванията ми за пълноценно участие в състезанието обаче са помрачени от контузия, която ме лиши от възможността да бягам, 2 седмици преди триатлонската щафета.
Болезнено възпаление в петата ми, вероятно плантарен фасциит, ме принуди да преустановя всякакво бягане за 10 дни, а след това едва успявах страхливо да пробягам много лекичко по минимум километри, през ден почивка. Ясно е, че форма за бягането на Утопията няма да имам, но поне се надявам, че ще мога да мина трасето лекичко, без това да обостря възпалението.
Притеснявам се обаче от по-лошото – да не взема да натисна, под въздействието на временно добро класиране, например. Просто не виждам как с Киро вървим втори, хипотетично нали, при двойните щафети, финалното класиране зависи от бягането ми и аз бягам леко.
Познавам се и знам, че не съм толкова духовно извисена. Ще натисна на макс, в името на наградния фонд на любителското състезание. Все пак, да грабна комплект бъф, чорапи и мека бутилка за вода, в моите очи напълно оправдава жертвата да остана в бокса за още месец. И отгоре на това ще го сторя с чувство за преизпълнен дълг и леейки мотивационни статуси за „всичко или нищо в името на голямата цел“.
Кирчо, най-спокойният човек на планетата Земя, ме увери, че такъв шанс не съществува. Той иска да си кара за кеф – това, комбинирано с моето плуване, със сигурност ни изхвърля от позиция за по-предно класиране.
На старта на плуването, под стартовата арка на залив Ченгеле Скеле, се засичаме с Гери от Фронтрънърите.
Тя е една от малкото, общо 45 жени, които са посмели да се пуснат на целия триатлон, а има и да защитава второ място във възрастовата от миналата година. Което, към онзи момент, тя не знае, че не само ще защити, но ще го направи и с подобрено време.
Очакванията, които имаш към себе си тежат, знам го от собствен опит. Ще опиша свръхнапрегнатото ѝ емоционално състояние преди старта със следната нейна реплика:
– Тоя точно тука ли намери да БУЧИ?
Тя беше процедена през перфектните ѝ зъби към ей този най-добронамерен човечец, който съвестно си изпълняваше работата да повдига духа на състезателите.
Знам как се чувства Гери. Обикновено обратното броене до старта свива и моя стомах на фльонга от конвулсии и всяко същество, което се движи ме дразни, какво ли остава за същество, биещо барабан. Но не и този път. Спокойна съм. Знам, че благодарение на Емо Стойнев, съм подготвена физически много по-добре от миналото ми участие преди две години.
Ами оказа се, че не е трябвало да бъда спокойна. Физически бях по-добре, но психически отново не бях готова. Миналия път плувците бяха 100, а сега – над 400. Миналия път аз тръгнах съзнателно сред последните, където гъстотата на човешка плът на квадратен метър вода е възможно най-разреден.
Този път с повишено самочувствие, все пак тренирам при Стойнев, позиционирах протестиращата Гери ( не сме били за там, дърпаше се тя, луда ли съм била) за старт от челните редици. Положението беше горе-долу Гръблев, Палазов, Иво Цонев на първа линия и ние с Гери плътно зад тях на втора. Останалите 400 човека зад нас, да се оправят както могат. Като няма чип тайм, ще спестяваме от гън тайма. Така сме големите играчи…
Ей тука сме някъде с Герито – най-най-отпред…..
Отброихме ведро от 10 до 1 и аз спокойно и със самочувствие навлязох в това, което може да се опише само като Казана на Ада.
Да влезеш във водата преди много по-бързи плувци от теб, които те застигат и задминават на талази, почти разпаряйки те наполовина, е като да преминеш през месомелачка от усърдно работещи човешки крайници. Само ние с Герка Перка си знаем какво ни беше. Някъде в олелията за последно видях как главата й изчезна рязко под кипящата вода, но колкото и да чувствам отговорност към нея, в един миг собственото ми оцеляване зае по-висок приоритет от това да съм Грижовен-Капитан.
Имайте предвид, че аз нямам опит в яденето на пердах в открити води. Нямам опит в яденето на пердах дори и в басейна. Аз идвам от почти лабораторно-стерилната среда на Спартак, където Емо Стойнев си пази питомците дори и от кротките и добронамерени „медузи“, които е дресирал да ми разчистват пътя.
Докато се бях закрепила като мида на първия буй и се опитвах да намеря пролука да премина и аз през тесния коридор, образуван между човешките тела, през който все пак се процеждаха плувци напред, аз си помислих за Стойнев.
Ето ни тука, дружен завой около буя….
Колко би било хубаво да беше тук и да им се скара на всички, които компрометираха темпото на неговия състезател, като пляскаха и шляпаха около него и по протежението на цялото му тяло….В съзнанието ми ясно се оформи нова цел – Емо Стойнев да ме научи не само да плувам, но и да се боря с другите плувци за територията си в открити води .
Изтепках някакси завоя около буя, но точно както и миналия път, паниката започна да ме превзема. Гледката на стотиците пърхащи във водата хора около мен не ми действаше добре, явно във водата не съм толкова социална колкото на сушата. За да не виждам огромната тълпа около себе си, се обърнах да поплувам 2-3 минути на гръб.
Пред очите ми остана само ведрото чисто небе. То разчисти съзнанието ми и възстанових спокойствието си……Чувах само ударите на собственото си сърце, виждах само спокойното синьо над мен и отново се почувствах в кондиция. Дори не усещах ударите на другите плувци по себе си….ееееех живот, здравей, здравей…
Когато се почувствах отново достатъчно крепка ментално за да продължа на кроул, се обърнах по корем, само за установя, че съм останала сам-самичка насред водната шир. Докато съм успокоявала мислите си плувайки по гръб и зяпайки към небето, бях отпрашила навътре в морето, вместо да направя поредния ляв завой и да се отправя към брега.
Пословична съм с уменията си да се губя на състезание, но при бягането все пак имам логично извинение. Обикновено на състезания бягам сама и ако има разклонение без маркировка е нормално да се изгубя. Но да се изгубиш в морето, когато около теб водата ври и кипи от хора, а маркировката от буйове е видима и от хеликоптер… това е ново ниво на липса на ориентация, което с гордост мога да добавя в сивито си на състезател-любител.
Поне имах място около себе си, за да започна да плувам кроул. След като се влях отново, във вече разредената колона на плувците, аз успях да постигна нещо като ритъм. Уроците при Стойнев бяха изградили някаква рутина в мен, която, след като паниката в мен се уталожи, пое управлението на тялото ми. Сетих се за пословичния въпрос на Иво Андреев от бягащия подкаст „Кое е по-важно при състезание – психиката или физиката?“
Винаги съм твърдяла, че за да завършиш едно състезание, можеш да го направиш само на силна психика, но за да го завършиш с добър за възможностите ти резултат – ще ти трябва физическа подготовка. А за да го завършиш с отличен за възможностите си резултат – комбинация от силна психика и силна физика.
Тук видях, че физическата подготовка надделя над паниката ми и успя да вкара тялото ми във вече изградената рутина. Преди две години път нямах изградена физическа рутина на която да се облегна, когато се паникьосах.
Втората обиколка, си я изкарах цялата на кроул, както си му е редът. Вече и плувците около мен се бяха поразредили порядъчно.
Току-що изпълзяла от първичната супа, направо се чувствах като брънка в еволюцията..
Излязох от водата с над 5 минути по-бързо от миналия път и направо мога да кажа, че се гордея с резултата си.
Един мой приятел, който може да плува много добре, ми каза, че няма какво да се гордея с 2:17 пейс на 1500м. Сега; знам, че ако преведем темпото на бегачаско, това би отговаряло на нещо от рода на 5 км за пейс 6:00.
Но всички тръгваме от някъде. По-добре така, отколкото да не тръгнем въобще. Радвам се, че имам голям прогрес отпреди, а още повече се радвам, ч имам и много поле за прогрес пред себе си.
С плуването най-вълнуващата част от състезанието за мен приключи. Искам изрично да благодаря на Фронтрънърското си семейство. На Злати, която ми даде назаем неопрена си, както и на Хриси и Емо, които ни подкрепяха. Особено на Емко, който засне на видео дълбоките ми въздишки, нагазвайки в залива за втори рунд.
Киро си пое колелото и въпреки забавянето с над 6 минути, поради технически проблеми с него, пак си кара добре и с кеф. Ето го и него:
След предаването на щафетата от колело към бягане, аз продължих леко, пазейки петата си през цялото време. Липсваше ми чувството на удовлетвореност, когато прекосиш финалната арка с усещането, че си бягал силно и си допринесъл за доброто представяне на отбора.
Но имайки предвид обстоятелствата, всичко се нареди по най-добрия възможен начин. След бягането нямах никакви проблеми с петата си. Планирам тази седмица лека-полека да започна отново със структурираните тренировки. Стискайте ми палци.
Когато Господ или който и да е там е сътворявал земята, неслучайно е избрал планетата ни да е под формата на кълбо. Не тепсия, не паралелепипед, а кълбо. Защото така във всеки един момент, всеки човек, в която и точка на земното кълбо е застанал, има пълното право да си мисли, че той е Центърът-на-Света.
Всеки от нас е центърът на собственият си свят, развивайки собствените си интереси и постигайки собствените си цели, които и дребни и неадекватни да изглеждат те за останалите.
Моите цели и интереси са да се развивам и да отбелязвам прогрес в дейностите, които са ми интересни и които ми дават импулса да се будя сутрин с желание за живот. Измежду тях са да бягам по сушата на въпросното земното кълбо, а след Утопията – и да плувам във водите му. В които, Емо Стойнев ми е обещал, че ще ме научи да не само да ям пердах с достойнство, но и аз самата да раздавам такъв. Вече сме обсъдили всичко с него и планът е начертан.
П.С. Кирчо, стягай се, защото това беше само загрявката на отбор „Груба селска сила“. Основният акт ще е на състезанието на Момчил TRI Legends в Батак, живот и здраве, идния месец.
Снимков материал: KrisoK Photography, Yanne Golev, Elena Karailieva, Bobo Kamilov,