Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума, например, градина. Изговаряше я бързо в ухото на стоящия до него, той я предаваше на следващия и последният казваше високо на всички какво е чул, а първият- какво е пуснал и ни ставаше смешно. Чутото можеше да е година, машина, турбина и какво ли не още.

Ние, по-глухичките, играем тази игра цял живот. „Чуващите братя“ и с нас си  говорят тихо, както с другите. Ако вдигнем въпросителен поглед към тях, те или не повтарят казаното, или само част от него, по свой избор, често- с раздразнение. Ето защо недочуващите развиваме остро чувство да не ставаме досадни. Ако някой ни говори, обикновено само кимаме като кон на празни ясли. Когато „усетим“, че е „наш ред”, му казваме нещо обтекаемо: „- Да, бе, да” или: „- Да, бе, идиоти!”, ако говорещият е леко ядосан или става въпрос за политика.. Най-спокойно ни е просто да си мълчим, усмихнати загадъчно като Мона Лиза.

В тази връзка веднаж ми дойде прозрението, че може би и тя, докато е позирала на гения Леонардо, е недочувала какво си е бърборел той, докато я е рисувал. Вярно е, че правя  извод от гледната точка на човек с някакъв недъг, но изхождам и от максимата, че когато Бог вземе на някого нещо, в замяна му дава друго, понякога- в пъти повече. Нищо чудно, ако след време се окаже, че пръв съм разгадал тази световна загадка. За съжаление, признанието не идва приживе. Хората са склонни да отчетат заслугите на починал /вече безопасен/ човек, но на жив- много рядко- да не би да навири нос преждевременно.

Като инженер, ще добавя и че човек е нещо като компютър и когато „входове-те” му- очи и уши му подават изкривена информация, той се мъчи да я възстанови. Поради това на такива като нас централният процесор винаги работи на Гигахерци, а не на Мегахерци, както е при нормалните хора, въпреки че на тях им изглеждаме бавно загряващи. Привидно е така, но всъщност компютрите ни работят на „100 % CPU usage“, за да дешифрират полученото.

С жена ми често ходехме на театър. Купувах билети винаги за първите редове, но вече и от такава близост едва се сдържах да не помоля актьорите да по-вторят последната си реплика. В пиеси от рода на „Антигона” чувах ясно- в тях имаше и Хор, повтарящ най-важното, а в другите- само когато героите се кара-ха и то взе да ми харесва единствено заради добрата чуваемост, а не изобщо.

   Бях свикнал да недочувам, но това взе да придобива застрашителни размери.
Веднъж пътувах в такси. Бях пил и пушил повече. Усещах, че от гърдите ми излиза някакво хриптене, при това- с неравномерен такт, което съвсем ме обезпокои. Когато спряхме, започнах да се бъркам за пари. Шофьорът на таксито увеличи  радиото в колата и тя се изпълни с нещо, досущ като моето доскорошно хриптене. Оказа се, че той си бе слушал тихичко някаква музика, не били горките ми алвеоли. Този път не бях скръндза и му дадох голям бакшиш.

С една фирма се бях договорил да ни монтират система за контрол на достъпа. Обещаха ми, като на шеф, че щом им преведа аванс 30% и им изпратя по и-мейл Егото ни, щели да свършат всичко на следващия ден. Авансът преведох веднага, но дни наред това Его ме чегърташе и при мисълта за него въздишах и отлагах проблема. След седмица се обади секретарка им и каза със звънкото си гласче, че все още чакали имейл с Логото ни, за да го отпечатели върху картите ни за достъп. Оправдах й се нещо, но се засрамих, че този път не бях успял да дешифрирам чутото и май и в това вече не ме биваше особено.

Жена ми реши да чества свой юбилей в ресторант. Според нея, би трябвало накрая аз, като неин съпруг, да платя сметката и ми даде предварително предостатъчно пари. Още в началото на празника дадох да разбере на сервитьорката, която обслуж-ваше масата ни, че аз съм човекът, който ще плаща и тя взе да ме гледа както гледат цигуларите диригента. Ако нещо недочуех, не се свенях да я помоля да повтори. Всичко ни се поднасяше навреме и след тортата гостите взеха да си тръгват. Ръцете ме сърбяха да платя сметка, отдавна не бях плащал яко. Направих й царствен жест да ми я даде. Тя кимна и след малко ми донесе някаква дървена съдинка в битов стил, наподобяваща хаванче с капаче и ми прошепна:

– Късметче!

Видя ми се много мил жест от заведението. В момента тъкмо умувах как ли ще отнесем всички пликове с подаръци, строени като войници лично от мен върху два стола до масата ни и мушнах хаванчето с „късметчето“ в един от тях.

Седнах при останалите вече само най-близки роднини и приятели. Разговорът ни си вървеше, но скоро взе да ми прави впечатление, че другите започнаха да си поглеждат смартфоните. Жена ми каза да съм поискал сметката, хората ме чакали. Сопнах й се, че отдавна съм свършил това. Сервитьорката все по-често ни питаше искаме ли още нещо, а ние й отговаряхме отрицателно. Това ме поизнерви и й направих още по-ясен знак, че искам сметката, на което тя вдигна рамене, което ме подразни.

Някои започнаха да ме питат дали имаме достатъчно пари, за да ни помогнели, ако не можем да се справим. Този път изобразих във въздуха едър подпис към сервитьорката, когато тя погледна към мен. Тя обаче изигра пантомимка, в която първо ме посочи, а после вдигна ръце към тавана. Демек, какво искам, затрупана е с работа!

В момента в ресторанта бе останала само компанията ни, а масата ни бе отсервирана. Тръгнах към нея, готов и за скандал. Тя пое сърдито към бара, а аз- след нея.

За най-голямо мое учудване тя спря пред столовете с пликовете с подаръците и взе да ровичка в един. Преди да успея да реагирам, извади от него онова дървено хаванче, отвори капачето му и измъкна отвътре дълга касова бележка. Даде ми я и каза високо: „Сметката!“, след което отпраши със съдинката към бара. Компютърът в главата ми запуши и скоро ми просветна, че преди час тя май бе казала не „Късметче“, а „Сметката“. Признах какво се бе случило на гостите и те си тръгнаха, заливайки се от смях и обещавайки да ми купят подобно хаванче. Ако бях чул нормално, едва ли вечерта щеше да завърши чак толкова весело.

След горния случай чашата на търпението ми преля и още на следващия ден си записах час при ушния лекар в кварталната ни поликлиника. Не обичам да пръскам пари по разни лекари-светила в областта си. Когато влязох в кабинета му, ме стресна надпис от стената: „Норма за човешки слух: Шепот- 6 метра. /Ш. -6 м./ Моят слух варираше в интервала от шепот на ушенце до крясък- три метра. Той веднага ме заведе в манипулационната, за да ми махнела сестрата ушната кал. Ефектът, както и очаквах, бе нулев, дори чувах по-зле.

Компресорът или каквото и да е било там, все още бучеше в главата ми. След това лекарят ми направи аудиограма. Гледайки резултатите от нея, реши да се пошегува със стандартната смешка, че всичко било поради ЕГН-то ми. На тази смешка винаги отговарях и аз стандартно:

-Глупости! ЕГН-то ми си е едно и също откакто са ми го дали!

Онзи продължи да ме разпитва и да пише нещо. Съдейки по движението на тънките му злобни устни, май ставаше въпрос за лични данни. Понеже ми говореше само от 1 м. /в бланката си записа „Ш-1м“/, би следвало да чувам шепота му. Написа още една и каза по-високо, че била за пред ТЕЛК- да ме удостоверели за „индивид“, за да съм купел слуховото апаратче по-евтино. Поех към вкъщи. По някаква странна логика отвън чувах по-добре. Нямаше да е така, ако в него имаше високоговорители, както бе редно, вместо разни табелки с потискащи недочуващите пациенти надписи.

   Излизайки от кабинета, забелязах, че пред него пишеше: „Човек получава 60% от информацията за света чрез слуха си“.
А пред съседния кабинет, очния: „Човек получава 90 % от информацията за света чрез очите си“.

Кой ли пък според поликлиниката бе този, който получава 150% информация? А може би процентът вече не се изчисляваше като „еди-колко си на 100“, а на поне 237- поредната шантава английска мерна единица от рода на инч, ярд, фут и пр.

Вкъщи разбрах писмено, че трябвало да съм минел на ТЕЛК, за да ме удостоверели за инвалид, което бях чул като „индивид“. Инвалид ми звучеше доста обидно, а да се редя на опашка за подобен документ- направо абсурдно.

Купих си слухово апаратче без ТЕЛК и намаление. То ми пасна веднага и взех да чувам всичко. Бях се толкова „прочул“, че вече освен филми със субтитри, започнах да гледам и озвучени /дублирани/. Но, кажете, ще ви хареса ли, ако Ричард Бъртън каже нещо в сюблимния момент на филма с глас на меко  говорещ дубльор? Започвате да мислите, че Бъртън е родом от Стара Загора, а Лиз Тейлър му отговаря с глас на чалгаджийка.

Я пак да си гледам само филмите със субтитри! С жена ми отново тръгнахме по театри. Сега пък бе модерно актьорите да викат повече- докато публиката не се разкикоти. Чувах ги и без апаратче, дори и от последния ред. Наричах това „Силов хумор“, който така и не се опитах да харесам, явно бях станал много закостенял динозавър.

Скоро взех да получавам почти 90% от информацията за света чрез ушите, а знаех, че това е над нормата от 60%. И без медицинска помощ стигнах до извода, че бе поради влошеното ми зрение и си купих и очила. И те ми паснаха, но и това сякаш не бе само за мое добро. Преди доста мадами ми бяха изглеждали перфектни, а с тях- не чак толкова. Разочаровах се и от тях и от очилата.

Преди „подобренията ми“ бе по-весело. Сума ти смешни неща ми се бяха случили докато съм си бил недочуващ или недовиждащ. Тогава мозъкът ми бе работел на Гигахерци, за да пооправи получената информация, а сега я получаваше наготово правилна и горкият той скоро наистина взе да загрява бавно. Сякаш се бе превърнал в рудиментарен орган, както си бе по волята божия- когато нещо ти се даде, ти се взима друго. Така е  и според закона за съхранение на енергията.

Спомних си романа на Дино Будзати „Татарската пустиня“. В него се разказва за млад офицер, изпратен далеч от цивилизацията в крепост на самия край на държавата, след която започвала пустиня. Напразно се молел на началството да го преместят в някой град вътре в страната. После започнал да наблюдава с бинокъл дали откъм пустинята не се задава враг, както твърдели шефовете му и дори да си фантазира, че е така и спрял с молбите си за преместване. Години наред подготвял старателно войниците си за отбрана на крепостта. Накрая, когато наистина откъм пустинята се задали вражи войски, получил известие, че го пенсионират. Наблюдавал с тъга прииждащите подкрепления, за които той бил никой. Качил се със странна усмивка в изпратената за него карета, която да го върне в родния му град, за което някога толкова бил мечтал, но не и сега.

А може би и самата Мона Лиза със загадъчната си усмивка също е прикривала някакво разочарование. Да не би пък да е очаквала, че след толкова дълго позиране пред гениален художник накрая ще изглежда по-добре в картината? Не, все пак хипотезата ми, че е недочувала, е по-добра.

Пътепис – Дубай и Абу Даби или „ Има ли жени, които са 3 в 1- красиви, умни и добри“

Пътепис – Дубай и Абу Даби или „ Има ли жени, които са 3 в 1- красиви, умни и добри“

Винаги съм имала приятели мъже и от малка ми е било интересно да участвам в мъжките разговори. Според повечето от приятелите ми  от мъжки пол, има един Женски Бермудски триъгълник. Трите му върха се казват Красива-Умна-Добра. Бермудски триъгълник е, понеже, поне според целокупното мъжко общество, нито една жена на този свят не притежава и трите качества.

Ако е красива и добра, тогава ще е тъпа. Ако е красива и умна, тогава ще е злобна кучка. Ако е умна и добра, то е ясно – развила е тези качества компенсаторно.

Има жени, които са красиви, умни и добри. И не казвам това, защото Джулиана Гани е успяла да ме убеди в това, разбивайки на прах стереотипа, че „красивите жени не са умни“, както си въобразяваше, че прави в едно риалити предаване по телевизията. Тя ме убеди по-скоро в „не-красивите жени не са умни“.

В това, че има жени, които са едновременно красиви, умни и добри,  ме убеди една среща по време на Пътешествието ни с Емо в Дубай. И срещата, и пътешествието, се състояха много отдавна, през далечната 2014та година.

Тогава, въпреки че с Емо сме били заедно от вече 8 години, не бяхме добре смазаната семейна машина, която сме сега.

Сега сме се научили да приемаме странностите на другия, които по принцип не одобряваме. Вече знаем, че точно тези неприемливи за единия от двойката странности, са неизменна част от другия и по някакъв странен за него начин си го правят щастлив.

Аз съм се примирила, че той мърмори, дудне, дава непоискани съвети и не се свени да ми споделя по братски, когато намира друга жена за привлекателна. Както и да ми обяснява какво точно какво намира в нея за привлекателно. То обикновено е изкуствено. Например, ако види госпожица, която съвсем скоро се е преместила от Гълъбово НА София и още е с гълъбовските опърпани перхидролено-руси екстеншъни на „вафлички“, той неизменно коментира: „Погледни Нийка, каква красива ЕСТЕСТВЕНО руса коса!“

Когато започна да протестирам, че тази коса не само не е естествена като цвят, но също и като материя, Емо ми слага точната диагноза:

„Женска злоба. Всички жени мразите истински красивите жени. Искам веднъж да чуя жена, която да каже нещо хубаво за друга жена, без да каже, „обаче“ . Винаги казвате „абе в лице става, обаче в тяло е много зле“. Или „ хубава е, ама е адски проста“. Комплимент можете да направите само на жена, от която не се чувствате заплашени – например някоя заухава лелка, която по никой мъжки критерий не е  „яко пичЕ“. ( Яко пичЕ е топ комплиментът в речника на Емо).

Той от своя страна също се е примирил с немалко неща. Едно на ръка, че според него не мога да правя комплимент на жена без да вмъкна „обаче“. Отделно – не ставам за домакиня. Също така, вече почти 10 години карам една и съща кола, която не ремонтирам, понеже нямам пари ( но за дерматолог и самолетни билети пари имам винаги). И най-важното – примирил се е, че обичам да пиша разкази на тема семейните ни взаимоотношения, като по този начин го „излагам“.

Отнема дълги години, за да могат две толкова различни зодии като рак и стрелец да започнат да се толерират взаимно, поне до някаква степен.

Раците са тегави, вкопчени в идеята за семеен уют същества, които са най-щастливи, когато откликнеш на предложението им: „Хайде довечера да си готвим“. Когато започнете да си готвите, изпитват душевен оргазъм като ви обсипват с любвеобилни съвети и дружеска критика: „не се прави така, дай на мен“, „ти дори не знаеше, че имаш миксер !?!“, „баницата се обръща докато се пече“, „на мама кексът е кръгъл, с дупка в средата, твоят като е правоъгълен и няма да се опече, защото няма дупка“ и тн.

За нас, стрелците пък, нямам думи. Едно на ръка, че наистина не знам, че имам миксер, който ракът ми е купил за годишнината от сватбата. Но има и нещо по-лошо. Просто перманентно сме кацнали на ръба между нормалността и лудницата. Не сме достатъчно луди, че държавата да ни поеме разходите за специализирана помощ. Но не сме и достатъчно нормални, за да приемем истината – че сме обикновени хора от тълпата, а не покритите със слава личности, които си въобразяваме че сме.

Често ми се случва в някоя онлайн група да попадна на егоцентрик, който чрез пасивно-агресивно поведение се опитва да създаде в групата култ към собствената си личност, човечност, доброта, етика и професионализъм. И ако това не му се получи, както обикновено става, въпросният демонстративно да напусне групата. В такива случаи винаги му посещавам профила. Правя това с една-едничка  цел – да проверя датата му на раждане. Докато страницата зарежда, се моля на Господ…моля те, моля те, Господи, нека не е моята зодия! Но още докато се моля, в себе си вече дълбоко знам. Знам, че в 90% от случаите, въпросната личност, която е на свобода само защото в Курило нямат свободни легла за по-леките случаи, ще се окаже родена в периода 23.11-22.12. С други думи, моята зодия.

Та комбинацията от тези два екземпляра, освен да си готвим, обичаме да си обикаляме заедно света. Поправка – вече обичаме  да обикаляме заедно света. Иначе, ако не бях аз да го измъкна от дома му, най-далечното пътешествие на Емо най-вероятно щеше да бъде втория ръкав на Халкидики. Но годините съжителстване със стрелец отключиха пътешественическата жилка и у него.

За самия Дубай няма какво толкова да ви разказвам. Пеещи фонтани, молове със ски писти и аквариуми в тях, автомобили с по една цифра на регистрационния си номер, марина, високи сгради и тн. Помня също, че такситата возеха за по 60 стотинки на километър.

В Абу Даби посетихме Бялата Джамия, която беше изключително красива.

За да влезем в нея трябваше да се забрадим – аз с черна шамия, защото жените трябваше да бъдат допълнително наказани в жегата – Емо – в прохладен бял шейхски екип.

Също така в Абу Даби посетихме някакъв замък, в който се е снимало продължението на „Сексът и градът“. В него пихме най-скъпото кафе на света, или поне така го рекламираха. Като преобърнахме дирхамите в лева, се оказа, че е 30 лева. Но кафето беше вкусно, красиво и  в него имаше златен прашец.

През 2014та това ми се струваше разточителна, декадентска покупка. Но от гледна точка на инфлацията, която преживяваме последните година и половина, ми се струва, че след половин година това ще бъде нормална цена за кафе и  в София. Само че при нас ще се предлага без златния прашец.

Най-запомнящото се приключение за мен беше, когато отидохме на сафари в пустинята. Аз по някаква причина си мислех, че просто ще се качим на една кола и кротко, възпитано ще пообиколим малко из пясъчните дюни. Очакваше ме приключение, което мисля да обезсмъртя за поколенията. Най-малкото, за да оставя писмено свидетелство, че има едни жени, които са хем красиви, хем умни, хем добри. И отгоре на всичко, имам да казвам само хубави неща за тях. Пробив в системата на стереотипите, един вид.

В джипа, който организаторите бяха предоставили, имаше 6 или 8 места, не помня точно. Бяхме се събрали почти всички, чакахме само последните двама.

Закъснелите пътници дотичаха до джипа, ръсейки охкания, ахкания, възклицания  и извинения. Оказаха се пътнички. Две сестри-южно-корейки. Едната беше пълна, очилата и с много лоша кожа – точно типа жена,  която според Емо ще започна да обсипвам с покровителствени комплименти, тъй като не се чувствам застрашена от нея. До нея обаче, грееше най-красивото момиче на света.

Като бях малка много обичах да чета „Хиляда и една нощ“ и там все описваха как някоя хубавица от харема има „лице, озаряващо с красотата си всичко около себе си,  както пълната луна  разпръсва тъмнината“.

Е точно в този ден, от едната ми страна на задната седалка в джипа се качи въпросната Луна, от другата страна ме притисна сестра й.

Хора, никога не бях виждала по-чиста и съвършена бяло-розова кожа. Неосквернена от нито едно петънце или точица. Кожата беше опъната върху най-високите скули на света. Копринено мека черна коса се спускаше на талази до кръстчето на девойката. Кукленски ( но истински) нос, зъби и устни. Очите й бяха не тъмни като на повечето корейки, а светло кафяви, огромни, леко издължени, без да са дръпнати. Тия жълтите мацки нямат мигли, но това същество от някъде успя да извади и мигли. Прибавете безкрайни крака, мъничко кръстче и прекрасни гърди и горе-долу получавате представа за какво иде реч.

Емо се извръща жадно към нас от предната седалка, на прага е мазно да се изсули от нея от кеф. Изведнъж решава, че иска да ме снима с Go Pro-то, което държи в ръцете си. Леко съм учудена от този му интерес към мен, тъй като  обект на документалните му филми от Дубай до този момент бяха  някакви трапези, дюнери, дубайски коли и гледки от хотели. Всички от тях озвучени от Емо: „Еееееей знаят как да живеят тия….тц тц тц….не са глупави дубайците“.

Отделно, осъзнавам до какво създание стоя. И се чувствам на външен вид точно като изчадие, рожба на тъмнината, което ще се разпръсне от заревото на красотата до мен. В този ред на мисли не се чувствам в настроение да бъда снимана на видео баш до корейската принцеса.

Но бидейки високата класа артист/създател на съдържание, който съм, решавам че във всяка ситуация аз следва да бъда на ниво. Започвам да забавлявам с нещо потенциалните зрители на видеото на Емо. Решавам, че ще блесна с оригинален сторителинг.

Мама винаги ми е казвала, че мъжете предпочитали „земни и весели жени  със среден външен вид като мен“, пред „диви хубавици, които обаче са студени като лед“. Като казва това за хубавиците, в гласа й прозира неприязън. Въпреки, че зная, че тази крилата родителска фраза няма нищо общо с реалността, тя все пак ми даде сила в този труден за мен момент. Човек винаги трябва да има за какво да се хване, че да продължи напред.

Погледнах смело в обектива на GoPro-то и започнах да разказвам лакърдии – къде сме, къде отиваме и тн. Играех си ролята на земна и весела жена със среден външен вид – мама винаги  го е определяла като „златната среда“. Надявах се хубавицата до мен да има доблестта  да се съобрази с отредения й архетип на хубава, но отблъскващо ледена и следователно скучна жена. Засега тя го оправдаваше, като мълчеше и гледаше през прозореца.

Джипът отдавна е тръгнал, излязъл е от града и шофьорът ни уведомява, че ей сега влизаме в пустинята и сафарито започва.

„Сафарито започва“ – обявявам и аз в камерата на Go Pro-то, пред публиката, на която ще прожектираме видеото от нашите приключения като се приберем в София.

И сафарито започна! Джипката ни започна да прави дрифтове през пясъчните дюни, от които стомахът на човек се преобръщаше, а мозъкът му ставаше на пихтия. Вестибуларният ми апарат се разцентрова, преобръщанията на купето станаха толкова чести и бързи, че дори не успях да повърна. Междувременно с двете корейски девойки се лашкахме наляво-надясно на задната седалка. При всяко лашкане една от тях залепваше лицето си на стъклото от нейната страна на джипа. Аз бях по средата на задната седалка и при всяко буксуване на джипа в пясъка, колкото и да се стараех да не се докосвам до нито една от сестричките, се строполвах ту върху едната, ту върху другата. Небе, под, таван, пустиня се сливаха пред разфокусирания ми поглед.

Ще кажете – така се държат жените-героини. Веселите, топли, средни на външен вид жени, които мъжете харесват.  Колкото и да ми се повръщаше, се държах достойно и не издадох и гък. Все пак Емо някакси успяваше да продължава да ни снима.

Искаше ми се да кажа, че и красивата корейка се съобрази с определения й от мен статут на „красива, но ледено студена и скучна жена, без никакви емоции“. Иска ми се да кажа, че по време на цялото подскачане и буксуване в пустинните пясъци тя продължи да гледа отегчено през прозореца, без да издаде и звук и без да привлича ненужно мъжкото внимание върху себе си. Но не би.

Още на първия дрифт, на който колата ни се преобърна настрани и ни подкара 30ина метра само на двете си десни гуми, сестрата започна да пищи по онзи превзет начин, по който само азиатките могат да пищят. Нали се сещате – нещо от рода на „ойййййййййййойохоойой“, извикано със сладникав глас, през глезено пищене. На следващия завой, към нея се включи и Луната – „ояяяяяяяяяяяя, ояяяяяяяяяяяя, охохохохохохохох“, врещеше тя закачливо  с поруменели бузи, заливайки се от талази невинен смях.

Емо, който вече трудно удържаше ръцете си да не треперят, докато снима, пое ролята на озвучаващ в документалния му материал за сафарито. На видеото може ясно да се чуят триумфиращите децибели на Емо: „ Тия двете корейки накрая ще вземат да свършат от това лашкане по дюните“.

До каква степен това му впечатление е кореспондирала с истината не знам. Но знам, че надеждата ми красивата корейка да е замразена скумрия, която отблъсва мъжете със студенината си взе че умря. Момичето явно си беше с чувствен темперамент.

Джипът спря до някакво бедуинско селище, където забавната програма щеше да продължи. На всички краката ни трепереха. На всеки от нас по различна причина.

Разтовариха ни от джипа. Чакахме си реда за билети в бедуинското селище – там програмата беше да яздим камила, да гледаме белиденсинг шоу, да ни направят временна татуировка с къна и да вечеряме около бедуинския огън.

Докато уж чакахме за билети, изведнъж видях съпругът ми със свалена риза, само по дънки и по плочки, да прави челна стойка в пустинния пясък.

Балъците като мен нека се редят на опашка, Емчо в това време си действа.

Колко на брой челни стойки вече беше изпълнил, можете да преброите от снимката – ясно видими са  кръглите отпечатъци от главата му в пясъка около него.

Това, мъжете като искат да впечатлят някоя жена, никога няма да надрастат поведението си на полу-петокласник, полу-маймуна. Емо просто не можеше да миряса. Редуваше челната стойка с показване на трицепс и блестящи усмивки

Обектът на неговата маймунджулъщина, разбира се беше Луната. Ще я наричам така, тъй като не й помня името.

Луната беше на опашката за билети преди нас и влезе в оградената зона на бедуинския лагер. Нейното изчезване от взора ни поуспокои кипящите вътрешности на съпруга ми. Той си позапаса ризата, обърса потта от челото си и дойде при мен да се редим на опашката заедно.

Като бях млада булка щях да му се цупя цяла седмица. Но брачният живот вече ме е научил, че няма смисъл. Всеки обича да се прави на интересен. А в случая – това момиче наистина беше извънземно красиво, поради което не го съдех много сурово. Ако аз бях мъж, сигурно щях да правя задно салто в пясъка. Което не означаваше, че нямаше да му изкоментирам поведението:

-Брей, Емиле, много гимнастика, много стойки, много чудо, пък тя корейката взе че влезе в лагера и не те видя. Само си напълни косата с пясък за едното нищо.

-Ти пък Пипони, аз заради теб правех челните стойки….Тя тая корейка….така като я подложих на малко анализ… ми  тя си е чиста лесбийка.

Забелязвали ли сте, че когато някой мъж се опитва да ви направи впечатление, а вие не реагирате на напъните му, той веднага ви обявява или за грозна, или за надута, или за задръстена, или за тъпа. В най-добрия случай – за фригидна.

Емо не е такъв, че да обижда на личностни качества. На него му е пределно ясно, че има едно-единствено обяснение, ако някоя жена не му обръща внимание.  То е чисто физиологично – родила се е „изчанчена“, както казваше моята баба, Бог да я прости.

Съгласете се приятели, че няма друго логично обяснение как  жена  с хетеросексуални наклонности и  здравословни нива на естроген и прогестерон  в яйцеклетките си, би могла да да устои на тази гледка:

Нещата са ясни.

Влизаме в лагера, забавляваме се всеки по своя си начин. Аз лично си направих временна татуировка с къна на лицето. Чудех се защо всички останали си направиха на дланите, а само аз помолих да ми изрисуват физиономията. Чудих се защо бабичката, която ни рисуваше, ме попита сто пъти на развален английски дали съм сигурна, че искам да ми нарисува лицето. Сигурна съм бе бабче, действай си!

Бабчето вдигна рамене и ме нарисува. Чак като се прибрах в хотела и  се опитах да си измия лицето, разбрах, че къната  няма да се отмие за известно време. С течение на времето установих, че положението ще остане така цяла седмица.

Емо сновеше някъде из лагера. Аз си занесох уморената, изрисувана муцуна пред една шатра и седнах там. Вече се беше свечерило и чакахме джипката да дойде и да си ни закара обратно в Дубай.

На фона на вечерното небе отнякъде изгря Луната. Не небесното светило, а корейското такова. Запъти се към мен, разпръсквайки светлина,  и запита дали може да седне до мен.

Може, разбира се. Луната възпитано седна до мен и след няколко изречения, в които обсъдихме екскурзията, ми каза, че цял ден се кани да ми каже нещо. Направила съм й  впечатление, защото съм имала някаква „екзотична хубост“.

Малеееееее, къде е Емил, къде е майка ми с нейното „средна работа“ по отношение на външния вид на дъщеря й.

Къде сте сега, когато ми трябвате, да чуете какво ми казва най-красивата жена на света. „Екзотична хубост“ съм имала, разбрахте ли?

Като по поръчка, Емо се появи от някъде, небрежно гризящ агнешки хапки, нанизани на шиш с големината и формата на ятаган.

Веднага му се похвалих за комплимента, който Луната ми направи. Въобще не се и учуди. Това само окончателно го убеди категоричността и нелечимостта на диагнозата „лесбийство“, която й беше лепнал.

С Емо дружно разпитахме момичето къде работи. Отговорът е: „ В Emirates”.

-Ооо сигурно е много интересно да обикаляш света като стюардеса! – откликваме с Емо в един глас. И през ум не ни минава, че комбинацията „красива жена“ и „авиокомпания“ може да даде в резултат длъжност различна от „стюардеса“.

Луната не работела като стюардеса. Работела в Сеулския клон на “Emirates” като наземен оператор, който координира свободните писти и полетите. В Дубай е на някакво надграждащо обучение. Прецизността на работата й е от решаващо значение за ежедневното запазване на здравето и живота на хиляди хора.

Еми, както се казва – туш!

Има, има такива жени, които женският Бермудски триъгълник не може да погълне. Те са хубави, умни и добри. Че и скромни, отговорни и достатъчно мили, за да ти направят комплимент, за да се почувстваш по-добре.

Светът е голям и такива хора дебнат отвсякъде!

 

Новогодишните цели

Новогодишните цели

Много обичам безвремието между Коледа и Нова Година. Използвам го, като много от нас, за това да си анализирам какво съм постигнала през изминалата година, както и да си набележа и планирам изпълнението на целите за новата година.

Отне ми много време, докато осъзная нещо просто: че целите се формулират по два начина- такива, които върху които можем да упражним контрол и такива, върху които нямаме контрол. Най-простият пример – цел „да вляза във форма“ е пример за цел, върху която нямаме особен контрол, а същото нещо, формулирано като – „ да започна и ежедневно да спазвам хранителен и двигателен режим, изготвени от специалисти“ вече е нещо, по което можем да предприемем конкретни действия.

И докато „ да вляза във форма“ е често срещана цел, поради което я използвах за пример, една от моите цели е по-нестандартна – да се науча по-често да се виждам отстрани. Засега това е цел, върху която нямам контрол, тъй като все още нямам ясен път, по който да я постигна.

Много често си мисля, че най-трудното за всеки от нас е да се погледне отстрани. И хубавичко да се види, ама толкова хубавичко, че да забележи дори и най-неприятните факти за себе си . Ще кажете – това е много лесно,  особено, когато има обективни критерии, според които се оценяваме. Например – кантара ( за колко кг сме), оценителна система ( в училище), норматив ( за спортно постижение) и тн.

Ами хич дори не е лесно.  Да се видим себе си. Същите тези показатели ги използваме с голямо доволство, за да оценяваме другите. Най- обичаме да извличаме перверзно удоволствие от чуждите кусури  и провали. Особено тези на хората, с които подсъзнателно се сравняваме. Но си измисляме всякакви извинения, за да не подлагаме себе си и собствените си кусури на оценка. Знам това от собствен опит.

На 19  заминах студентка в Австралия. Тъй като първата година не изкарвах още собствени пари, живеех на стопяващите се спестявания на родителите ми. Беше ми кристално ясно, че със спестяванията на българско семейство от 90те години, не мога да живея разточително в Сидни. Затова се стараех да пестя. Не ми минаваше наум да пестя от Основни- Човешки-Потребности като ДИСКОТЕКИ например, затова пестенето ми се съсредоточи основно в хранителните ми навици.

Приоритет ми беше да си купувам не качествена , а възможно най-евтината храна, която да ме засити. Оттам започнах да ям основно вафли, бисквити и други „боклуци“. Едновременно с това бях подложена на силен културен шок ( първите няколко месеца дори не разбирах лекциите си на английски) и консумацията на вредни храни ми предоставяше душевен комфорт.

В резултат, напълнях 20+ кг, без дори да забележа.

Ще попитате как е възможно да напълнееш 20+ кг без да забележиш, въпреки наличието на инструменти за измерване на обективни показатели ( кг), като например кантар?

Много лесно- като не искам да забележа. Или иначе казано – чрез силата на себе-залъгването.

Отначало, забелязвайки, че дрехите ми от България все повече ми отесняват, го отдадох на промяната в климата. Бях си донесла дрехите от родината и според мен, горещият и влажен климат в Австралия беше допринесъл за това да се смалят почти наполовина. Елиминирах проблема, като изхвърлих старите дрехи и си купих нови от австралийските магазини.

Така около година блажено си качвах килограми. В Австралия като цяло жените са по-едри, така че се вписах изцяло в средата. Чувствах се привлекателна, харесвана и не ми е минавало през ум, че съм напълняла.

След година обаче се прибрах в България за 3 седмици по време на пролетната ваканция. Шокът започна още на летището, когато собствената ми майка не ме позна. Всичко започна с ентусиазираното махане към семейството ми от моя страна на терминала за пристигащи.

Въпреки размаханите високо над главата ми ръце, очите на майка ми няколко пъти минаваха безразлично през мощната ми фигура, търсейки чедото си някъде зад мен. Отказа се да ме търси чак, когато застрашително надвиснах пред нея във възможно най-близък план и я принудих да ме разпознае.

Нещата продължиха със съседките, които за разлика от шашардисаната ми майка, не се свеняха и ме „кълвяха“ с огромно задоволство. Много от тях ми подмятаха, когато се срещахме във входа:

– Как си, Нийче? Гледам, че доста си напълняла…Ама то външният вид не е от значение, важното е, че си здрава..- Следваше пауза и след нея лукаво-загриженото- Опааа, всъщност – ОЩЕ не се е стигнало  чак до проблеми със здравето, нали?

Завистливи дружбенски злобарки, мислех си докато безгрижно си тресях дупето нагоре по стълбите.

Докато на другия ден не започнах да обикалям по софийските улици и да забелязвам софийските момичета, които ми изглеждаха като балерини. Сетих се, че и аз като живеех в България, бях стройна като тях. Ние в Австралия обичахме да ходим по ресторанти, да си хапваме и да живеем щастливо живота си, оправдах се сама пред себе си, тия сигурно за цял ден хапваха едно листо зелена салата.

Но ме бодна в сърчицето колко добре изглеждаха непознатите жени по улицата. Затова реших да предприема ответни мерки: ще взема да се измеря на кантара вкъщи. Ей така, за всеки случай. Ако съм станала 65 кг, зарекох се, ще поогранича малко безконечното плюскане по всички семейни софри, спретнати по случай посещението на „детето“.

За нормалното ми тегло от 55 кг, 65 беше кошмар. Но бях сигурна, че съм много далече от него..

Със затаен дъх застанах на кантара……Пулсът ми се качи на 140, докато стрелката запрепуска напред-назад. Когато поукроти лутането си, тя взе, че се кротна на числото 79!

Ще кажете, че съм се стреснала??? Напротив – щом стрелката на кантара се успокои на 79, пулсът ми облекчено се забави.

Числото 79 породи в мен щастливо чувство на облекчение, тъй като беше абсурдно.

ОЧЕВИДНО КАНТАРЪТ БЕШЕ РАЗВАЛЕН!!!

Боже, как ми олекна на душата! Ще си хапвам колкото ми душа иска. Няма да се поддавам на инсинуациите на развалени кантари и злобни съседки!

Въргалях се в кочината на блаженото щастие за последно още 2 дена. Дойдоха ни поредните гости, любопитни да видят колко съм наддала ( клюките се разпространяват бързо). Удостоих ги с гледка, достойна и за най-смелите предположения. Вероятно впечатлени от телесата ми, 2 от гостенките деликатно решиха да се премерят на кантара пред мен, белки се сетя и аз да го използвам. И двете жени се бореха да „хванат“ 54 кг и много се разстроиха, като видяха, че моят кантар показва, че тежат по 49 кг.

„Ама вашият кантар мери грешно, Нийка“ – оплакаха се и двете.

Ама на Нийката ли точно намериха да го кажат? Нийката е хванала тоя проблем ехеееееее, още в зародиш и отдавна не се притеснява от него.

„Ние сме 52, а кантарът ни ИЗКАРА 49 кг!“ – И двете бяха категорични, че са много по-тежки от показаното от кантара ми.

МОЛЯ!?!?!

Как заболя! Кантарът наистина мерел грешно! Правел те с 3 килограма по-лек от истината. А не с 25 по-тежък, както аз си мислех.

За част от секундата всичко ми се нареди – от подлия австралийски климат, смалил всичките ми дрехи, през оцъклената физиономия на майка ми на летището, чак до полудялата стрелка  на разваления ни кантар….Факт, след факт, които игнорирах. Защото веднъж погледнала истината в лицето, трябваше:

  1. Да призная истината, която така или иначе, някъде дълбоко вътре в себе си я знаех
  2. Да предприема някакво действие по въпроса

Все нелицеприятни неща.

*****

Защо не можем да се видим отстрани? И нямам предвид само физически – просто използвах тази конкретна случка от живота ми за пример.

Защо, за сметка на това обаче, виждаме идеално всичките кривици на хората около нас ( особено тези кривици, които самите ние притежаваме)?

Със сигурност психологията има отговор на тези въпроси и си струва да го потърсим точно там. Само че нали знаете, че колкото повече човек има нужда от психолог, толкова по-малко си признава за това. В този ред на мисли, аз още не се ползвам от услугите на психолог, а докато започна, избирам да дам следният артистично-клиширан отговор на въпроса „защо не можем да се видим отстрани“?

Накратко отговорът е: за успееш да се видиш отстрани, трябва да се отдалечиш достатъчно далече от самия себе. И от изградените с години предразсъдъци относно собствената ти непогрешимост, с която главата ти е пълна.

Ще използвам клишето как човек се ражда бяло платно.  И как  животът му люсва шамар след шамар  от  кофи с боя,  след което започва да нанася по него контури,  фигури и цветове, превръщайки човека-бяло платно  в човек – картина. Грозна, красива, смислена, агресивна, ограничена, елементарна и тн – но – уникална сама по себе си картина. Няма втора като нея.

Но едно от основните качества на картините е, че не могат да бъдат видени отблизо. За да видиш структурата и цветовете на картината и за да схванеш композицията в целостта й,  трябва да се отдалечиш.

Отблизо гледана, картината е просто съвкупност от размазани цветни петна.

Художникът знае как да ги нарисува така, че погледнати от правилното разстояние, да бъдат разбрани от човешкото око. Но ние самите виждаме само другите от правилното разстояние. Себе си не можем. Стигнала съм дотам да осъзная, че не мога да се видя обективно отстрани.

Как ще стигна дотам, че да изпълня една от новогодишните си цели – да се видя ОБЕКТИВНО отстрани и да коригирам нещата, които не харесвам в себе си – все още не знам. Към момента в списъка ми с новогодишни цели, тя е дефинирана като цел, върху която нямам контрол.

Но ако до края на годината успея да я предефинирам като цел, върху която имам контрол – тоест, като опиша конкретни стъпки към постигането й – пак ще съм много доволна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“.

Дворът ни бе дълъг около 100 метра и широк 15. Към улицата гледаха фасадите на две от къщите- магазини „Плод и зеленчук“ и „Млекарница“.

Рано сутрин камионите, които ги зареждаха, извозваха ненужния им амбалаж, натрупан в двора ни и за кратко в него ставаше по-широко, но скоро планината от щайги, тенекии, каци, легени и др. отново се издигаше почти до покривите.

Магазинерите препълваха дворните кофи за боклук още сутринта. Изхвърляха в канала пред чешмата кисело зеле, скапани марули и домати, негодни за продажба мляко и сирене.

Каналът често се запушваше, но и да не бе така, бе център на смрад и огромни рояци мухи и оси. До към 11 ч. дядо ни се бореше с поразиите около него, а след това и с дворния ни клозет. Изгаряше хартиите от кошчетата, лисваше кофи с вода и често варосваше стените и вратите му, но свежият мирис на вар бързо се загубваше сред останалите миризми.

Имах чувството, че и живеещите в двора носехме със себе си аромата му дори и след баня, което тогава се правеше веднъж седмично.

По време на един семеен празник дядо бе споделил голямата си болка:

-Аз и баща ми сме построили къщите в този двор. Сами си правехме дори тухлите. Навремето две семейства живеехме в две къщи, а другите две дадохме под наем на магазини, от които получавахме добри пари. Сега те са държавни и за тях получавам общо 3,40 лв. на месец- колкото е кило сирене. На хартия все още съм собственик на къщите, но не ми се разрешава да ги изгоня, въпреки че вече сме четири семейства с шест деца и ни е тясно. За това ли бях строил къщите за магазините, в които се ширят те- за да чистя всеки ден двора, за да не го зарият съвсем с боклуците си? И това ако е живот!

Когато децата бяхме в 3-6 клас, всички се паднахме в първа смяна в училище. Един следобед ни хрумна да превърнем вече никому ненужната барачка в задната част на двора в „наш офис“. Почистихме и я подредихме с „мебели“. Тя бе извън полезрението на възрастните и в нея се чувствахме големи. В един разговор стигнахме до извода, че всички беди и миризми в двора ни се дължат на магазините и трябва да се опитаме да ги прогоним. Хем ще заживеем по-нашироко, хем и дядо няма де се бъхта и заради тях. По онова време в държавата ни често се споменаваше думата „враг“ и ние също си бяхме намерили такъв.

Батко, като най-голям, предложи да направим така, че когато в магазините дойдела ревизия, да ги „надчетели“. Ние го зяпнахме тъпо и му се наложи да поясни, че ревизорите ги проверявали за съответствие между отчетените пари и получената стока. Щели сме да прецакаме магазинерите, ако им свиваме по нещо от нея. Идеята му ни се видя много яка и уточнихме и тактиката на нака-зателните ни акции- двама ще действат, а четирима ще бдят и ще ги предупреждават при опасност:

– Круша, крий!- както правехме при игра на „жмичка“.

Първата ни акция бе да изнесем от мазето на „Плод и зеленчук“ щайга с портокали, която скрихме в „офиса“. Бе тъпо да ги оставим да се развалят и ги изядохме. След още няколко щайги нямаше реакция от семейството, което работеше в магазина, а и от милицията.

Окуражени от този факт, им гепихме и една тенекия с мармалад, около 5 кг., от който също бързо ни втръсна. Ужилихме и „Млекарницата“. Сутрин им доставяха алуминиеви тави с кисело мляко и те оставяха част от тях на сянка в двора.

Връщайки се от училище, тайно взимахме  една. „Млекарите“ продаваха на децата от квартала, дори и на нас, техните хазяйчета, само „цвик“- мътната рядка долна част от тавата, а на възрастните- останалото, за да не им мрънкат.

В „нашите“ тави отгоре имаше гъсто кисело мляко с каймак. Изяждахме го като невидели, след което незабелязано изхвърляхме останалото в канала и подпирахме тавата при другите. Освен към портокалите и мармалада, охладняхме и към киселото мляко. Завлякохме им и тенекия сирене, от която хапвахме по малко, за да не би после да не вечеряме. То  взе издайнически да мирише и го скрихме в съседния двор. Зад оградата му към нашия бе пусто място.

Една вечер братовчедка ни Ани обобщи стореното:

-Целта ни бе да накажем магазинерите и да облекчим работата на дядо. Е, успяхме ли? Той върши същата работа, а ние разхищаваме откраднатото без дори да го ядем!

Батко й се сопна, че все още в двата магазина не е идвала ревизия и трябва да продължим до победен край. Целта оправдавала средствата за постигането й. Така бил казал някой си светец Лойола.

Това ни освободи от излишни душевни терзания и взехме да влачим повече неща в  съседния двор. Хапвахме от тях само колкото да не кажеше Ани, че разхищаваме храна. След около месец на вратата на единия, а след дни- и на другия магазин висна дългоочакваната табела: „Ревизия“.

 За наша изненада, те отвориха още на същия ден. Ако магазинерите бяха надчетени, ревизията би продължила поне до смяната им с нови. Те някакси бяха надхитрили ревизорите и май щеше да е така дори и тонове продукти да им бяхме отвлекли.

Към тази ни тъжна констатация се добави и че дори и да ги бяха надчели, едва ли държавата щеше да ги изгони и да каже на дядо да прави каквото иска с къщите си. Батко бе най-разстроен и изрече поредната си мъдрост- че сме се били борили за кауза пердута, сиреч, напразно. Трябваше ни нова цел, на която да се отдадем,  та ако ще и тя да се окажеше кауза подута /както бяхме запомнили израза/.

На 12.04.1961 г. сутринта по радиото гърмеше новината, че съветският кос-монавт Юрий Гагарин е излетял в космоса, обиколил е Земята и се е приземил успешно. Още на връщане от училище по будките за вестници имаше негови снимки, които се разграбваха като топъл хляб. Очаквахме от тях да ни гледа скулесто лице, като на сегашен супермен, но то бе на обикновен, миловиден и дружелюбен човек. В цялата ни страна настана космонавтомания.

Хората летяха в Космоса, а ние? По телевизията често даваха как съветските космонавтите тренирали в някаква камера, в която ги въртели, за да свикнат с безтегловността.

Пробвахме с въртене около себе си, но веднага ни се завиваше свят и започваше да ни се повръща. Един следобед момчетата решихме единодушно, че трябва да се заемем с тренировки за космонавти, което братовчедките подкрепиха с ентусиазъм. Батко даде поредната си гениална идея:

-Виждате ли онези големи празни каци от „Плод-зеленчук“? Ще ги използваме за тренировъчни камери, а не само да ни смърдят и да ни се пречкат тук!

Докарахме една в средата на двора. Вътре бе мръсничка, но я поизчистихме с разхвърляните амбалажни хартии около магазините, след което той обяви:

-Влизам вътре. Ще подпра ръцете си така, че да не се клямбучкам и когато ви кажа, че съм готов, катурвате кацата и започвате да я търкаляте. Ако ми стане лошо, ще ви извикам да спрете.

Започнахме да бутаме кацата с кандидат-космонавта напред-назад по дворната пътека, настлана с едри плочи. Батко и по-големият ми братовчед изкараха само малко. Дори и като за първи опит постиженията им, отчетени по часовник от братовчедките, не бяха обнадеждаващи.

Според търкаляните, трябвало да намаляваме скоростта, когато преминаваме между плочите. Така нямало полза-друсало много и гърбовете ги заболявали още преди да им се завиело свят. Обръчите на кацата се бяха разместили и тя заплашваше да се разпадне. Закрепихме я внимателно където си бе и взехме следващата „камера“, но и тя се разхлопа.

Решихме да подравним двора, за да друса по-малко и на космонавтите и на каците и здравата се потрудихме. Вечерта усилията ни бяха оценени от родителите ни и най-вече от дядо.

След няколко дни, в които разбрицахме и другите каци, както ме въртяха и аз   стисках зъби, въртенето изведнъж спря. През отвора й се надвеси магазинерът от „Плод и зеленчук“ и ми закрещя да излязам, извивайки ухото ми. Заболя ме, но пък спря да ми се повръща.

Онзи врещеше, че сме съсипвали инвентара му и родителите ни трябвало да го платят. Дядо го бе дочул, въпреки че бе време за следобедната му дрямка. Излезе, зашлеви звучен шамар на магазинера и му каза с гръмогласния си глас на герой от Балканската война:

-Ей, глупако! Ще ти оправя каците, но вече ще искам преди да си тръгваш оттук да почистваш канала в двора и да си подредиш амбалажа!

Показа му как се поправят каци, след което извика и другия магазинер и обясни и на двамата как да не задръстват канала и как да се грижат и за клозета ни, който и те ползваха.

Видът му бе ядосан и те не посмяха да му възразят, виждайки големите му мустаци да треперят от гняв. В края на всеки работен ден магазинерите си отиваха чак след като си оправеха бакиите в двора ни, което трая само докато дядо бе жив.

После те пак се отпуснаха, както и живущите в двора и той скоро заприлича на съседния. Когато проимах гадже, реших да я заведа у нас. Още след дворната ни врата тя си бе запушила носа, а аз й се бях оправдал нещо толкова гузно, че и сам не си бях повярвал.

Много години по-късно прочетох за „Ефектът на пеперудата“. Според американския учен Едуард Лоренц, за пръв път употребил този израз през 1972 г., помахването с крила на една пеперуда в Бразилия би могло да предизвика торнадо в Тексас.

Т.е., малки разлики в началните условия можели да причинят сериозно различаващи се резултати в системата като цяло.

Бе от типа „крилати фрази“, допаднали на много хора и възбудили въображението им. Та и аз, като човек вече на преклонна възраст, склонен да ровичка в спомените си за нещо по-значимо, извършено от него, се разфантазирах, че без нашия, макар и неуспешен „бунт на мравките“, едва ли щеше да се стигне до това дядо да „постави на мястото им“ магазинерите въпреки „чадъра“ над тях от ревизорите и държавата.

Продължих и с доста по-глобални разсъждения: – А защо не дори и да сме подтикнали самия Гагарин да полети в Космоса, по-късно американците да на-пуснат Виетнам, Берлинската стена да падне и светът  вече да не е същият?

В математиката има едно основно понятие- „Необходимо, но не и достатъчно условие“. Според този Лоренц необходимото условие в случая бе пеперудата да маха с крилата си.

А с цялата си фраза може би бе искал да оспори теорията на вероятностите в частта й спрямо обществото и да окуражи и най-обикновените хорица, че стореното от тях все пак има значение за системата като цяло.

Взех да разсъждавам и за жизнения цикъл: яйце- ларва/гъсеница/- какавида- пеперуда, в който с годините се бях върнал назад и отново размахах крила като пеперуда, което не бях правил отдавна и определено ми бе липсвало.

В обзелия ме душевен подем вдигнах поглед към небето и попитах дядо какво мисли по всички тези въпроси. Той, може би зает с небесни дела, не ми бе отговорил, но аз побързах да приема, че ми бе кимнал одобрително и позасукал големите си мустаци, наподобяващи ми в онзи момент на крила на пеперуда.

В сънищата ми тази нощ за пръв път всичко бе цветно и оптимистично.

Семейна идилия

Семейна идилия

Емо:

-Нийка, нашите ни изпратиха истинско козе мляко. Сложил съм го да се вари, свършил съм ти всичката работа. Ти само гледай да не кипне.

С чувство на свършена докрай работа ляга да гледа мача. Идните 10ина минути аз съм напрегнато прегърбена върху печката, вторачена в онова ти гъсто мляко да не вземе да се  надигне баш като съм погледнала за секунда в телефона си.

След малко.

Пак Емо: Нийка, беше се събрало много пране. Да знаеш, че всичко изпрах!

(Не си го представяйте гол от кръста нагоре да пере по запретнати бицепси в леген с домашно приготвен сапун, усмихвайки ми се през сапунените мехурчета, които се реят във въздуха.) Не.

При нас всеки си слага мръсните дрехи направо в пералнята. Така че „всичко да изпереш“ е да сложиш капсула препарат, да затвориш вратата на пералнята и да натиснеш копчето).

– Свършил съм ти цялата работа. – продължава той – Ти само извади дрехите и ги сгъни и разпредели.

Изкарвам 30 минути след приключването на програмата за пране и сушене в разпределение и сгъване на дрехи. Дрехите ги оправям лесно. Но ме обхваща чувство на вселенско безсилие, когато стигам до купчината мъжко бельо изпрано лично от Емо, отговарящо на следните характеристики:

  1. Всички мъжки гащи са черни. 70% от тях ( тези на Емо и 15 годишния Виктор) са един и същи размер.
  2. Всички мъжки чорапи също са черни и са задължително нечетен брой.
  3. Производителите на текстил са предприели една подла генерална политика. А тя е да правят разтегателни чорапи, обхващащи няколко размера. Това прави живота ми още по-сложен. Всичките 169 черни чорапа на купчинката пред мен са мъглявото 41-45 номер. Никола, на 11 години, носи 41ви номер, а батко му и татко му – 45ти. Тоест, всички чорапи биха могли да станат на всеки един мъж в семейството. Абе няма какво да му мисля, хващам двойки черни чорапи напосоки и започвам да ги чифтосвам.

 

-Пфууу какъв напрегнат ден – изпъшквам на висок глас. Надявам се, че Емо схваща намека ми. То не е само да сложиш млякото на котлона и да си биеш камшика. Или да натиснеш копчето на пералнята и да кажеш „изпрах“. Истинската работа идва след това. Лонг-търм къмитмент се иска в домакинството, ама тия неща те мъжете не ги могат.

Не на Емо тия.

-ТИ пък от какво се оплакваш? Млякото й сварих, прането й изпрах, докато нашата отворила лаптопа и пише ли, пише измишльотини за мен!

* * *

Става време да си лягаме. Къщата е със загасени лампи, децата са си по стаите. Аз излизам изкъпана от банята и си мечтая как ще си легна, ще си почета книжка и ще потъна в царството на съня.

Последно видях Емо да клюма пред телевизора в хола. Надявам се и там да си остане, защото ако се е качил в спалнята при мен, сигурно ще иска „да си играйкаме“. А колкото и да обичам да си играйкам, сортирането на тия чорапи бая ме поизмори и днес предпочитам направо да заспивам.

Отварям вратата на спалнята. Вътре е тъмно, но веднага очите ми различават Емо, който си е легнал. Той е в гръб към мен, виждам му само темето. Телевизорът, обаче, е точно срещу мен и нещо бижика.

С разтуптяно сърце поглеждам към телевизора. От това каква програма е пуснал на нея Емо, зависи присъдата ми за идния половин час. Ако си е пуснал филм за възрастни, то е ясно, семейните игри в най-скоро време ще бъдат открити. Ако е National Geographic – „Мулета на кокаин в Колумбия“, например, може и да ме остави да спя.

Какво облекчение! Емо гледа WS teleshop. Oт темето му струи неподправен интерес към някакъв мулти-кукър, който едновременно може да вари мляко и да прави крем-карамел. Откакто днес се изтощи от варене на мляко, Емо е започнал да се чувства съпричастен с  проблемите на съвременното млеко-варене. Нека, нека се вълнува момчето. Аз мисля да използвам момента и да си понанкам.

Лягам си и почти веднага се унасям. В съзнанието ми ентусиазираните трели на гласа на водещата на WS teleshop се размиват със звуците и неясните фигури на обгръщащия ме сън. Рай! Колкото и загубеняшки да звучи това, най-любимият момент от целия ми ден е, когато си лягам и заспивам.

И най-много мразя точно, когато съм в най-сладкия миг, преди окончателно да заспя, гласът на водещата на WS teleshop рязко да се видоизмени и да се превърне във възклицания на актриса от филм за възрастни.

Емо е сменил канала  и ме подпира мъжествено с призив и ние да правим като тези от телевизора.

-Ох Емиле, много съм уморена, хайде да го оставим за сутринта.

-Ти си спинкай, аз ще свърша цялата работа ( в гласа му прозира горчивото „както обикновено“).

За разлика от домакинската работа, Емо в тази сфера нещата не само ги започва, но си ги и довършва. Скачам като ужилена. По-добре да се разсъня, да взема дейно участие и да упражня контрол върху процеса. Иначе, ако оставя всичко в негови ръце, няма да се учудя след месец да проведем следния разговор:

-Какво се оплакваш, Нийка, аз свърших всичката  работа и направих  цялото бебе. На теб ти остава само да го износиш, родиш и откърмиш.

Та кой във вашето семейство отмята повече работа? Мъжът или жената? Наистина питам.