Всяко чудо – за три дни

Всяко чудо – за три дни

    В разгара на Ковид-истерията през 2020 г. получих болки в областта на пикочния мехур, нарастващи всеки ден и ходех до тоалетната на 10-15 минути, дори и през нощта. Реших, че това се дължи на естественото за възрастта ми уголемяване на простатната жлеза. Точно тогава по телевизията почти ежедневно рекламираха лекарство, възстановяващо нормалната й функция и дебело подчертаваха- и мъжката потентност.

В рекламата един мой набор непрекъснато сновеше от брачното ложе до клозета и жена му го наблюдаваше с тревога, докато накрая извади от чантата си опаковка с вълшебно лекарство. Скоро той забрави за тоалетната, а в леглото двамата отново си имаха занимание – да гледат усмихнато в опаковката и да поклащат одобрително глави. Аз бях скептичен- вярно, пикаех много често, но, да чукна на дърво, все още намирах някой промеждутък и за жена си. С нея спяхме в различни стаи и за да не ме чува, ходех като котка до тоалетната, но скоро тя разкри, че често не съм нито при нея, нито в стаята си и ме попита от какво страдам- от запек или от диария.

Отговорих й, че май имам проблеми с простатата. За разлика от онази жена от рекламата обаче тя не извади от чантата си вълшебната опаковка и ми нареди още утре да отида на уролог, докато все още не е станало много късно. На другия ден в една клиника урологът ми направи ехография. Категорично отхвърли хипотезата за простатата и заяви, че трябва да ми се направи Цистоскопия, което било клинично тридневно изследване и ако искам, ще ме запише за следващия ден. Приех, понеже по време на прегледа той натискаше с нещо, наподобяващо ютия, мехура ми и ме заболя още повече.

Вечерта жена  ми, чувайки думата цистоскопия се разтревожи, а се бях надявал да каже, че това е елементарно и лекарите го правят просто за да си вържат гащите. За да намаля тревогата й, а и моята, се пошегувах, че „скопия“ не означава скопяване, а наблюдение, ха-ха. Тя отвърна, че съвсем не й е до смешки и ми приготви нещата за болницата с вид на човек, изпращаш свой близък в последния му земен път. Каза, че я боли глава и си легна. Не ми дойде нищо друго наум, освен стандартното ни заклинание, с което се окуражавахме при необходимост: – Обещавам ти!

    Цяла нощ ходех като призрак до тоалетната. Вече се бях изпедепцал в това да шуртя тихо- прицелвах се точно в наклона на фаянса на чинията, въпреки че не палех лампата. Лягайки си, усещах, че се пълня отново, сякаш с въпросната чиния бяхме скачени съдове. За да не мисля върху това като Архимед, се престраших да отворя Гугъл и намерих какво точно значи цистоскопия- от гръцки- „цистос“- мехур и „скопия“- наблюдение, но не продължих. Сетих се за един от любимите ми писатели Джеръм Джеръм, който бе описал как решил да потърси в медицинската литература чрез симптомите си от какво страда и накрая открил, че единствената болест, която го била подминала до момента е „възпаление на капачката на коляното“. На сутринта жена ми изглеждаше сякаш по-ниска от мен. Под очите си имаше тъмни кръгове и побързах да й кажа бодро: – Спокойно, бе, какво толкова- ще ме омотаят в жици, ще ми наблюдават мехура, а аз ще си решавам кръстословици и след три дни, в резултат на розовите хапчета, с  които ще ме тъпчат, ще ме изпишат здрав като бик.

Тя кимна в смисъл: „Мечтай си ти, а аз теб трябва все да те мисля”. Поля ми вода и преди да вляза в асансьора, ми пожела: -И много те моля, като пикаеш, вдигай капака на тоалетната чиния!  Особено в болницата! – От опит знаех, че това бе любимият й похват да ме разсее от мрачни мисли.

     Отначало в клиниката се заеха с мен като с Ковид пациент и започнах да се тревожа дали няма да побързат да ме счетат за такъв. Накрая все пак ме пратиха в урологията, откъдето- в клиничната лаборатория, на кардиограф, отново на ехограф, до регистратурата /за да платя/, после още в няколко отделения. По принцип в сгради се обърквам и всеки път, когато бе време да се върна откъдето съм дошъл, питах доста служители, чиито съвети според мен или взаимно се изключваха, или бързах да им благодаря още преди да съм ги изслушал докрай.

Накрая най-после попаднах на една разбрана жена, която просто ме заведе в урологията, където бе главна сестра и ме настани в свободното легло на стая с още трима пациенти. За моя радост те изглеждаха добре и се обнадеждих, че тук сме само леки случаи. Още повече, че от дългите разходки между етажите мехурът ми почти не се обаждаше. След вечеря във видимо добро настроение всеки се обади на жена си и проведе същия разговор като преждеговорившия. Накрая мина застъпващата на смяна главна сестра. Каза ни, че утре ще ни водят един по един в залата да ни правят цистоскопия и че ако през нощта почувстваме някаква нужда от нея, ЗА КАКВОТО И ДА Е, да натиснем бутона вляво от главите си. Ако бе по-млада и не гледаше толкова строго, бих се пошегувал, че АКО ЩЕ Я ВИКНА ЗА НЕЩО, то ще е да ми поразтрие мехура.

Преди да заспим, попитах „колегите“ дали знаят значението на думата цистоскопия, но те като доста по-млади от мен бяха в неведение. Кой знае тази нощ какви ли митични чудовища- Цистоскопии щяха да ги карат да се въртят ужасени. Като най-възрастен, реших, че ще е уместно да им разкажа за произхода на тази дума и за хипотезата си, че очаквам тази наша скопия, наблюдението на нашите „цистос“- мехури да е безобидна и скоро те заспаха по същия начин, както и двете ми внучета, след като им разкажех авторската си приказка за Лиско и Ежко.  

    На сутринта същата сестра запали лампите още в 6 ч. и ни каза, че е време за личен тоалет и отвори прозорците толкова широко, че ако някой от нас реши да се метне, да му е лесно. Каза, че в 7 ще ни донесат закуската, а за визитацията в  8 ч. трябва всички да сме по добре изпънатите ни легла, да не четем книги, да не говорим по телефона и да сме с маски. В 8 ч. отдавна бяхме разказали на жените си какво сме закусвали, леглата ни бяха като за парад и държахме ръцете си отпред върху одеалото вече от половин час. В 8,30 ч. вихърът на визитацията отмина за по-малко от половин минута и настана безвремие до към 11 ч., когато дойдоха две сестри. Първо съблякоха един от нас както майка му го бе родила, облякоха му дълъг бял халат от нещо изкуствено, хванаха го за двете ръце и го поведоха като арестуван член на Ку-клукс-клан /расистка организация, преследваща чернокожите в САЩ в 50-те години, известна с белите си качулки/. Останалите се надявахме да го върнат в стаята максимум до 20 минути. В 12,30  вече се питахме какво ли му се случи на горкия, когато една сестра дойде в стаята и с гробовна физиономия подкара леглото му навън и чухме песента на колелата му да се отдалечава в ляво по дългия коридор.

Цветът от лицата ни се оттече. Ако така завършваше всяка цистоскопия, „да би бегали по-добре“, както бе казал някога дядо Вазов. Насред тези ни мисли за „о боже почившия“ ни съкилийник, откъм коридора се дочу същата песен. За наша радост в леглото бе „колегата“, но бе бледен, както някога казваше баба ми: „като на бегал пред змии“. В дясната си ръка той стискаше прозрачно найлоново пликче, пълно с урина и кръв, от което към завивката му отиваше шлаух, пълен със същата течност. Явно бе с катетър. Другите двама ме изгледаха със същия поглед, както и дъщеря ми, която като малка бях завел да й вземат кръв и преди това й бях обещал, че това ще е не само безболезнено, но и много забавно. Към 17 ч. всички бяхме в стаята си в състоянието на първия, а устите ни безмълвно проклиняха цяла вселена, подобно на Х.Димитър в стихотворението на Ботев и отказахме вечеря. Преди заспиване обикновено превъртах филма от деня.

    Спомних си, че в „залата“ сестрите ме бяха помолили да сваля халата и да легна гол, вдигайки краката си на нещо като родилно магаре и така стоях, слушайки ги докато упойката не ме бе хванала. По едно време ме събудиха. Дадоха ми да си държа внимателно торбичката от катетъра и хванали ме за двете ръце ме върнаха в стаята, където другите трима се оплакваха по телефоните на жените си, но когато ни дадоха вечерята я излапаха като невидели. Казах им да изядат и моята и набрах телефона на жена ми. Преди това обаче погледнах в гащите си и там видях, че пенисът ми, може би защото смучеше кръв от тръбичката към резервоара, бе необичайно наедрял. Смятах просто да я успокоя, че всичко е минало добре, но при тази гледка не се стърпях първо да й се похваля: – Ако само видиш колко ми е голям!

 На което тя отвърна, че трябва да настоявам да ми сложат по-малък катетър. Казах й, че не става въпрос за катетъра, а за …и замълчах деликатно. Тя попита дали имам температура и какви лекарства ми дават. След което повторих тихо, така че да не ме чуят другите:- Става въпрос за пениса ми, а не за катетъра, на което тя отвърна: – Ако чакаш да дойда там и да свърша тази работа вместо теб, не си познал! Като ти е голям, обърни се към някоя сестра да ти го смени, иначе може да получиш възпаление!  

На другия ден пропорциите в гащите ми не се бяха променили, но пикочният ми канал ме болеше кански, според мен- естествена ре-акция от растежа и мъдро си казах: – Трай, бабо, за хубост.

Другите в стаята май ми бяха сърдити, пъшкаха прекомерно и се оплакваха един на друг и на жените си, на които звъняха час по час. Нямаше как да не си помисля, че никой от тях, за разлика от мен, не бе ходил войник. Идеше ми да им кресна да спрат да се лигавят и само за миг да си представят, че в онази зала, след като ги качеха на магарето, трябваше да раждат. Насред тези ми мълчаливи мисли се сетих, че не съм пушил от 30 часа. Бе абсурд да си понеса контейнерчето извън болницата и да пуша отвън. На свой риск изпафках една цигара в тоалетната, като преди това отворих всички вътрешни прегради в нея, за да има конвекция. Обадих се на жена си и й съобщих, че нямам никакви проблеми. Казах това високо, за да чуят и онези. Те вече предварително си разделяха моята порция, тъй като бях обявил, че смятам да погладувам с лечебна цел и се захванах с кръстословици и с пафкане. Радвах се, че по време на пандемията свиждания не се допускаха. Иначе жените им щяха да са по цял ден до тях, да разберат какви ги върша в тоалетната и да ми забранят да съсипвам белите дробчета на мъжлетата им. На другия ден ни изписаха. След като ми свалиха катетъра, още по пътя към вкъщи болката намаля, но усещах как с нея си отиваше и новата ми гордост. Всяко чудо- за три дни.

Недоразумение в аптека

Недоразумение в аптека

На една алея в полите на Витоша мъдро пише: „Няма горска пътека, която да води в аптека„. Въпреки че бях редовен турист, понякога ми се налагаше да влизам в аптеки и в тях често се обърквах. Например:

      Преди доста години ми трябваше нещо против настинка. Наскоро бях гле-дал ТВ реклами, на които хората още щом отпиеха от чашата с разтвореното там вълшебство, веднага грейваха. Зад щанда в аптеката стоеше красива мла-да служителка, от която лъхаше на чистота и приятен, ненатрапчив парфюм. Според мен мястото й бе в моден салон. Бих предпочел все пак да бе някоя с повече професионален и житейски опит, но се престраших да споделя пробле-ма си. Помолих я да ми препоръча нещо разтворимичко. Тя предложи няколко варианта, от които избрах средния по цена.   

-Цяла опаковка ли искате? 

-Да. Как се използва-  моля, обяснете ми- да не чета листовката.          

-Изпивате по едно Шаше сутрин, обед и вечер. Ударението й бе на е. Поради стъклената преграда или увредения ми слух, който трудно различаваше съгласните, се замислих дали пък не бе казала Чаше. Ние, недочуващите, тълкуваме подочутото и разчитаме повече на вътрешното си ухо. Точно в този момент си спомних, че като малък бях с мама на почивка и там една баба се гордееше с  наскоро проговорилото си внуче. Сочеше му: – Какво е това?- Масе. – А това?- Столе. И двете- с ударение на е. Те бяха от Дупница.  Аа, ясно- казах си- и аптекарка е оттам. Тук, в София, чаше е малка чаша. Предположих, че опаковката съдържа лекарство и няколко чашки, за които не ми се плащаше- вкъщи имах всякакви. Но кои от тях биха били подходящи?

– Ама това Чаше– натъртих деликатно на “е”- какво трябва да е?

Каквото си е. Опаковката е за 10 чашета. Явно бях познал с това „Ч“. 

-Все пак- колко да е голямо?

-Ами те са стандартни. Такива са, каквито са.

И моите бяха такива, каквито са. Бях ги купувал отдавна, когато още нямаше ментета и със сигурност бяха по БДС. Ако тя ми бе отговорила нещо по-ясно, например: чаше за ракия /50/100 грама/, винско, чаено, за кафе, за бира и т.н., щях да си тръгна веднага, кълна се. Мина ми идеята, че бих я насочил деликатно към размера на чашето, ако й подскажех с усмивка:

-Вижте, госпожице, нали знаете, че „Размера има значение“, ха-ха. Но щеше да е неуместно предвид възрастта ми. Самият аз мразех дърти „пиргиши“.  

 Б.а.: „пиргиш“- разг. – противен, омразен дъртак, развратник, мръсник. Тук е мястото да уточня, че съм зодия Дева и държа всичко да бъде пределно ясно. В момента нямаше други хора и аптекарката имаше прекрасни условия да накара клиента, дори да бе самият Алцхаймер, поне да кимне. Вдигнах въпросителен поглед към нея, на който тя устоя мълчаливо. Видът й бе на жена, пояснила вече надълго и нашироко очевадни неща- по задължение, иначе откога да ми е теглила една майна. Явно не й се повтаряше, че чашетата са каквито са си и са стандартни.  В погледа й се четеше убеденост, че ако сега излезе навън и зададе на 100 човека гатанката:

„Малко, стандартно, каквото си е- Що е то?“,

всички, освен мен, ще отговорят веднага: – Чаше! Сигурно за нея „Размера“ нямаше значение. Трябваше бързо да намеря верния път към ленивото й мозъче иопитах по-заобиколно:    

  • Извинете ме, но се опасявам да не сбъркам с дозировката.  
  • Тя е много проста: сутрин, обед и вечер- по едно Чаше. Разтваряте го в чаша топла вода, не гореща, например- 200 милилитра и я изпивате.

      Най-после бе казала нещо конкретно- 200 милилитра. Но пък се оказваше, че разтварям чашето в чаша. По тази логика щеше да се разтвори и самата чаша.Опаковката, бе казала тя, била за 10 чашета. Не бях сигурен дали вкъ-щи имах 10 чашета от един и същи вид и подпитах:   

-А задължително ли е чашетата да са еднакви? – Може би две няма да ми достигнат- имам предвид- от същия модел.  

-Тогава си купете още две отделно! Тонът й бе като на даскалица и вече не ми изглеждаше толкова хубава. Тя взе да барабани нервно с маникюра си по поставката за парите и след няколко такта отсече: 

-Искате ли отделно две чашета или не?

-Не, благодаря, май не искам. Ще се оправя някакси и без тях.

Концентрирах се пак. Преди малко, може би неволно, тя бе изрекла и думата Чаша. В русата й главица кое е чаше и кое- чаша може би бе напринципа „онче-бонче“. В напрегнатата ми глава се появи представа как като Мистър Бийн влизам вкъщи и избирам едно по-малко чаше- може би- юзче за ракия. След това разделям лекарството на 10 равни части- имах фина теглилка. Натъпквам в юзчето една от 10-те дози и го цамбурвам в чашата 200 милилитра, предварително пълна наполовина с притоплена, но не гореща вода. В чашата  ще започнат се появяват мехурчета. Това бе насока. Отказах се да я помоля да извади от опаковката чашетата, понеже си имам и й предложих примирено:

– Добре, дайте да оправим сметката!

-Четири и 20.  

     Правех се, че прибирам бавно рестото. Не измислих нищо по-умно от:

чашето ще се разтвори ли лесно в чашата ?

      –    То си е разтворимо. Мега-лесно разтворимо. Дори и за Вас, господине! Нейното „господине“ прозвуча като „тъпанарю“.

      За наша обща радост се появи друг клиент.

      Тръгнах си с чувството, че настинката ми в момента бе последното нещо, което ме вълнуваше. Много мразех епитети от рода: „Мега“, ,„Яко“, „Хипер“ и други подобни, характерни за сегашното поколение и си зацъках наум:

-Боже, как първото впечатление може да те заблуди!

     Вкъщи отворих листовката. В нея пишеше, че опаковката съдържала 10 раз-творими Сашета. Със С, а не с Ч. Имаше прилежна рисунка как се отваря Сашето, как се изсипва съдържанието му в чашата топла вода и дори как се разбърква- в посока на часовниковата стрелка. Евала на производителите- „Made in France“. Мега-якият ми извод бе, че Чашето е Саше, а Саше /с ударение на е/,бе пакетче. И че аптекарката може и да не бе от Дупница. За свое оправда-ние ще добавя, че тогава думата Саше бе известна толкова, колкото сега- думите: джангър, пенкелер, пиростия, пиргиш, стахановец и Гулаг.

A Runner’s Spouse Survival Guide

A Runner’s Spouse Survival Guide

A Runner’s Spouse Survival Guide

1.             The more expensive her running shoes, the lesser are her chances for injury. Or so she will tell you. And trust me – she’d better stay well clear of injuries (see p. 3 for details).

2.      If your runner spouse hasn’t gone for a jog today she might be a little cranky. If you want a relaxing romantic evening ahead, do NOT under ANY circumstances prevent her from going for a run. There’s no point in explaining to her that it’s unsafe to run outdoors during a thunderstorm. You, as a couple, would be far better off if she got hit by lightning. It would be a small but necessary trade-off to ensure you’ll be spared a domestic cataclysm later.

3.      Suppose that she has been sidelined by injury and has been boxed for an entire week. Do yourself a favour and hop on the first flight far away from her. Spend some quality time alone at the most remote destination you can find. Don’t worry! Your absence will go entirely unnoticed as she will be too busy carrying “the weight of the world on her shoulders.” For her, anything is better than having to put up with the irritating presence of an injury-free non-running husband, especially one who is wandering aimlessly around on his two healthy legs, cracking stupid jokes such as how “Taking a rest will make you the best”.

4.      Should the missus inform you that she will be going out for a 1 hour run you might as well consider yourself a free man for at least 2.5 hours. Indeed, the running itself might take 1 hour, but you must consider that first she has to “Warm Up” and then she has to “Cool Down.” This is followed by shooting post-work out videos, at least 30 minutes of searching for the best lighting and angle for Instagram, as well as synchronising running activities across all running platforms and devices. It is quite possible that the longest running-related activity she undertakes is her constant inspection of who gave her Kudos on Strava. This might go well beyond dinner time.

5.      You would be best advised to make plans only for yourself on Sundays. Unless you are also a runner, which only deteriorates the relationship, loading it with additional complications (see p. 13)

6.      On race day, your sweetheart (who is a firm believer in the “don’t touch me while I sleep, sleep is my highest priority” and usually snoozes the morning away), is up at 6:30 am. She has transformed herself into this laser-focused, hyperventilating alpha-female psychopath, who is swallowing shaky handfuls of boosters and anti-diarrhea pills. Under no circumstances try to calm her down with resigned affirmations such as “There is more to life than running/racing”

You know nothing about life, as you don’t have one, you poor non-running mortal.

7.  About your behaviour during the race: if you have chosen to support her by volunteering to provide her with gels and fluids at the aid stations, this is a very good move. Just be aware of the one pitfall to avoid — sharing your observations! There is a right and a wrong way to support your spouse. Statements akin to “It’s quite surprising that this leggy chick with abs firmer than yours is running ONLY 2 minutes ahead of you. Kudos for lagging behind her by so little, man” are flawed. The sentences you’re looking for are: “This woman that is ahead of you is obviously taking doping. There is no other logical explanation. That’s why sport doesn’t exist  in Bulgaria, man.”

8. And the ultimate post-race advice. This one is written in stone. After the race ends, NOTHING you will say will go down well. If she has been running well, she will be snotty, big-headed and extremely irritating. How come you, the non-runner, could even dare to speak to her — the successful runner. You are not entitled to have an opinion, because you don’t know “what pain she has gone through during the race”, nor “what she has sacrificed to get here.” Let alone the fact that you still call a 5k run “a marathon”.

And if she didn’t run well…well, let’s just say that for your sake I really hope she ran well.

9. If you want a calm and peaceful evening, you need to set the mood in advance. This is textbook way to do it:

Ask her how the race went. Insist on learning every single detail of the race, broken down per km. Be prepared to learn about her struggles and pain in grueling detail. If you really want to give her the impression that you are genuinely interested, you can up the level and ask her to open her Strava account so you can fake interest by looking at her splits, while she speaks. A master level is achieved if you comment on her pace/cadence etc (haven’t you learned the meaning of these terms yet?).

A bonus tip: When you say “This was obviously an easy run for you, sweetie, your heart rate is just 192 bpm. I’m sure that if you pushed yourself harder, instead of opting for an easy run, you would finish first”- you should train your voice, so it sounds sarcasm-free.

All that is left to do now is listen to her following endless rant where she is describing her pain, her breathing patterns and especially her feelings and emotions that were changing with every 100 m of the 10 k race.

This is what my hubby looks halfway through one of these. Have a double espresso. Don’t be like him.

10. There is a possible predicament you should try to avoid, when you volunteer to check in the finishers at the finish line of a 6 k race. If the missus has finished second – only 12 secs after the champion, don’t tell her that the difference in your finish times is roughly about a minute. In your mortal, primitive, jungle, monkey brain 12 seconds might be close to 60 seconds. Indeed – against the backdrop of the trajectory of time, space and history of mankind, these two timings might seem interchangeable. In the brain of the runner, however, a 12 seconds difference in finishing times at 6K runs shows a similar running performance, while 60 seconds difference in finishing results displays a difference in the runners’ class.)  48 seconds make a whole world of difference for any runner. It will do you good to remember this number for good, as it equals the number of hours she will not speak to you after that.

11. All travel destinations will be firmly aligned with the regional and global racing calendar.

12. If you come across her PBs online, abstain from any commentary other than praise! You don’t understand a thing about running anyhow. If you blunder an ill-panned comment, you can still remedy this if you quickly heart all her photos from all races on her social media. Stay well clear from reacting to the photos of other female runners, especially from the photos of the “dopers”.

13. Have you decided to start running yourself because you want to have common interests? This is the Gravest Error Of All Times, especially if you are a woman and your alpha – male-macho-hubby has been running for a while before you join in. Every single time, when you have had the ill fortune to finish before him in a race your life would turn into a nightmare. For you. Probably for him too. For the rest of the day you will be bombarded with unsolicited explanations regarding his race performance. For instance – his shoes were tight. His shoes were so tight, in fact, that now (for some reason) because of YOU his toenail is black. Also, his spleen gave him pain. Actually, his spleen, his stomach and his lungs are all your allies, as they joined forces to put him through the highest possible level of physical discomfort and to give you an unfair advantage.

After that, he would point out that he was racing against men, while you were racing against women. ( “Exactly” – you think- “then why compare yourself to me in the first place?”)

Beating women is a piece of cake (he would carry on the tirade) … if you swapped places and he was racing against women, just like you did – he would be the one on the podium. After this unbeatable argument you know you should just give up the fight. The final straw will be back home, when he opens the cupboard and a pile of cluttered pots and pans falls directly on his head. He will accuse you that because of your running, you have neglected all your household chores. But we all know that this is called Karma. And Karma is a bitch.

 Last, but not least if you are a runner family. Whatever happens, there should be no compromising race photos where you are ahead of him. On all tangible evidence that will remain for posterity you should be clearly marked as “behind him”. The least acceptable distance is two respectful steps behind Mr Speedy Gonzalez – aka Your Husband. See Exhibit 2 below.

Summary: For a peaceful family – don’t overtake your hubby at the races if you are a lady. And listen to and admire the boring racing stories of your wife, if you are a guy.

Една почти любовна история

Една почти любовна история

На село се събуждам винаги още по първи петли, далеч преди видело.

В София шумът на ранните трамваи и автомобилния транспорт не ми пречи до към 10 сутринта, но тук кресчендото на петлите, примесено с кучешки лай след  непрогледната тишина на нощта направо ме стряскат и бързам да скоча, надя-вайки се поради  чистия въздух и близостта на природата да съм се наспал.

Бях дошъл тук сам с единствената задача да поразчистя двора. Направих си кафе и после още едно, понеже бе 6 ч. и не се бе разсъмнало. Бе делник. В града планът ми за деня би бил ясен, а тук не знаех откъде да започна. Дворът бе пълен с битови боклуци в черни здрави чували, с пръчките от лозата, изсъхнали клони и листа, които миналата година бях зарязал в двора.

Бях опитвал да ги изхвърля в общинските кофи за боклук, но още щом доближех някоя, нечие перде се вдигаше и дори кофата да бе празна, зад прозореца някой размахваше пръст или още по-лошо – излизаше и ме гледаше мръсно. С колкото чували тръгвах, с толкова се връщах.

Погледнато отстрани бях особен тип, който обича да си разхожда чувалите. Веднаж в отчаянието си бях изхвърлил два чувала посред нощ в кофа далеч от дома ми. На следващата сутрин се бе оказало, че някой ги бе хвърлил обратно през дувара в двора ми въпреки че се бях постарал да не ме видят. Бях се оплакал на кмета, че и аз плащам такса смет, а той бе отговорил, че ме разбира, но вече няколко години не получавал заявените лично от него допълнителни кофи за боклук. А селяните считали близките кофи за свои.

Този път взех генерално решение- всичко да изчезне наведнаж, а начинът бе да намеря човек с кон и каруца, който да свърши тази работа срещу 20 лева, какво толкова го мисля. Бе само 7 часа сутринта. Петлите вече пееха прегракнало и по-тихо, а слънцето се бе подало свенливо.

Лястовичките под стрехата ми се бяха разлетяли и денят обещаваше да е хубав. Някои разочаровани читатели с основание ще се запитат: Уж щяхме да четем нещо любовно, а този ни занимава с боклуци!. Моля имайте още малко търпение.

Ще стигна и до любовта и то примесена с животински секс.

   Твърдо решен да намеря човек с каруца отидох на площада. В задимената кръчма, сутрин-кафене подпитах този-онзи. Накрая ми дадоха указание:

     –    Виждаш ли отвън онзи дебелия с пръчката?- питай него, той е шефът тук!

   Казах на шефа какво ми трябва. Той вдигна пръчката-диригентска палка и ве-днага едно ромче цъфна пред него и получи заповед да извика Алито. След 5 минути пред нас „паркира“ каруца, от която слезе Али и шефът ми го представи като човекът, който ще ми свърши работа. Алито ме качи на каруцата и спряхме пред двора ми. Той огледа вътре,  изслуша ме и попита:

  • Колко даваш? 
  • Изхвърляне на чували с боклук, пънове и пръчките от лозата- 20 лева.
  • ОК, бате, но днес не мога! Ще дойда утре в 9 сутринта!  

   Да ме прощават националистите, но с ром като този, около 25-годишен, макар и вероятно нефинансиран от европейски програми за интеграция очевидно чо-век можеше да се разбере, ако пипаш по-деликатно! Огледах двора. Утре щеше да е за снимка, която да пратя на жена си.

   До 9 сутринта на следващия ден бях спокоен. Отхвърлих две кръстословици, ходене до тоалетна и дори изметох площадката пред къщата, където купчината под лястовичето гнездо бе достигнала 10 см. Гледах широко отворената врата на двора, от която всеки момент трябваше да се появи Али с каручката и коня.

 Ако той се изсереше в двора ми /конят, не Али/, щях да го накарам да си го из-хвърли- Алито, де. Към 9,30 минаха няколко роми- дали съм искал да посвър-шат тук нещо? Отказах им. Към 10 вече съжалявах. Али го нямаше. Подхванах нервно трета кръстословица. Не можех да отгатна и най-елементарни въпроси, като: „Човек, който пише книги“. В 10,15ч. тръгнах ядосан към центъра да се оплача на  едрия мениджър. Когато  го видях, бях по-мек:

  • Абе твоят човек щеше да дойде при мен с каруцата в 9, а още го няма!
  • Кой мой човек?
  • Алито!
  • Кой Алито?
  • Онзи, с каруцата, дето днес щеше да върши работа при мен!
  • Мчи той и другото Али е с каруца!

Понечих да си тръгна мълчаливо със зачервен гребен. Онзи ме спря:

  • Чакай, сега ще ти ги докарам! Само ми посочи кой от тях е твоят Али!

  Началникът „Логистика“ на „Мениджъра“- ромчето хукна и след 5 минути на площада имаше две каруци и две Алита. „Разпознах“ моя. Той ме качи на ка-руцата си и отпрашихме към двора ми. Каза, че не трябвало да го топя пред шефа му и припомни, че вчера сме се били разбрали за 30 лева. Възразих, че уговорката ни е била за 20 лева и да дойде още в 9, а вече е 10,30.

  Алито попита: -Ти сега пазариш ли се? Да знайш, не обичам цигании!

  В главата ми се очертаваха два варианта: С Али1 или с Али2. Другият може би все още бе на центъра и чакаше заповед от „мениджъра“. А вчера шефът  бе казал, че при него всичко било точно. По-приемливо ми се виждаше моят Али1 да свърши работата, но само ако си признае, че бе закъснял. И аз не обичах цигании. Попитах го защо се бе забавил. От отговора му зависеше дали ще го  изпъдя и ще прибегна към варианта Али2. Гледах го смръщено и очаквах той да се оплете в лъжи и наивни обяснения. Но не бях очаквал да ме изненада с една почти любовна история.   

  • Виж, бате! – започна той:

   Тъкмо бях тръгнал в 8,30 към тебе с каручката, когато по съседната улица се зададе кобилката Трайка. Той, моят кон Дорчо е много див- веднага й скочи от-горе, със все каруцата. Едва не паднах, досега съм го чакал да свърши. Ако бях художник, бих нарисувал по въображение картината „Страст“. На нея- в профил: Али на върха на каруцата, на капрата, под ъгъл 45 градуса, перчемът му се вее и е с бяла риза. Каруцата, той и  конят Дорчо ще са така преливащи се, че общо ще приличат на Кентавър. А кобилката Трайка ще е с китка на челото. Щях да зарежа имота веднага и да се прибера в ателието си. С тази картина сигурно бих спечелил луди пари. Развинтеното ми въображение на градски човек огледа мъжкаря Дорчо, на когото и каруца на гърба не пречеше да прави любов. Евала. Но бързо се върнах в реалността.

   Казах на Али да влиза в двора и да изнесе всичко уговорено. Да пълни каруцата догоре и да не ми говори за брой курсове. 30 лева! Точка. Но бях леко гузен. Историята му ми си струваше все по-прекрасна, сигурно щях да я помня цял живот. Размечтах се да напиша поне разказ за любовта между Дорчо и Трайка и с него да спечеля „Пулицър“.

В този момент той се изсра /конят, не Алито/. Казах му да не бере грижа /на Али/. Не че той бе угрижен. В момента пресмяташе нещо наум- май сделката ни. След което вкара каруцата в двора. Конят захрупа от тревата като косачка. Али се зае да хвърля върху каруцата битовия боклук.

След 15 минути се върна за пръчките и пъновете. Сметището на селото, доколкото знаех, бе на майната си. Ако това се повтореше, щеше да свърши цялата работа само за 1 час. Моята часова ставка като работещ инженер тогава бе 7 лева на час. Посочих му и неспоменати вчера от мен неща за изхвърляне. Той ме застреля с черните си като маслини очи и вдигнах цената на 40 лева.

Накрая дворът ми бе „светнал“ за под два часа, т.е., часовата му ставка бе 20 лв. на час. Погъделичках социалното си чувство, че съм щедър работодател, а не като шефа ми. Все пак Али нямаше постоянни клиенти, а и буйния му кон-мъжкар и каруцата изискваха съответните грижи. Определено взех да се чувствам готин.

  Дадох му парите и го поканих да пийнем по биричка на площадката пред къщата. Той разпрегна коня си, за да попасе и седнахме. Конят му взе да пасе, замириса на трева и пчелите на съседа дойдоха на рояци и  се включиха в компанията ни. Слънцето се скри зад облаците, за да не нагрява излишно биричката ни и си отворихме по още една, замаяни сякаш от природата. Не изпитвахме никаква нужда да си говорим някакви глупости ей-така, заради някаква си бира. В този момент откъм улицата се подаде кобилка, която след кратко двоумение влезе в двора и захрупа все по-близо до него /до коня, не до Али/. Очаквах Дорчо да скочи веднага да скочи върху нея, но той продължи да пасе така, сякаш аз пасях до него. Али видя погледа ми и го дешифрира моментално:

  • Конят ми, ако е без каруца, е много кротък. Иначе от кога да й е скочил!

Той определено четеше мислите ми.

  След третата бира се размислих. Според Алито, който познаваше коня си най-добре, той /конят, не Али/ не й скачал, понеже бил без каруцата. Фройд не  бе споменавал за влиянието на каруците върху либидото на конете. Пред мен се ширна поле за разсъждения. Първото и най-логично бе, че конят му, когато го впрегнат в каруца, чудейки се как да отложи предстоящата работа, скача върху най-близката кобила. Второто- че конят на Алито иска да е верен на кобилата Трайка. Третото бе, че конят бе с леви убеждения и по свой начин изразява протеста си срещу експлоатацията. Отхвърлих  и хипотезата, че конят се чувства някакси гол и засрамен без каруцата.

Изводът ми бе, дано всички коне ме извинят, че те чувстват мъже само с каруца.

Това май бе гениален извод- си казах на четвъртата бира. Алито си тръгна заедно с обектите ми за размисъл. Веднага след него и кобилката спря да се прави, че пасе и залюля залудо ханшове в посока навън.

Пчелите, доскоро жужали в двора ми също напуснаха двора ми, разочаровани, че тук едва ли вече може да се види нещо интересно. Слънцето напече бирата ми и тя ме отврати. Затворих опустялия двор и изметох конските фъшкии и ги сложих в нов черен чувал. Изпратих на жена си снимки от светналия ни двор, в които чувалът не бе в кадър. Тя отговори, че съм се справил перфектно. Заспах още в 8 вечерта, за да съм готов сутринта за първите петли и кучета. Цяла нощ сънувах коне, които ми се надсмиваха с разширените си ноздри неясно защо.    

Някъде сутринта в просъница ми се мярна мисълта да си закупя каруца вместо да пилея грешни пари за разни афродизиаци. Когато и слънцето се изсмя в лицето ми, изпих едно кафе и отпраших с колата за София, за да избягам от фантазиите си тук.

Там моята Трайка може би ме чакаше с нетърпение.

Отвътре всички сме пълни с претенции

Отвътре всички сме пълни с претенции

Отдавна искам  да разработя визитна картичка на душевността ми.

Каквито имат Истинските Жени. Тяхната душевна визитна картичка е пост във Фейсбук или Инстаграм (в зависимост от възрастта).

Съставен е от две части – снимка и текст. От снимката Истинската Жена грее през няколко филтъра към нас с вакъл, топъл поглед. От него струи прошка към всички злобни жени, които според нея ѝ завиждат и към всички мъже, които, пак според нея, я желаят, но не могат да я имат. Повдигнала е завесата и към богатата си душевност чрез премъдрост в стил Паулу Коелю, като коментар под собствената си снимка. Нещо от рода на ( импровизирам по памет):

Разкажи ми за Нея..

Труден човек.. Силна и сложна личност.

И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.

Когато реши да постигне благородната си цел

Ще я преследва докрай и ще я сбъдне,

Дава най-доброто от себе си

Независимо в колко голяма нужда е изпаднала…

А за Любимия би убила човек

Дори с изцапани ръце, тя остава с чисто сърце.

Такава жена не може да бъде контролирана.

Но дори и когато тя самата не може да се контролира

Дори и когато тялото ѝ започне да претендира

Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.

И винаги носи коз в чантичката си – нейната красота и сила!

Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.

От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!

Нещо такова.

Ясно е, че Жената, сътворила тази публикация, е решила да си направи малко само-рекламка.

Не ми е ясен обаче,  по-точно не ми беше ясен, чисто лексикалният смисъл на извратени изрази като „тялото й просто ще започне да претендира???“……

Но скоро преживях катарзис. Вземам си думите назад. Вече съм съпричастна с болката и отчаянието, които се крият зад точно тази лексикална конструкция.

Промених мирогледа си на едно бягане на 5кмрън. В един момент, бягайки, усетих как зад мен се залепиха двама бегачи, които явно искаха да ме ползват за пейсър. Приех си го за комплимент – аз, 41 годишната жена, която допреди 2-3 години беше на опашката на 5кмрън, вече я ползват за пейсър.

(*пейсър е човек, който с лекота може да поддържа желаното темпо на бягане за съответната дистанция и помага на друг бегач да бяга с желаното от него темпо, като бягат заедно и пейсърът го „дърпа“)

Браво на тялото ми помислих си, държи се като тяло на много по-млад човек! Насърчено от похвалата ми, тялото ми явно е сметнало, че колкото по-младежко поведение предприеме, толкова повече радост и веселие би ми донесло. За да ме зарадва докрай,  то започна да се държи от младежки по-младежки, а именно като тяло на пеленаче.

В смисъл – прииска  ми се да си бях сложила памперси.

При първия болезнен позив на червата ми, в съзнанието ми тържествено отекна прозрението на Лирическата Истинска Жена от Фейсбук/Инстаграм ….“в един момент тялото ѝ просто ще започне да претендира“!….Чак сега разбрах какво е искала да каже– че тялото ѝ си иска своето. И моето тяло в момента претендираше!

Бях едва на средата на 5 километровото трасе. Правеха ми компания над 250 човека и нула на брой тоалетни. Стегнах силно мускулите на задните си части. В резултат, временно замених бягането с патраво скоростно ходене със силно приземяване на пета. Вярно, забавих темпото си с 10-15 секунди за съответния километър, но потуших временно телесните претенции.

Всеки нормален човек би изчислил, че няма как да бяга още 2км и половина в това крайно напрегнато за духа и тялото състояние. Нормалният човек би се отклонил от трасето и би се втурнал да търси облекчение сред полята, далече от хорските очи.

Не и аз. Аз съм бегач – любител. Това беше първото ми бягане след 3-седмична почивка заради контузия и исках да проверя колко ми е паднало представянето, ако бягам 5 км на макс. След това щях  да сравня този резултат с най-добрия ми резултат по принцип и оттам да анализирам пораженията от почивката върху бегаческата ми форма. Да не говорим, че сама се бях натоварила с моралната отговорност да изпейсвам до финала двамата непознати, които, (така си въобразявах), ми бяха гласували доверие. Искаха или не, знаеха или не – те вече се бяха озовали  под моето дружелюбно пейсърско крило.

Чрез стискането на бузи, обути в клинче с телесен цвят, успях да неутрализирам донякъде претендирането на тялото, което ме заливаше на болезнени приливи и отливи. Изкарах двамата ми питомци, които вярно ме следваха, чак до средата на 5тия км.

На 500 м от финала се озовах лице в лице с фотографа на 5кмрън, който неочаквано изскочи зад един бор, и щракна в лицето ми. Щракването ме стресна. Стрясването доведе до секунда загуба на концентрация. Фатална секунда!

********************************

Фотографията е велико изкуство. Направена в точния момент, снимката запечатва неподправената емоция на модела в критичния миг.

Хубавото беше че фотографът ме засне в лице, а не в гръб. Увековечил е фасадата, но не и задния двор.  Където  след началния  неудържим устрем към свобода, въпросната част от претенциите на тялото ми, вече се беше кротнала в светлото ми клинче.

„Моите момчета“ обаче май все още бягаха плътно зад мен. Единият от тях се изравни с мен. Имаше желание да Сподели-Деликатна-Информация с пейсъра си. Едва ли бе нещо, което не знаех..

-Извинявайте, че се обръщам към Вас без да Ви познавам. Сигурно Ви е много неприятно да…….. – Доста раздразнена, се подготвих се за най-унизителния разговор в живота ми – налагаше ли се да дискутираме очевадното?. – Човекът продължи ……… „да ме слушате как пръхтя. Просто не мога да си контролирам дишането, докато бягам. Още веднъж –  много извинявайте“.  

Тогава разбрах, че всеки от нас се пържи в собствения си ад, който често го заслепява дотам, че да не забележи чуждите преизподни. Добрият човек не беше забелязал, че и аз имам да му се извинявам за това-онова. Размахах  великодушно с ръка ( хем и да пораздвижа малко въздуха). Жестът ми беше наситен с покровителственото: „ Извинен сте, какво да ви правя. Начинаещи – едно дишане не могат да контролират. “. Надянах леко осъдителната физиономия на изряден гражданин с неопетнено клинче и пуснах двете момчета да ме минат. Нека се радват.

Сетих се, че мога да си сваля якето и да си го вържа на кръста. Което и направих в движение на финалната права. След финала потънах в небитието за малко, за да се приведа в годен за обществото вид. Обходих старт/финала на 5км, стрелкайки гузно хората с очи. В опровержение на чувството, че истината е написана на челото ми с алени букви, никой не ми обръщаше кой знае какво внимание.

Емил ме пита къде съм била. Казвам му, че бягането е отключило проблеми с телесните ми функции. Той кима разбиращо, сещайки се за предишни мои бегачески преживявания: „Ела да те гушна, Пикло!“

„Пикла бях едно време“ – изгледах го надменно – „Подценяваш ме!“

Емил се пляска по челото с ръка. Въпреки, че си ме познава и очаква от мен какво ли не, не може да предположи, че съм вдигнала толкова високо „нивото“. Кара ме да му обещая, че няма да разкажа на никого тази история. Особено, натъртва той, ми забранявал да я разказвам на мъже.

Става ми мило как се грижи за имиджа ми сред мъжете. Няма да разказвам бе, Емо. ( Нали писането на блог не се брои за разказване?)

Показването на тази снимка нали също не се брои за разказване:

бягам с претенции отвътре

Това е въпросната снимка, която смятам да си я пазя цял живот. Всеки път като ми стане тъжно си я гледам и си казвам –  Евалата, Нийка! Нищо, че в този момент се на*§@*@ш, важното е, че пред камерите си вдигнала знака за победа. С две ръце!

Така че – ако някой ме попита, каква е визитната картичка на душата ти, Ния, с кой пост би си направила малко само-реклама?

Ето го и моят пост:

Създаден е от две части – снимката по-горе и текстът по-долу:

Разкажи ми за Ния..

Труден човек.. Силна и сложна личност.

И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.

Като си реши да пейсва някой

Ще го пейсва докрай, дори и той да не знае

Дава най-доброто от себе си

Независимо в колко голяма нужда е изпаднала.

Тя няма да спре по трасето

Дори с изцапани дрехи, тя остава с чисто сърце.

Такава жена не може да бъде контролирана.

Но дори и когато тя самата не може да се контролира

Дори и когато тялото и започне да претендира

Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.

И вече винаги носи нов коз в чантичката си –Имодиум.

Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.

От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!

Какво е искала да каже Жената, сътворила тази публикация ли?

Искала е да каже, приятели, че е хубаво да не го раздаваме тежко- тежко.
Отвътре всички сме пълни с претенции.
Не се знае кога ще решат да заизлизат от нас.