Отвътре всички сме пълни с претенции

Отвътре всички сме пълни с претенции

Отдавна искам  да разработя визитна картичка на душевността ми.

Каквито имат Истинските Жени. Тяхната душевна визитна картичка е пост във Фейсбук или Инстаграм (в зависимост от възрастта).

Съставен е от две части – снимка и текст. От снимката Истинската Жена грее през няколко филтъра към нас с вакъл, топъл поглед. От него струи прошка към всички злобни жени, които според нея ѝ завиждат и към всички мъже, които, пак според нея, я желаят, но не могат да я имат. Повдигнала е завесата и към богатата си душевност чрез премъдрост в стил Паулу Коелю, като коментар под собствената си снимка. Нещо от рода на ( импровизирам по памет):

Разкажи ми за Нея..

Труден човек.. Силна и сложна личност.

И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.

Когато реши да постигне благородната си цел

Ще я преследва докрай и ще я сбъдне,

Дава най-доброто от себе си

Независимо в колко голяма нужда е изпаднала…

А за Любимия би убила човек

Дори с изцапани ръце, тя остава с чисто сърце.

Такава жена не може да бъде контролирана.

Но дори и когато тя самата не може да се контролира

Дори и когато тялото ѝ започне да претендира

Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.

И винаги носи коз в чантичката си – нейната красота и сила!

Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.

От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!

Нещо такова.

Ясно е, че Жената, сътворила тази публикация, е решила да си направи малко само-рекламка.

Не ми е ясен обаче,  по-точно не ми беше ясен, чисто лексикалният смисъл на извратени изрази като „тялото й просто ще започне да претендира???“……

Но скоро преживях катарзис. Вземам си думите назад. Вече съм съпричастна с болката и отчаянието, които се крият зад точно тази лексикална конструкция.

Промених мирогледа си на едно бягане на 5кмрън. В един момент, бягайки, усетих как зад мен се залепиха двама бегачи, които явно искаха да ме ползват за пейсър. Приех си го за комплимент – аз, 41 годишната жена, която допреди 2-3 години беше на опашката на 5кмрън, вече я ползват за пейсър.

(*пейсър е човек, който с лекота може да поддържа желаното темпо на бягане за съответната дистанция и помага на друг бегач да бяга с желаното от него темпо, като бягат заедно и пейсърът го „дърпа“)

Браво на тялото ми помислих си, държи се като тяло на много по-млад човек! Насърчено от похвалата ми, тялото ми явно е сметнало, че колкото по-младежко поведение предприеме, толкова повече радост и веселие би ми донесло. За да ме зарадва докрай,  то започна да се държи от младежки по-младежки, а именно като тяло на пеленаче.

В смисъл – прииска  ми се да си бях сложила памперси.

При първия болезнен позив на червата ми, в съзнанието ми тържествено отекна прозрението на Лирическата Истинска Жена от Фейсбук/Инстаграм ….“в един момент тялото ѝ просто ще започне да претендира“!….Чак сега разбрах какво е искала да каже– че тялото ѝ си иска своето. И моето тяло в момента претендираше!

Бях едва на средата на 5 километровото трасе. Правеха ми компания над 250 човека и нула на брой тоалетни. Стегнах силно мускулите на задните си части. В резултат, временно замених бягането с патраво скоростно ходене със силно приземяване на пета. Вярно, забавих темпото си с 10-15 секунди за съответния километър, но потуших временно телесните претенции.

Всеки нормален човек би изчислил, че няма как да бяга още 2км и половина в това крайно напрегнато за духа и тялото състояние. Нормалният човек би се отклонил от трасето и би се втурнал да търси облекчение сред полята, далече от хорските очи.

Не и аз. Аз съм бегач – любител. Това беше първото ми бягане след 3-седмична почивка заради контузия и исках да проверя колко ми е паднало представянето, ако бягам 5 км на макс. След това щях  да сравня този резултат с най-добрия ми резултат по принцип и оттам да анализирам пораженията от почивката върху бегаческата ми форма. Да не говорим, че сама се бях натоварила с моралната отговорност да изпейсвам до финала двамата непознати, които, (така си въобразявах), ми бяха гласували доверие. Искаха или не, знаеха или не – те вече се бяха озовали  под моето дружелюбно пейсърско крило.

Чрез стискането на бузи, обути в клинче с телесен цвят, успях да неутрализирам донякъде претендирането на тялото, което ме заливаше на болезнени приливи и отливи. Изкарах двамата ми питомци, които вярно ме следваха, чак до средата на 5тия км.

На 500 м от финала се озовах лице в лице с фотографа на 5кмрън, който неочаквано изскочи зад един бор, и щракна в лицето ми. Щракването ме стресна. Стрясването доведе до секунда загуба на концентрация. Фатална секунда!

********************************

Фотографията е велико изкуство. Направена в точния момент, снимката запечатва неподправената емоция на модела в критичния миг.

Хубавото беше че фотографът ме засне в лице, а не в гръб. Увековечил е фасадата, но не и задния двор.  Където  след началния  неудържим устрем към свобода, въпросната част от претенциите на тялото ми, вече се беше кротнала в светлото ми клинче.

„Моите момчета“ обаче май все още бягаха плътно зад мен. Единият от тях се изравни с мен. Имаше желание да Сподели-Деликатна-Информация с пейсъра си. Едва ли бе нещо, което не знаех..

-Извинявайте, че се обръщам към Вас без да Ви познавам. Сигурно Ви е много неприятно да…….. – Доста раздразнена, се подготвих се за най-унизителния разговор в живота ми – налагаше ли се да дискутираме очевадното?. – Човекът продължи ……… „да ме слушате как пръхтя. Просто не мога да си контролирам дишането, докато бягам. Още веднъж –  много извинявайте“.  

Тогава разбрах, че всеки от нас се пържи в собствения си ад, който често го заслепява дотам, че да не забележи чуждите преизподни. Добрият човек не беше забелязал, че и аз имам да му се извинявам за това-онова. Размахах  великодушно с ръка ( хем и да пораздвижа малко въздуха). Жестът ми беше наситен с покровителственото: „ Извинен сте, какво да ви правя. Начинаещи – едно дишане не могат да контролират. “. Надянах леко осъдителната физиономия на изряден гражданин и пуснах двете момчета да ме минат. Нека се радват.

Сетих се, че мога да си сваля якето и да си го вържа на кръста. Което и направих в движение на финалната права. След финала потънах в небитието за малко, за да се приведа в годен за обществото вид. Обходих старт/финала на 5км, стрелкайки гузно хората с очи. В опровержение на чувството, че истината е написана на челото ми с алени букви, никой не ми обръщаше кой знае какво внимание.

Емил ме пита къде съм била. Казвам му, че бягането е отключило проблеми с телесните ми функции. Той кима разбиращо, сещайки се за предишни мои бегачески преживявания: „Ела да те гушна, Пикло!“

„Пикла бях едно време“ – изгледах го надменно – „Подценяваш ме!“

Емил се пляска по челото с ръка. Въпреки, че си ме познава и очаква от мен какво ли не, не може да предположи, че съм вдигнала толкова високо „нивото“. Кара ме да му обещая, че няма да разкажа на никого тази история. Особено, натъртва той, ми забранявал да я разказвам на мъже.

Става ми мило как се грижи за имиджа ми сред мъжете. Няма да разказвам бе, Емо. ( Нали писането на блог не се брои за разказване?)

Показването на тази снимка нали също не се брои за разказване:

бягам с претенции отвътре

Това е въпросната снимка, която смятам да си я пазя цял живот. Всеки път като ми стане тъжно си я гледам и си казвам –  Евалата, Нийка! Нищо, че в този момент се на*§@*@ш, важното е, че пред камерите си вдигнала знака за победа. С две ръце!

Така че – ако някой ме попита, каква е визитната картичка на душата ти, Ния, с кой пост би си направила малко само-реклама?

Ето го и моят пост:

Създаден е от две части – снимката по-горе и текстът по-долу:

Разкажи ми за Ния..

Труден човек.. Силна и сложна личност.

И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.

Като си реши да пейсва някой

Ще го пейсва докрай, дори и той да не знае

Дава най-доброто от себе си

Независимо в колко голяма нужда е изпаднала.

Тя няма да спре по трасето

Дори с изцапани дрехи, тя остава с чисто сърце.

Такава жена не може да бъде контролирана.

Но дори и когато тя самата не може да се контролира

Дори и когато тялото и започне да претендира

Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.

И вече винаги носи нов коз в чантичката си –Имодиум.

Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.

От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!

Какво е искала да каже Жената, сътворила тази публикация ли?

Искала е да каже, приятели, че е хубаво да не го раздаваме тежко- тежко.
Отвътре всички сме пълни с претенции.
Не се знае кога ще решат да заизлизат от нас.
Кутията на Пандора

Кутията на Пандора

Всяко семейство си има няколко дни в годината, в които си знае, че трябва да подготви подарък за половинката. Рождени дни, годишнини и тн.

В допълнение към тях, аз съм се преборила вкъщи  да не пренебрегваме 8ми март и 14ти февр. Не беше лесно. Все пак двата празника са нагъсто, а мъжът ми е практичен човек.

Дълги години той се опитваше да ме прекърши с приказките как на 14ти февруари само пълним джобовете на големите производители  на картички, бонбони и други боклуци. Факт. Но го парирах с контра-аргумента, че всеки ден пълним джобовете на големите производители на всякакви боклуци, без дори да се почувствам специална. Защо пък един ден поне да не се почувствам специална, докато им ги пълня тези проклети джобове?

Изразът „всеки ден“ даде идея на мъжа ми за нова защитна тактика. Този път наблегна на духовното. Любовта е всеки ден, в малките ежедневни неща – присети се той. Той бил толкова щастлив с мен всеки един ден, че не изпитвал нужда да демонстрира това само на 14ти февр. Той отказвал да принизява Любовта по този начин!

Не на мене тия.

Освен това съм му спестила чуденето какво да ми купи. Дала съм му готово решение за подарък – имам си една гривна „Пандора“ и съм му я казала да ми я „пълни“. Чиста работа.

Едно талисманче от Пандора на 14ти февр, още едно на 8ми март и после няма никакви ангажименти с подаръци ча-а-а-ак до годишнината от сватбата ни!

На 14ти февр аз си получавам „Пандората“. Ама ви казвам, подаръчен плик като подаръчен плик с розовата панделка, с всичко. Кутията си е кутия. В нея хубаво талисманче – даже много хубаво – едно цветенце, обкичено с мънички камъчета.  Веднага си го нанизвам на гривната. Празнуваме, каквото празнуваме и на другия ден се сещам, че искам да си прибера сертификата в една кутия, при другите сертификати от Пандора. В торбичката обаче няма сертификат.

Питам мъжа ми къде е – „Ееееееее – казва, аз пък взех точно сертификата да го забравя в офиса! Заключил го, завалията, в чекмеджето на бюрото и после изгубил ключа от чекмеджето. Изглежда съсипан.

Нищо, нищо – успокоявам го. Работата ми става ясна.

Казвам му, че за мен важен е жестът, а не сертификатът. Което е и самата истина – щом се е постарал, за мен няма значение дали висулката е „истинска“, или реплика.

Това взе, че го жегна.

-Не, кълна ти се, забравих го в офиса.- Подозренията ми за автентичността на бижуто са оборени. Защитата е желязна: Ако не му вярвам, че е заключил сертификата в чекмеджето в офиса си, и след това е загубил ключа за чекмеджето, да съм питала някоя си Мариета.

Мариета, сещам се, е неговата колежка по стая, с която веднъж обядвахме заедно. Мила жена.

Мисля си какво хубаво шоу ще се получи, ако наистина взема да ѝ звънна да я накарам да свидетелства, че Емо ми е заключил сертификата в чекмеджето и след това е глътнал ключа или там каквото беше казал, че е направил с него, за да го загуби. Но както казах, тя ми изглеждаше мила жена. Не заслужаваше да ѝ го причинявам. Пак натъртвам на Емил, че за мен е важна стойността на жеста, а не на цената на дрънкулката.

Емо присвива очи и клати заплашително глава. Изръмжава, че другия път и сертификат „ще получа“. Звучи ми като „най-накрая ще си го получиш“.

На 8 ми март освен букет и парфюм, си  го получавам. Дежурното пакетче с розова панделка. „Искаше сертификат – ето ти сертификат!“ – това е пожеланието от Емо за празника ми. Прогърмяно е с триумфиращ глас, докато ми връчва подаръците. Тази реплика така ми разпалва любопитството, че едва се удържам. От чиста куртоазия успявам да погледна първо подаръка, вместо да се нахвърля стръвнишки върху сертификата.

Но все пак и на него му идва реда. В ръцете ми е! Шедьовър! Като видях колко работа и планиране са вложени в изработката му, този сертификат ми стана почти любимият ми подарък на всички времена. ( На второ място след една керамична картина, която Емо поръча и изобразява две животни, които са галените имена с които се наричаме един друг).

Защото винаги ми е било най-мило, когато някой положи труд и отдели време да персонализира подаръка ми. А Боже, колко труд, време, креативност и екипна работа бяха инвестирани в моя сертификат! Представете си хубава плътна гланцирана хартия. Истински сертификат е пресниман на цветен ксерокс. Във формата на книжка е, като „гръбчето“ на книжката грижливо е „минато“ няколко пъти с нокът, докато не се получи идеален ръб. Печатът на вносителя си е там. Вярно- личи си, че е на ксерокс, но все пак ксероксът е цветен. Така че тъмно-синият цвят на оригиналния печат е коректно пресъздаден. А черешката на тортата е, че като разтворя сертификата, в него с грижовен женски почерк, е изписан дори някакъв идентификационен номер на моята дрънкулка. Подозирам, че е дело на верния съмишленик на Емо – Мариета.

Дотук работата на Мариета по сертификата ми, ме остави с впечатлението, че тя е перфекционист. Затова отдадох леко разкривено изрязания сертификат като дело на Емо. Пак ми стана мило като видях как отдолу беше разграфил с моливче и линийка къде трябва да се разреже и след рязането не ги беше спазил съвсем точно. Трябваше и рязането да делегира на Мариета.

Тази мисъл ме кара да избухна в смях. Емо се смее облекчено с мен. Посмяхме се хубаво заедно, докато установихме, че се смеем по различни причини . Неговият смях беше смях на човек, на когото му е леко на сърцето, защото  сертификатът му е „минал“. Коригирам това му виждане с въпроса:

-Добре де, сега ако отида в – поглеждам към ксерокопирания ми сертификат, за да се осведомя къде е закупено талисманчето ми – …ако отида в Mall of Sofia ( прехапвам си езика, за да не кажа „АлиЕкспрес“), и поискам от продавачката да го смени с друго, дали ще успея да го заменя, ако ѝ представя този сертификат?

-Еми отивай, щом не те е срам…..

– Ха! Защо да ме е срам? Имам си оригинален сертификат! – реших да го хлъзна малко. Иначе да  – това беше прекрасен сценарий за скрита камера – да отида в магазина на Пандора да си поискам замяна с Емовия сертификат. Може да направим някое семейно шоу по YouTube.

– Ако не те е срам, че не ти харесва подаръкът, който съпругът ти е избрал с толкова любов, имах предвид.

Ако нещо трябва да му призная е, че храбро се бори до край и не се поддава на подхлъзвания.

Прибирам си сертификата, ще си го пазя цял живот. Не го слагам при истинските ми сертификати на Пандора, но решавам да го прибера при разни картички и пожелания със сантиментална стойност, които съм натрупвала с годините. Със сигурност мястото на този документ е при ценните спомени.

Минаха няколко месеца и емоционалният ексхибиционист в мен поиска да опише въпросната история. За мен това е много лесно. Не съм от хората, за които е важно да изкарват себе си, брака си и съпруга си перфектни в очите на другите. По-скоро обичам да намирам забавното в ежедневието .

Трудното идва, когато вече написано, разказчето трябваше да бъде одобрено и от цензурата на семейното правителство – Емо. Започвам да разбирам какво им е било на писателите по време на тоталитаризма. Той сяда с царствена осанка, аз чета с треперещ, подмазвачески глас. От време на време поглеждам към него, с надежда историята как той ми е купил фалшиви бижута, но аз много съм харесала старанието, което е вложил в изработката на сертификата, да му е харесала. Знаех си, че няма много шанс, но както се казва и в старо-гръцката легенда за оригиналната Кутия на Пандора – надеждата винаги остава до последно с нас, сгушена на дъното на кутията на Пандора.

-Ама ти продължаваш ли да твърдиш, че последните две висулки не са истински!!! – ревва цензурата! – Какво ще си помислят за мен? Че купувам на жена си фалшиви бижута????

-Щом са истински, защо ми пробутваш фалшив сертификат???- напрежението започва да расте, но героят на този разказ в нетипичен за него стил, го уталожва.

Е да, фалшив бил сертификатът, признава смекчено той. Но и аз да съм признаела, че се е получил много добре – с Мариетка е трябвало да проникнат в кабинета на шефовете, за да се докопат до цветния принтер. Усещам, че леко поддава, затова използвам случая да понатисна.

„Каква е ролята на горката жена в целия този цирк“, питам аз.

Оказва се по-голяма от второстепенните длъжности на Евентуален Свидетел и Главен Калиграф, които аз смятах, че изпълнява . Мариета е и Доставчик на моите  Пандори-без-сертификат. Тя също има гривна Пандора, но я е „препълнила“ и на нея вече няма място за нови висулки. Емо изкупува нейната стока. Не е можел да ми даде нейните сертификати, понеже са със стара дата, на чуждо име и аз ще разбера за сделката.

Но пък имам снимка на гривната ѝ с всичките ѝ талисманчета и вече съм си избрала следващото за идния празник. Много държа да се подари със старателно изработен сертификат.

П.С. Според древно-гръцките митове и легенди, Пандора е нещо като еквивалент на Ева от Стария Завет. Жена, чието любопитство докарва несгоди на цялото човечество. Ева кара Адам да изяде ябълката, Пандора отваря кутията, от която излизат всички нещастия за човечеството. Явно е, че много от древните текстове, основополагащи човешките разбирания за света са писани от мъже и някак-си показват само мъжката гледна точка. Затова аз се наемам да покажа и женската гледна точка.

Секс-символ от космоса

Секс-символ от космоса

Като дете отнякъде бях подочула думата секс-символ. Разбирах, че това е жена, която се харесва на мъжете. Скицирах си как би трябвало да изглежда един секс-символ. Дълга до кръста руса коса, сини очи, розови бузи и огромни гърди. Сравнявах този идеален образ с майка ми, която беше кльощава, с малки гърди, черни очи и къса черна коса. Чудех се как баща ми я е харесал. По нито един секси показател тя не се припокриваше с плакатните диви, тип Си Си Кетч и Саманта Фокс, които друсаха гърди в такт с музиката по кабинките на шофьорите на градския транспорт. А ме притесняваше и фактът, че и аз нося в себе си нейния непривлекателен ген и като порасна ще стана плоска тъмнокоска.

Та така. Оплаквах горко баща ми, който си е взел кльощава, късо-коса жена. Оплаквах и себе си, че и аз ще стана такава като порасна. Майка ми не я оплаквах, понеже вече я бяха “взели”. Но мен кой ли щеше да ме вземе, щом генетично не съм предразположена към това да съм секс-символ?

Докато един ден, след няколко години, баща ми ни разказа как като студент през 70те, няколко пъти е предоставял „материал“ в болница за изкуствено осеменяване. Сигурно си представяте, че за целта е бил оставен да се усамоти в стая, пълна с броеве на “Плейбой”, специално внесени от Щатите. Не. Бил е изоставен сам с чашката. В празна стая, в която единственото голо нещо е било крушката за осветление, която тъжно се е полюшвала над донора.

В тази потискаща атмосфера баща ми доста се е поозорил докато си изпълни задълженията. Затова е помолил идния път да го снабдят с нещо за „вдъхновение“. Болничната управа е уважила молбата му. Следващия път, в стаята го е чакала тази снимка.

Този разказ преосмисли детските ми представи за секс-символ – щом тази женица, облечена в скафандър беше използвана за секс-символ от докторите, значи още имаше надежда за всички нас, останалите, които не приличаме на Си Си Кеч.

Луканка, вместо БКП

Луканка, вместо БКП

Странно за човек, който е бил вегетарианец над 20 години, но……

…..Ходех на училище по време на соц-а и още от първи клас ни оформяха идеологически. Даваха ни за пример не знам си кое си съветско другарче, чиято първа думичка е била “социализъм”, друго детенце – българче, чиято първа думичка била “Партията” . Бидейки 7 годишна, исках да съм достойна да бъда едно от тези генийчета. В качеството си на отличничката на класа, смятах че далеч не е изключено и аз да съм проронила някой идеологичен бисер за първата си дума.

Много се надявах първата ми думичка да е била ” БКП”. Дори хранех известни надежди и за “КПСС”. Едва изчаках да се прибера вкъщи да попитам майка.

…Отговорът ѝ ме потресе – хич не отиваше първата дума на отличничката на 1-ви “а” клас да е срамежливо прошепнатото: “ЛУКАНКА”

Сега, след 20 години вегетарианство, което ме докара до анемия, проядох пак месо. И си мисля: вегетарианството е идеология и практика, която подкрепям с цялото си сърце. Просто не е за всеки. Не и за детенце, чиято първа думичка въобще е била “луканка”.

П.С. И се оказа, че “Луканка” не е било срамежливо прошепната думичка, както аз си представях. Била е изкрещяна от дебело бебе, захванато с колани към детската си количка, което не може да достигне масата, където възрастните си хапват сладко – сладко въпросния деликатес.

Ходи после като голяма да се обясняваш на психо-аналитика….

Правопис

Правопис

В трети клас научих колко е важно да можеш да пишеш без правописни грешки. Имам предвид – научих, че правописът ти помага да си постигаш целите . Било то благородни или не. На този етап целта ми беше да се науча да фалшифицирам извинителните си бележки в училище.

До този извод стигнах по трудния начин и затова урокът ми е останал за цял живот.

Имахме един след друг часове по физическо и хореография. Много обичах физическото, а мразех хореографията. Затова реших да напиша извинителна бележка от името на майка ми. Бях виждала другите деца да предават такива.

В бележката смятах да напиша, че имам рядка болест, която ми позволява да се движа активно само 40 минути (за да не изпусна физическото). След това, с цел запазването на живота ми, трябва веднага да преустановя движението ( за да бъда извинена от хореографията).

Точно бях на третия ред от бележката, която пишех от името на майка ми. Бях се развихрила, описвайки ужасната болест, която мори крехката физика на дъщеря й. В този момент самата ми майка влезе в стаята.

Явно лицето ми е придобило виновно изражение, защото тя нетърпеливо издърпа бележката от ръцете ми и започна да я чете. Бях готова за много неща, но не и за последвалата реакция:

– Ама по-неграмотна бележка не бях чела през живота си. На какво ви учат в това училище??? – майка ми ядосано запокити бележката в кошчето за боклук – Какво ще си помисли другарката за мен????

Майка ми нямаше да позволи някоя другарка да я мисли за неграмотна.

– Взимай нов лист и пиши: ( майка ми започва да диктува)- Първо напиши датата. След това – нов ред.

Уважаема другарко Клисарска…запетая, нов ред, главна буква.Моля дъщеря ми Ния да бъде извинена от час по хореорафия заради болестта си, болестта се пише с две Т. Случаят й е тежък, “случаят” е в пълен член, защото можеш да го замениш с “той”, а не с “него”… и тн, и тн.

Не помня каква болест измислихме с майка ми, но помня, че две седмици бях извинена от хореография.

А тя не ми направи никаква друга забележка, освен тази за правописа. Само ме изгледа странно и изкоментира, че явно още съм малка за доверието, което ми е гласувала. Оттогава се постарах да не предавам доверието й. Всичките ми извинителни бележки от 3ти клас нагоре, бяха написани много грамотно!