от Ния | юни 1, 2023 | Разказите на Ния
От разказите на майка ми за моето раждане, съм запомнила най-вече едно. Как всеки път, щом обхваната от родилни мъки, е погледнела ръчния си часовник, ( през 79та година той е бил от тези със стрелките), голямата и малката стрелка ВИНАГИ са били една върху друга. Тоест, горе-долу тя се е сещала да погледне часовника си на всеки около час и пет минути.
След като съм се родила, феноменът със съвпадащите стрелки е отшумял. Тази подробност впечатли детския ми мозък единствено, тъй като според мен по онова време означаваше, че часовникът е намеквал, че се ражда супер специалното дете.
И пораствайки, някакси винаги съм мислела, че часовниците, тези стожери на времето, са свързващата брънка между нас и отвъдното.
Години след това, например, вече като тийнейджърка, която слабо се интересуваше от нещо друго освен дискотеки, съм гледала с часове картините на Салвадор Дали и особено една от тях. Нарича се „ Постоянството на паметта“ и на нея три броя часовници със стрелки безпомощно се разтопяват, както би се разтопило парче сирене камамбер на следобедното слънце. ( картинка)
Какво е искал да каже авторът не знам ( освен, че картината наистина е била вдъхновена от парче разтопяващо се на жегата сирене). Но тийнейджърското ми „аз“ смяташе, че показва отчаянието на часовниците от собствената им неспособност да показват истинската същност на времето. Не само такова каквото ние го разбираме – секунди, минути, часове, седмици, месеци и години.
А времето, което тече различно на другите планети, и в другите измерения. Времето, което според научно-фантастичните филми е флуидно и можем да прескачаме напред назад в него. Било то, за да поправяме грешките си, пътувайки в миналото, или – за да носим важни съобщения на обитателите на бъдещето.
Времето, което преплита ръце с пространството и в точката на преплитане, можем да се докоснем до други измерения – тези, откъдето идваме и там, където душите ни продължават да живеят и след смъртта на тялото.
Защото съм чувала от разказите на много хора, как часовниците спират при смърт. Сякаш усещат, че се случва нещо толкова важно, че те не могат да го изразят чрез тиктакането си. Доколко това е истина, не мога да удостоверя.
Но мога да ви разкажа историята на моя татко и за поведението на часовниците, и на някои от собствените му разкази, по времето когато си отиде. Да, знам, че вероятно става въпрос за серия от съвпадения, но когато човек губи родител, намира огромна утеха в метафизични проявления.
Последните години винаги съм си мислела, че баща ми е един щастлив пенсионер. ОК, не точно щастлив, тъй като имаше два порока – бира и цигари, последният от които и го уби.
Но все пак щастлив, макар и по негов си начин. Имаше си жена, деца и внуци, с които беше изградил много силна връзка. По цял ден щастливо си пушеше вкъщи, докато тракаше на лаптопа си поредния си разказ. Винаги се показваше в добро настроение и готов за шегички.
Когато преди 4 години ми изпрати 2-3 от разказите си, сърцето ми се сви. Според мен бяха наистина добри, а отгоре на всичкото и много забавни. Но на база на наскоро придобития ми опит с българското книгоиздаване, знаех, че никой нямаше да обърне внимание на разказите на един беден оплешивяващ дядо, колкото и добричък, сладичък и симпатичен да беше той. Дори и да беше следващият Удхаус, пак никой издател нямаше да му обърне внимание.
Всъщност някой му обърна внимание. Изпратих негов разказ на небезизвестната Мария Пеева а.к.а „Мама Нинджа“. Тя го хареса много и започна редовно да публикува негови разкази, за което сърдечно й благодаря. Една от големите радости в последните му години бяха точно тези публикации, които той очакваше с нетърпение. Виждах колко много се вълнуваше от реакцията на почитателките на Мария.
Забелязвах как си броеше харесванията, реакциите и споделянията и как приемаше лично негативните коментари, които колкото и да бяха малко, ги имаше. Учех го, че това е нормално.
-Няма как да се харесаш на всички, татко, това е част от преживяването да дадеш живот на свой текст. Ти си родител на текста – харесваше ми да му обяснявам наставнически – и правиш с него, както си правил с децата си; пускаш го свободно да лети между хората, като не го натоварваш с очаквания. Гаранция, че все ще достигне и до когото трябва.
Пак преди 3 години, за рождения му ден, му предложих да му създам сайт на който да си качва блоговете, както и фейсбук страничка, чрез която да популяризираме разказите му. Брат ми, който разбира от дигитален маркетинг ми помагаше, като настройваше и пускаше кампаниите.
Страничката му, „Разказите на Дядо Буби“, потръгна много хубаво. Целевата му аудитория се само-определи много бързо и категорично. Основно негови набори, и най-вече жени. Оказаха се най-добронамерената публика. Разказите му за детството, за спомените от младостта, както и съвременните му приключения – разкарване по болници и патилата му с внуците му, жънеха повсеместни успехи.
Аз лично бях голям фен на разказите му от болниците и аптеките. Смяла съм се с глас на описанията на опитите му да си запази ред при лекаря, да се бори геройски с някой друг дядо да не го предвари пред кабинета на специалиста и тн. Всичките му разкази от болници бяха весели, бликащи от свежо настроение и винаги завършваха с това как от кабинета го освобождават и му казват – „Нищо ти няма, тук не е за теб. Здрав си като камък“.
И през ум не ми е минавало, че хепи-ендът в разказите му е в пълен разрез с новините, които е получавал в болниците в реалния живот; и които е криел от мен, майка ми и брат ми.
Преди около месец, все още си живеех в щастливия балон на неведението, в който баща ми, въпреки няколкото пакета цигари, които пушеше на ден, е „здрав като камък“. Винаги когато се опитвахме да говорим с него на тема нездравословните му навици, той прекъсваше разговора с думите:
„Не случайно се казвам Богомил. Аз съм мил на Бога и Господ специално бди над мен“.
Имайки предвид магарешката му упоритост по отношение на биричката и особено на цигарите, на нас не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме името му да продължава да го пази от самия него си. Всеки път, когато темата за цигарите се зачекнеше, той или извърташе нещата към смешка, или властно прекратяваше разговора.
А последният месец нещата се развиха с такава мълниеносна скорост, че дори не мога да подредя хубаво спомените си. Отначало той изпитваше болки в крака, поради запушени кръвоносни съдове и влезе в болница, за се оперира. Операцията беше успешна, баща ми по собствените си думи – отново „здрав като камък“. През главата ми премина като плах повей мисълта, че този неговият късмет е нахално безкраен, брей това име Богомил колко е стабилно. Но не подложих и на грам съмнение доброто развитие на историята.
Няколко дена след това той вече беше толкова зле, че ние с брат ми трябваше да бъдем уведомени, въпреки желанието и на двамата ни родители да „не ни тревожат“. Не беше ял с дни, повръщаше всичко, не само храната и лекарствата, но не можеше да задържи и глътка вода. Изпитваше адски болки в кръста, от които не можеше да си намери място. Ставаше, сядаше, лягаше, пак ставаше, пак сядаше и пак лягаше. Сновеше из апартамента като неспокоен призрак. Никоя поза не му носеше облекчение. От болка не беше спал с дни. Смалил се беше още повече, а всяко негово вдишване бе съпроводено с нещо средно между хлъцване и позив за повръщане.
Водихме го до болница без да знаем какво точно му е. Просто да му влеят няколко банки с глюкоза, калий, натрий и тн, за да може тялото му да поддържа основните жизнени процеси.
Спестявам одисеята ни с болници, документи и незаинтересовани от състоянието на пациентите си доктори, тъй като през това сте преминали почти всички.
Състоянието на татко се влошаваше прогресивно, а от поредната болница го изписаха във „видимо подобрено състояние“, цитат от епикризата. Както и насоки да се обърнем към пулмолог и още няколко специалиста. Обективното състояние всъщност беше „видимо влошено до безкрай“. Никой обаче не можеше да сложи конкретна диагноза. Няколко дни го крепяхме като викахме екип да му пуска банки вкъщи. Знаехме, че не лекуваме нищо, но поне го поддържахме жив.
Брат ми успя чрез свой приятел да уреди да го приемат в МВР болница. Благодарим ти от сърце, Любчо, ти помогна толкова много на семейството ни, без дори да ни познаваш лично!
В болницата, след няколко дни го качиха в интензивното. Викнаха ме да му взема нещата и когато ги взех – пликче, в което е личната му карта, телефона и ключовете за колата му, усетих за пръв път полъха на неизбежното. Още не знаех какво му е, а взимането на лични вещи от интензивното е стандартна процедура, но я усетих през костите си като нещо зловещо. Погледнах си часовника – 19:19.
На другия ден в часа за получаване на сведения, лекарят ме викна настрани от другите чакащи. Каза ми, че Богомил има тежка форма на периферно-артериална болест и тежък сепсис на кръвта.
Колкото и страшно да звучеше „сепсис на кръвта“, фактът че имаме диагноза и тази диагноза не е „рак“ ме успокои.
Лекарят ми каза, че сепсисът на кръвта е много тежко състояние, но те ще го излекуват. 28 дни на антибиотици и кръвта ще е излекувана, увери ме той. След това ще търсим причината за сепсиса. Но на първо време е наложително да оправим кръвта, което ние можем и имаме желание да направим.
Действайте тогава, какво чакате?
Всъщност имало една пречка. Самият Богомил. Лекарят ми каза, че Богомил не иска да остане в болницата, камо ли пък в интензивното. Пуска ме в интензивното натоварена със задачата да го убедя да остане.
В интензивното той бе прикачен за няколко машини и банки. Като ме видя рипна пъргаво, доколкото състоянието му позволява да рипа. Един екран до главата му показваше пулс в покой над 90 и сатурация 87. Колкото и да не съм лекар, знам какво означава това.
Краката и корема му бяха страшно издути, стояха като изкуствено закачени за смаленото му телце. Намаленият приток на кислород към мозъка му го беше убедил, че е герой в някой от собствените си криминални разкази. Беше уличил болничните власти, че са агенти на разузнаването, които са направили заговор срещу него. Искаше да си ходи „ в „Дружба“ при Роси“. Там щял се чувства спокоен. При Роси.
След дълги разговори си въобразих, че съм успяла да го убедя да остане в болницата.
На другия ден обаче, забравил, че ще остава в болницата, татко продължи да се бори да си ходи. Лекари, медицински сестри и лежащите с него пациенти му изглеждаха част от заговора „пречим на Богата да си отиде в Дружба“. Лекарите ни казаха, че не могат да лекуват човек, който сам не иска да се лекува.
Дори и не подозирах колко пророчески са думите им.
Обади се майка ми и ми каза, че при последното посещение в болницата, между историите за службите, които заговорничат срещу него, той е вметнал, че преди 3 години са му намерили рак на пикочния мехур. Било му е назначено лечение, но той е отказал. Бил казал на трима негови близки човека, можели да потвърдят.
Почти сигурна, че тази история е истинна колкото заговора между КГБ, ЦРУ и Мосад да не му позволяват да си ходи в „Дружба“, аз се обадих на единия му довереник. Звъннах му проформа, бях сигурна, че нямаше такова нещо.
Думите, които чух, обаче се забиваха една по една в сърцето ми. Всичко било истина. Показа ми кореспонденцията, която е водел с баща ми, документацията му, лечението, което му е било назначено. Второто мнение на специалист от Турция, което е потвърдило диагнозата.
И пак – твърдото убеждение на баща ми, че няма да се лекува и че не иска никой от нас да знае. Раковите клетки при възрастните се делели бавно, камо ли пък при възрастен човек, носещ името Богомил. Докато майка ми ми говори, поглеждам разсеяно часовника си – 15:15
Вече всичко е ясно на всички ни.
Вечерта в болницата той започна да ми върти детски номерца, за да го оставя да пуши на терасата. Оставих го да си дърпа сладко-сладко. Късно беше за нещо различно от това, на него да му е хубаво поне за малко.
Вече нямаше кой знае какъв смисъл и да стои в болницата. Дори и да се излекува сепсиса. проблемът причинил сепсиса вече бе превзел с множеството си пипала крехкото телце на баща ми. На този етап всяко негово вдишване, беше съпроводено от тежки хрипове.
Сетих се как като бях малка, той ми разказваше приказка как едно момиченце като мен не искало да порасне и затова пиело лекарство, наречено „Смалидол“.
Щом вземела дозата си, тя временно спирала да расте и си оставала дете. Моят смален, смален татко изглеждаше като да беше изпил цял блистер Смалидол, заедно с планините лекарства които приемаше наистина. Освен смален физически, моментите, в които поведението му беше като на 5годишно детенце, значително зачестиха.
Миличкият той. Започнах да изпитвам остра нужда да му говоря в умалителни.
Знаех, че няма смисъл да го убеждавам да остава в болницата, но все пак му показах как са му помогнали системите. Посочих му краката и корема му, които вчера отекли, вече благодарение вероятно на венозно приеманите антибиотици, бяха придобили нормалния си размер.
„Виж как са ти се оправили крачетата и коремчето“ – похвалих го
Татко зае седнала позиция и разгледа с интерес стъпалата и глезените си, обути в дебели чорапи.
„Наистина са се оправили“- констатира той. От очилата му струеше гордостта на 5 годишен, чиято майка го е похвалила.
-Еми аз ще взема да си лягам – уведоми ме хитро татко ми. Беше си приготвил якето, очилата, телефона и цигарите съвсем близо до себе си. Ясно ми беше, че планира бягство в посока Болница->Дружба, но неговите съратници по стая ми бяха обещали, че ще го наглеждат и няма да го пуснат.
-Лягай си, аз пък ще те погледам как спиш. ( Няма да ме метнеш така лесно ти мен).
Наведох се да го целуна за лека нощ и тогава той ми каза нещо. Каза ми го с най-сладката дедешка усмивка и със зачервени от щастие дедешки бузки. Думи, които не бях чувала сигурно 30 години:
-Най-леката нощ на света!
Така ми пожелаваше лека нощ, когато ме слагаше да си лягам, когато бях дете. Не знам от какви дълбини изскочиха тези отдавна забравени думи. Но в този момент разбрах. Разбрах, че за един момент обръщаме ролите родител-дете, а съвсем, съвсем скоро връзката ни ще премине в друго измерение. Измерение, което не може да се мери с линейно време и часовници.
-Най-леката нощ на света! – Цунках го по упоритата дедешка главичка. Погледнах си часовника – 20:20. Има си хас да беше нещо друго!
Прибрах се вкъщи и започнах да скролвам безмозъчно във фейса, опитвайки се да асимилирам деня. Сутринта мислех, че баща ми има сепсис на кръвта, а вечерта осмислям факта, че преди 3 години е имал лечима форма на рак, която към днешна дата вече го е изглозгала изотвътре.
Автоматично превключих между собствения си профил и страничката на баща ми във фейсбук. Тя се казва „Разказите на Дядо Буби“ и аз я администрирам. Предишната вечер бях хванала някакъв негов разказ, както той се изразяваше „за ушите“. Тоест, без въобще да го чета, от папката в компютъра ми с редактираните му разкази и направо го бях публикувала.
Предишната вечер, когато още не съм знаела за тригодишната му тайна. Погледнах както винаги правя с нова публикация – колко реакции, споделяния и коментари има. Поканих хората, които се харесали разказа да харесат и страничката му.
Чак тогава се загледах в самия разказ. Казваше се „Благородния лъжец“ и по мое мнение не беше от най-силните му. Описваше серия от случки, в които той е казвал дребни благородни лъжи на майка ми, за да си спести нейното разочарование или някоя семейна дрязга. Разказът завършваше нравоучително – главният му герой бива наказан за всяка една от дребните си лъжи.
„Каква ирония само“ – помислих си. Публикувах разказа му „Благородният лъжец“ и часове след това разбрах за най-голямата благородна лъжа на автора му. Но съвпаденията далеч не свършиха дотук. В анонса бях попитала винаги благоразположената за задушевен разговор аудитория на страничката дали и те са изричали благородни лъжи. Боже, този анонс съм го писала аз, закачайки се с аудиторията! Дори не съм знаела каква огромна истина пиша. Ето отговорът на една от читателките:
На другия ден баща ми е изписан от болницата и брат ми го закара в заветната ‚Дружба“, при майка ни – заветната Роси. Отивам да го видя. Вече не може дори да говори, комуникира чрез писане. Иначе е помолил брат ми да му купи едно капучино, аз също съм си купила едно от магазинчето пред блока им. Прави ми „наздраве“.
Аз не издържам и го питам го защо е крил от нас за рака. Той ми прави жест да му дам лист и химикалка, за да ми обясни. Дълго скрибуца съсредоточено с химикалката, но произвежда текст от няколко реда без нито една правописна грешка. В този текст ми обяснява как -да; преди е имал рак, но някакси магически е изчезнал. Бил шокирал докторите с пълната липса на тумори и разсейки в последните си изследвания. Нали все пак се казва Богомил.
Очите му, обезцветени от болестта и възрастта, ме гледат успокоително през очилата. Аз не му вярвам, но дано пък той сам си вярва. А той не само си вярва, но крои и планове за бъдещето, докато жадно смуче една цигара.
-Нали не си забравила, че ще издаваме разказите ми – напомня ми той
-Че и на плуване ще те водя – закачам го. Преди 3 седмици му казах, че щом се оправи, ще го водя при една приятелка да плува, за да му мине кръста.
-Е, чак за плуване не знам кога ще съм във форма – скромничи той, без да се шегува.
Последното, което ми каза преди да си тръгна, беше по адрес на брат му. Попитах го дали се чуват и той, намирайки отнякъде глас, каза, бавно и внимателно изговаряйки всяка дума.
-Даа. Пепи ми звъни всеки ден по телефона и всеки ден ми казва: Бога, обичам те!
Отивам си вкъщи. На другата сутрин, докато си правя кафе получавам съобщение по Вайбър от майка ми. Знам точно какво ще ми каже. Облива ме вълна от космическо спокойствие. Готова съм.
Бога, всички те обичаме!
***********
Няколко дни след смъртта му, спирам абонамента, който му направих в Storytel. Идеята ми беше да си слуша аудиокниги, но той не успя да стигне дотам. Тъй като не можех да актуализирам моя абонамент с втори профил, създадох нов за него. Съвсем бях забравила какъв имейл и парола съм създала и погледнах в един файл, където пазя такива неща. Създала съм му следният имейл адрес: bogatapower@gmail.com
Богата с ударение на „о“, както го наричаха всичките му приятели. За момент се почудих дали да декативирам имейла му. После реших да го оставя, както оставям и страничката му във фейсбук „Разказите на Дядо Буби“. Докато тя е жива, и той е жив.
А имейлът му ще го ползвам аз – защото аз съм bogata, с ударение на първото „а“. Богата, в смисъл, че имам много. Имам баща, който се казва Богомил.
Часовниците се държат странно, когато душа преминава от едно измерение в друго. Стрелките на ръчните часовници се гушват една върху друга. Голямата пази малката.
Цифрите на електронните часовници пък привличат погледите ни само когато са еднакви. 18:18, 19:19, 20:20, 21:21….Часовникът усеща, че нещо се случва и се опитва да ни покаже, че знае. Знае, че времето не е линейно, а е флуидно. А Богомил просто е прескочил от другата му страна и ни обича оттам.
от Ния | май 24, 2023 | Разказите на Бого
Благородният лъжец
Често ни се налага да излъжем някого, за да не го тревожим, разочароваме или обидим. Наричаме това „Благородна лъжа“.
Аз имах и свой мотив- да не развалям мнението на хората за мен.
Някои може би ме мислеха за по-умен, по-добър, по-готин и по-честен, отколкото съм и щеше да им е неприятно да установят обратното.
По-долу описвам случаи, с които се опитвам да докажа тезата си, че всяка, дори и най-благородната лъжа, може, дори и след доста време да доведе до нежелателни последствия.
Случка1:
В една дъждовна вечер се прибирах с колата. Дъждът бе силен, а чистачките ми- стари. На един завой надолу, след който следваше път с предимство, аз и останалите водачи, „пълзяхме“ и гледахме повече към главния път.
Блъснах леко онзи пред мен, но се чу лош звук. Другият шофьор слезе от колата си, готов да ме набие. Веднага му се извиних и огледахме. Поради наклона, моят фар се бе ударил в един от задните му тампони и се бе счупил, а на неговата кола й нямаше абсолютно нищо.
На сутринта трябваше да закарам жена си до работата й. Още вечерта се чудех как тя да не разбере, че съм виновен за счупения фар. Според нея, карах бързо и невнимателно. Ако й разкажех случая както си бе, нямаше да ми повярва и щеше да изкоментира нещо от сорта:
-При твоя начин на шофиране, чудя се как досега още не си изпотрошил съвсем колата, а и себе си!
Как аз, питам ви, да си признаех съвсем чистосърдечно?
Приближавайки към колата ни, започнах да ритам някакви въображаеми стъ-кла по асфалта и да повтарям: „Идиот! Идиот!“. Жена ми ме загледа учудено, а аз осъзнах, че тя е можело и да не забележи счупения фар. В колата виждаше всичко- прах по таблото, пълен пепелник, мръсни седалки и подови постелки, но отвън- обикновено- не. Но вече се бях хванал на хорото.
-Какво правиш?
-Не виждаш ли счупените стъкла по асфалта? Явно, през нощта някой е паркирал на заден и е счупил десния ме фар. Иди и го търси сега!
Тя се сепна и забеляза, че колата ни прилича на циклоп. Поогледа я и отсече:
-А може и да не е било точно така. Според мен, някой кретен го е направил нарочно- с камък. Ти обикновено не паркираш тук. Много мразя този маниер- да накажеш някого, че е паркирал на „твоето“ място. За никое място тук не се плаща, но онзи го е смятал за свое!
След кратка пауза, тя добави гневно:
-На счупилия фара ти да му изсъхне ръката!
Случка2:
Един ден бях решил да си работя в къщи по служебен проблем, който изискваше максималната ми концентрация. Както винаги, сутринта, тръгвайки за работа, вече на вратата, жена ми се сети за нещо:
– И днес вземи да оправиш най-сетне това проклето тоалетно казанче! Понякога пуска вода, но в повечето случаи- не! Изсипвам в него кофа като в селски клозет! Освен това и напазарувай!
-Борил съм се вече с него, но според мен то е непоправимо. Добре, ще се прибера по-рано от работа, ще напазарувам и ще извикам водопроводчик, дано да го оправи.
Не исках жена ми да изпита неприятнотo чувство, че отива да работи, а аз ще си седя вкъщи. Дълго е за обяснение, но понякога вкъщи, особено ако си програмист, работиш по-пълноценно. С кое да започна?
Геройски реших да спестя малко пари за семейния бюджет и да поправя сам казанчето. Тъй като жена ми няма вяра на уменията ми на водопроводчик, ще й кажа, че съм извикал специалист.
Значи първо отивам и напазарувам.
Връщам се и оправям сам казанчето.
Сядам и си гледам работата.
Когато жена ми се върне, ще й обявя, че оправеното казанче е работа на водопроводчика.
След пазара се заех с казанчето. Поплавъкът, който трябваше свободно да се вдига и спуска по една рейка, бе заял горе. Зарадвах се- ето я причината!
Вдигнах го и го спуснах няколко пъти, както се прави при къпане с пишката на бебе-момче. Затворих капака и се вглъбих в работата си, но на всеки половин час пусках пробно казанчето и то „пееше“- пускаше вода, дори повече от преди.
Стана време жена ми да се върне от работа. Достатъчно гузен, претоплих манджата, проветрих и измих чиниите.
Поразтребих, създадох уют, направих и салатка. Добре че не бях извикал водопроводчик! Аз да не би да съм кьопав?
Жена ми се прибра и ме похвали за уюта, след което попита в свой стил:
– Не си оправил казанчето, нали?
Разказах й за Одисеята на водопроводчика, който след доста мъки все пак се бил справил. Поискал ми 70, но съм му дал само 60 лв. Наум си изръкоплясках. За финал й споделих:
-Днес ми бе натоварен ден- работа, пазар, казанче.
Поразсъждавах гласно как в някои дни на човек просто всичко му върви.
След малко тя каза някакси замечтано:
-Ако всеки ден си такъв!
Съгласете се, че благородната ми лъжа бе дори в интерес и на любовта ни.
Тя отиде в тоалетната. След малко дочух оттам шум от изливане на кофа.
Когато се върна, я попитах насмешливо:
-Ама ти по инерция не пусна казанчето, а сипа в него вода с кофата, а?
Тя ме изгледа начумерено и каза:
-Иди и го пусни ти!
Отидох да проверя- бе права. Пак беше заяло. Ритнах ядосан казанчето и то веднага пусна вода съвсем нормално. Не съм такъв човек- да я извикам да види как да го подритне в долната му част.
Жена ми обаче вече стоеше зад мен и рече ядосана:
-Онзи те е прецакал! Взел ти е 60 лева. Демонстрирал един-два пъти, че то работи и ти си се подвел. Но така бизнес не се прави! И пак отсъди строго:
-Нека на този мърльо да му се скапе бизнеса!
Случка3:
Карах жена ми за работа. По принцип тя много се дразни от излишни клаксони, аз-също.
Неведнъж ми бе казвала, че ако от нея зависело, щяла да ги забрани. Тя има много изострено чувство за справедливост. Ако някога стана премиер, непременно ще й открия едно ново „Министерство на нередностите“.
Една кола пред мен се затутка. Светофарът скоро щеше да стане червен- всеки ден бях по този маршрут. Зад мен един наближи и възползвайки се от това, аз надух клаксона. Жена ми веднага реагира:
-Защо бибипкаш като някой идиот?
-Не бях аз. И аз ненавиждам клаксоните! Онзи отзад явно е много нервен!
Тя се обърна и му показа среден пръст, а шофьорът изскочи от колата си. Успях да хвана светофара, а той остана там, размахвайки ръце, целите в средни пръсти.
Жена ми отсече: – Дано този с клаксона да оглушее!
Случка4:
Една неделна сутрин жена ми реши да си боядиса косата. Досега бе правела това сама, но този път се бе схванала и помоли аз да я намажа. Бе приготвила кашичка, която да нанеса равномерно по косата й.
Изрази съмнение дали ще се справя. Обиден, започнах мазането. Където и да поставех гребена, бе недоволна: „Не тук!“
Както и да нанасях с четката: „Не така, а така!“.
Повтори, че особено важно е боята да не бъде напластена някъде повече, а някъде- хич.
Според мен, по-важно бе да няма места с „хич“- напластявания и мажех повече.
Жена ми държеше първо да прехвърлям кичур коса с гребена, след което да намазвам в корените, но само където е необходимо, при това- много тънко!
Искаше ми се това да свърши по-скоро и мажех дебело, признавам си. Кашичката в купата бе извън полезрението й. Когато й съобщих, че се е свършила, тя възропта.
За къса коса като нейната би трябвало дори да остане. Предложих й да забърка още малко, но тя отказа. Поразсъждава на глас, че това било боя, която досега не е ползвала. Направила била разтвора според инструкциите, в което й вярвах напълно. Ако й кажат 80 мг., тя не можеше да сложи като мен- ей-така- на око.
Задължи ме да огледам косата й отвсякъде и само да я поразресвам, докато цветът й стане съвсем равномерен и да съобщя веднага когато това се получи.
Според инструкцията щяло да е на петата минута. На деветата минута все още не смеех да потвърдя, за да не би боята „още да не е хванала“. Тя хукна към банята, а аз осъзнах, че я бях лъгал както за тънкото мазане, така и за равномерния цвят.
Не се бях придържал стриктно към указанията й. Тя се върна в кухнята, изсуши се, огледа се и попита:
– Виждал ли си врана или гарга? Е, точно такава съм аз. Черна, та черна! А в листовката пишеше, че цветът бил естествено кестеняв! Знаех си аз, че бои, които не съм лично изпробвала, не трябва да купувам! Преди давах 5 лева за боя, а за тази съм дала цели 12 лева! Веднага последва и присъдата й:
-Дано онези гадове от фирмата да оплешивеят!!
Години след произнасянето на тези строги, но справедливи присъди, реших, че трябва да изляза в отпуск. Причината беше, че ми се бяха струпали няколко проблема наведнъж:
Лявата ми ръка се бе извадила и в „Пирогов“ ми я наместиха трудно.
Бизнесът ми пропадаше.
Недочувах.
Бях оплешивял.
Мислейки по проблемите ми, стигнах и до общия им знаменател. Според изказаната присъда от жена ми след всеки от горните случаи, трябваше:
На счупилия фара ми- да му изсъхне ръката.
На водопроводчика- да му се скапе бизнеса.
Бибипкащият- да оглушее.
Онези гадове от фирмата за боя за коса- да оплешивеят.
Присъдите й се бяха стоварили върху мен, реалния виновник.
По принцип жена ми прощаваше грешките на хората, било нормално, но в горните случаи тя бе по-строг съдник.
Нищо чудно да ме бе подозирала и да е искала само да ме сплаши. Преди да заспя, си обещах тържествено, че повече няма и да помисля да излъжа, дори и благородно, поне не и самата нея.
от Ния | май 11, 2023 | Разказите на Бого
Това се случи през 1962 година, в периода на “Студената война“. Батко бе в 6 клас, а аз- в трети.
Преди да заспим, двамата си обсъждахме изминалия ден. Често му се оплаквах от родителите ни, но той обикновно ги защитаваше- може би, защото след моя беля те се караха повече на него, отколкото на мен.
Понякога дори искаше да се засрамя и в това успяваше повече от мама и татко. Една вечер в изблик на разкаяние му предложих да направим нещо толкова до-стойно и значимо, че родителите ни да започнат да се гордеят с нас. Той се съ-гласи, но за мое учудване, веднага след това заспа.
Хвана ме яд- как можеше да заспи при такава велика идея?
На следващата вечер му изказах възмущението си от снощното му дебелоочие- скоро бях научил тази дума и се надявах той да не я знае.
Не само че я знаеше, но каза, че бил обмислил предложението ми и вече имал конкретна идея. Според него, модерната тема във вестниците ни била за западните шпиони у нас. Империалистите ни ги пращали, за да напипат слабото място в отбраната ни и след това да ни нападнат.
-Ама шпионите как „напипват“ слабите ни места?
-Те се оглеждат, разпитват, записват и докладват на шефовете си къде и колко танкове, оръдия и самолети имаме.
– В нашия двор няма нищо такова.
-Дворът ни едва ли ги интересува.
-Тогава какво ни пука на нас?
-Да, но ако превземат държавата ни, ще искат всички да живеем като тях.
-Ние сме си добре. А те защо просто не докладват на началниците си, че тук си живеем много хубаво- мирно, щастливо и кротко?
-Целта на онези на Запад е само те да живеят добре.
Възмутих се:
-И ние стоим със скръстени ръце?
-Не, пращаме им наши разузнавачи, които да разберат навреме за пъклените им намерения и да вземем съответните мерки.
-А как изглежда един шпионин?
-Като всеки друг човек, но обикновно е с шлифер и бомбе.
-А тук у нас кой се грижи да залови тези гадове?
-Милицията.
-А защо не са ги изловили вече?
-Сигурно не е толкова лесно.
-То тази работа край няма. Решението е много просто- изгонваме всички западняци и- готово!
-Между шпионите има и българи, които са им се продали за пари.
-Ама като са българи, не трябваше ли те да са разузнавачи?
-Ох, много си тъп! Всички, които работят за Запада, са шпиони.
-Добре, а ако ние с теб изобличим някой шпионин пред милицията, няма ли да е велико наше дело и мама и татко да се гордеят с нас?
-Най-после ме разбра. Трябва да открием подозрителен човек и да докажем, че е шпионин. Сигурно ще се появи статия във вестник „Работническо де-ло“, посветена на две достойни деца- аз пионер, а ти- чавдарче. Ще започва с: „Хвала на …“, а ще завършва с нашите две снимки. Мама и татко ще са горди.
-Бате, може би знам за един шпионин. Съсед е на съученика ми- Дудето.Той ми е казвал, че комшията им бил облечен винаги с шлифер и бомбе. Живеел сам в къща с две стаи и според бащата му бил голям чешит.
-Хм, малко хора у нас живеят сами в цели две стаи!
-Освен това, според Дудето, на онзи лампата светела до много късно вечерта и явно не пестел от тока, както правим всички ние.
Следващият следобед бяхме пред къщата на съученика ми. За да не предизвикаме съмнения, се поразходихме насам-натам по улицата. Дудето се присъедини към нас и потвърди казаното. Допълни, че съседът им по цял ден се моткал в двора си, но все още не го е прекопал, въпреки че пролетта бе дошла.
На другия ден батко каза, че преди да отидем при Дудето, трябвало фактите от предишния ден да се обобщят. Наскоро бил чел книга за световноизвестния детектив Шерлок Холмс, според когото, всяко престъпление се разкривало чрез анализ и синтез.
След осмислянето на наличните факти /анализ/, те се обобщавали /синтез/ и следвало щракване на капана за престъпника и продължи:
-Шлифер и бомбе имат много хора. Но будят съмнение обстоятелствата, че прозорците на онзи не гледат към улицата, а и че в къщата е сам и необезпокояван. Живее там отдавна- идеални условия за всеки шпионин. Такива ги наричат „дълбоко внедрени“ и те са най-трудни за разкриване!
Вечерта проследихме подозрителния. Той отиде до магазините и си купи бял хляб и салам. Ние вкъщи рядко купувахме салам, понеже бе скъп, а бял хляб-никога. На следващата вечер си купи половинка сирене- овче, което бе по-скъ-по от кравето. В „Плод и зеленчук“ дълго оглеждаше и дори опипваше нахално стоката, но си излезе.
Не се срещаше с никого и никой не го посещаваше. Веднъж вися много дълго в хлабарницата, а излезе оттам с празна торба. В дневника ни за наблюденията страниците заприличаха на близначки. С изключение на новото обстоятелство, че връщайки се от пазар, шпионинът взе да накуцва.
Когато „обектът“ /според батко, така трябвало да наричаме онзи/ се прибереше, оставяхме наблюдението в ръцете на Дудето. На следващия ден той ни докладваше, че онзи бил излизал два-три пъти до клозета и кашлял, а понякога си тананикал. Явно, хитри лисици бяха това шпионите! Хайде не на нас тези номера- „Който пее, зло не мисли“!
Така бе според мен и Дудето, но според батко, все още сме нямали събрани неопровержими доказателства. Ако не бе той, ние със съученика ми откога да бяхме наклепали обекта пред милицията.
Една вечер дадох гениалната идея да попитам обекта на връщане от пазаруването му колко е часа. Батко каза, че е доста тъпо, но бях категоричен:
-Ако е западняк, часовникът му ще показва с един-два часа назад!
-Пак тъпо -отсече батко.- Часовникът му ще показва като нашите!
-Не! – отговорих му- ако онзи предава по радиостанция в един и същи час, часовникът му ще е като на ония! Тук батко се размисли и се съгласи.
Когато обектът излизаше от магазина, го попитах колко е часа.
-Седем без двайсет.
Бе толкова, за мое съжаление. След известно двоумение докладвах на бате, че бил отговорил: „Шест без двайсет“- не ми се падаше по гръб и гузно му пред-ложих вече само аз и Дудето да дежурим, а той само да анализира информа-цията, която му подаваме.
Той се съгласи- и детективът Шерлок се разсейвал на местопрестъплението- следи, косми, кръв и т.н. и пращал там помощника си Уотсън. А самият той се затварял вкъщи, впивал поглед в тавана, запалвал цигара и мислел как да навърже фактите, т.е., да направи Дедукция.
На другия ден казах решението му на Дудето, но той се възмути от батко.
Според неговия баща- работник, работата я вършели все работниците, а началниците само си почивали на гърба им.
Една вечер попитах батко:
-Абе този твоят Шерлок Холмс какъв е по народност?
-Англичанин.
– Значи- западняк, гад, империалист.
-Той е умрял отдавна. Тогава е нямало още шпиони.
-Добре, де, няма ли някоя книга, по-съвременна, в която да се описва от някой наш или съветски разузнавач как се разкриват шпионите?
-Взел съм и такива книжки напоследък. Вечерно време ти заспиваш рано, а аз ги чета до късно през нощта.
На следващия ден батко ни привика вкъщи и взе възбудено да ни обяснява какво още му липсва за цялостен анализ:
-Шпионите обикновено имат „свръзка“. Това е нещо като техен чирак. Нашият обект досега бе говорил само с магазинерите. Явно някой от тях му е свръзката. Може би в сиренето, салама или в марулите му увиват и листче с шифри за кодове.
С Дудето зяпнахме недоумяващо. Предложихме да следим какво му увиват. Батко ни спря- било много рисковано, но имал по-добра идея:
-На обекта ще му трябват кодове само ако има радиостанция, по която да предава чрез морзовата азбука шифровани радиограми. Във всяка къща има таван. Ако онзи държи някъде радиостанция, ще е точно там! Целта е още днес вие двамата да установите дали в тавана му има радиостанция!
Обектът отива до магазините малко преди да се стъмни и акцията ни трябва да стане тогава.
В 19,30 Шпионина тръгна на пазар. Аз и Дудето се покачихме по високата стълба от двора на тавана му и затърсихме радиостанция. Там бе тъмно и се опитахме да я намерим чрез напипване.
Тъкмо бяхме напипали нещо едро и метално, което се оказа, че бе шевна машина и батко изсвири отдолу с уста и двамата заслизахме по стълбата. По средата й дочухме гласа на Обекта:
-Ама какво става сега тук?
Като на скъсана кинолента всички замръзнахме за няколко безкрайни секун-ди. Батко дотича от улицата и веднага му се примоли:
-Другарю, моля Ви, пожалете тези момчета! За всичко съм виновен аз!
Онзи се поокопити и изрече с нетърпящ възражение глас:
-Я елате и седнете на тази масичка тук!
Донесе и столчета. Ние седнахме и забодохме очи в земята. Обекта влезе в къщата и когато се върна, ни донесе по една баклава в чинийка с виличка и рече:
-От известно време често ви виждам често наоколо.
Погледна батко. Той не можеше да лъже и си изпя всичко от игла до конец.
След кратко мълчание онзи сякаш отгатна мислите ни:
-Не съм купувал баклавата от сладкарницата. Правя си я сам. Обичам да ям сладко, но според лекарите трябвало да се въздържам. Имам запушване на артериите и ме пенсионираха по-рано по болест. Вече дори куцам и не ставам за физически труд. Ако изядете всичко, няма да се съблазня да похапна от нея и после да ме гризе съвестта, че с това съм навредил на здравето си.
Ние я излапахме бързо, преди да е започнал някаква нескончаема тирада. А най-ни бе страх да не ни заразпитва за родителите и училището. Човекът /за пръв път го наричам така/ ни донесе салфетки и добави съвсем весело:
-Ще се радвам, ако понякога ми идвате на гости! И от мен да знаете- шпионите не ядат баклава!
от Ния | апр. 26, 2023 | Разказите на Бого
Архаичният вече израз „Къде е ключът от бараката“ в преносен смисъл означава къде е номерът да разкриеш загадката. В този разказ изразът е използван и в съвсем буквален смисъл.
Когато с жена ми станахме на 50 години, си купихме къща с двор в едно село в Казанлъшко. Взех отпуск и отидох там, за да придам на имота ни приветлив вид. С двама колеги натоварихме излишните мебели от апартамента ни в София в камион. Разтоварихме го в „сушината“ на двора и те си заминаха. В къщата имаше само един контакт и бе най-належащо да направя вградена в стените ел-инсталация, след което да боядисам навсякъде. Реших да съставя план-график на предстоящите дейности и изкарах на терасата стол, маса, лист и химикалка. В този момент от съседния двор се появи около 65-годишно семейство, носещо купа със салата, шише ракия, чашки и прибори.
Имах още два стола и ги поканих да седнат при мен. Искали да ме поздравят с добре дошъл и да се запознаем. След наздравицата и размяната на имена, любопитните им въпропроси заваляха: Имам ли семейство и деца, Откъде съм, За колко съм купил имота и планирам ли да строя нещо в двора. Започнах с това, че съм женен и имам две деца. Дотук- добре, но въпреки че един мой познат ме бе посъветвал в провинцията на въпроса откъде съм да не казвам, че съм от София, взех, че си признах чистосърдечно.
По лицата им пробягна сянка. Комшийката реагира: „- А, нищо, нищо!“. Може би искаше да успокои мъжа си, че все пак съм българин. След като наум намалих цената, която бях платил за имота с 40%, им я съобщих и те двамата определено се възмутиха. Явно е трябвало да я сваля още. Започна дълъг техен разказ, изпъстрен с дати и имена на свидетели какъв мошеник бил предишният чорбаджия. Редуваха се и аз ги гледах като на тенис мач и кимах.
След час приключиха темата с извода: „Амчи имал си пари- дал си ги“, което си бе вид упрек и побързах да отговоря и на последния им въпрос:
– Смятам да построя дувар между дворовете ни- какъвто е позволен по закон. Ще го направя с мои средства, от вас няма да искам нищо.
Напълних чашата на комшията и след малко той протегна ръка. Протегнах и моята, за да потвърдим сделката, но той взе чашата си, изпи я и загледа черно в земята. Жена му също ми се видя угрижена, въпреки че, според мен, реакцията им трябваше да е дори радостна- не ги ангажирах с нищо. Прибрах увисналата си ръка и се замислих какво ли пак бях сбъркал. В неловката тишина ги попитах дали имат деца. На комшията не му бе до това и задряма, а жена му се оживи и след още час вече ми бе пределно ясно, че синът им Лалю следва за ветеринар в Стара Загора и след година щял да стане „вишист“.
Поинтересува се от моето образование. Отговорът ми, че съм инженер по електроника не й бе ясен дали значи, че съм вишист. Потвърдих, а тя добави, че сега вишисти- бол, но ако си ветеринар, носиш и отговорност. Особено ако нещо объркаш и поразиш „стоката “/добичето/ на някой човек. Казах й съвсем искрено, че наистина е така. Май остана доволна и заръчка мъжа си да се прибират. Той се поразбуди и изфъфли намръщено:
-Предишният чорбаджия на имота ти ми бе взел садът, а на мен ми трябва. Сигурно е в бараката ти. Ама той и с други неща ме е завлякъл!
Помолих го да повтори какво точно иска да си вземе, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Не се реших да попитам аджеба що е това „садът“- по принцип, не точно неговия. Твърде отрано щях да му се видя смотан софиянец. Той издудня още нещо, а аз му отговорих уклончиво:
– Добре, но сега искам да обядвам. Ела надвечер да си го вземеш!
Жена му го отведе да подремне, а на мен хич не ми бе до ядене, трябваше да помисля. Ако двамата с него влезехме в бараката ми и той започнеше да ровичка, каквото и да обявеше за „садът“ му, дори и няколко неща като комплект, щях само да кимам. По-лошото бе, че не бях получил ключ от бараката. А да не би пък тя да не се заключва? Изтичах до нея. Вратата не помръдваше, а бравата й бе като от „Под игото“.
Ключът би следвало да е голям, като ключ от портите на някой град, но никъде на-близо не съзрях такъв. Потиснах се при мисълта, че съседът със сигурност не би ми повярвал, че нямам ключ. Сетих се, че онзи, дето ми продаде къщата, накрая бе заявил гордо, че всяко нещо в нея било там, къ-дето да му е „най-подръка“. В кухненския шкаф държал и отвертки, понеже пантите му често се нуждаели от регулировка. Под мивката имало гаечни ключове, а в банята- водопроводен. Щял да ми ги остави тук, ако съм увеличел сумата. Проверих- сега ги нямаше, може би, за да са му пак подръка. Бе ме прецакал и за други неща. Дори и да имах телефона му, не бих му звъннал. Трябваше да се справя сам и то съвсем скоро със загадката. В известна степен би ми било от полза и да знам какво значи „садът“.
Т.е., „ключът от бараката“ бе в загадъчната за мен дума „садът“. Мислите ми се завъртяха в омагьосан кръг. Добре го бе казал навремето дядо Вазов: „Отнийде отчаяний взор помощ не види“.
-Боже, колко съм умен! – възкликнах след малко, когато се сетих, че във все още неразопакования ми багаж имаше и „Тълковен речник на българския език“ с автор известният в миналото г-н Данчов.
Как ли ми бе хрумнало изобщо да го взема? За моя изнененада, в него нямаше „садът“. Считаният за корифей наш езиковед леко ми падна в очите.
Отидох да пия кафе в селската кафе-сладкарница, по-скоро кръчма. Кафето бе ужасно. Отпивах от топлата мътилка, когато на масата ми седнаха двама местни и се позаслушах в разговора им:
– Казвах му аз на братът да не сади дилянка, ама той- не, та не!
Не бях прав за кафето. Посъбуденият ми ум реагира веднага. Може би в селото допълнението в изречението, ако е в мъжки род, си е пак с пълен член?
Брат- братът, сад-садът. Т.е., садът би могло да е съществителното сад.
Вкъщи се нахвърлих отново върху тълковния речник. Нямаше и сад, но намерих „садя“- глагол в следните тълкувания, цитирам дословно:
- Заравям в земята корен от растение, за да се развива.
- Слагам яйца под домашна птица, за да се излюпят малки; насаждам.
- Садя кокошка. Напр.: Вече не садят кокошки, всички си купуват пилета.
Тълковният речник отново не бе дал отговор на въпроса ми и ме бе „насадил на пачи яйца“. Не бях заравял в земята корени или садил кокошки. Все пак „садя“ бе някаква насока. Единствената леха в двора ми бе между клозета и бараката. Огледах се по-внимателно и от новата ми гледна точка съзрях нещо като свредел или тирбушон, широк 30 см, висок около метър, с две дръжки, подпрян на стената на клозета, срещу лехата. Това май бе проклетия „садът“.
Вече бях убеден, че трябва да се изговаря винаги с пълен член. На дръжките му висеше връв с дълъг ключ, с който отключих бараката.
Привечер с комшията влязохме там и той се зарадва като го видя. Трябвало да дълбае дълбоки дупки, за да вкорени фиданки. Отнесе го и се върна с жена си, която пък припозна в бараката ми разни свои дупчила, а той- и негови стълба, количка и джага. На мен вече не ми пукаше.
Така и така в очите им бях пришелец, балама, а може би и мошеник, поне да не ме занимават повече. Но след тараша им в бараката те отново дойдоха със салата и ракия.
Подхванаха разни истории- как на някои в селото „доматито“ им залинявало, понеже съседите им били вдигнали високи дувари. А покрай дувар виреели само лози и тикви. Намекът им бе ясен, но този път си попийнах за кураж и потвърдих, че ще построя дувара. Те се прибраха с увиснали рамене. Когато си легнах, се зачетох в книгата „Бит и душевност на нашия народ“ от Иван Хаджийски, която се оказа, че също бях взел. В нея бе описана дълбоката връзка на българина със земята и ми стана ясно защо съседите бяха против дувара- заради сянката. Мина ми наум, че той би им пречил и на визуалния им контакт с нас, което с времето се убедих, че им бе не по-маловажно. След месец ремонтът в къщата и дуварът бяха факт и се прибрах доволен в София.
Отивайки с жена ми там, което правехме рядко, все някое дърво в двора ни, в близост до съседния, бе срязано като с трион от „буря“, „скорците“ били изяли плодовете на черешата и дрянката, лозите ни до дувара бяха изсъхнали.
Дуварът вече хвърляше и сянката на съмнението в душите ни като логична причина за тези природни катаклизми. Ние, с нашите градски бит и душевност, а и като планинари, ползвахме къщата само като базов лагер за преходи по близките планини, които шеговито наричахме “нашите имоти“. Не ни се водеха съседски войни- бяхме там епизодично и дворът ни изобщо не ни бе приоритет. Когато внуците ни поотраснаха, започнахме да ги водим на село. На тях им харесваха планинските разходки, но двора- не и ние се заехме да го пооправим.
Внучката на съседите се сприятели с нашите и те тримата сякаш „събориха“ дувара, който доскоро бе пречка за отношенията ни. В книгата на Иван Хаджийски се говореше и за здравата връзка на българина с рода си. Новото поколение, за което земята бе по-скоро терен, настъпваше и дуварите отново ставаха нещо в реда на нещата, както е било някога в Жеравна, Копривщица и къде ли не. На внуците ни дуварът изобщо не им пречеше да са приятели, а и до него имаше „комшулук“- врата, през която да преминават свободно. Вметвам само, че от тяхната страна имаше резе, а от нашата- не. Т.е., те идваха при нас когато си поискат, а ние при тях- ако не са си спуснали резето.
Все пак покрай внуците отново се посближихме със съседите.
от Ния | апр. 18, 2023 | Разказите на Бого
Още преди да навърша 45 г., „се сдобих“ със зъбни протези и няколко дни бях сърдит на целия свят. Имах нужда от съчувствие и звъннах на мама, за да й съобщя „новината“. Тя се опита да ме окуражи:
– Дядо ми, бог да го прости, беше поп. На 35г. вече бе с ченета, от които все недоволстваше, но на 92г. му изникнаха нови зъби и полека-лека започна да яде с тях. Казаното от нея го чувах за първи път и ми мина през ума, че нищо чудно да бе измислила сега историята, за да ми вдъхне кураж. Тя сякаш усети това и предложи: – Я ела с колата си до нас! Днес е събота и не си на работа. Хем ще те видя, хем и ще се разведриш!
Още на вратата ме накара да се усмихна и каза в типичния си стил, че съм изглеждал като киноартист. Предложи ми обяд, но поисках само кафе. Този път не ми се скара, че ям малко, но към кафето добави тулумбичка и еклерче и ми забърка чаша с разтворими мултивитамини. Даде ми опаковката, да съм пиел по едно всяка сутрин. Донесе отнякъде своя снимка като двайсетгодишна и ме накара да я погледна внимателно, след това и нея. Казах й, че е същата, но с неизбежните за възрастта й бръчки. Тя сложи дланите върху бузите си, така че да са от челото до брадата й. Разтегна настрани кожата на лицето си и попита:
– А какво ще кажеш сега? Не съм ли пак като на снимката?
Потвърдих това и си поприказвахме още малко. По пътя към вкъщи изведнаж ми дожаля за мама. Спомних си, че когато бе млада, всички казваха за нея, че е „окомуш-жена“ и голяма оптимистка. Понякога я „взимах“ от службата й, за да се върнем заедно. Там все бе заобиколена от приятелки, на които често гледаше на кафе и те я боготворяха, както и колегите й, защото бе винаги „изтупана“, весела и с чувство за хумор. Работеше като касиерка в голям завод и явно бе и много експедитивна.
Когато плащаше заплати, някои й припомняха, че преди нея в същата стая касиерките били три, а сега тя и сама се справяла по-бързо и по-точно от тях. Веднаж директорът на завода бе влетял в стаята и й бе направил забележка, че идва на работа в 10 ч., а си тръгва в 16 ч.
Мама му бе отговорила невъзмутимо:
– Добре, тогава още утре си взимам шапката!- а той бе побързал гузно да й се извини и да излезе.
Бе ми казала: – Не са ми нужни повече от 6 ч., за да си свърша работата. Знам си цената и както видя, и директорът я знае. Според мен е по-добре да си на хората в устата, отколкото в краката!
Не си спомням някога тя да бе чакала на опашка. Заставаше отпред сякаш това е в реда на нещата и обикновено никой не протестираше. Веднаж пак бе застанала свойски начело на опашка за вестници:
– Само един в-к „Спорт“, моля!
Гражданинът, който бе наред, се бе възмутил:
– А аз да не би да чакам за кило домати, ма?
Мама бе отвърнала:
– Браво, бе, и това ми било кавалер! Въпреки че на опашката почти всички бяха мъже, те нарекоха него „нахал“ и той си бе тръгнал вбесен и без вестник.
Често се бях чудел как ли тя е успявала да сугестира хората. Това харизма ли бе или мистична дарба? В семейството ни, ако на някого потрябваше документ от институция, тя поемаше с удоволствие неприятната задача и се справяше с лекота.
Девизът й бе: „Който не ме харесва, няма вкус!“ В рода ни казваха, че съм се бил метнал на нея. А защо сега и аз да не се опитах да погледна на живота по-оптимистично, като нея?
Може би, разтягайки лицето си пред огледалото, ми бе намекнала, че всичко е въпрос на гледна точка? В момента бях на възрастта, на която е била тя тогава и бе крайно време да я последвам.
Ще разкажа случки, на които бях успял да погледна от правилната гледна точка и това ми бе помогнало не само бързо да избия новия си комплекс, че съм с ченета, но и да си повиша жизнения тонус.
Първата бе, когато за пореден ден си бях тръгнал от зъболекаря с празни уста /без нито един зъб/. Бе ми се оправдал, че зъботехниците пак не били готови с протезите ми, но му обещали, че ще му ги донесат към 16 ч. Нямаше как да отида в такъв вид на работа и реших да направя малка екскурзия на Витоша. Слязох от трамвая на Княжево и поех към Копитото. Сякаш по законите на Мърфи от едно схлупено ламаринено заведение се понесе мирис на кебапчета, който ме съблазни. Приближих се, чудейки се не само как бих ги сдъвкал, но и как да ги поръчам.
Все пак се престраших и влязох. В него една женица въртеше разни неща на скарата и ме попита какво ще желая. Не исках да вижда, че устата ми е празна и й изфъфлих през шепата си, че искам две кебапчета и една бира. И да ми ги сервира на масата отвън, понеже ще пуша. След три повтаря-ния, май бе разбрала. Когато ми ги донесе, тя застана пред масата ми с чиния в ръка, тропна с крак и заяви твърдо: – Обаче искам първо да ми платите!
Щом платих, тя я остави. Казах си, че видът ми вече е неблагонадежден дори и в подобни заведения, но после прихнах и така и не хапнах нищо. Вечерта се прибрах с ченета и разказах случката на жена ми. Тя се разсмя и каза, че новите ми зъби още не били оцветени от никотин и трябвало да се усмихвам повече, докато не пожълтеели и те. Жалко, че не били по-едри, харесвала такива мъже.
Втората бе, когато с приятелска компания отидохме в хижа „Скакавица“ в Рила. Бе се оказало, че там можем да си вземем душ.
Не бях очаквал това и не си носех гащи за след банята. Жена ми каза, че си била взела два чифта и ми даде единия- бяха черни, силно изрязани и с дантелки.
Късно вечерта всички налягахме. Бе топло и заспах гол, без ченета и само с гащичките.
През нощта ми се допика и тръгнах към края на дългия тесен коридор, където би следвало да е тоалетната. Срещу мен се зададе млада жена, която, като ме видя, се спря нерешително. Усмихнах й се широко и я подканих да премине и дори се пошегу-вах: -Спокойно, не хапя! Тя се бе шмугнала уплашено между мен и стената, с гръб към мен. В тоалетната имаше огледало. От него ме гледаше оплешивяващ мъж, само по дамски гащички с дантелки. Ухилих се при вида му и му направих жест с палец- демек, хубава смешка. Онзи- също и нещата се подредиха в сънената ми глава.
Прибрах се в стаята, без дори да съм пикал и се стисках до сутринта. Отначало се разстроих от вида ми в огледалото, но после ме досмеша, че с беззъбата ми усмивка, а и с дамските гащички е било излишно да казвам на мацката:
-Спокойно, не хапя!
На сутринта поехме към Езерата. По пътя я зърнах в една друга група и й помахах с ръка. Отначало не сещаше кой съм, но скоро отвърна на поздрава ми. След това взе да разказва нещо на компанията си и повечето от тях се заобръщаха към нас, заливайки се от смях. Явно снощи не й се бях видял чак толкова страшен. Съвсем се успокоих, имайки предвид и че според психолозите нощем хората често изпитваме необоснован страх, идващ не от рационалното ни, а от подсъзнанието ни, целящо най-вече да ни понаплаши, за да сме нащрек през целия следващ ден.
Третата случка бе когато наши приятели бяха дошли на гости във вилата ни в едно казанлъшко село. Още рано на следващата сутрин бяха станали, направили кафе и ни чакаха на терасата. Дори бяха купили и закуски от баничарницата до нас. Пушех с тях, когато и жена ми се появи. Сигурно я е било много срам, че като домакиня не бе рипнала първа и взе да им се оправдава:
– -Снощи, преди да си легна, си сипах чаша вода и я сложих върху раклата в стаята ни, която е между ъгловите ни легла. Добре знаете, че „моичкият“ вече спеше. Хъркаше силно, но доста неравномерно и на моменти внезапно спира-ше да диша, сякаш бе предал богу дух. Чак след доста ръчкания от мен си поемаше въздух. Дишането му след алкохол винаги е било подобно, но толкова страх досега не бях брала. В София вече спим в отделни стаи и не го чувам, а тук нощите са толкова тъмни! Откога го моля да купи едно фенерче, с което да му светвам, вместо да го ръгам. Дано си даде сметка, че е жив само благодарение на героичните ми среднощни действия! Гостенката каза, че и нейничкят снощи бил хъркал и добави: – Такъв ни е бил късмета!, а жена ми възрази:
– Все пак чуй какво стана после! Когато той поутихна, усетих, че от страх май се бях обезводнила. Надигнах чашата с вода и отпих голям гълток, но веднага я изпуснах. Докато аз съм го ръчкала, междувременно той някакси е бил сложил в нея зъбните си протези! Доповръща ми се, но докато намеря легена, вече ми бе минало. Заспала съм чак по първи петли, които тук са толкова гласовити, че сигурно са ви събудили още по тъмно. Довечера обаче ще си сипя в малко шишенце вода и ще го скрия в кревата си. Вече- никакви чаши.
Гостите ни бяха много близки, иначе жена ми не би си позволила подобен разказ. Цял час и четиримата не спирахме да се смеем. Май бях заразил вече и жена ми да гледа на нещата откъм правилната гледна точка. Все пак тя малко бе попрекалила с хиперболата. Едва ли докато ме е ръчкала съм бил сложил протезите си в чашата- по-вероятно е да е станало в някоя пауза между тях.
Четвъртата случка: Бяхме на гости на наши доста замогнали се приятели и домакинът обяви, че ще приготви лично „Фон-дю“ пред нас. Запали огън под нещо като луксозна купа. Гледаше часовника си, за да види кога да сложи в нея разни неща, които именоваше на френски и гарнираше с исторически справки за произхода им. След „първото сиренце“ жена ми размаха ръка пред носа си, в смисъл:
– „Нещо ми мирише“.
Настъпих я в смисъл:-
Не ме излагай, ще потърпиш!
Започна процесът на разбъркване, а накрая и на изстиване на Фондюто. След малко домакините обявиха, че ястието е готово. Да сме набучели на вилицата си залче хляб, да сме го топнели и да сме го поднесели бавно към устата си, за да му се насладим. Спазих указанията и побързах да „се възторгна“, но ченетата ми се бяха залепили сякаш с лепилото “Loctite”. Другите вече бяха изразили възхищението си, а аз безпомощно погледнах към жена ми, която би трябвало да ни отсрами. Тя обаче май се мъчеше да не повърне и само вдигна палец.
Бе добра идея и направих същото, след което слязох до банята на дол-ния етаж. С топла вода успях да разлепя протезите си. Някой нетърпеливо взе да чука на вратата- бе жена ми. Когато се върнахме, и ние похвалихме Фондюто. Тя добави лукаво, че било „доста засищащо“, което едва ли би хванало д-киш за дълго, но вече бях предприел далеч по-далновидни действия.
Телефонът ми звънна. Включих на високоговорител и всички чуха, че дъщеря ни моли, ако може, да гледаме дечицата й, щяла да ги доведе след час.
Жена ми я подбра: „ -То така не става, маме, трябва да ни предупреждавате още предишния ден. Ето, в момента сме на гости и ..“
Притесних се, че в залисията ми не я бях посветил в моята конспирация, но я настъпих и тя ме разбра: „- Добре, мами, щом се налага, с баща ти ще вземем веднага едно такси и скоро ще си бъдем вкъщи“. Побързах да прекъсна разговора и взех да се извинявам, че ще тръгваме, няма как, нали ги знаете децата- все в последния момент….След което двамата, като добре смазана семейна машина благодарихме за поканата и специално за прекрасното ястие. Домакините ни сипаха в едно съдче от Фон-дюто за вкъщи, за да сме си доядели, а и внуците ни да го опитали.
Съдчето още си стои на балкона ни, за да ми напомня, че когато и на мен, както на прадядо ми поп, изникнат нови зъби, няма да залепват и след Фондю.
Последни коментари