Годината е 2020г, а аз не знам в какво се забърквам.

Васето ме подвежда да се запиша на неговото любимо състезание-Витоша 100км. И аз със спорадични бягания в парка и без грам акъл го правя. Купувам си щеки, раница,  безшевни чорапи, правя си сандвичи все едно ще зимувам в планината, 2 бутилки вода,  шоколади, ядки и заставам на старта в Бояна.

 

18часа и 15мин по-късно се завръщам в Бояна,  с разбито тяло, болки навсякъде, но с толкова бистър ум- „Боже, та аз минах 100км за по-малко от ден, а го виждах как ми се случва за седмица“.

Това беше началото на една мазохистична любов, която не мога да опиша.  Трябва да се изживее.

Превъртам бързо до 2024г. Петата ми Витоша 100, която къде от лош късмет,  къде от невнимание, къде от глупост и самонадеяност се контузвам много тежко. На около 20км стъпвам накриво с глезен,  който е чупен и с две операции. Заболява ме жестоко, но адреналинът притъпява болката,  а глупостта, самонадеяността и желанието да направя 12ч, ме кара да си сваля ръкава, да направя пристягащ компрес и да дам напред. Резултатът разбира се  не закъснява, докато драпам, къде куцайки, къде подтичвайки разкъсвам глезенните връзки. Озовавам се около 50ия км вече с крак на който всяка стъпка е нож в мозъка ми. Плача от яд, болка и безсилие,  плача, когато разни бегачи ме подминават и ми казват “ тук ако ходиш, няма да го завършиш,  тичай“, плача когато виждам Зори, която е дошла да си ме вземе и с нейна помощ се довлачвам до колата ѝ на 60я км. Останалото го знаете.

Идва новата година, аз решавам, че тази година няма да участвам на обичайните ми състезания,  а ще пробвам с нещо ново. Замених Спринг 360- 6 часа с маратон Шри Чинмой и вече се оглеждах за заместник на Обиколката.  Обаче тя… тя  е по-силна от всичко. На 1 април в полунощ (когато отваря регистрацията) бях една от първите,  които се регистрираха. И разбира се, се започна.

Изкарах грип и 7  дена без да тичам, синът ми претърпя операция и там тичането беше базово. Дойде месец май и аз направих бъбречна криза, заради която около две седмици ближех рани,  после пък имах абитуриент,  абе оправдания колкото си искаш.
Първо сравнително дълго бягане беше на 1 юни 34км, а после  на 8 юни едно от 36км. Баста! Кой се готвил, готвил. Аз ще карам на памет и натрупана подготовка от месеците за маратона, която Милица ми беше направила.

Обаче ме е страх,  много ме е страх. Залъгвам се, че ме страх да не падна, да не се контузия,  но в последствие осъзнавам,  че ме е страх от провал. От това да се предам някъде по пътя, който така силно искам да мина и не само да го мина, ами и да се представя добре. Искам да оставя спомена за миналата година някъде в графата „уроците, които не исках, но ме научиха“
И ето ме 22 юни в полунощ.  На старта съм с още  около 1200 човека. Колко много познати и приятели. Напрежението се реже във въздуха,  всеки е с неговите си мисли и тревоги. Хората си говорят един с друг, но от километри си личи, че мислите им вече са по трасето. Снимаме се с Васето за късмет (честита десета Витоша, мен) и се загубваме в тълпата.

5-4-3-2-1-старт.

Тръгвам леко, колкото може да бъде леко,  когато еуфорията на стотици бегачи те е грабнала.  Опитвам се да не бързам ( новата ми тактика уж за успешен финал),  но същевременно никак не искам да се озова на сингълтрака между Владая и Кладница с още 100човека на опашка.  Все пак се озовах, но с приятна компания. Ники, който всяка година засичам по трасето на различни места и тази не го пропуснах. Някъде около Мърчаево човека водещ групата напред бърка пътя и около 30 човека зад него бъркаме с него. Това ни коства няколко минути за ориентация и връщане обратно в трасето,  където засичаме още една група от 30тина бегача. Сред тях Васко и Вадим.

И така в една тясна пътечка, богата на корени и камъни,  в тъмното, бягаме в индианска нишка около 50 човека без да може да изпреварим. И ето идва участъка между Рударци и Кладница.

Лобното ми място от миналата година.

Сърцето ми бие учестено.  Не виждам нищо, защото човека пред мен е много близко и аз не мога да видя какво предстои.  Дали камък, дали корен. Същевременно е толкова прашно,  че на фона на светлината от челниците, изглежда все едно вали ситен сняг в очите ти и съвсем нищо не се вижда.
Аз падам,  бутилката ми хвръква.  Вадим, който е зад  мен ме вдига и ми я подава. Добре съм, но цялата се разтрепервам. Всичко се случва за секунди,  тъй като отзад напират десетки бегачи и няма време за огледи. Усещам болка в коляното,  но слабо.  Продължаваме.

След километър падам пак. Този път доста по-силно на другото коляно. Иде ми да зарева, но стискам. Ставам бързо, но изпитвам тих ужас.

Васко отзад ми съобщава, че нямам право на повече падания.  Общо взето, както се казва в компютърните игри- на  едно кръв съм.

Вадим предлага да мине пред мен. Сваля челника си и докато тича пред мен ми осветява краката, съобщавайки ми за всяко последващо препятствие.  Тук дърво, там бордюр,  тук корен, тук по-голям корен.

Не падам повече.Стигаме Кладница (23км).  Колената ми изглеждат като след битка. Не искам да ги гледам, защото едва се събирам в кожата си да не заплача и спра. Не оставам на пункта да чакам Васко и Вадим. Бързам, да преборя страха и успявам.  Малко преди Студена челникът ми започва да мига, че няма заряд. Налага се да забавя, защото мамка му, не съм си взела резервен, а светлината е толкова слаба, че едва виждам.  Тъпо Ани, тъпо. Ники и приятелите му пак ме застигат,  тичам след тях, използвайки тяхната светлина.
На пункт Студена се разделям и с тях.  Следва 12км асфалт по нанагорнище към Чуйпетлово. Тук си знам, трябва да се тича. Гадно е, но трябва.  И тичам леко, в свински тръст, само и само да не спирам.

Рязко захладнява,  което обаче на мен ми носи страхотно удоволствие. Откакто  минах 40г усещам, че с топлото никак не се разбирам. Челникът едва свети и не разпознавам хората, но пък те ме разпознават.  Докато съм в асфалтовия транс чувам „давай , Ванчева“. Не успявам да разпозная гласа, но благодаря.  В последствие този глас ме застига. Оказва се Цеци, който освен, че се занимава с бягане, ходи в училищата да мотивира най-малките за спорт и има собствен ютуб канал. С него се засичаме още няколко пъти до Ярлово(62км), къде вече окончателно се разделяме.

Започва най-ужасният ми участък Ярлово-Ярема. Някакви ливади, някакви нанагорнища, всякаква липса на желание да се затичам. Ходя. Тук времето е спряло. Едва се движа. Наум си правя планове, че догодина ще идвам специално да тренирам този участък,  който винаги ми е толкова труден. Подминават ме доста хора, сред тях е Снежи с която няколко часа по-рано сме се засекли и която направи страхотен тренировъчен блок за това състезание, но малшанса я спря да е доста по-напред. Говорим си и някак тези, макар и малко километри минават една идея по-леко. Задминават ме  любимите Деси с Памела, която е дошла да и е опора в последните 35 километри. Деси ми дава знак с ръка да се затичам и аз къде тичайки къде ходейки,  изкачвам последното нанагорнище преди Ярема. От там следва надолу и след това асфалт.  Тук краката се отделиха от тялото. Спомниха си всички тренировки за маратона.  Часовникът ми показва, че следващите почти 4км съм ги взела на среден пейс 5:10, вярно имаше нанадолнище,  но това в моя случай е по-скоро плашещо,  отколкото помагащо.

В тази „бясна“ скорост обърквам леко и на Плана вместо да се окажа от лявата страна на реката, аз съм от дясно. Разбирам го само защото Крисо, който дебне в храсталаците за да снима ми подвиква,  че малко съм се отклонила и ще добавя още 2-3 метра отгоре за да заобиколя.

Но, всяко зло за добро, имам си много хубави снимки от цветните храсти покрай реката.

Следва малък участък асфалт и поляната от която се вижда Царева махала и началото на Философския сегмент ( наречен е така, защото са последните 23-24км. Най-бегаемите,  но там обикновено тялото те предава и ако не е мозъкът,  да натиска, се взема изключително трудно). Тук обикновено чакат и пейсърите на голяма част от бегачите за да им дадат малко скорост и свежест.

Признавам си, обичам това място. Винаги когато видя десетките хора, станали в тъмни доби или изобщо не спали, за да са там и подкрепят своя човек и всички,  които минават и нещо  ме стиска за гърлото, а очите ми се пълнят със сълзи.

 

Виждам много познати физиономи, сред тях любимата ми бегачка на която искрено се възхищавам-Гери Малчева, която ми казва да се забързам, защото моят приятел е на 20мин зад мен.

Тук си имаме една игра с един наш общ приятел бегач, с който преди много време си направихме негласна битка в едно състезание и от тогава остана усещането,  че двамата с него се надпреварваме.

Но сред тези всички приятелски лица,  аз виждам това, което търся и за което копнея последните 20км. Ния! Моята Ния, която ме чака от 7:30 там ( за справка- аз бях там в 9 и 20, но Нийка, догодина ще се постарая да съм в 8 и 30). За хората,  които не я познавате искам да ви кажа, че  това Тя да е на майната си в 7 и 30 е огромно постижение,  защото обикновено по това време сладко спи.

Тя застава пред мен и се уговоряме-  ще тичаме леко, а нанагорнищата ще ходим и когато стигнем.  Аз вече знам, че се справям сравнително добре и само трябва да я завърша. Тя обаче знае, че аз съм 12та, че 12те часа не са химера, само трябва да натиснем.

И започва.  Първоначално започва с тактиката да изпреварваме, хората които са пред нас, но на мен това не ми действа.  Нямам грам състезателна злоба и това не може да ме мотивира,  но въпреки това тичам след нея. Един след друг,  хората все пак падат под краката ѝ и респективно под моите.

Ния обаче си има амбиция- ще ме вкара в топ 10, пък ако ще това да ѝ коства падане и три опита за загубване. Шампионът си е шампион,  дори когато пейсва. Само дето не срещаме и кьорава жена. Ния дава още газ, аз вече грам на издържам.

…И я виждаме, една жена тича някъде напред с неин пейсър.  Аз разбира се давам назад, никак не ми се гони с някакви жени след 90км, но моят пейсър е умен. Има голям опит с козирози и знае, че трябва да удари по най-милото -Егото. И тя го прави с размах, вместо да ми дава зор, почва да повтаря „Много съм горда с теб. Справяш се супер. Ти си баси машината“.

 

 

Нямам идея, колко пъти каза, че се гордее с мен, само знам, че следващите километри на моменти я изпреварвах. Сякаш ми пораснаха криле.  Краен резултат 9та позиция при дамите, най-бързи последни 23км за мен до сега и 12:03:30 за 100км. 12те часа не са Химера.

На фона на 6:56ч на извънземния  Христо Цветков и 9:13 на феноменалната Моника Филипова, моите 12ч изглеждат като разходка из Витоша, но не бяха, о, никак не бяха. Това беше моят реванш и моето лекарство.

 

П.П. има толкова хора, които вярваха в мен и ме подкрепяха и ви благодаря. Пешо, Ники, Боби, Мама, сестра ми (която ме изненада на старта и финала), Милица (която вярваше, не, всъщност знаеше, какво мога) Жоро, Диди, Фронтрънърите и десетките хора, които ми писаха и пожелаха късмет.

Всички вие ми показахте,  че споделеният страх се лекува със споделена вяра. 🩷

Снимков материал: KrisoK Photography, Mitakis Photos