Алармата ми звъни в 4:00, но аз вече съм се събудила няколко минути преди нея. В просъница ме стресна мисълта, че Имодиумът ми, без който към онзи момент си въобразявах, че не мога да пусна дори един XL, май ми остана в спортния сак в България.
Нямам много време за търсене и така и не го намирам. Сашо вече ми тропа на вратата:
-Трябва да тръгваме, ако искаме да ходим с колата ми! Съвсем скоро ще затворят моста заради маратона.
В колата на Сашо са последните ми уютни минути, докато гледам тъмницата навън. Вятърът като че ли бучи по-малко от снощи. С нежелание се изсипвам от топлата кола, чиито собственик е в различна вълна от моята и с когото се разделяме. Аз съм част от Световното за ветерани и за нас е осигурена хубава стартова позиция. Ние тръгваме веднага след елита и сме преди вълна А, които, макар и не-елит, са хора, бягащи маратон дълбоко под 3 часа.
Преди старта обаче, нас ветераните са ни събрали на отделен стадион, където да си загряваме по старчески. Всичко хубаво, освен факта, че на всичкото ветеран дето ни бяха затворили на стадиона да въртим като лабораторни плъхове, имаше общо 10 тоалетни. Обиколих всички медицински екипи да ги питам за Имодиум или нещо подобно и се оказа, че нямат. Уж уредена държава, ама най-важното не уредили. Наредих се, в състояние на имдоиумова абстиненция, на дългата опашка за тоалетна.
Обичайки да си създавам всякакви измислени перипетии, аз бях убедена, че без въпросното лекарство, няма да мога да издържа бягането, или поне не и в приличен вид.
Изобщо не съм била права. Може би от нетърпимите студ и вятър, всичките ми вътрешни системи, включително и отделителната, се бяха замразили и останаха дълбоко замразени и нефункциониращи чааааак до след като финиширах. Същото се отнася и за крампите ми. По време на бягането нямах нито една крампа и нито един позив за тоалетна.Тяло боец.
След финала, се нагърчих на една пейка, нападната едновременно от зверски крампи в левия крак, крампа в корема ( досега не знаех, че е възможно), както и неудържими позиви за всички видове тоалетни.
Но във важната част – по време на маратона, тялото ми се държа прекрасно и не ме е тормозило с никакви разсейващи обстоятелства. Дали това е силата на ума/съзнанието ми над тялото ми? И ако да – дали и как мога да се науча да управлявам въпросната сила съзнателно и в моя полза, както в този случай, а не в мой ущърб както правя обикновено?
Обратно от философските размишления към старта. Ветераните тръгваме веднага след етиопските бегачи от елита, чиито имена не мога да цитирам, но по памет всичките гравитират около производни на „Гебриласи“. Това беше много вълнуващо, от моята стартова позиция ги виждах с просто око.
Тръгвайки, всички около мен си свалят дългите ръкави, якета и ръкавици и ги хвърлят отстрани на трасето, за да бъдат после събрани и дадени за благотворителност. Само аз не се разделям с ветровката си. Първо тая красота ( бяла на сини цветя, толкова прекрасна, че специално си направих и същия маникюр) няма да си я дам на никого. Второ – няма сила на тоя свят, дори и Томас Чекон да ми го сервират на тепсия, която да ме накара да съблека каквото и да е от себе си. Усещам ледения вятър през костите си.
Ето го профилът на трасето. Гадно, та гадно. 343 метра денивелация според часовника ми– повече от първоначално обявените 317, макар че след едно определено ниво кой ли ти ги брои.
По принцип, ако искам да избягам едно трасе умно, трябва да започна с темпо, което е по-бавно от средното целево темпо за цялото трасе и като се вработя хубаво, след 30тия километър, да забързвам.
Но на трасе като това в Сидни, на което първите 4 км са стръмно спускане, е глупаво да ги бягам бавно. Трябва да се възползвам от отрицателния наклон и да компенсирам за последващите многобройни изкачвания, където така или иначе ще забавя. Но не трябва и да е прекалено бързо, за да не си изразходя резервоара прекалено рано.
Абе, балансът, освен че е солта на живота, не само на маратона, е трудна работа.
Тая карта на трасето аз я бях научила предварително наизуст. А тъй като съм изкарала по-голямата част от младостта си в този град, аз знаех къде са изкачванията. Това като че ли ми изигра лоша шега. Според картата, най-голямото изкачване е на Oxford Street ( 15-16ти км). Аз Оксфорд стрийт си я взех на 4:40 и реших, че най-лошото е минало. Някакси се отпуснах психически.
След това идва Анзак парейд – тая улица я знам много добре, тъй като в студентските ми години по нея се прибирах от работа до тогавашното ми вкъщи. Знам, че е горе-долу равна. Е да, но точно там се сблъсках челно с насрещния вятър. Брулеше ме толкова силно, че ме запокитваше в загражденията, а ръкавите и качулката на ветровката ми плющяха като корабни платна.
Това, което ме крепеше психически беше колоната от по-бързи бегачи, които вече се връщаха в другото платно на същата улица. Явно някъде идваше обратен завой…Малей, веднъж да го стигна тоя обратен завой, ще хвана попътния вятър и той направо ще си ме издуха на финала.
Е стигнах, плющейки величествено с ветровката си до обратния завой, където, щом завих, установих, че вятърът, хаха е спрял.
Всъщност не, обективната истина беше, че не беше спрял. Просто като започне да духа в гърба ти, вече го усещаш по-слабо.
Обръщането на посоката и впрягането на силата на вятъра в моя полза не ми помогнаха особено. Като си гледах пейса на часовника виждах как съм ги нанизала толкова много километри на нелицеприятното 4:40, че си знаех, че вече съм, така да се каже извън играта.
„Играта“ в моя случай беше да се пробвам да си бия личното време от Валенсия 3:13, въпреки че там трасето е със 17 ПЪТИ по-малка денивелация ( 20 м за Валенсия, срещу 340 за Сидни) . Да, реално сравнение между двете бягания е сравнение на ябълки с портокали. Но пък сега Милица ме е вдигнала в по-добра форма оттогава.
Човек винаги си слага някакви репери за сравнение в главата си и това беше моят, в случай, че нещата се развият в най-благоприятния за мен сценарий.
Та редях си аз километър след километър, ясно осъзнавайки, че тук лично няма да имаме. Усещах как резервоарът ми бавно, макар и равномерно, се изпразва и ако засиля, няма да имам крака за оставащите баири. А познавайки трасето, както и града, знаех че такива тепърва предстоят.
И абсолютно неочаквано за мен, на едно спускане на около 38мия километър, аз изведнъж – о чудо на чудесата!!!!-се изравних с Age Group пейсърите за 3:10.
Хем си знаех, че това е невъзможно. Достатъчно дълго съм бягала, че да знам, че средният ми пейс, който часовникът ми цъкаше на всеки километър, беше по-бавен.
Но, започнах да се убеждавам сама себе си, часовникът ми може да се е объркал – минахме един тунел, там сигналът се губи. Бягахме бая километри между високите сгради в центъра, там също се губи. Все пак, това са пейсъри, те знаят какво правят.
За да не си мислите, че съм халюцинирала пейсъри ( защото и халюцинации не са изключени на дългите бягания), аз ще направя немислимото за Един-Милф-Който-Държи-На-Имижда си.
А именно, ще ви покажа един компромат на външния ми вид, който никоя жена с всичкия си, не би публикувала. Ето го:
Наясно съм, че на тази си снимка, аз мога да бъда разделена на две половини. В горната половина съм Стиви Уондър, в състояние на временно умопомрачение. В долната съм Баба Цоцолана, в най-целулитния си период.
Но съм готова да платя цената и да ви я покажа. Защото, хора, тя е доказателство как минавам пейсърите за 3:10 на последния километър, докъдето си бягах с тях от 38ми километър натам.
Ей ги беее, ей ги зад мен как ми дишат праха на MetaSpeed Edge-овете ми!!
AG на знамето им означава Age Group – демек – моите пейсъри.
Няма грешка, няма лъжа, няма измама!
Излизам на финална права.
Син килим.
Операта грее на слънцето пред мен.
Часовникът ми цъка – 42ри км за 4:09 – поглеждам го с насмешка. След като минах пейсърите за 3:10 аз вече не му вярвам. Сигурно съм го бегАла на 4:01 какъвто съм звяр, пък той се е объркал. Тоя Гармин е по-заблуден от половината ни бегаческо общество, мисля си, ще трябва да го сменям.
Аз това отвратително трасе съм го избягала за 3:09 и нещо без дори и да разбера……В главата ми гръмва тържествено “We are the Chаmpions“, с акцент върху строфата “no time for losers”. С нея поздравявам мислено ония недоварени макарони, пейсърите за 3:10, останали далеч, далеч зад мен.
Но всяка самозаблуда в един момент свършва, колкото и сладка да е тя!
Моята завърши с два шока един след друг.
Първият беше огромният електронен часовник на финала, който нагло ми се облещи след завоя. С големи, червени цифри показваше баш времето, което според собствените ми представи бягах, преди да срещна пейсърите и те да ми объркат представите за реалността.
Цифрите бяха 3:14, а ми оставаха още някакви финални метри!
Добре че имаше толкова фотографи по трасето, та всяка емоция е уловена. Ето в този момент съм насочила взора си към светлото бъдеще и часовника, очаквайки 3:09 и нещо си, а виждам истината!
3:14, ПИ ли си, радиус ли си, константа ли си, диаметър ли си, какво ли си не знам, че не съм много по математиката, ама не ме кефиш толкова, колкото 3:09.
Докато аз асимилирам истината, все още съм в движение и то не какво да е движение, ами на зор. Докато приемам факта, че 3:09 всъщност е 3:14, трябваше да приема и факта, че на финален спринт се бия с една женичка, в много по-зряла възраст от моята собствена.
Която дори и не знаеше, че се „бие“ с мен. Тя явно беше излязла на разходка, защото извади телефона си и започна да си прави поредица от селфита. Тя подхождаше с взискателност към селфитата си и докато пресичаше финалната линия, всъщност триеше едно от тях, което явно не ѝ се беше понравило. Вече съм ви я показала, но за целите на пълнотата на блога ми – ето я пак.
Вече финал наистина. Крампи, позиви за тоалетна и студ, обхващащ тялото ми, след като е престанало да се движи. Вълна от емоции ме облива и аз записвам видео от финала. Имайки предвид в какви крайности от емоции съм се мятала последните часове, предполагам ще извините крайно непоследователното ми поведение от видеото.
Поне за пореден път се убеждавам, че мога да разчитам на Гармина си и на вътрешното си усещане. Няма да сменям доброто старо часовниче.
Тия пейсъри за 3:10 не ги знам какви бяха, но според мен просто са тръгнали най-отзад на вълната на ветераните. А тя беше много голяма. И предполагам затова се е получило това несъответствие.
Когато се добрах до телефона си, не можах да повярвам колко от вас стояли до 2:15 сутринта българско време, за да ме подкрепят. Всичките ми близки хора, но и много не чак толкова. Благодаря ви от сърце! Наистина вярвам, че позитивните и добронамерени мисли помагат поне толкова, колкото пречи насрещният вятър, ако не и повече.
Дали след този маратон ще спра да сънувам Сидни? Дали съм си довършила недовършената работа там? Само времето ще покаже.
П.С. Ако обичате да четете пътеписи, в книгата ми „Няма страшно“ имам още много, макар и не свързани с бягането. Можете да си я вземете оттук:
https://zabavnotosemeistvo.com/product/nyama-strashno/