Когато през март 2006та година се качих на самолет от Сидни до Манила, Филипините, по пътя ми за София, бях сигурна, че със Сидни сме приключили 6 годишната си връзка.

Не че на Австралия ѝ имаше нещо, напротив. Обичам я от цялото си сърце! Винаги съм казвала и винаги ще го повтарям – това е най-най-най-хубавата държава на света. Имам самочувствието и опита да го твърдя, тъй като съм обиколила голяма част от въпросния свят.

В Австралия всичко е уредено, природата е невероятна, а хората са изключително позитивни и приятелски настроени.

Единственото изключение в поведението на австралийците е било, докато влизам в държавата им. Тъй като властите искат да запазят флората на острова си в оригиналния ѝ вид, едно от най-строгите правила е при влизането в държавата да не носиш никакви плодове, цветя, семена и тн.  Веднъж бях застрашена от канселиране на студентската ми виза, защото при влизане, бях забравила в джоба на якето си  пакетче печени осолени семки. То беше останало след една клюкарска разходка още в София с майка ми.

Та при едно от влизанията ми в държавата през 2000 г., докато си чаках за проверката на паспорта, едно огромно куче се нахвърли върху ми и ме събори. Дойдоха граничари и започнаха да ме тарашат, както съм повалена на пода. Ще кажеш, че нося цяло кило кокаин. Като намерихме семките кучето се успокои, но граничарите – не. Цял отбор полицаи порица 20 годишното ми аз, че искам да компрометирам държавата им като  посея ПЕЧЕНИТЕ си семки в тяхната почва, те вземат че покълнат и разрушат био-равновесието им. Добре, че ме хванаха и осуетиха коварните ми попълзновения!

Като изключим тази малка неприятна особеност, всичко в Австралия е топ и винаги е било така. Но през далечната 2006та г, бях в период в който личният живот ми беше най-важен и се прибрах в България по лична причина. А малко след това срещах най-голямата ми лична причина – Емо и така си и останах тук.

За целия период от 2006та досега, въобще не се бях замисляла за Сидни, поне не и на съзнателно ниво. Но в същото време Сидни не излизаше от сънищата ми. Много често сънувам как отивам до Сидни набързо, за да свърша нещо. Но не знам какво. И докато се усетя, вече пътувам на обратно и се чудя за какво идвах пак и свърших ли това, което трябваше. Абе като цяло, усещане за недовършена работа. И това вече почти 20 години. Едно и също.

В този контекст, когато миналата година разбрах, че Зори се е класирала за световното по маратон за ветерани в Сидни, се развълнувах все едно за себе си. Все едно аз съм се класирала. Както няколко месеца по-късно се оказа, че наистина съм.

Нищо, нищо не можеше да помрачи радостта ми от факта, че ще бягам маратона в Сидни и то като участник в световно първенство. Нито факта, че съм поканена „по милост“, тъй като нормативът за 40-44 годишните е 3:05, а аз съм с 3:13. Нито по-тревожният факт, че трасето е с бруталните 317 м изкачване. Важното е, че се връщам в Сидни. Може пък сега с този маратон да си свърша недовършените неща, които тормозят подсъзнанието ми и сънищата ми със Сидни да престанат.

Превъртам напред до момента на вдървеното ми слизане от самолета на летище Kingsford Smith. Забравила бях колко е неприятно да пътуваш над 24 часа в Economy.

Докато чакам да мина паспортен контрол, спомени за кучета, граничари и лекции по биоразнообразие за чужденци изплуват из дебрите на паметта ми и ме изправят на нокти.

Униформена жена ми казва да си сложа паспорта на машината за автоматизиран контрол. Машината щяла да ми принтира една карта и с тази карта направо да влизам в страната необезпокоена.

Това ми се струва прекалено хубаво, за да е истина.

„Аз не съм австралийка, обаче“. Като ѝ казвам, че съм българка, тя отваря един списък – и ми кимва – и за българи важи. Брей, гледай го ти този Европейски съюз какви врати отваря.

Преди 20 години се редях на гише „other passports”, нагъчкана между тюрбани, чалми и изпарения на къри, а виж ме сега!

Минавам с треперещи крака за проверка на багажа. Един, дето прилича на мистър Октомври от календара на австралийските пожарникари ми се усмихва.

– Добре дошла в красивата Австралия – поглежда ми картата и ме поглежда пак с усмивка, добавяйки –  Ния! – хмм как сладко звънна името ми, произнесено от него.

Е веднъж през живота да ми се прииска австралийски граничар хубавичко да ме обискира, а  виж го тоя мързел. Направо да съм влизала в красивата му държава.

В самолета четох как е забранено да внасяме и почва в страната, затова хубаво да избършем обувките си от чуждестранна КАЛ, преди да стъпим на континента. На ръба съм да помоля Мистър Октомври да проверим заедно дали не съм внесла малко българска забранена кал по MetaSpeed Edge маратонките ми, само и само да си поговорим още малко, но разумът надделява.

Сашо ме чака на летището и ме кара у тях. Домът им е огромен, над 700 кв.м и в момента го продават. Останах супер впечатлена от практиките на местните брокери на недвижими имоти.

За да продадат по-изгодно жилището, те правят тн staging, или иначе казано – разкрасяват го за пред кандидат-купувачите. Нещо като това мацките да си слагат филтри по снимките. Така вече са заинтересували кандидатите, развихрили си въображението им и когато се стигне до действителността, проекто-купувачите вече са инвестирали  в имота емоционално. А човешкото същество инвестира ли емоции, мечти и време в идеализираната идея за нещо или някого –  то вече се е вкопчило в нея и после е склонно да те  приеме ( независимо имот ли си, човек ли си), сляпо за това какъв си наистина.

Та staging процедурата е следната: брокерът изхвърля всички стари/неподдържани мебели и обзавежда цялата къща с мебели и аксесоари, които са оборотни – принадлежат на агенцията за недвижими имоти, която се е заела да предлага къщата на пазара.

Маси, столове, пердета, кресла, дивани, всичко!

Къщата започва да прилична на холивудски дом. Лошото е, че на чуждите неща не може да се сяда, яде и тн. Ето я моята стаичка:

Понеже в сряда и събота се правят огледи с потенциалните купувачи, аз спя в моето легло нелегално и в събота го привеждам във вида, в който е на снимката. Собствениците са се изнесли от къщата, в нея официално не се живее и аз я обитавам инкогнито. За един месец се събират купувачите, които са заявили интерес и се организира официален търг. Като се продаде къщата, брокерът си взима оборотната покъщина и я инсталира в следващия дом за продажба.

А най-голямата разлика е спокойствието на хората. Тук никой не заключва дома си. Като излязох да се разбягам, попитах Сашо какво ще правим с ключа, а той ми каза – „Ами просто не заключвай, тук никой не заключва“.

В петък, 13ти септ, аз се събудих по-късничко, към 09:00, Сашо беше заминал на работа. Първоначалното ми намерение беше да отида на разходка по изключително красивия маршрут Coogee-Bondi. Но времето беше начумерено, ветровито и като цяло не предразполагаше към дейности на открито. Направих си кафе и си останах в топлото легълце да си пиша блогове! Живот!

Живот, живот, обаче  изведнъж Сашо нахлу в стаята ми със супер ядосано изражение. Никога не го бях виждала такъв.

-WTF!!!!!! – изригна той – Ти нищо ли не чу и не видя???

-Какво да чувам и какво да гледам?

Той ми прави жест да погледна през прозореца. Под него са се сблъскали две коли – неговият пикап се е врязал в задната част на чисто новата кола на партньора му. Това всичкото се случва, без в която и да е от колите да е имало хора. Или поне не и хора, които познаваме.

Пикапът на Сашо беше паркиран в гаража му, ролетната врата на гаража беше свалена до долу, а самият Сашо беше казал на партньора си Майкъл да паркира пред гаража му.

След това двамата отишли заедно да вършат някаква работа. Междувременно, в държавата в която никой не си заключва къщите, тъй като престъпността е нулева, някой е проникнал в къщата. Вдигнал е ролетната врата на гаража, влязъл е в пикапа на Сашо, дал е задна по надолнището  и е блъснал колата на Майкъл, чиято цяла задница е на сол.

И всичко това се е случило точно под разсеяния ми нос, докато  миролюбиво  съм била в стаята си, пишейки блог за Христина Тушева. В момент на върховно блогърско съсредоточаване, съм останала глуха за чутовния трясък от сблъсъка. Но така сме ние, артистичните душѝ.

Майкъл, собственикът на обезобразената кола е супер спокоен. Облегнал се е на стената на гаража и ми разказва за взаимоотношенията си с бившата си жена и със синовете си, все едно нищо не се е случило.

Сещам се как Емо вдига температура само от една драскотина по колата си. Представям си какво щеше да ми се случи в България, ако някой под носа ми, вземеше че блъснеше зверски Маздата на Емо, а аз не само не съм предотвратила престъплението, но дори не съм го и забелязала, защото пак съм си „кълвяла по лаптопа“.

Е, предполагам, че голяма част от спокойствието на Майкъл се дължи и на факта, че от застрахователната компания след буквално 5 минути вече му бяха докарали чисто нова кола.

Аз обаче съм в ролята си на единствен човек в къщата по време на инцидента, се превръщам и в основен заподозрян, въпреки че нямам никаква мотивация да организирам катастрофата между две чужди коли.  Викаме полицията да разследват случая и да ми снемат пръстови отпечатъци.

На мен това ми е супер забавно и го разказвам на приятели в България. Моята дружка Киро, макар и на шега,  ми попарва приключенския ентусиазъм: „Те сега докато ти обработват отпечатъците да не вземат да те спрат от участие в маратона?“

Емо е още по-оптимистично настроен и смята, че докато ми обработват отпечатъците ще ме задържат тук и няма да ме пуснат обратно в България!

Надявай се, Емо!

Полицията въобще не дойде. Явно са били заети с по-важни криминални деяния от „моето“. Въпреки че в тази държава, в която е толкова постно откъм престъпления, че никой не заключва къщите си, не знам с какво точно си запълват времето цял ден. Мързи ги дори да обискират ветеранките на летището за евентуално внасяне на незаконни печени семки или кал. Лентяи!

Остава ден до Голямото събитие. Събота, денят преди маратона, със Сашо си правим последното леко бягане на един от множеството австралийски 5кмън-и.

Преди старта на 5кмън в Южен се викат новите, за да им се направи инструктаж. В Сидни пък  преди старта се  извиняваме колективно на аборигените, че им тъпчем земята, която неправомерно сме им отнели. Сашо до мен айролва, той не е много по политкорекността. Аз го сръчквам.

Тръгваме на 5кмръна. Буквално на всеки 200 м има доброволец, който ни напомня, “safety first”, “your safety is our utmost priority”, “mind your step”, “watch your step”, “the municipality is reminding you to mind your step”, “it is the local council advice to run mindfully”….Сашо пак мята белтъци „какво повтарят едно и също, глей ги какви са малоумни, само да си продам къщата и си заминавам завинаги за България“.

Тук вече съм склонна да се съглася с него, едно „внимавай къде стъпваш“ според мен е предостатъчно.

Но така е в уредените държави, припомням си за пореден път, че аз не съм продукт на такава.

Пък оказва се, че и най-уредената държава на света не може да гарантира благоприятни метеорологични условия за маратона си. През 2023та,  34 градусовите жеги са отнели няколко човешки живота, тази година пък австралийската ранна пролет ни беше приготвила нова изненада.

Вечерта преди маратона аз съм в стаята си и се опитвам да игнорирам звука на бурния вятър навън, който бучи на талази. Бидейки наясно на какви драми е способен мозъкът ми, когато се е напрегнал преди състезание, се надявам просто  ситуацията да ми се вижда преувеличена.

Сашо обаче потвърждава страховете ми:

-Ела, ела да чуеш прогнозата по телевизията за утре.

-Не искам да я слушам!

-Абе….. по-добре да си подготвена.

Говорителката ни уведоми, че утре в Сидни е обявен код за много силен вятър, с пориви до 60 км/ч. Гражданите са посъветвани да избягват да излизат, освен ако не е по спешност. Но, сводката за времето завърши на оптимистична нога‘ :

„Just make it through tomorrow, Sydney, from Monday on it will be all clear blue skies for us”.

Демек, само утре за маратона ще е ветровито, от понеделник натам всичко ще е прекрасно.

Тази драматична новина я преглътнах единствено благодарение на  рисърча на Ани Ванчева, на чието виртуално рамо, разбира се, успях да се опра. Не че тя можеше да спре ветровете, но със сигурност можеше да измисли някаква магия, с която да ме успокои. Както, разбира се и стана.

След като ѝ се обадих по месинждър и я стресирах с жалката гледка как едновременно тъпча устата си с паста и плача, отначало тя се опита да ме успокои с баналното:

–  Не се притеснявай, на този свят има къде-къде по-лоши неща от някакъв си вятър…..

Въпреки, че съм съгласна, че това е така, продължих да се притеснявам. Затворих чата още по-разстроена. Щом и Ванчева не може да измисли нещо различно от „важното е да сме живи и здрави“, нещата са неспасяеми. Само след 5 минути, обаче Ани звънна с прекрасни новини. Беше мислила, мислила и измислила следното успокоение:

– Ама чакай, ти проблеми утре няма да имаш никакви. Ветровете ще са най-силни следобеда, тогава ще са 58км/ч. А сутринта, докато бягаш ще са между 20-35км/ч. Мижава работа!

-Кажи ми, че не ме лъжеш.

– Не те лъжа бе – ей ти скрийншотите. Ани ми ги изпраща.

Как щях да го живея тоя живот, ако не я бях срещала? Винаги измисля как да ме успокои…

Много други хора също положиха зверски усилия да ме разведрят от личната ми драмата с вятъра – Емо, Зори, Милица, Ачо, Оги…всички се опитваха да ме успокоят, благодаря от сърце.

Легнах си, трепереща от студ и топлена единствено от ванчевите скрийншоти. Потрепервах по равно както от всеки зловещ порив на вятъра отвън, така и от мисълта, че само след 5 часа ще трябва да стана и в тая тъмница и студ и ПО КЪСИ ГАЩИ да се добера до старта. Вече бях решила, че ще бягам с ветровка, но дългият ми клин нямаше джобове за 8те гела, които трябваше да изконсумирам, докато бягам.

Нямаше по-отчаяно същество от мен, мижейки в леглото, опитваща се да заспи. Трябваше да стана в 4.00 ч.

(Очаквайте продължението съвсем скоро……)