Не всяка история за състезание има своя щастлив край. А някои такива са толкова невероятни, че биха паснали повече на сюжет на филм, отколкото на реална ситуация. И моята, оказва се, е такава. А говорим за просто един маратон. В Кипър.
Кратка предистория
След добър сезон в планини, триатлони и хиляди други лудости, отдадох над три месеца от живота си за подготовка за маратон. Блокът беше изпълнен успешно, надеждите бяха големи и краката ми направо искаха да пробият асфалта. До тук — чудесно.
На 15.12.2025 в Малага трябваше да бъде моят звезден миг. Да, ама не. На 22-рия километър всичко приключи. Не защото не бях подготвена, а защото не можех да се събудя цяло състезание. В един момент пулсът и ватовете паднаха и аз просто избутах до финала.
Може би два часа по-късно вече бях платила такса и самолетни билети за своя поправителен изпит в Кипър — с ясната идея, че един месец трябва да поддържам нивото.
Пристигане в Кипър
Мина месец. Пристигнах в Кипър — усмихната, спокойна, след няколко процедури сауна (за адаптация — даваха го топло), спрян кофеин за 7 дни, отлично хранене, както са ме учили, и пълна с енергия.
Приключенията започнаха още с кацането. Нямаше ранен автобус за Никозия. Трябваше да седим до полунощ на летището и да чакаме. После — приключение с таксито-лимузина. Целият трафик на обратно, аз в ужас, защото не знаех откъде идват колите. Спането беше нищожно, но все пак събрахме около шест часа.
На сутринта отидохме да „огледаме“. Нямаше арка. Нямаше и дори ленти по трасето — само летящи коли от всички страни. И жега. До тук добре. Стартът беше в 6:45 сутринта на следващия ден — по тъмно. Броят състезатели на маратонската дистанция беше не повече от 300 души. Казах си: „Леле, колко ли е гадно това трасе, та няма желаещи.“ Дори не подозирах колко.
Денят на старта
Ставане в 4 сутринта. Закуска. Чай. Обличане. Обуване. Газ. Загрявка. Всичко по план. Проверка на краката — до тук добре. Даже бях и спала добре. Усмихвах се широко на първа линия, въпреки закъсняващия старт.
Бяха „забравили“ найлоните на арката и една странна мушама, мокра и точно на самия старт, пред краката ни. Представях си изпочупени крайници и пълни ортопедии. Слава Богу, махнаха я.
Стартирахме.
Разбира се, бях проверила профила на трасето, но не и самото трасе. Оказаха се три улици, които повтаряхме… много пъти. Мисля, че след петия път просто спрях да броя. Имаше вятър. Имаше и дъжд. Не беше топло. А трафикът не беше спрян. Дишахме нафта на всеки метър.
Интересното беше, че и пунктовете не бяха точно там, където бяха записани. Но аз все пак се усмихвах, бягах си и приемах по близо 90 грама въглехидрат на час. И малко вода — за разкош.
Бях първа до 10-ия километър. После ме изпревари с мръсна газ изключително впечатляваща дама, на видимо над 45 години. През цялото време се движехме заедно — на не повече от 300 м една от друга. На всеки обратен завой (а те бяха много) даже се поздравявахме.
Вятърът се усили, дъждът намаля. На 29-ия километър моята британска другарка започна да изостава и аз я изпреварих.
Май най-накрая усещах необходимия порив да натисна малко и да се върна към плана за маратон под 2:58:00. Усмихвах се, слушах любимата си музика и дори промяната на трасето след 30-ия километър ми се отрази добре — вече бяхме в центъра.
Леките крампи започнаха около 32-рия километър, но нищо притеснително. Идваше поредният баир — ще се оправят. Ватовете стояха около 230, по план. Не гледах пейс. Забелязах само, че пулсът беше по-нисък от очакваното — около 165–168, а бях вдигнала скоростта. Пиех вода и се хранех добре.
Инцидентът
Трафикът, както споменах, освен че беше на обратно, не беше и спрян. Колите ми идваха от странна за мен страна, а колоездачът, който ме съпровождаше, защото бях първа, се движеше плътно до мен вляво. Пътят обаче се стесни.
На 38-ия километър рязко отдясно на мен изскочи кола — от паркинг. Опитаха се да я спрат, но шофьорът просто си продължи. И ние, състезателите, просто спряхме, за да го изчакаме.
Погледнах часовника — 2:46:40. Оставаха ми под 1800 м, и то спускане.
Отново чух кола и извъртях рязко глава наляво, за да проверя какво се случва с колоездача. Просто инстинкт. Твърде рязко движение. Изправих погледа напред, но тогава всичко пред мен се изкриви на 90 градуса. Пътят се беше наклонил надясно. Залитнах и паднах. Погледът ми се замъгли за секунди.
Имаше хора около мен — доброволци. Никой не дойде. Помогна ми състезател. Изправих се, видях, че коляното ми кърви (запазена ASICS FrontRunner марка), казах си, че всичко е наред, и продължих. Вече с около 4:00 пейс — идваше леко спускане.
Знаех, че треньорът ми Слави ще ме посрещне някъде. Появи се и се опита да тича с мен. После ми каза, че съм му била бърза.
Оставаха 200 м до финала. Ликувах — щастлива, усмихната. Въпреки падането щях да постигна резултат около 2:56:00, което беше напълно задоволително.
Финалът, който не беше финал
И тогава отново всичко се завъртя. Наклони. Започна неистово гадене и повръщане. Цялата дясна половина на тялото ми блокира. Погледът ми се замъгли. В един момент виждах само едно голямо червено петно пред мен.
Слави ме хвана, за да не падна отново. Опитах се да ходя — по-точно те се опитваха да ме накарат да спра да бягам на един крак и сляпа, но аз се дърпах. Накрая се примирих и тръгнах.
Изпревари ме втората жена точно на 20 м от финала.
Чакаше ме инвалидна количка, в която просто седнах. Всичко беше в мъгла и петна около мен. Предметите сякаш обикаляха около мен — нагоре, надолу. Взеха ми кръв и ми измериха кръвното — всичко в норма.
Обясних на английски, че ми се вие свят, че не виждам и че изпитвам остра болка във врата. Никой не ми обърна внимание. Не разбирах и какво си говорят. А и не виждах ясно какво се случва. Сложиха ме да легна, при което нещата станаха толкова зле, че се наложи да помоля Слави да ме изправи. Седнах отново. Пих вода. Изправих се. Отидох при организатора на събитието.
Казаха, че няма да ме наградят, защото са ме водили за ръка до финала. Даже казаха, че са ме бутали. Бях изумена. Попитах защо не е имало никъде медицински екип, освен на 8-ия километър от трасето. Попитах и защо „медицинските лица“ на място не провериха зрението ми. Много въпроси — и нула отговори.
След това
Прибрах се пеша до апартамента. Последва нов лек епизод — за секунди. Нямах търпение да се прибера в България и да разбера какво се е случило.
Отложиха полета. Спах на пейка на летището. После в самолета. После и в колата. Не можех да шофирам — забраниха ми. Дойдоха хора и прибраха колата ми. Шегувах се и се смеех на ситуацията, пусках плоски майтапи как ако беше аневризма, поне бързо щяха да се отърват от мен. Всичко това добре маскираше целия ми ужас. И откровения страх. Страх — че може да ми забранят да правя нещата, които обичам. Не страх за живота ми. Това не.
Диагнозата
Още в понеделник — на невролог. Първа диагноза: стеснена вертебрална артерия — 1.6 мм срещу 4 мм от другата страна. Пратиха ме на кръвни изследвания, правиха ми доплер и ми назначиха ЯМР. Така, леко през зъби — че не било много нужно, ама заради болките във врата.
Отидох отново спокойна, че поне ще видят дали имам някаква херния, заради която две седмици ме боли вратът. Връчиха ми резултата и ме дръпнаха настрани. Докторът ме погледна сериозно и каза:
„Момиче, работата хич не е добре. Направила си мозъчен инсулт.“
Шок.
Как така на 33 години — мозъчен инсулт? От какво? Стрес? Проблеми? Нещо друго? Мълчах в ступор и не знаех какво да кажа. Като дете на лекари знаех много добре какво означава всичко това. Знаех и каква висока цена съм платила, за пореден път, заради всичко онова, което ми се налагаше да преживявам последните две години.
Това велико изследване, наречено ядрено-магнитен резонанс, мина през ръцете на поне седем специалисти. Получих седем различни мнения. Накрая стигнах и до невролог във Франкфурт, който се осмели да постави диагноза. Най-накрая. Или поне три такива.
Сега предстои ново ЯМР заради съмнение за дисекация на вертебрална артерия, кардиологични изследвания и съдова диагностика — за да открият кое и какво.
Новият план
Не, спортът не е забранен. Но оставам дълбоко в зона 2 до уточняване на причината. Промених плановете си. Приех знака от съдбата, че може би вече е време да се откажа от скоростните издевателства на асфалт. И да се откажа от психическия стрес.
Продължавам да тренирам — 10 дни след събитието, все така с усмивка и удоволствие. С леки наклонности към екстремизъм — остри спускания, скални ръбове, желание за адреналин. Преродена и готова с нови сили да живея този втори живот както трябва.
И да — казаха ми, че е чудо, че съм оцеляла. И че нямам последици. Усмихвам се и на това.
Финал
Аз съм боец. Не съм човек, който ще се предаде току-така. Аз съм истински войн — със завидна воля, дори по време на инсулт. И съм готова повече от всякога да преследвам целите си, като този път просто ще се науча да слагам тази тънка червена линия навреме. За всичко. Най-вече за хората.
Катарзис.
И емоционален, и физически.
Ще се видим в планината. Скоро. 🏔️