Италианците казват, че югът започва там, където свършват разписанията. След посещението си в Катания, един от по-големите градове на Сицилия, потвърждавам истинността на тази народна мъдрост, като съм „разписанията“, уверено добавям и “правилата“, „уговорките“ и “логиката“.

В Катания сме, разбира се, за да бягаме. Имало идеално равен халф там – само тази информация, снесена ни от нашия приятел Васко Николов, а.к.а Кварталния атлет, беше достатъчна, за да се организираме. Васко Николов ми е много на сърце, защото освен, че бяга хубаво ( това го знаят всички), също така и пише хубаво  – това го знаят по-малко хора.

Катанската група се допълва от братята Светиеви със семействата си и Мими и Митко. И разбира се, каква група ще бъдем, ако тя не бъде благословена от присъствието на Наков и семейство.

На слизане от самолета пък засичаме Криси Бергова и Явор. За Бергова в главата ми отдавна ми се върти един цял отделен блог. В Катания й нахвърлях идеята и мисля, че тя ми даде благословията си. Нали, Криси? Ако я имам – започвам да действам. Мога да ви дам малък спойлер към въпросния блог – включва сложна плетеница от взаимоотношения между мен, нея и Емо и завършва с едни еленски рогца, които тя ми сложи за церемонията по награждаването ми на един Крисмас рън преди няколко години.

Групичката ни е силна и непоклатима, за разлика от здравето ми. Влача силен грип с течащ нос и кашлица вече 10 дена преди състезанието, като се надявах, че има време той да утихне. Но той достигна зенита си точно в петъка, след като слязох от самолета в Сицилия. Като последица от промененото налягане при излитане и кацане, ушите ми ме заболяха зверски, което повлече крак да ме заболи и главата. Последваха ги втрисане и температура.

Голям, голям проблем. Не толкова за резултата ми, аз 2025та съм я писала бегАла по отношение на бягането ми. Но е голям проблем за имиджа на публичната ми персона, която винаги се е присмивала на   бегачи, които  се чувстват длъжни да ни уведомят за телесните си ( и ако питате мен – душевни) проблеми, чрез заглавията на Страва дейностите си.

Със снизхождение, да не кажа по-силна дума, съм разглеждала бягания ( някои от които, сами по себе си –  много, много впечатляващи), чиито собственици просто се чувстват длъжни да ни уведомят, че това е резултат на  човек който далеч не е в разцвета на силите си.

Ако бъдете честни, на статуси в какъв тип социална мрежа ви приличат долните:

„Като за с 40 градусова температура – толкова“

„Имайки предвид, че съм със силна кашлица, съм доволен“

„ На 3 часа сън и с болки в кръста“

„Ахилесът ме стегна след 1000м, но поне си направих лично на 800м“ ( това за 10к бягане)

„Ако кардиологът ми види това бягане, много ще ми се скара“

„Бягане със силни стомашни конвулсии“

„Парацетамолът и аулинът дори вече не действат“

Лично на мен ми изглеждат като статуси от социална мрежа за тежко болни. Ако не знаех, че това е фийдът ми в Страва, бих спекулирала с идеята, че  в Пирогов са решили да усвоят едни бързи Евро средства и са скалъпили надве-натри проект – социална мрежа за взаимопомощ между пациенти от спешното. Подходящо заглавие за нея би било „Ти не си сам“.  Имайки предвид заглавието, той би бил  много подходящ и за тези от нас,  които в коментар на тренировката си качват как алгоритъмът на ChatGPT е просто зашеметен от високата им класа ( „страхотна тренировка, имайки предвид, че си с изкълчен глезен и бронхо-пневмония, изключителен атлет си“), защото те вече определено не са сами.  Дори и циганката им да е умряла, пак не са сами.

Така. Споделям тези неща, които са до болка познати на всички ни, защото, като гледах как се развива състоянието ми, в неделя и аз ще трябваше да се присъединя към редиците на „Ти не си сам“ и да отбележа първо, но ярко участие в бюлетина на Пирогов в Страва.

Пък някакси нали, не ми отива след всичките язвителни коментари, които съм отправяла по техен адрес, да кача халф със заглавие „Бягане с температура, запушен нос и храчки. Ако не ми вярвате, питайте тия, дето бяха с мен – имам свидетели“.

И понеже чета много книги за психология, реших, че все пак имам на разположение един ден – събота, в който мога да започна да влияя с психиката си толкова положително на физиката си, че да си внуша да оздравея навреме.

И без това в събота нямахме да правим почти нищо – след като си вземем стартовите пакети, бяхме планирали само една лека разходка до вулкана Етна. Виждала съм снимки от Етна от една международна среща на Фронтрънърите, която се беше състояла там и чаках с нетърпение да я посетя.

Към Етна се отправихме две семейства – ние с Емо и Мими с Митко. Първоначалната ни идея беше да си вземем кола под наем, но Емо си отвори Uber-а и видя, че с Uber ще ни излезе много по-евтино ( 53 евро на отиване за 4 човека), вероятно нещо около тази сума и на връщане. А Uber елиминира всякакви отговорности, породени от колата под наем- шофиране, депозити и тн.

Ползвала съм Uber по целия свят и процедурата винаги е една и съща. Отваряш приложението, задаваш начална и крайна точка на пътуването, избираш някоя от наличните коли, след което, ти се предлага цена на пътуването ( в нашия случай – 53 евро на отиване). Ако приемеш тази цена, приложението автоматично ти дърпа сумата от кредитната карта и чак след това, на изчистени сметки, шофьорът пристига и те откарва където трябва. Пито-платено. Цената, веднъж приета и платена, не подлежи на коментар. Така е не само в цивилизованите държави, но и в развиващи се държави като Малайзия например. Тоест навсякъде, но не и в Италия. И по-точно, не и в дълбокия италиански юг. Тук, както народът е казал, разписанията са свършили.

Но това ни предстои да го разберем. Влизаме в Uber-a ( BMW, поредното доказателство, че тази марка кола е червен флаг относно собственика си). Всеки от нас е улисан в собствените си грижи, неподозиращ, че те скоро ще бъдат засенчени от или по-скоро – обединени в една обща.

Аз се намествам и затварям очи, отдавайки се на авто-сугестионни практики за оздравяване.

Емо и Митко държат още отначало да установят превъзходство на видовете над шофьора ни, като му обяснят произхода ни:

-Ду ю ноу Бългерия, май френд? А? А? – Емо му удря една яка покровителствена тупалка през гърбината за поздрав. След като човекът не трепна, Емо заключи:

-Тоя май не говори английски. Нийка, кажи му на тоя бастун, че сме от България.

Като гледах изражението на шофьора ни, май беше разбрал, че сме от България, но за всеки случай затвърдих опасенията му с едно „ной сиамо ди Булгария“. Радвам се, че този път Емо не задълба по темата за величествения си произход и не  ме накара да питам Даниеле, шофьорът ни, как така не знае къде е село Брест, обл. Плевен – а.к.а. – Центърът на света.

Продължихме да се возим няколко часа. 40ината километра от Катания до този склон на Етна, който ни интересуваше, не би трябвало да отнемат няколко часа. Часът ни на пристигане на таблото на автомобила от 12:30 се измести на 13:00, после на 13:30, след това на 14:00. Даниеле вече трети път ни превърташе през едно и също място, обяснявайки ни, че навигацията казва грешно „надясно“, а той е сигурен, че правилният път е „напред“. За три превъртания тази навигация не се научи, значи. Най-накрая  я послушахме, излязохме от бермудския триъгълник и продължихме напред, към още по-голямо отклонение.

За да си илюстрирате нагледно последвалото отклонение, си представете, че Етна е Витоша. Ако от София, трябваше да мине през Бояна, да заобиколи Витоша от запад, откъм Владая и да ни остави на Кладница, Даниеле накрая пак ни остави на Кладница, но ни докара оттам по обратния път. Тоест все едно мина през еквивалентите на Симеоново, Брезите, Ярлово, Чуйпетлово и тн. Всичко това нас ни понапрегна, защото ни загуби адски много от времето. Но не сме си и представяли, че ще се отрази и на портфейлите ни. Все пак, отговорност на шофьора е да знае пътя и не би трябвало да стоварва върху пътниците финансовия товар, породен от непрофесионализма му.

Мими наивно е възхитена от спокойствието на Даниеле.

„Колко мил, колко уравновесен човек, повтаряше тя – че ние вече пътуваме няколко часа ( вярно, благодарение на неговата неориентираност), но виж как той не се притеснява, че при такова дълго пътуване на него няма да му излезе сметката.“

След 2 часа и 30 минути, някои хора тия 40ина км ги взимат с бягане за същото време, ние пристигнахме.

„Сиамо арривати!(пристигнахме)“ – обяви тържествено Даниеле, оставяйки ни по средата на едно голямо, студено НИЩО.

Поляна, трева, малко вулканична пепел, вятър.

За това ли пътувахме дотук????

Е то оттук трябвало да се катериш нагоре, ама отнемало още много време.

Не разполагайки с такова, решихме  да хапнем в  близката хижа, която по случайност беше  отворена и направо да наемем Даниеле за курса обратно до града. Предложихме на Даниеле да ни изчака, докато се нахраним и след това направо да го резервираме обратно до Катания.

-Няма проблем – сърдечно разтвори ръце Даниеле, а-ха да ни прегърне. -50 евро ще ви струва чакането и след това, 250 евро е курсът обратно до Катания. ( Поглеждаме в Uber цена за обратно връщане – 120 евро).

-Сега, ако ме извините – продължи нашият– ще потърся някъде място със сигнал, за да мога да си затворя сметката. 173 евро ми висят тука, трябва да ги затворя.

Ние бяхме толкова потресени от опциите ни, предоставени за връщане, че някакси игнорирахме висящите 173 евро на Даниеле – да се оправя, ние нашите 53 евро за курса дотук сме си ги платили.

Беше крайно време Емо да се включи в играта. Единственият достоен за Даниеле противник от цялата ни групичка по отношение на преговори за пари.

Емо влезе в преговорите както само той си може и както в конкретния случай беше наложително.

-Абе ти луд ли си бе???? – на чист български, като за да не убегне смисълът на българската реч, си завъртя дланта все едно завива крушка.

-Ние ще си поръчаме Uber обратно – ей го, 120 евро.

Емо заяви кола в приложението. Uber работи на базата на местоположението и предлага на клиента най-близката кола. Разбира се, единствената Uber кола, която апликацията успя да идентифицира по средата на нищото, беше колата на Даниеле.

Даниеле гледаше  Емо право в очите с най-дръзкия поглед в света, докато с лежерно плъзгане на пръста по  екрана на телефона си, отказа Uber поръчката. Този блясък – присъщ само на тези, които знаят, че са в позицията на силния, съм го виждала и друг пък. Многократно. Основно, в очите на кучето ми Дракон, когато ака по средата на хола.  Докато се е изгърбил и облещил в поза за напъване, а аз му крещя да се засрами от себе („ Стягам ти куфара и те качвам те на първия рейс за Горна Оряховица – връщам на истинската ти майка, тя да се оправя с теб“), чрез същият нагъл поглед, Дракона ми вменява: „ И акито  ми ще изчистиш, и на рейса за Горна Оряховица няма да ме качиш, щото си слаба ракия“.

Даниеле също се опива от властта, която изпитва в позицията на силния. Знае, че няма кой да ни върне в Катания. Единственият Uber по средата на планината е той, а той категорично отказваше да ни върне в качеството си на Uber шофьор – предлагаше само в качеството си на частен шофьор, където вече той лично определяше тарифите.

На фона на италианската оперна музика, която се лееше от ресторанта, започнаха сложни, многопластови преговори, с много жестикулиране и  с неочаквани обрати. Все едно гледах Джаро да преговаря с Дон Корлеоне. Накрая Емо и Даниеле се разбраха за 150 евро кеш на ръка, за да ни върне обратно, а преди това, вместо такса „чакане“,  да му платим обяда в ресторанта в хижата.

Всичко това, напомням, за да пътуваме цял ден по завоите и да видим една обрулена от вятър поляна. Да видиш една скучна поляна – безценно!!! За всичко останало – има си Мастъркард, или ако си в Сицилия – кеш.

Веднъж установил кой ще плаща обяда, Даниеле реши да ни покаже колко широко е скроена  сицилианската душа. Той самият бил от Сиракуза и му беше важно  да запознае гостите си с  изобилието от вкусове на сицилианската кухня.

Шавайки таблиетлийски с пръсти, той поръча две плата антипасти, брускети и избрани салати  за разядка за всички ни – да опитаме и ние нещо хубаво. Прояви се като изключителен домакин и поръча за себе си и за Емо ( беше идентифицирал Емо като алфа мъжкаря на групата ни) от специалитета на ресторанта за основно.

Направи поръчката на италиански, вероятно, за да не може Емо да я проконтролира.

Всичко в този живот се случва с някаква причина и в този момент не мен ми просветна защо съм учила толкова години италиански в лицея в Горна Баня. За да дойде този момент, в който  аз да спася две семейства от финансова разруха:

Преведох на Емо:

-Абе тоя поръча две плата маслини и каперси, за по 20 евро едното, няколко вида брускети и салати да сме си мезели – всичко това за предястие. А за теб и за себе си – поръча специалитета на заведението!

-Я ми дай да видя!!! – разтворих менюто пред очите на Емо и му боцнах с пръст цените на поръчките.

Сервитьорът се появи тъкмо навреме, крепящ двете огромни плата антипасти, за да бъде смъмрен строго от Емо, с указания да изчезва обратно в кухнята, барабар с боклуците си.

Емо огледа менюто и след дълго ровене намери едно основно за 12 евро ( спагети с олио и черен пипер). Избра това блюдо за Даниеле. След като Даниеле примирено ги изяде и помоли поне за кафе с десерт, Емо му разреши само кафе, защото десертите тук и без това за нищо не ставали.

Под това му твърдение ние с Мимчето можехме да се подпишем с две ръце. Вече се бяхме измъчили с по един лимонов десерт. Представяхме си, че лимонът е от пандишпанов блат, а бялото вътре е пухкав сладък крем. В действителност,  лимонът беше замразена кора от истински лимон, а пълнежът беше едно възкисело сорбе.

Сицилианци, какво да ги правиш! Каквито им  вулканите, такива им и десертите!

Даниеле ни стовари в Катания и си получи кеша. Отивайки си към вкъщи, с Емо се сетихме, че утре транспортът в Катания може и да е ограничен, заради маратона. Стартът беше на над 5 км от апартамента ни и решихме, че ще е най- добре да ползваме Lime. Точно пред апартамента имаше няколко заредени Лайма, които може би утре нямаше вече да са там. За всеки случай внесохме заредения Лайм във вестибюла на апартамента ни – за да сме сигурни, че ще ни е на разположение утре. Знаехме, че като го внесем вътре, от компанията ще започнат да си го търсят, тъй като на закрито не се хваща локацията на тротинетката, ама решихме да рискуваме. Ако не – ще си ползваме пак Uber.

Еми не, нямаше да е Uber. Бяхме си легнали и угасили лампите, когато Емо, ровичкайки си в телефона почти удари тавана от възмущение.

-Какво пак има бе, Емиле, успокой тази душа, утре трябва да ставаме рано!!!

Емо ми показа светещият екран на телефона си – според Uber, той им дължеше 173 Евро. Докато не им плати, акаунтът му беше временно блокиран.

В същото време от улицата се разнесе вой наподобяващ вълчица, която едновременно е разгонена и ранена,  а въртяща се светлина започна периодично да осветява тъмната ни стая.

-Пипони!!! – дори и Емовото хладнокръвие се попука – това е Лаймът! Разпищял се е така, понеже дава индикации на компанията, че е отвлечен, сега ще организират шайка за намирането му.

Ето така заспахме, треперещи на фона на отчаяните вопли на отвлечената Лайм тротинетка отвън. Двама престъпници от България, единият с тежък грип, но и двамата издирвани едновременно за престъпления срещу Uber и Lime Catania.

 

На сутринта Lime-чето е изчезнало от вестибюла ни. Наоколо обаче се оказа пълно с други заредени Lime-ове и с Емо пристигнахме елегантно на състезанието.

На финала се събрахме всички, които ще бягаме халф, за да чакаме финиширащите на 10. Пепи Светиев се прибира за 39минути и ни уведоми, че трасето е абсолютно равно.

Тази новина ми даде последна надежда и аз си реших, че си тръгвам да бягам, все едно съм здрава, пък ще видим. Тръгнахме с Васко, който гонеше 1:28, като аз бях поела ангажимент да го държа да не тръгва бързо. Първите 5 км трябваше да ги държим около 4:16, за да успее да се съхрани той за оставащите 16. Спазих си уговорката до секунда, след което той отпраши. Аз, оптимист до мозъка на костите си, рекох да понатисна.

Еми, не стана. Когато тялото е здраво, превключването на по-висока скорост е съпроводено с по-голямо усилие на тялото; може да ти стане по-некомфортно, може да те заболи, но сменяш предавката и минаваш на по-висока скорост. Докато в Катания, аз натисках, но тялото просто не реагираше. Не мина на по-висока предавка, остана си на (да речем) втора. Не бях достатъчно силна психически, за да гледам на какъв пейс цъкам километрите. Не исках да се спичам, затова направо си изключих часовника. Нали сме в дълбокия юг и тук разписания няма.

Чак на финала електронният часовник на арката ме уведоми как съм бягала. Там ме чакаше радостна българска агитка, която се беше объркала, че съм трета в генералното. Тъй като в италианския юг освен разписанията, сайтовете с резултатите също не бачкат, организаторите разлепиха едни хартиени списъци, от които стана ясно чип времето ми ( 1:33). Както че съм 5та в генералното и 1ва във възрастовата.

Митко, който също беше 1ви в неговата възрастова, на за разлика от мен – с много силно лично време ( 1:18), реши да качи наша снимка с възрастовите ни купи в „Бягане за здраве“. Заклех го да не пише времена. То и без това никой никога нямаше да разбере – сайтът на Катания маратон паднал, аз предвидливо не си бях пуснала часовника.

 

Сега, няма как да не отбележа, че моят отказ да пусна часовника си, показва много по-ранимо и лабилно его от това на хората, които си обясняват, че са бягали болни. Признавам си. Те поне си пускат часовниците.  Ако бях толкова емоционално зряла, колкото си въобразявах, щях да си бягам на пуснат часовник. Болна, здрава, работим с каквото имаме. Качваме каквото правим и в идеалния случай се въздържаме от обяснения.

Разбира се, слабохарактерното ми поведение не убягна на Наков и отключи креативните му способности. Засипа ме с миймове и коментари.

Миймове като този:

И коментари като този:

Абе може да съм лабилна психически, ама съм си с  купа. Само първите във възрастовите групи получаваме купи, за 2ри и 3ти няма нищо. На другия ден Митко и Мими са се запознали с ето това бонбонче от Дружина Полска.

 

То им се е оплакало, че заради една „висока българка (хах)“ вчера е изпуснало ветеранската купа на халфа.

Приключението ни в Катания отиваше към края си. С Емо напускаме е Airbnb-то си, което беше повече от прекрасно и което  препоръчвам горещо. Майката на собственичката беше дошла да чисти и се поинтересува как сме изкарали. На развален италиански ѝ обясних за финансовата измама на Даниеле и как, след всичките платени на вятъра пари, според  Uber, Емо им дължи 173 евро. Все още незнайно за какво. Писахме на много АИ ботове от съпорта на Uber, но никой бот не успя да ни помогне, освен да каже на Емо, че съжалява.

За разлика от съпорт ботовете, Микела, майката на София, собственичката на Airbnb-то ни, запретна ръкави, сложи ръце на хълбоците си, а очилата ѝ присветнаха ядосано:

-Абе кой е този Даниеле? От Катания ли е? Ей сега ще го обадя на майка му!!!! Аз ги знам майките на всички в цяла Катания!!!

За щастие на Даниеле, той беше от Сиракуза, а връзките на Микела не се простираха дотам. Иначе, бих дала мило и драго, за да видя как 70 годишният Даниеле е опердашен от майка си, защото леля му Микела го е наклеветила, че не се е държал добре с едни гости от чужбина.

Наскоро в една работна среща, шефът ми ( в момента все още работя за Google), разказа как Gemini, Chat GPTи другите големи езикови модели губят стотици милиони долари в изчислителна мощ, за да обработят заключителната реплика на повечето от потребителите си в края на всеки диалог между човека и изкуствения интелект. Става въпрос за човешката реакция на благодарност, изразена чрез думата „благодаря“.

Знам, че това е преди всичко реклама на мащабите на потреблението, както и захранване на алгоритъма с натуралния поток на човешката мисъл. И въпреки всичко, намирам за симпатично, че Сам Алтман, създателят на Chat GPT, окачествява разхода за поддръжка на отговора „благодаря“, като „добре похарчени пари“.

Нека някой, пък било и то Изкуствен Интелект, пък било и то за негови собствени си цели, да ме окуражава да бъда благодарна.

Катанската ми одисея ми напомни да съм благодарна – да съм благодарна за здравето си, да съм благодарна, че има жени като Микела, да съм благодарна, че съм открила хобита, които осмислят съществуването ми. Да съм благодарна, че от време на време животът ме сритва и ми напомня да не съдя другите, докато не се окажа в тяхната ситуация и не реагирам по-благородно от тях.