Като малка за един определен период се бях зарибила по онези книги-игри, така популярни през ранните години на 90те. Вероятно се сещате кои – даваха ни избор да продължим по един или втори начин, предопределен от Създателя на книгата. В зависимост от решението ни, бивахме прехвърлени към съответния следващ раздел.
Отначало бях възхитена от тях, тъй като тук не бях обикновен читател, тук бях Протагонист. В тези книги, мислех си аз, ние държим съдбата на героя си в наши ръце. Тук всичко си зависи от нас.
Колкото повече четях книгите-игри, толкова повече осъзнавах, че възможностите, които те ми предоставяха, не бяха опциите, които аз бих избрала, ако можех. Онагледявам мисълта си с истинска сцена от книга-игра: героят ми се е озовал на мисия в двореца на врага си и е попаднал на Тайнствена-Кутия. Възможностите пред мен бяха, цитирам:
1.Опипваш стените на кутията и я разклащаш преди да я отвориш. Този избор носи риска да те забави значително. Ако избереш този вариант, отиди на Раздел 123.
2.Внимателно оставяш кутията настрана и продължаваш експедицията си из двореца. Този избор няма да те забави, но рискуваш да пропуснеш важна за мисията ти информация. Ако избереш този вариант, отиди на Раздел 208.
Авторът не бяха включил опцията, която аз бих избрала – отваряш кутията без много-много да му мислиш. Кой идиот опипва стени на кутии и ги разклаща преди да види какво има в тях? – мислех си възмутено – Баба ми Пандора, все им е опипвала стените на кутиите преди да ги отвори….
Така лека-полека изгубих интерес към книгите-игри, тъй като между възможностите, предоставени ми в тях, не бяха изборите, които аз бих направила. Дали моите избори са били правилни е съвсем друга тема.
30ина години по-късно, вече съм установила, че истинският живот прилича доста на тези книги-игри от 90те. Уж имаме някаква свободна воля и уж можем да взимаме някакви свободни решения. Но обикновено те се свеждат до това да решаваме между 2-3 варианта, всеки от които крайно не ни устройва.
Ето например ситуацията, в която се озовах непосредствено преди участието ми в Маратон Берлин 2025: поради контузия в стъпалото, изпаднах в невъзможност да си правя минималния обем тренировки, нужни за маратон, включително и задължителните две дълги бягания над 30 км.
Трите ми най-дълги тренировки са 19, 23 и 25 км и към тях добавям едно Лъвско от 20 км с 10 км разпускане. Крайно недостатъчни, знам, тъй като вече имам няколко маратона под колана си и знам какво представлява качествена подготовка. На езика на книгите-игри, възможностите пред мен бяха разписани така:
1.Пропускаш Берлин. Това е сигурната опция, че няма да се изложиш. Ако избереш този вариант, си почивай и си гледай маратона по някоя от стрийминг платформите.
2.Отиваш в Берлин неподготвена. Тази опция носи риска от слабо представяне, ДНФ, разочарование от самата себе си, позор в очите на бегаческото общество и контузия. Ако избереш този вариант, на 19.09 се качвай на самолета за Берлин.
За малцината ми читатели, които не са бегачи пояснявам, че Берлин не се пропуска с лека ръка.
Маратон Берлин е част от веригата на 7те Мейджъра. Останалите 42 километрови трасета, част от нея са в Лондон, Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Токио и (вече и) Сидни. Пробягването на всяко едно от тези трасета, те удостоява с виртуална звездичка в портала на Abbott Majors. A всеки, събрал и 7те звездички, получава специален плакет, състоящ се от 7те медала, както и непреходна слава в нашите безпощадни среди. Представлява ето това:
Този хитър елемент, гъделичкащ егото и колекционера във всеки един от нас, превръща тези събития в толкова желани, че можеш да влезеш в тях само чрез томбола (шансът да те изтеглят бил към 5-6%), или (на някои от тях) чрез покрит времеви норматив.
В светлината на този контекст, имайки предвид, че аз вече имам една звездичка от Сидни и съм записана за шанс не само за втора звездичка от Берлин, но и за възможност за бягане по супер равно трасе-мечта, опция 1 „пропускам Берлин“ отпада като немислима.
На 19.09 пътувам с цялото си семейство, като преминаваме всички стандартни за нас ментални състояния, свързани с пътуване.
Аз например, изпадам в тежка емоционална криза, ако не сме на летището 2 часа преди полета. Знам, че Емо 2 часа преди всеки полет обикновено или си мие колата, или си взима някаква много важна джаджа за колата (например мобилна камера за следене и докладване на ПТП-та) от Еконта. Затова му предлагам аз да си отида сама навреме, че да не се психясвам, пък те с децата – когато искат и направо да се срещнем на гейта.
„В никакъв случай!“- отсича Емо. – „Ние какво семейство сме, ако се придвижваме до летището кой когато си иска. В тоя дом трябва да се наложи дисциплина. Ще се движим заедно!“.
„Да се движим заедно“ означава да се движим заедно по неговия график и ето ме – два часа преди полета аз съм още вкъщи; напълно съсипана. Нервите ми са нажежени и цвърчат, докато наблюдавам как Емо спокойно се храни. Да не си мислите, че яде нещо набързо, преглъщайки надве-натри над мивката, понеже гоним самолет. Не, не и пак не.
Съпругът ми се е разположил на масата, стоплил си е пастата карбонара от снощи и понеже е човек – табиетлия, си е извадил едни люти чушки и си е нарязал едно хубаво мезенце. Няма да им дава пари за храна на тия обирджии от летището. Че там едно кафе е 4 евро!
Час и 50 минути преди полета, Емо е приключил с обяда си. Аз му съскам разписанието на метрото през зъби. Почти съм сигурна, че от устата ми хвърчат пръски пяна.
-Престани с женските си истерии – като ти казвам, че ще стигнем навреме, значи ще стигнем навреме! – Емо е застанал пред огледалото в коридора и гледайки критично отражението си в него, приглажда с гребена един непокорен кичур в черната си коса. На 47 години няма нито един бял косъм; ама как и да има – нервите му са като корабни въжета.
Следващият ми ясен спомен е как сме на гейта не само навреме, но и с аванс преди да го отворят. Хайде, да речем, че този път Емо е бил прав.
В самолета срещам Гавраил, който бяга маратон около 3 часа. За да придобиете по-ясна представа за него, нека добавя, че е на 62 години и че е решил през 2025та година да бяга по един маратон всеки месец. Защо е решил да се подлага на това изпитание не знам, питах го – той самият не е наясно. Свързвам името му основно с постиженията му в маратонската дистанция, които той обикновено осъществява с Деси, моя наборка от Смолян, която обаче за разлика от мен отдавна е слязла под 3:10 на маратон.
За мое щастие Гавраил ми предлага да ме пейсва в неделя. Ама разбира се, че приемам. Ще се търсим в неделя на старта.
Явно дългото съжителство с Емо ни е направило като скачени съдове. Хващайки си самолета, всички мои притеснения се отляха от мен и при приземяването ни в Берлин се наляха у Емо. Защото в Берлин, приятели, цените са такива, че можехме само да си мечтаем за четири-евровото капучино от софийското летище . Пък за сандвичите от 15 евро няма и да започна да ви разказвам. Тези цени напрягат съпруга ми точно толкова, колкото мисълта да не съм навреме на летището напряга мен.
Деня преди маратона аз си взимам стартовия номер от Експото без да чакам и секунда. Немска работа. Винаги съм се възхищавала на немците – събитие за 80 000 участника беше проведено по конец. На Експото Емо живва, тъй като намерихме как да избием парите, пръснати толкова безотговорно по-рано за кафе. Револют имаха щанд, където като си покажеш Револют акаунта на телефона получаваш безплатно кафе или лимонада. Ненужно е да ви обяснявам, че и четиримата се наредихме по няколко пъти на опашката, докато накрая вече ми се доповръща от кафе, но поне излязохме на зелено. Тази ни ловка финансова манипулация донякъде връща настроението на Емо.
Превъртам бързо остатъка от деня, както и ставането в 6 на другия ден и най-безпроблемното използване на градски транспорт в град със затворен център и събитие с 80 000 участника. С Гавраил се намираме, оставяме си дрехите на гардероба ( пак без никакво чакане). Единствено при опашките на тоалетните се усети, че сме десетки хиляди, но едно поне 10% си ползвахме храстите в парка на старта, така че и това не беше проблем. Ето ни с Гавраил, готови да се гмурнем в дебрите на преизподнята, наречена Берлински маратон 2025.
Всеки път като гледам моя снимка направена преди голямо изпитание, си казвам, еййй тука ако съм знаела какво ме чака само след 3 часа….еми на тая снимка, въпреки че това все пак ми е 5ти, а не 1ви маратон, представа, ама представа съм си нямала как ще направя всички грешки като по учебник и как ще фалирам като по учебник.
Но всичко по реда си. С Гавраил си тръгваме на 4:25, което е мое целево темпо за цялата малко над 42 километрова дистанция. Аз си знам, че трябва да тръгна по-бавно, особено след като съм доста неподготвена, но не искам да го изпускам като пейсър, затова държа с него.
Знам колко е важно да имаш с кого да бягаш, както и този някой да е опитен като Гавраил. Притеснявам се като гледам как с Гарвилчо започваме да ги цъкаме километрите и на под 4:20, защото си знам възможностите и този пейс ми е непосилен за 42 км. Да, първите 10 километра, на свежи крака и под действието на адреналина не се усеща, но си знам как всяка секунда по-бърз пейс от целевия е теглене на бърз кредит от тялото ти. Също така и знам, че последните километри аз тоя бърз кредит ще си го плащам и със съответните за бързите кредити лихви.
Разсейвам се от тези черни мисли с това да се съсредоточавам да не забавям на всеки кръгли 5 километра, когато си взимам гела и си пия водата. Междувременно температурите са се вдигнали бая и на пунктовете за вода е мазало. Не само колоната бегачи напластила се покрай пунктовете с вода е тройна, а трябваше и буквално да пробивам пъртина през нахвърляните по земята чаши. В чест на Сашо Наков поглеждам дали освен вода предлагат и хидромикс на Maurten. Да, на всеки пункт – вода, соли, хидромикс, а на един пункт си раздаваха и гелове Maurten.
Някъде около 10тия км се разделям с Гавраил и всеки си продължава на собствения пейс. Преди това ме подминава Хриси Козарева, жена бягала маратон доста под 3 часа, с която си даваме петичка и си пожелаваме успех.
На 12ти километър обаче краката ми понатежават, а неприятното усещане се засилва и от един факт, който си го знаех, но го осъзнах наистина чак като го видях написан. Един човечец от публиката беше вдигнал плакат с оптимистичния лозунг „Остават ти само 30 километра“. Краката натежаха още само от тази мисъл.
Време беше да започна да вадя от джоба ментални тактики.
Започнах с най-леката артилерия – да разбия оставащите ми „само 30 километра“ на части и да се съсредоточавам само в поддържането на темпо до следващата част. Да речем – ако съм на 12ти километър, мисля само за това как да стигна до 15ти километър на това темпо. Там ще се разсея с мисия „приемане на гел“ и след това „пиене на вода от пункта, пробивайки троен кордон от други пиещи вода без да намаля темпото значително“. По този начин току-виж съм стигнала до 16тия километър без дори и да разбера.
Така в ментални шеги и закачки стигнах до табелата за халфа, на чието електронно табло светеше 1:39, когато преминах през нея. Колко вече ми е бил размътен акълът можете да се сетите, след като не се сетих, че това е gun time, а не е моят chip time ( после в официалния сплит видях, че съм минала халфа за 1:33 и нещо).
*Gun time е времето от старта на първия състезател. Тъй като на такова голямо събитие, ние започваме на вълни, chip time е моето време – то започва да се брои от момента, в който дойде моят ред да мина под стартовата арка и съответно е единственото време, което трябва да гледам.
Вече ми беше тежко. Вече бях стигнала този момент, познат на всеки от нас, когато стомахът започва да се обръща, краката да са от олово, неприятни тръпки да преминават из цялото тяло, а усещането за съпротивление на тялото ни да е все едно се движим в прозрачно желе, а не във въздух. Ако ми остават още 5-6 километра, ще се стегна и някакси ще издържа. Но когато току-що съм минала средата на трасето уж за обезкуражаващото 1:39, а ми остават още толкова…..
Ето тука, по средата на 22рия километър, желанието просто да спра започна да обвива пипалата си около мозъка ми. Може би ако се бях сетила да си проверя часовника и да видя, че съм минала халфа за 1:33 щях да се срина по-малко. На този етап все още зависех и от менталните си нагласи, не само от физическото си състояние. С цялото си тяло започнах да жадувам моментното облекчение, което натегнатите ми мускули щяха да получат като прекратя бягането и се напълнят отново с кислород.
Колко ще е хубаво да спра, да се отпусна, да изпитам сладостта на покоя, да пия спокойно вода и да дишам спокойно въздух. Няколко минути се боря с решението си да спра или да продължа. Сещам се за всички хора, мои близки и не чак толкова близки приятели, които ми следят сплитовете на живо в приложението на маратона.
Ако бях герой в книга-игра за Берлинския маратон, бях стигнала до раздела, предлагащ следните възможности: ( разбира се, никоя от тях не ми беше по вкуса)
1.Просто спираш. ДНФ. По този начин си набавяш облекчение на телесните мъки. Ще разочароваш всички хора, които ти желаят успех, а най-вече ще разочароваш себе си. Ще останеш без медал от Мейджър. Ако избереш този вариант, спри да бягаш сега, стопирай си часовника и се наслади на временното физическо облекчение. Разочарованието ти от самата себе си ще е вечно.
2.Продължаваш, но вече на леко темпо, просто за да завършиш и да си вземеш медала. Този вариант също носи физическо облекчение, а в допълнение към него и медал. Като че ли е най-разумният. Разочарованието, че не си дала всичко от себе си, отново ще е вечно. Ако избереш този вариант, намали темпото на 5:00 – 5:15 и си продължи напред без болка.
3.Продължаваш на това темпо, докато можеш. Какво ще се случи с теб не се знае. Мъките пред теб ще са кански, но няма да си разочарована от себе си. Ако избереш този вариант, преглътни си болката, насили се да хапнеш малко гел и продължавай напред през ада.
От трите крайно неприятни варианта, аз се спирам на номер 3. Клишето, че болката е временна, а разочарованието е вечно важи с особена сила при мен. За моя безкрайно приятна изненада, аз успявам да се събера и продължавам да държа целевото темпо. На всеки километър часовникът си чурулика пейс между 4:20 и 4:25. Окуражена от това, се опитвам да хапна малко гел, защото ми е пределно ясно, че без калории съм се отправила право към най-грозен фалит, но само гледката на изстискания гел, подаващ се през опаковката ме кара да вадя стомашното си съдържание право през носа.
Приятният сюрприз, който подарих сама на себе си трая до 30тия километър. Всички знаем, че там започва истинското бягане на маратонската дистанция. Дотам, ако бягаме маратон правилно, трябва да сме се пазили. Сега вече трябва да започваме да натискаме. Аз натисках, преживявайки поредната си криза и поредното си желание да ДНФ-на. Вече бях превъртяла плочата с това как не искам да разочаровам приятелите си с излагацията си и тази мотивация започваше да се изтърква и да отстъпва пред закономерните физически процеси, които продължаваха да изключват една по една функциите на тялото ми.
Отдавна ми се повръщаше, а вече започвах да усещам как ръцете и краката ми започват да изтръпват. Чудех се как да се мотивирам за да натисна през болката и през безпомощността, които ме обгръщаха все по-плътно отвсякъде.
И тогава, най-силната мотивация ме удари със светкавица през вече размътения ми мозък: Емо! Горкото момче изпи толкова скъпи кафета и изяде толкова скъпи сандвичи в немската столица, само и само аз да мога си вея задника на поредния маратон. И аз за благодарност да взема да се откажа…Не, не! Това не мога да му го причиня!….В главата ми мотивацията прогърмя с емовия баритон: „Нийо!!! Аз затова ли пръснах N на брой евро в Берлин??? За да ми се прибереш без медал? Я да си налягаш парцалите!“
Тази снимка е от този момент – много й се кефя, защото отстрани си изглеждам като един напълно контролиращ се човек.
Силата на съпружеското порицание ме държа чак до 35тия километър. Децата ми и Милица, които ми следяха сплитовете ми казаха, че до 35тия км съм вървяла за 3:08. На 35тия километър обаче, аз си удрям стената. Поне символиката си струва – удрям не коя да е стена, а Берлинската стена. Джобовете ми са пълни с гелове, но аз не мога да ги поемам, и съответно гликогенните ми депа си остават празни. Краката ми започват да се огъват. Започвам да използвам пунктовете за вода за извинение да поспра за малко. А единственото което ми носи облекчение е вкусът на водата. Всяка глътка вода разнася небивала сладост по клетките ми – най-великото творение на тоя свят е водата, повтарям си.
Моят крах продължава – на 39тия километър сериозно ви казвам, започнах да се виждам отгоре. Продължих някакси с огъващи се крака и вече заключващи се ръце.
Опитвах се да се мотивирам с мисълта за Наков, поглаждащ си брадата, гледайки сплитовете ми в Страва и заключващ дълбокоумно: „Така си и знаех – класически фалит“. Тая картинка ме разяри достатъчно, за да изкарам още един километър, докато мислено го кова: ( Тоя като избяга маратон колкото мен ФАЛИРАЛА, тогава да ми се явява в подсъзнанието и да ме анализира)….
Но влязох ли във финалния коридор и като видях финалната арка, рухнах.
Тази снимка е секунди преди това
Свлякох се на колене и повече не можех да мръдна. От две страни ме подхванаха под мишниците доброволци от маратона, които аз в окаяното си състояние сметнах за други бегачи.
-Давай, малко ти остава, можеш, времето ти е страхотно!- окуражаваха ме те докато ме подпираха (снимка). Към физическите ми мъки ( цялото ми тяло се беше заключило в безкрайно болезнени крампи), се прибавиха и нови ядове – тия добри хора си прецакваха резултатите заради мен. Вместо да се раздадат на финален спринт, те ме влачеха към арката. Аз, размишлявах си със замъгленото си мозъче, ако бях на тяхно място, първо бих си завършила, то остават 100 метра, и после бих се върнала да събирам желетата по трасето.
Ето ни как хубаво си финишираме тримката.
Сега поне виждам, че това са били доброволци и не съм прецакала ничие време, но когато финиширах Берлинския маратон, пролазвайки финалната линия, и този дерт лежеше на мъченическите ми плещи.
Трябва да призная нещо на берлинската публика – няма втора като нея – моят финал на четири крака изкара такива бурни овации и аплодисменти от зрителите, все едно Кипчоге и Сифан Хасан финишират хванати за ръце.
В палатката за медицинска помощ след финала сме малко като Берлин през пролетта на 1945г. На всяко легло лежи по един плачещ, повръщащ или припаднал човек. Вой и стонове се носят от всички страни. Маратонът си е бойно поле, макар и със себе си, няма какво да се лъжем.
Лежа си в моята носилка, крампирам си и си мисля си пак за книгите-игри. Да, в тях преминаваме през верига от далеч несъвършени възможности, натрапени ни от Създателя на играта. Но в края на краищата, работейки с каквото имаме, все пак достигаме до края на книгата – игра, която в зависимост от изборите ни, е или победен финал или смърт за протагониста. Времето ми е 3:14:27. Не е желаното от мен 3:06, но мога да кажа, че за мен, Берлинският маратон завърши с победен финал.
Освен лелеяния втори медал от мейджър, в ръцете си държа сувенир-магнитче с малко парченце от вече несъщестуващата берлинска стена. Тя вече е разбита. Аз се сблъсках с нея и още не съм.
