Тази година едно от най-любимите ми родни състезания, крос-триатлонът „Лъвско Сърце“ отбеляза 10-годишен юбилей, поради което събра много силни състезатели, особено при тройните щафети.
Барабар Петко с мъжете, аз също сформирах едно епично отборче. Участниците в него бяхме аз на бягането, Андриан Кърпаров на колелото и моето приятелче Лео на плуването.
Андро няма какво да ви го представям – двукратна победа на дуатлона на Витоша 100, както и победа на тазгодишния дуатлон на Търново Ултра са само част от портфолиото му. Радвам се на повсеместно уважение и почти ръкопляскане само като подметна уж небрежно, че той е в моя отбор.
Ще кажете, Андриан е такава звезда, сигурно ти е било много трудно да го привлечеш в отбора…Ами не – Андро си ми писа и сам предложи да се състезаваме заедно. Може още да му е забавен спомена от общото ни участие на Утопията през 2023та, когато пристигна с колелото толкова по-рано от очакваното, че изпуши 2 цигари време, докато аз излезна от тоалетната и се накумя да вляза в транзишън зоната ( общо време за транзишъна около 5 минути).
Предизвикателството в сформирането на нашия отбор, беше да привлека Лео. Лео е типичен представител на Братството на Дебелокожите Носорози – извинете, исках да кажа Дебелокожи Козирози. Страда от общата за зодията си патология, а именно – брани се с рога, зъби и копита, когато някой се опита да го измъкне от зоната на комфорта му.
Леовата зона на комфорт е тясна и се състои в следните две дейности: усилено подчертаване с химикалка на пасажи от „Тъй рече Заратустра“ на Ницше и слушане на подкасти за Стив Джобс. В 5те% процента от времето си, което не е посветено на поклонничество на Ницще и Джобс, той е главен редактор на супер якото списание „Стълбата“ (https://stalbata.bg)
За да го склоня към участие, съм си подготвила няколко от по-известните цитати на неговите идоли, като например „Това, което не те убива те прави по-силен“ ( за да намери сили да участва в събитие с много хора) или „Времето ти е ограничено, затова не го губи, за да живееш нечий чужд живот“ ( а.к.а. тези на Ницше или Джобс). Но за моя изненада, той не само прегърна идеята да плува 3 км в залива Перла като част от щафетен триатлон, но започна и да се подготвя сериозно, посещавайки системно тренировките на Емо Стойнев, за когото съм писала и преди.
Отборът е сформиран, но му предстоят нелеки времена.
Първо, ще се борим срещу много по-силни отбори при тройните щафети. Което само по себе си не е никакъв проблем, но с Андро в отбора даваме много силна заявка да сме поне в 10ката, а защо не и в 5ицата и ще е срамота, ако не я изпълним. Нощ след нощ ме облива студена пот при мисълта как Андро ми предава измежду първите и по пътя ме прегазват Миро Спасов, Ванката Андреев, Митко Ценов, Яни и още няколко момчета, тръгнали 45 минути след мен. Всичко ще си е в реда на нещата и природните закономерности, но все пак ще е много, много неприятно за отбора.
Другият проблем е, че аз цяло лято страдам от плантарен фасцит. Това ме лишава от възможността да се подготвям качествено за маратона в Берлин, който е на 21.09 и ще бъде, живот и здраве, мой втори мейджър. Остават ми две седмици до голямото събитие, а аз, освен, че съм пропуснала 3 седмици тренировки, не съм направила нито едно от двете задължителни 30+ километрови бягания.
Споделям тези ми тегоби с Милица. Тя мисли, мисли и измисли следното. В деня на Лъвското, аз ще си направя поне едната „трийсетка“. Ще бягам 20км състезателно и след това още 10 разпускащо.
Освен имагинерната битка на отборчето ни с големите отбори в тройните щафети, с бегачите, които споменах, с плувци като Палазов, Катето Аврамова, Габи Георгиева и супер силни колоездачи, на нас ни предстои и битка с равни нам отбори, поне на хартия.
Като например с отбора на съпруга ми, който след като ни победи на триатлона в Батак, е наточил самодоволно зъби за кръвчицата ми и ми организира психо-атаки през ден. Измежду любимите му евъргрийни са „ще ти дам преднина от 10 минути и пак ще ти наритам задника на бягането“ и „моят Сашо ще смачка твоя Любо на плуването“ ( явно в мозъка на Емо всички мъжки имена започващи с „Л“ са взаимнозаменяеми). Мъжът ми не се свени да посегне и на Онази-Светиня Андро, с изявлението, че неговият колоездач бил добър ПОНЕ колкото него.
Последната битка, която ми предстои на Лъвското е със самата мен. Искам да направя хубаво бягане. Искам да избягам трасето добре.
„Да го избягам добре“ в моята глава означава да го направя по-бързо от себе си миналата година. Имам някакъв бъг в главата, който ме кара непрекъснато да се състезавам с миналогодишната си аз. Въпросната миналогодишна Ния с която се състезавах този уикенд беше здрава, в пикова форма, непропуснала нито една тренировка и взе трасето за 1:48.
Значи целта за тази година ми е съб-1:48. Разбира се, съм се подготвила с много извинения сама пред себе си, ако не я постигна. 3 месеца платарен фасцит, пропуснати против волята ми тренировки, тежък стомашен вирус, оставил ме напълно дехидратирана една седмица преди Лъвското. Извиненията, при мен, както и при всички останали напъванковци и повервалци, каквито сме повечето бегачи-любители, с лопата да ги ринеш.
Тази ни черта не остана незабелязана от Катето, Екатерина Аврамова, олимпийски състезател по плуване, с която се запознах малко по-късно същия ден и за която ще разкажа по-надолу. След като взе 3000 метра за 42 минути в открити води, тя се уви в една хавлия, и ядяща пълнозърнести кракери замислено отбеляза:
-Много е странно на това събитие – който и да попитам дали е готов, всеки се презастрахова с „болен съм, с 38 градуса температура съм, неподготвен съм, ще се пускам само за кеф, контузен съм“. Абе кой те кара да се състезаваш контузен бе????
Решавам да не ѝ показвам заглавията на активностите на много от нас в Страва, които обикновено са: „Като за болен, контузен, недоспал и неподготвен – толкоз“( това за лично постижение на халф) . Или „Лекинко за кефче, на раздумка“ със скрити данни на пулса, понеже – нали се сещате.
Не че аз правя изключение, де – оревах света с плантарния си фасцит, но поне спазвам приличие по отношение на заглавията в дейностите си в Страва.
Вечерта преди състезанието, по време на вечерята, до мен сяда една жена, с която много ни потръгна приказката. Казва се Дарина и ми разказа как се е вдъхновила да бяга от нас, Фронтрънърите. Е стана ми много приятно, наистина. Оказа се, че с нея имаме много общи теми на разговор и разбира се, се стигна дотам аз да ѝ се оплаквам от това какво ме очаква идния ден. А именно – големият ми страх как Андро ще ми предаде рано и бързаците ще ме прегазват като валяци по трасето.
-Не е лесно психически да тръгнеш с голяма преднина пред, например шампиона на България по маратон – обгърнах с един широк жест Миро Спасов, който кротичко се хранеше на нашата маса – и да знаеш, че освен ако преднината ти не е един час, работата на отбора ти е спукана. Въпреки, че тези преди теб са се представили както трябва.
-Този там ли е шампионът на България по маратон? – Дарина потвърждава, че е нова в бегаческите среди. Кимам утвърдително. Как може да не знае кой е Миро…
-Ами аз го карах от София дотук. През цялото време ми говореше на „Вие“ и нито веднъж не е споменал, че има каквито и да е резултати.
Поредното напомняне, че колкото по-добър в нещо е човек, толкова по-малко нужда има да запознава всички около себе си с личността и успехите си. Признавам си, че аз винаги ще намеря начин да извъртя разговора с непознат, който ме кара към морето, към някое мое успехче, което далеч не е грандиозно колкото мировото.
По собствените ми наблюдения скалата на повервалците градира нещо от рода на ( и не изключвам себе си от нея):
1/в началото, когато още нищо не можем– скромни, бягаме само за здраве и удоволствие и не се интересуваме от резултати.Основно – защото ги нямаме.
2/ когато напреднем малко, влизаме в най-дразнещата фаза – „пази Боже сляпо да прогледа“. Все още нищо неможещи, но все пак можещи повече от себе си преди, ставаме най-досадни. Посредствеността, гравитираща около 62-70% ейдж грейд, е родила най-много пишман треньори, и самопровъзгласили се вдъхновители, мотиватори и критици на останалите.
3/който успее да напредне истински се успокоява и става като Миро – вечеря си и си мълчи. На другия ден прави рекорд 1:15 на бягането на Лъвското. Дотам обаче стигат малко хора.
На следващата сутрин ставам по тъмно, за да хвана старта на плувците. Това винаги ми е бил най-любимият момент от състезанието. Плувците, влизащи в спокойното огледало на морето на фона на изгрева винаги е била гледка, която едновременно ме успокоява и ми вдъхва надежда, че всичко е възможно и за самата мен.
Този ден обаче, както и предишния, морето не е спокойно. Има големи вълни.
Половин час преди старта на плуването съм организирала оперативка на отбора ни под арката на Редбул.
Първи пристига Андро в цялата си великолепна самоувереност на човек, притежаващ перфектните мустак, прасец и баджак. Чакаме Лео, за да се запознаят и да знаят кой на кого ще предаде щафетата от плуване към колоездене.
Лео се изсипва на плажа с Катето. За нея ми е разказвал, че е два пъти Олимпийка и държи сума ти рекорди за България и Турция. Катето се оказва в пълен синхрон с разсъжденията ми за това, че най-успелите спортисти са най-земни, приветливи и непретенциозни.
Запознавам Андро с Лео, като повдигам притеснено пред плувеца ми въпроса за вълните. С Андро тъкмо бяхме постигнали съгласие, че с удоволствие бихме избягали пълен маратон, вместо да се топнем в тия вълни, които ни се струваха чудовищни. Думите, които се страхувам да бъдат проронени от леовите устни е „Всичко е точно“.
На леовия език „Всичко е точно“ означава, че нищо не е точно и той страстно копнее да се уедини вкъщи, да си подчертава цитати и да си ги пуска на сторита. Слава Богу вълните се оказват по вкуса му и не го подтикват към изговаряне на кодовата фраза.
Стартът на плуването е даден. Гледката е прекрасна, вдъхновяваща и ми влива живот за година напред.
След около 40 минути първите плувци започват да излизат. Няма как да не спомена, че 3ма от първите 5 излезли от водата официални участници в триатлона бяха ЖЕНИ!!! 60% от първата 5ица.2ра жена и 4та общо, на секунди след Палазов, излиза Катето с огромна усмивка.
Наскоро ми попадна един цитат на Томас Харди ( явно всички в отбора сме по цитатите) , който ме удари точно в сърцето:
„Силна жена, която безразсъдно пилее силата си, е по-лошо от слаба жена, която никога не е имала сила, която да изхвърли.“
Тези думи ме опариха, тъй като често съм се упреквала, че не съм започнала да развивам талантите си навреме и че, тъй като на моменти не вярвам в себе си, не оставям тази диря, която бих могла.
Но фактът, че жените доминираха сред най-бързите плувци на Лъвско Сърце 2025 ми показа как има много силни жени, които не пилеят, а канализират силата си. Това е огромна отговорност и към себе си, и към света.
Лео излиза за 62 минс и е 22ри в щафетите. Андро поема – неговото каране може да се опише с този този скрийншот от разговора между нас с Емо, докато той напредва по трасето ( ние сме в конкурентни отбори):
Най-добре се смее този, който се смее последен. Когато Андро ми предава вече сме 7ма, а не 22ра щафета. И сме много, а не малко преди Емовия отбор.
Аз натиквам тракера в задния джоб на ASICS Metarun панталонките си ( много удобен джоб, точно на кръста, плътно прилепващ, така че тежестта и клатушкането на тракера не се усещат) и тръгвам.
Първото важно нещо, което трябва да свърша, е да не се загубя на отбивката преди Маслен нос. Този номер го правя почти всяка година и ми е струвало от загуба на 40 секунди до дисквалификация. За щастие, тази година точно там са сложили човек, който ме насочва към правилната отбивка.
Остава ми само да не загубя прекалено много време на двете спускания ( едното след Бегликташ и другото към плажа.) На пункта на Бегликташ спирам само за малко вода и електролити. Моята нова приятелка Дарина е доброволка там и ме надъхва: „Давай, Ния!“
Слизанията ги минавам криво-ляво. Знам, че додрапам ли до голямото изкачване от 12ти до 16ти км, моите проблеми по трасето вече са свършили.
Много обичам да катеря, а тук катеренето, колкото и стръмно да е, е в голямата си част по асфалтово шосе. Това означава, че съм в стихията си; дишането ми влиза в ритъм и се чувствам толкова силна, че за първи път от 5те ми участия тук, не прохождам дори и в трейл частта на изкачването, която е след асфалта.
Цялото ми тяло вече е в ритъм и дори не спирам за вода на последния пункт на Лъвската глава. Леко ми е, но още не си поглеждам часовника, за да не се психясвам. Решила съм, че ще си го погледна малко преди да изляза на финалната асфалтова права, която е някъде между един и два километра.
Когато стигам дотам си поглеждам часовника – 1:37!!! Имайки предвид, че се борех срещу 1:48 на миналогодишната Ния, аз вече предвкусвах сладката си победа.
In your face, last year me! И на куц крак нямаше как да избягам остатъка от трасето за над 10 минути.
Финиширам за 1:45! Предоволна съм от себе си. Три минути лично е голяма разлика, която не съм сигурна на какво да отдам, имайки предвид неволите ми с плантарния фасцит цяло лято. Нямам нужните километри в краката си, логично обяснение няма. Може би фактът, че тази година времето беше прохладно и идеално за бягане, за разлика от смазващите жеги при миналогодишните издания, спомогна много за хубавия ми резултат. Чувствам се ей така:
Заминавам да си разпускам останалите 10 км, като преди това изчуруликвам щастливо на Емо, че съм супер доволна от бягането си. Дипломатично не споменавам, че моята щафета е 6та, а неговата двайсет и някоя си, за да не го дразня. Но той пак е раздразнен – „Какво си се хайпнала, все едно си спечелила Световното по планинско бягане!“ – реагира мачовски съпругът ми. Аз му мятам изпепеляващ поглед преди да потегля за разпускане.
Разпускането го бягам на пейс 7, което дава предостатъчно време на Емо да преживее вътрешна метаморфоза и да се извиси като човек. Когато се прибирам, отиваме да ядем сладолед, при което той надви всичко балканско в себе си и ми призна с клокочещ в гърлото му глас:
„ Нийка, браво, много хубаво бягане си направила днес!“
Ей такива чудеса ми се случиха на юбилейното издание на Лъвско Сърце:
-жените в първата петица на плуването бяха повече от мъжете
-запознах се с още една Олимпийка
-Емо похвали мое бягане
-направих силно за способностите си бягане, въпреки недостатъчната си подготовка.
Стискайте ми палци тази поредица от чудеса да продължи за мен и в Берлин, където на 21ви ще бягам пълен маратон.
