На лъжата краката са къси. Или поне така ме учиха като малка. Но в тази история, лъжата е с дълги крака и носът ѝ не расте като на Пинокио. Историята има много поуки за такива като мен, вярващи в еднорози и други митични животни. Или на прост език, вярващи, че любовта съществува и тя не лъже. Да, ама не.

Не като в романтичен филм и не като в приказките, се запознахме през май 2022. Случайно или не, през социалните мрежи. Проведохме точно два разговора по телефона, говорейки за децата ни, за спортните ни хобита и за живота. Запленена бях от гласа му. До толкова, че два дена по-късно, просто си запалих колата и тръгнах за София, за да се запознаем лично, В мой или негов стил, спортувайки. Не можех да свържа гласа с образ. Не знаех какво ме очаква. Паркирах. Затаих дъх. Аз не правя така, каква е тази глупост да дойда до друг град за да видя някого. Ръцете ми трепериха на волана.

Ами ако беше някой луд? Ако ме отвлече? Или ако ми направи нещо.

Махнах с ръка, наругах се сама, че си мисля глупости и слязох от колата. Погледах се в отражението на шофьорското стъкло. Личеше ми, че съм нервна. През това време отново в същото отражение видях висок мъж, който просто ме прегърна в гръб. Погледах го шокирана. Срещнах погледа му. Беше точно толкова топъл, колкото и гласа му по телефона. Всичките ми притеснения се изпариха. За секунди. Беше опериран от скрупули. Съблече се пред мен. Цялостно. Не му мигна окото, а аз забих погледа си в земята. Всичко това беше „повече“. Не бях подготвена, но със сигурност ледът беше разчупен завинаги.

Така започна нашата история. С много прекрачени граници, много липса на рационална мисъл и без никакъв план. Нещата, които преживях с този мъж за кратките часове, в които бяхме заедно, надминаваха и най-смелите ми очаквания за термина „лудост“.

И да, ръцете му, погледа му и всяка част от него будеха в мен човек, който не мислех, че съществува. Спомням си в детайли всяка дума, всеки дъх и всяко докосване. И до днес. По-малко от 24 часа и вече беше в дома ми. По-объркан и от мен. Сигурна бях само в едно…и двамата не знаехме в какво се забъркваме.

Ще е лъжа, ако кажа, че не знаех че има жена и две деца.

Предвид, че бях в процес на развод, по-малко от две седмици преди делото ми, когато той сподели, че е по същия път, по личната си логика, приех, че нещата са като при мен. Тръгнал е по този път, какво по-различно може да се случи? В началото се виждахме спорадично, палеше колата и идваше по нощите, за да ме види. Да прекара време с мен. Говорихме с часове по телефона. Ежедневно. Събуждах се и си лягах с него. Макар и от разстояние.

Всичко беше като наркотик. Не спях, не се храних, само броях дните докато го видя пак. Слушах проблемите му. Слушах за скандалите, слушах за желанията му, за мечтите му. С месеците осъзнавах, че неговата ситуация не е като моята, че часовете, които „крадяхме“ не бяха това, от което имах нужда.

Като се виждахме, почти не говорихме. Успешно се дистанцирах от емоциите си месеци наред. Бях в безопасност. До толкова, че му помагах в изборите на подаръци за жена му, за децата му и даже давах идеи, с които да му помогна някак да закрепи брака си, в името на двете деца. Спазвах прости правила и правих и непосилното за да държа нещата далеч от емоциите. Маркираше ме като своя територия, ревнуваше ме, правеше сцени и все пак спазвахме границата. Чувства – нямаше.

Септември всичко се обърка.

Едно пътуване, едно състезание, една специфична атмосфера, един юбилей и двама души, които не трябваше да спят в едно легло. Пожертвах принципите си, пожертвах инстинкта си за самосъхранение и заспах до него. За първи път. Състезанието и за двамата отиде по дяволите. Сънят беше мираж.

Събудих се на 30, в леглото му и с нова емоция пред себе си – без да разбера, се бях влюбила в човека, който ми показа цял един нов свят на приключения, на фантазии и да. О, и между другото – за рождения ми ден ми подари ключ и пръстен. Да паснат на новото ми „аз“. За три месеца бях захвърлила всички скрупули, бях забравила какво означава срам и да, знаех какво да си поискам и как.

И го имах, независимо колко далеч бях готова да стигна.

Не чувах „не“. Криела съм белези, в последствие спрях. Не ме интересуваше как ще ме гледат хората. Аз ги гледах с усмивка и ясна картина на преживяното, разиграваща се отново и отново в главата ми . В края на септември ми каза, че иска още едно дете, но от мен.

Два часа по-късно ми се обади, за да каже че отива за 7 дни на почивка със съпругата си в Турция.

Розовият балон се спука. Остави ме без дъх.

Зададох въпроса си кратко и ясно: “Имаш ли чувства към мен? ”

Отрече. Но обеща ми, че ще ме чака на финала на следващото ми състезание.

Не беше там.

И аз си тръгнах. С идеята, да е завинаги. Очевидно обаче бях събудила хищническия му инстинкт. И той тръгна на лов. За мен. С нокти и зъби, на всяка цена. Без значение кой колко ще страда и кой как ще плати за действията му. Звънеше ми, идваше пред дома ми, оставяше ми цветя на колата, търсеше всевъзможни начини да ме върне. Държах се. Не отвръщах. Борих се със себе си, ясно осъзнавайки, че всичко това рано или късно, няма да свърши добре.

Видяхме се случайно ноември месец в Южен парк. Хвана ме здраво с двете ръце и ме притисна към себе си, ограничавайки всеки мой опит за съпротива. Каза великите думи „обичам те“, последвани от „не мога да живея без теб“.

Не разбрах колко бързо се бяха изтърколили „и аз“ от устата ми. Избягах. Той ме гони. На четвъртия километър, се отказа. След този момент, започнах да му вдигам телефона отново. Да си говорим. Декември ме чакаше с огромен букет червени рози на средата на магистралата. И каза че ще седи там, докато не дойда. Лудостта и обесебеността му придобиваха нова форма. Стигнахме до момента, в който просто каза „обещавам“.

Аз съм човек на думата. Кажа ли, правя го. Обеща ми, че до края на февруари ще внесе документите за развод и ще се изнесе. Душата ми ликуваше. Сърцето ми просто преливаше от емоциите и от плановете за „светло бъдеще“. Отново се виждахме и заедно правихме планове за съвместен живот. Помоли ме да му помогна да си намери жилище в моя град. Отне ми по-малко от седмица.

На 17.02. 2023 вече имаше договор за наем, прекрасен апартамент и мен, чакайки го. Виждах края на целия кошмар с безсънни нощи, на мъж, който имаше мен и тялото ми, но се прибираше при друга жена. Спеше на дивана от месец. Нещата в дома му бяха обострени до такава степен, че напрежението в него се режеше с нож. Имах важно дело в съда, но той не дойде. Не беше там, когато беше най- нужен. Но беше обещал. Мъжката дума е закон.

На 28.02 в 23:55 ми се обади по телефона. Пътуваше. Чакайки до последния момент, но все пак го направи. Идваше насам. Но не искаше да остане при мен. Не можех да повярвам, че след толкова месеци чакане, той не искаше да е до мен. Бях се подготвила, чаках го с нетърпение. Скарахме се и той дойде. Смазан – психически, все едно виждах друг човек. Дойде прегърна ме, каза „не мога“ и си тръгна към квартирата. Това бяха думите му. На следващия ден, като никога, той не написа добро утро. Не се и обади. След няколко часа дойде. Целуна ме по челото и каза, съжалявам, не мога повече, „връщам се при семейството си“, „не забравяй, че никога няма да спра да те обичам“.

И тук тази история трябваше да приключи.

Започнах от начало. Отидох на първа среща, нещата ми се получаваха добре, момчето се държеше страхотно с мен, носеше ме на ръце. И аз го харесвах. Вървеше с лекота. ЧовекЪТ беше в историята. Аз си носих болката в себе си, но бях се „счупила“ по толкова много начини, че даже не осъзнавах какви са щетите. Но той не се отказваше. Гонитбата започна отново, обещанията- също. Кое от кое по-грандиозно. Преминахме отново през цветята, думите и подаръците. Отново ме гонеше в Южен парк. За пореден път. И всеки път се отказваше на четвъртия километър. Знаейки много добре, че го обичам и с едно щракване на пръстите щеше да разруши връзката ми като кула от карти. И по най-егоистичния и най-жестокия начин го направи. Уж случайно. И аз отново бях сама.

Сагата се точеше месеци наред, но този път нямаше връщане назад. Любовното му писмо все още седи на шкафа ми. Непрочетено. Молеше се на колене, давайки нови срокове, казвайки ми всичко, което исках да чуя. Задушавах се от него. Не можех да се откъсна. Не спираше. Ако не му вдигнех телефона, той идваше пред дома ми.

Отново дойде септември, отново същото състезание, отново бяхме и двамата там. С разликата, че аз бягах от него. Чакаше ме пред заведението, молеше се. Отново. Тичаше зад мен по улицата. Ситуацията погледната отстрани изглеждаше даже смешно налудничава. Не спираше да ми казва колко ме обича и го крещеше по улицата зад мен. Не се обърнах.

Стигна се до там, че задвижи развода. Все пак този път не посмях да го блокирам навсякъде, за да не дойде пак пред дома ми. Чувахме се, сухо и от време на време, за да му помагам „като приятел“ относно споразумението за развод. Дадох му моето. Дадох му и координатите на моя адвокат. Нещата отново бяха в ход, но аз не бях същия човек и със сигурност, трезвата мисъл работеше, но надеждата се появи отново.

Ами ако? Ако какво?

В края на 2022 ме запозна с най-близката си приятелка, с която работиха заедно и в последствие продължиха отношения след като той се премести да работи на друго място. С нея си паснахме бързо и през лятото на 2023 все по-често се виждахме.

Беше изключително приятна компания, със страхотно чувство за хумор и страхотни очи. Смеехме се заедно. Видяхме се и на въпросното състезание септември, правихме си компания, говорихме си и в един момент, през октомври разбрах, че и тя се мести към моя град. Предложих ѝ помощ. Къде заради самата нея, къде заради него. Подадох ръка. Харесвах я. Откровено. Планувахме даже състезание, на което щяхме да ходим двете и си взехме стая заедно.

Всичко вървеше по план и в деня преди състезанието дойде до Пловдив. Аз събрах смелост и реших да ѝ кажа, че съм имала връзка с най-близкия ѝ човек, която е приключила на пролет, но обмислям да подновя. Той вече търсеше дом за всички ни. Знаеше, че ще се пречупя.

Адът се отвори за мен. В момента в който започнах да говоря, тя започна да плаче. Седна на земята. Закри лицето си с ръце, плачеше с глас. Гледах в недоумение. Не разбирах. Ступор. Опитах се да я успокоя, за да разбера какво се случва. В този момент и двете разбрахме, че сме имали връзка с един и същ мъж. В продължение на повече от година, в историята сме били аз, тя, жена му и двете деца. Всички живеещи в пълна заблуда. Тя плачеше, аз усещах облекчение. Отново не подозирах дори как ще ми се отрази това.

Обадихме му се. Казахме му, че знаем .  Всичко приключи. За затвърждаване на знанията, като в училище, нашата обща приятелка ми показваше техни снимки, видеа и ми разказваше истории.

Оказваше се, че във всеки момент, в който аз съм казвала не, той е ходил при нея. Обиждайки я, държейки се зле и изливайки цялата си омраза към мен върху нея.

Тя страдаше и аз го виждах във всяка чаша алкохол, която поемаше. Виждах го в сълзите ѝ. Виждах го и в стремежа ѝ да ми докаже с най-много детайли какво се е случвало. Вдигнах телефона и с леден глас и в пълно хладнокръвие му заявих, че има 24 часа да каже на жена си.

За първи път разбрах, че жертвата в цялата история не бях нито аз, нито той, нито моята приятелка….а майката на децата му. Седейки вкъщи, грижейки се за дома му, за уюта му, търпейки постоянната му липса на внимание и грижа.

Не можеше да остане така. Аз съм жена. Аз съм майка. Аз съм в тази каша, но знам много добре какво се случва и имах избор. Тя нямаше, а го заслужаваше.

Моята приятелка грабна телефона от ръцете ми. Зададе въпроса с какво съм по-добра от нея. Защо аз.

Само го чух как каза „тя е жената на живота ми, а теб никога не съм те обичал. Тя е всичко, което някога съм искал като мъж.“ В този момент нашето приятелство с нея приключи. Аз знаех, че ще ме мрази завинаги.

Независимо, че нямах вина за това. Но и аз, и тя ще се справим.

Той се върна при жена си с подвита опашка, „за да спаси семейството си“. Семейство, изградено в лъжа, с истории за една бременна жена, чакайки вкъщи, докато мъжа и си ляга всеки ден с различна жена, за да избие комплексите си. Защото не му стигаше. Никога не беше достатъчно, никоя от нас не му стигаше.

Мисля, че ме мрази. И се страхува. Промени ме, превърна ме в себе си и създаде в мен такова недоверие, че не знам кога отново ще мога да повярвам. И да, обичала съм го с цялото си сърце. Но си тръгнах. А какво се случва след това?

На лъжата краката продължават да са дълги и да бягат от отговорност. И една жена все още седи и страда. Къде по моя вина, къде по негова, къде по своя собствена.

Аз си научих урока, а ти?

Автор: Анонимен