Помня как дядо ми към обяд изваждаше джобния си часовник и извикваше:

– Анке, ма, 12 без 15 е! Баба започваше да припка и обядът започваше точно в 12. Баща ми също пришпорваше мама, която понякога успяваше чак в 12,10.

Яденето „под часовник” е характерно за казармата. Там към столовата се отива под строй, с песен, вътре се сяда и става по команда и приказки не се допускат.

Да отсъстваш от храна се счита за услуга на врага- той „би се зарадвал“, ако ти не се нахраниш! Ама че тъпотия!

Когато се ожених, заживях като заврян зет. Там хората спазваха заявките:

– Колко филийки искаш? – Две! (А исках поне три).

Даваха ми две.

-Да ти сипа ли още?

– Не, благодаря, нахраних се. (Всъщност, исках още,но ми бе неудобно да си кажа) и тъща ми не ми сипваше. Вкъщи мама задаваше същите въпроси, но на отговора ми: „Една филийка“ – тя слагаше три и ми сипваше още.

Когато като деца бяхме на почивка с родителите ни, след закуска всички се помайвахме докато дойдеше време за обяда.

Пред столовата имаше закачено меню за деня.

От ранни зори до късна вечер пред него стояха хора и го обсъждаха ожесточено.

Не поради правописните грешки: /Прас с орис, Супа топчита, Боп яхния, Пили фрикъсье/ и т.н.

Най-честият коментар бе:

– Пак ли беее? Въпреки това нас, децата, там ни тъпчеха като бройлери. Възрастните тихо страдаха по любимите си манджички, но се връщаха се с чувство на изпълнен дълг- „децата са понапълняли“  и разказваха на каква прекрасна почивка са били.

Веднаж отидох при мама и татко на вилата им. Мама пържеше кюфтета и ми каза:

– Понаглеждай ги, а аз ще измия колата ти!

Скоро при мен дойде баща ми:

-Къде е майка ти?

-Нали я знаеш, отиде да ми мие колата.

-А кюфтенцата?

-Ето ги- аз ги наглеждах, вече са готови!

-Олеле, ти си ги поразил!

-Какво им е?

Татко бе толкова разстроен, че дори не ми обясни какъв бе проблемът.

Преди екскурзия с жена ми оставяхме децата си на родителите ми и след два дни отивахме да си ги вземем. Ние, възторжените планинари, се опитвахме да споделим своите постижения- например, били сме на „Кончето“- висок планински ръб в Пирин. Счита се труден и не за всеки, там си е дори опасно. Докато им разказвахме, мама се щураше да сложи нещо за ядене и не ни слушаше, а татко накрая ни питаше:

–  Къде е това?

Отговаряме му:

– Над Банско.

-А, Банско ли?- знам го! Преди години, нашият счетоводител оттам зажени дъщеря си и покани колегите от цялата страна. Бе сватба- ум да ти зайде! Ядене и пиене на корем! Едва се прибрахме с майка ти!  Знам го аз Банско!

В друг случай им разказваме туристическите ни подвизи в Рила, в заслон „БАК”, над хижа „Мальовица”. Накрая татко попита, успявайки да се вмести между подканянията на мама да започнем да се храним, къде горе-долу е това.

Отговаряме му- от „Говедарци”- нагоре.

– О, да, един наш колега- счетоводител, който бе оттам, веднаж  ни покани на курбан-чорба и агнешко печенко. Да, наистина, Говедарци е едно прекрасно място!

Гостоприемството в България, а, предполагам и в други балкански народи, се свързва изключително с яденето. За да „се представят” добре, домакините те отрупат с храна, която само някои  гости успяват да изядат цялата.

Преди години бяхме поканени от наши познати от „Гара Пирин”. Наливаха яко домашна ракия в чашките и често казваха наздраве. Наблюдавах тъста ми, който, за да не обиди стопаните, лисваше чашката си под масата, за да не го питат защо не е пил.

Седях до него и крачолът ми скоро бе станал вир-ракия.

Хората се бяха постарали и с гозбите. Имаше заклан петел, супата бе тъмночервена и мазна. След сервирането й тъстът запуши цигара след цигара. Супата му изстина толкова, че от лойта в нея гребенът на петела в чинията му вече стоеше изправен.

Домакинята го подканваше, а той все казваше- „сега, сега“!  След още 4 цигари тя не издържа и го попита /тъста ми, де, не петела/:

– Круме, защо не хапваш, така ще ни обидиш!

Жена му се изчерви и го извини:

– Ами той не яде пилешко!

Домакинята веднага му спретна едни пържени яйца- огромни, оранжеви, плувнали в олио. Тъстът запафка още по-яко. Нямаше как и накрая самият той си призна, че не обича и  яйца, но с удоволствие би хапнал чай, сирене и хляб.

Стопанката се зарадва и му донесе истинско домашно козе сирене. Тъстът изпи чая, в който бе изронил една люта чушка и изпуши нови четири цигари.

Аз и тъщата добре знаехме, че той не яде козе сирене.

За да спася положението, отидох при стопанката и й прошепнах:

– Извинете тъста ми, моля! Той обожава сирене, но само ако то не е козе. Май си пийна повече, едва ли ще хапне нещо тук, но вкъщи би похапнал овче сирене. Тя скочи, извади от мазата им голяма буца овче сирене и ни я пакетира за вкъщи. Погледна ме съзаклятнически и дори ми намигна.

Не разбирам защо за яденето се говори все с умалителни имена- кюфтенце, манджичка, сармички, салатка и т.н. За внучета, деца и домашни любимци това върви, но за храна? Ако кажеш- „сипни ми от винцето“!, звучиш като добър, народен човек. Но- сипи ми още вино!- това си звучи направо грубо.

Все по-често в сегашните филми се случва следното:

Героят и героинята се посближават. Той я поканва вкъщи, щял да й приготви лично романтична вечеря. Тя идва, домакинът е с престилка. Навсякъде е пълно с горящи свещи. Според мен, е редно да покани и един пожарникар, чакащ дискретно зад завесите. Храната, приготвена от него, се оказва чудесна. На няколко пъти по време на яденето той насочва вилица към нея с едно набодено парченце, което тя лапва възможно най-секси.

„Любовта минава през стомаха”- обичат да казват женените мъже. След брака те обаче вече не слагат престилки и не готвят залудо.

Мъж съм и съвсем отговорно твърдя, че любовта на мъжа минава по-долу. А след храна сексът изобщо не е на ниво. Целият човешки организъм тогава пасивно наблюдава стомаха как настървено смила, а червата изсмукват полезните вещества. Тези два  главни в този момент органа са се разположили най-дебелашки насред нас, като бейове, аги и чорбаджии, а останалите ги чакат да свършат.

Във фирмата, чийто шеф съм, се дразнех много, когато служителите ми се загледат напрегнато в часовника около обяд, дори и ако пред нас стои все още неразрешен сериозен проблем. По някое време те скачат развеселени:

–  Ами че то станало 12 ч., бе!- време за обяд!

Всичко се зарязва и цял час дочувам само техни коментарии относно храната, политиката, телевизията, киселото зеле и какво ли не. Казвам си: „Човещинка е все пак”, но определено бих предпочел да се нахранят след като отстраним проблема. След това същото ще отнеме тройно повече време.

При командировки в провинцията е нормално да се обядва където, когато и както дойде. При една от тях влизаме в ресторант. Келнерът ни посочва с поглед една голяма маса. Челото му е в едри капки пот и сърба шкембе чорба. Колегите са гладни, но тихичко и разбиращо си коментират:

-А, да, човекът си похапва, ще го изчакаме да се нахрани!

След пет минути не издържам и заявявам нервно на сърбащия:

-Ще ни обслужите ли, че бързаме?

-Да, да, ей-сега- само да си доям чорбата и ще дойда!

Колегите ми ме поглеждат с поглед в смисъл: – Защо прекъсна горкия човек?

Обратното на горния случай е, ако попаднете в скъпо заведение, където бдят сервитьори много повече от клиентите. Навеждат се над Вас веднага, дори ако просто помръднете. Готови са и да Ви изпишкат. Изслушват Ви внимателно. Ако речете- „и да е по-запеченко“, ще Ви разцелуват. Поднасят ястията така, че се чудите защо не се дочува химна и къде са гвардейците.

Наскоро прочетох любопитен пътепис за Африка. В едно племе, според обичаите им, всеки се хранел сам, скрит някъде в храстите. Според тях, яденето било нещо много срамно и се криели, за да не ги види някой друг. Съгласно казаното дотук, би следвало в предишния си живот да съм живял именно там. Ще ми е интересно да видя реакцията им, ако им покажа снимка от някой голям ресторант. Вероятно и те биха реагирали така, както бедуинът, заведен от Егзюпери на Ниагарския водопад. При вида на греховно изливащата се вода, той паднал на колене и помолил Бог да ни прости това безумно разхищение.

Поне според мен, Бог е искал да предпази своето творение- човека от прекомерно извисяване на духа му, след което неминуемо би последвало и затриването на целия човешкия род.

За целта ни е дал разни разсейващи занимавки- любовта, секса и смъртта.

И най-вече- храната, около която се въртим непрекъснато през целия си живот.