Има женски приятелства, създадени обикновено през младостта ни, които остават за цял живот. Дори и да не сте се виждали цели 10 години, в секундата в която се срещнете на живо, общите приключения от славното минало, прокарват някакво електричество на клетъчно ниво и у двете женски създания.

И щом „ги удари токът“, веднага ги слепва в едно непрестанно бърборещо, развълнувано, неразривно свързано женско цяло.

Времето, браковете и отговорностите са безсилни пред него. Емо винаги кърши отчаяно ръце „колко се променям“, щом се срещна с приятелка от младостта ми.

И е прав – променям се. Но какво съм виновна аз – щом се видя с някоя дружка от преди, усещам как се отваря черната дупка на общите ни спомени.  Тя ни засмуква и двечките ни в кръстосаните като ДНК тунели на времето и пространството и ни изплюва от другата им страна, там – обратно във времето и на мястото на което сме се запознали.

В този конкретен случай, става въпрос за мен и полякинята Ана. А конкретното място и време, където черната дупка на спомените би ни изплюла точно нас двете от тунела си, е 2005та година. На 13тият етаж на един небостъргач на Castlereagh street, в самото сърце на Сидни, Австралия.

Там деляхме апартамент, достатъчно обширен, за да побере всичките си 5има обитатели, както и безбройните гости, които всеки един от нас мъкнеше в него по всяко време на денонощието.

Освен мен и Ана, в него се помещаваха най-добрата й приятелка Йола, сънародникът им Даниел и бразилецът Алехандро . Даниел ходеше само с японки, като манията му за жълти жени се беше задълбочила дотам, че гледаше порно само с жълти мъже и жени. С Ана разбрахме това без да искаме, когато един ден сваляйки едни снимки на компютъра от фотоапарата й се натъкнахме на диск с въпросното произведение на изкуството. Настроението ни, в началото на филма изключително приповдигнато от пре-любопитната находка, с течение на развитието на наратива, се понижи до минорно. Спорадично хвърляхме една към друга погледи, изпълнени с много , много жал – емоция, която жанрът на филма не предполагаше да събужда у зрителките си.

След края на филма престанахме да съдим чак толкова строго азиатките за вманиачената фанатичност, с която искат да се обвържат с бял мъж.

Още тогава, преди почти 20 години, Ана си ходеше сериозно с англичанинът Стив. Бяха се запознали в Лондон, където тя е потърсила щастието си, бягайки от някакви лични проблеми в Полша. Стив живееше в Лондон, но чакаше търпеливо Ана да си начеше крастата, обикаляйки света, преди да се върне при него.

Ана е 8 години по-голяма от мен, а Стив от нея- 20 години. Тоест, Стив беше и все още продължава да е на възрастта на баща ми, да продължават и двамата да са живи и здрави.

С Ана се разделихме през 2006та, когато аз се върнах в България, срещнах Емил и останах тук завинаги. Тя се върна в Лондон при Стив и заживяха заедно.

Заживявайки в Лондон, нашата Ана стана от голямото-доброутро. Защото Стив е предприемач-строител. Притежават 3 къщи в Notting Hill, един от най-гъзарските квартали в Лондон. Стив купува там сгради. Реновира ги, разширява площта им като например издълбава цял етаж на -1, като го строи под наклон, така че от едната страна да влиза светлина.

По нашенски щяхме да му  казваме „мазе“. Но не е баш мазе, понеже в него влиза много светлина. Целият зор да се разширяват старите и скъпи сгради в района е оправдан. Там е забранено да се строят нови. Искат да се запази духът на квартала и куп подобни. Така че всеки един квадратен метър разширение на съществуваща площ, там струва цяло състояние.

Първият път отидох в Лондон, за да запозная Ана с Емо. Това се случи през 2009та. Емо, беше харесан  от раз. Поне от нея. Когато ние, източно-европейците, сме на „чужда“ територия – тоест, тази на развития свят, спазваме неписания закон да се подпомагаме всячески. Това българи, поляци, румънци и тн винаги се поддържаме както морално, така и материално. Така че беше повече от ясно, че ние с Емо ще спим в най-хубавата стая, в най-хубавата от къщите на Ана и Стив. Тази, която те самите обитават.

На Стив не му беше много приятно, че беше сведен до ранга на котката им Флъфи, с която скоропостижно трябваше да се изнесат от собствената си спалня, за да могат гостите им от България да се разположат там. И двата члена на въпросния човеко-животински тандем получиха по един пращящ от здраве и крепко телосложение полски ритник  в задниците. И изхвърчаха в по-малката спалня. За да можем с Емо кралски да се нанесем на  техните места.

Ще ви излъжа, ако ви кажа, че това вдигна акциите ми  пред  Стив.  Анна ползваше неговата кредитна карта, за да ни гощава с препечени филийки с черен хайвер за закуска и със стриди и омари на вечеря. С всеки един погълнат морски дар,  аз се сгромолясвах все по-надолу в класацията му с хора, с които би искал да прекарва времето си.

Стив ме гледаше така укоризнено през цепките на присвитите си очички, докато Анна майчински ме хранеше с техните пари, че омарът в маслено-лимонов сос ставаше на трици в устата ми. Усещах мислите му:

„Ей го на – ситуацията тук онагледява прогнилата система на Европейския съюз. Англичаните наливаме пари в бюджета, а източно-европейците плюскат от нашите кредитни карти и спят в нашите легла.“

Споделих опасенията си с Емо. Искаше ми се да имам неговото здравословно отношение по въпроса:

-Абе тоя Стив бил голяма Снежанка бе – „Кой му бил ял от чинийката, кой му бил спал в легълцето. Ейййй, много сме изнежени, тц тц.“

Имам теория за създаването на Брекзит. И тя е, че веднага след края на първото ни гостуване в Лондон през 2009та, Стив е посетил добрия си съсед Найджел Фараж. Оплакал му се е.

Споделил му е за гоненията, на които е бил подложен в собствената си страна, в собствената си къща и в собствената спалня от страна на българите. Осъществени единствено, благодарение на  подкрепата на поляците.

Това е открило пред Фараж една ниша на недоволство сред народа. която след това той успя да раздуха до вълна, която да яхне с цел на извличане на лични политически дивиденти и която доведе до Брекзит през 2016та.

Да, Фараж ( заедно със Стела Макарти, Клаудия Шифър и няколко други), бяха съседи на Стив и Ана). Или както Емо обичаше да казва, по време на неколкократните ни гостувания в Лондон, те бяха „наши“ съседи.

Затова, представете си колко бях учудена, когато миналата година по това време, получихме покана – цялото семейство – за сватбата на Стив и Ана, във Вроцлав.

 

След 20 години съвместен живот, те искаха да сключат брак. Сватбата беше само за тесен кръг приятели – разбирай богаташи от техния ранг и ние

Първият ми проблем беше какъв сватбен подарък да вземем за хора, които притежават 3 имота в Нотинг хил и всяка година отделят по 3 месеца, за  да обикалят света. Трябваше да е нещо, което носи сантиментална стойност, понеже с нищо материално не бихме могли да ги впечатлим.

Отхвърлих Емовото предложение да им купим по една „хубава българска народна носия“.

Не виждах  как ще бъдат използвани. Ако да речем Стив беше голям фен на България, би му послужила поне веднъж годишно. Всеки 3ти март би могъл да си запаше пояса, да си обуе цървулите и да удари едно уиски за нашия несломим народ. Но имайки предвид нагласата му към нас, това е крайно невероятно.

Може би, една българска народна носия, би намерила тясно нишово приложение. Например, ако при някакво негово провинение Ана го изрита от спалнята му. Тогава, би могъл да вметне саркастично, че по негови спомени, тази спалня винаги е отваряла вратите си  за българи, дори и това да е в ущърб на англичаните и котките им. Би могъл да се дегизира с българската носия с цел получаване на достъп до спалните си покои.  Но друга файда от нея не виждам.

На Ана пък българска носия съвсем няма да послужи за нищо. Тук в България предназначението на женската има една-единствена функция:

Взимаме някаква девойка, обилно снабдена с всички възможни подобрения, известни на пластичните хирурзи, дерматолозите, гримьорите и създателите на филтри. По някаква причина, вероятно маркетингова,  искаме тя да събере много харесвания в интернет пространството.

Ако я снимаме в естествения й хабитат, снимката ще получи разнопосочни реакции. Благочестивият българин ще я съди за изкуствените мигли, изкуствените устни и екстеншъните и като цяло ще я окачестви като „миндил“ .

Но ако вземем абсолютно същата девойка, облечем я в народна носия и отгоре напишем „ Естествената красота на българските жени“, тогава ще сме на прав път. Всички реакции ще са положителни. Коментарите ще изобилстват от изявления тип:„вече няма такава непокътната и нежна женственост“.

В този ред на мисли, женската народна носия служи като инструмент за създаване на впечатление. Облечените в нея се автоматично придобиват душевна смиреност, духовност,  вътрешна и външна красота. Поне за потребителите по социалките.

Анна няма никакъв интерес към това да убеждава  българските фейсбук потребители в своите добродетели, както и в каквото и да е относно себе си. Така че носията не би й влязла в употреба.

Положението с подаръците спасихме, благодарение на една яка бегачка, Каролина. Освен че бяга, тя  развива два бранда от нейни произведения – единият за персонализирани сребърни бижута https://www.facebook.com/carissima.silver, другият – за картини от лего фигурки  https://www.facebook.com/legominiface.

С нейна помощ в последния момент, младоженците получиха сребърно колие във формата на Австралия за булката, както и картина в рамка от Лего човечета, изобразяваща типични моменти за семейството им.

 

 

Натоварихме се на колата и си направихме един много приятен роуд трип до Вроцлав, с преспиване в Братислава. По пътя децата много се вълнуваха. Защото според самите себе си, те говореха английски на ниво „майчин език“ и най-накрая щяха да имат възможност да го практикуват със себеподобните си.

Пристигнахме в хотела във Вроцлав в ранния следобед, няколко часа преди сватбата.

С влизането ни в хотела, децата получиха възможност веднага да започнат с разговорите на английски. С първата стъпка във фоайето на хотела, се натъкнахме на младоженеца, който вече беше пиян на мотика.

-Ето я и най-хубавата жена в целия хотел – с тези думи, изфъфлени на английски, Стив се изстреля отнякъде и се увиси на врата ми, където за секунди се унесе в лека дрямка. След това трепна в просъница, измърмори нещо, сапикаса се и положи усилия да се стегне.

Децата ми, до този момент абсолютно уверени в английския си, за пръв път подложиха на съмнение езиковите си знания. Не бяха сигурни, че са разбрали правилно, че „майка им е хубава“, камо ли че е  „най-хубавата в целия хотел“.

Двамата ми сина се спогледаха въпросително и по-малкият предположи колебливо: – Do you mean, she is the prettiest in the entire hotel lobby?

В директен превод : „Да не би да имате предвид, че е най-хубавата в цялото фоайе на хотела?“ –беше предположението на сина ми.

Сега разбрах защо преди години баща ми се оплакваше, че тогава 8 годишният ми брат му беше казал, че го обичал най-много от всички бащи в блока ни. Боли, когато те признаят за „най“ в крайно ограничена територия.

Иначе, няма какво да се правя на скромна. Ако точно в този момент, в хотела се проведеше конкурс за „Мис Фоайе“ аз наистина щях да бъда  безапелационният победител. Единствените ми съпернички от женски пол, разположени в момента във фоайето,  бяха  двете 70 годишни лели-близначки на булката от гр Киелце.

Въпреки, че изглеждаха много свежи за възрастта си, благодарение на най-червените бузи на света, смятам, че беше редно да се примирят с ролята на мои подгласнички, защото имаха много изпъкнали и възлести вени по краката.

Емил се отправи към Стив с протегната за здрависване ръка:

-Emil, you lucky dog – Стив любвеобилно се увеси на ръката му. Пита ни как сме пътували. Като разбра, че сме пропътували 1500 км с кола, само и само, за да пристигнем на сватбата му, се тресна благоговейно на един стол. Физиономията му светеше от благо смирение пред подвига на 3мата балканските лъвове и тяхната лъвица.

-Приятели, толкова се радвам, че успяхте да пристигнете. Много, много благодаря, че ни уважихте! Това означава толкова много за нас!

Нямаше как да не отбележим резкият контраст между поведението му. Преди години  се чудеше как най-скоропостижно да ни измете от дома си, а сега обожанието се лееше от очите и душата му.

-Моите приятели много се надяваха специално Ния да дойде! Показах им профилната ѝ снимка от Whats App, на която излиза от басейна.

На мен ми се прииска да разтворя крила и да литна като Икар в един победен полет, преди слънцето да е разтопило восъкът на крилете ми.

Какво да ви кажа, хора – Нотинг хил си е Нотинг хил, но е безсилен пред чара на българския МИЛФ.

Ей го, от 15 минути съм тук, а вече спечелих един въображаем конкурс за красавицата на фоайето и отделно пристигането ми е зарадвало цяла банда набори на баща ми.

Държа високо главата с короната на нея!

Както биха казали синовете ми – Keep Slaying, Queen!

След няколко часа  семейството слязохме за партито, в целия си блясък. Папийонки, ризи, официални рокли – всичко, както си му е редът.

Като си подготвях багажа, бях избрала една дълга черна рокля и една тъмно-синя дантелена. Нито една от тях не беше достатъчно къса, за да зарадвам феновете на Whatsapp профилната ми снимка. Притеснявах се, че ще ги разочаровам. Но когато подготвях багажа си, не знаех че към мен има такива високи очаквания.

Семейството седнахме на определената ни маса в целия си разкош.

Деляхме я с  няколко дами, за повечето от  които, ако съдехме  по акцента и облеклото им, бяха дошли току-що от конните надбягвания в Аскот.

Аз се надявах да сме разположени на маса с някои от старците от фен базата ми, за да ни е по-лесно да поразчупим леда. Но Анна явно беше решила, че компанията на тези изискани лейдита е по-достойна за нас.

Виктор, големият ни син, беше изнервен от най-първото сервирано предястие. Две миниатюрни сухарчета, мацнати с пюре от червено цвекло и гарнирани със соеви кълнове. Ето ги на заден фон:

Може би някой гурме ценител би го оценил, но не и 15 годишният Виктор, който за вечеря изяжда самостоятелно една тава пиле с ориз. Раздразнението му бе подсилено от факта, че той искаше да хапне 5-6 сандвича преди сватбата, за да уталожи глада си.  Обаче баща му му забрани, за да не си „развали вечерята“.

Аз го успокоих, че това е не е „вечерята“, а някаква жалка разядка. Просто една от прелюдиите към Голямата-Плюскачка. Така и се оказа. До края на вечерта – всъщност – до сутринта, ни беше сервирано всичко, от пиле до „от пиле мляко“, през равномерни часови интервали. Но в този ранен час, когато нощта беше още млада, по-младият дори от нея Виктор беше изнервен.

Няколко пъти детето  отиде да си мие ръцете, надявайки се като се върне, миниатюрното червено „говно“ в чинията му да бъде заменено от пиле с картофи, свинско с ориз, или винен кебап.  Или най-добре от комбинация от трите. Но не би.

В опит да разсее глада си до пристигането на нещо човешко, той опита да утрепе няколко минути в разговор на английски с разположената до него дама. Това се оказа една приятелка на Ана, управляваща голяма фирма за набор на персонал. Анна ми беше разказвала за нея , че била  много „cross” с хората. Демек, не цепела на никого басма!

Дамата беше испанка – в очите на младият Виктор, всички чужденци говорят английски на ниво „нейтив“ като него, затова той подхвана разговор с нея.

На безупречен, според него акцент, и на безупречен ( обективно погледнато) английски, Виктор подхвана разговор. Според мен, поне съдейки по избора на тема за разговор от сина ми, наскоро в час по английски, бяха взели урока „ как минава един мой ден“.

Защото той се наклони покровителствено към Голямата-Шефка-от-Иберийския полуостров, обхвана свойски облегалката на стола й и започна да й обяснява как минавал един негов ден. Вероятно поради стържещият му от глад корем, акцентът от деня му падаше върху храната и всичко свързано с нея. Разговорът беше нещо много подобно на:

– Сутрин ставам точно в 6:00. Още по тъмно измивам чиниите, това е мое задължение. В тези мръсни чинии и в тази мазна тава, снощи се е помещавало нещо много вкусно.  Някой път е било пица, някой път паста болонезе, някой път мариновани ребра. Но вече ги няма и след тях остават само купищата съдове за миене….

Аз гледам гордо. Испанката обръща шампанско след шампанско, търсейки спасение в разговор с някой възрастен. Ди джеят ни вика да танцуваме на дансинга.

Докато танцуваме, Слава Богу основните са раздадени и Виктор е успял да залъжа глада. Не е сит, защото той никога не е сит, но е достатъчно успокоен.

Връщаме се на масата, за да намерим някакви произведения на полската кулинария – месо със зеленчуци, но в желирана форма на масата ни. Вече е към 3 сутринта.

Към нас се задават булката и младоженецът. Булката, можем спокойно да кажем, е нарамила младоженецът. Въпросният, както вече знаем,  е в насипно състояние още от предния следобед. А серията речи и съпровождащи ги наздравици, само са влошили положението.  Анна хвърляйки ни извинителен поглед казва:

-Стив, пожелай на Ния, Емо и децата им лека нощ и след това от теб искам да си лягаш.

Твърдостта на гръбнака на Стив се конкурира с тази на желираното месо от полските деликатеси. Това не му пречи да ме обсипе с множество любвеобилни целувки за „лека нощ“. Пиян, пиян, ама всичките ми целувки ме уцелиха право в устата. По някое време се стресна. Сети се, че не е възпитано да обвива с толкова любов само един член от семейството ни. Поправи се като се посвети на страстни целувки по Емовите бузи. Целувките към Емо бяха не по-малко пламенни от тези към мен, но това не трогна Анна.

Моя дружка от едно време, също като мен, тя намери случката за безобидна и изключително забавна. Хвана младоженеца за ревера, намигна ми и му каза:

-Сега, за наказание, понеже си тооолкова голям експерт по целуване на дами от Източна Европа, незабавно идваш с мен да поцелуваш и лелите ми от Келце за „лека нощ“.

Стив покорно се отправи да целува лели и да си ляга. Може и нашият конкурс от фоайето и да не се беше състоял. Но и трите неосъществени призьорки в него получихме подарък – целувка от младоженеца.

Обърнах се към центъра на масата, за да си изям сватбената торта. Очите ми се спряха на Виктор и испанката. Вече нахранен, той се беше съсредоточил върху друга част от неговото ежедневие. Докато сме танцували и докато сме се целували с младоженеца, той я беше информирал в груби щрихи за основната част на деня си. Вече бяха стигнали и до описание на вечерите му.

Виктор беше  в стихията си:

-Believe it or not, each and every evening, I take a shower.

По лицето на жената се четеше примирение – един вид, вярвам ти че се къпеш всяка вечер, само не продължавай да задълбаваш в подробности!

Синът ми, не вярващ в такива неща като лицеви изражения  продължи: – We have a bathtub at home and I use it on daily basis. I wish we only had a shower cabin, as opposed to a bathtub, because taking a bath is rather time consuming, compared to a quick shower. And I need my time, because after my bath I devote at least an hour to playing my guitar.

Испанската женичка успя да удави прозявката си в два огромни гълтока шампанско. Докато жадно го лочеше, срещна моят горд майчински поглед. Изражението й се смекчи, тя ми се усмихна, вдигна чашата си към мен и ме поздрави: – Your son is SO LOVELY!

Ловли е, разбира се, на мама златното момченце.

Другото ми златно момченце, Никола, ядеше тортата си и разсъждаваше на глас. Беше му непонятно, че мъж на годините на дядо му, тепърва е тръгнал да се жени. Отделно, че булката е по-стара от собствената му майка. „Баси бумърите си тия младоженци“ – сподели ми той.

-Всъщност, дали са бумъри, или са поколението преди бумърите? А, мами? Ама то от поколението преди бумърите още няма живи.

За сверка какво наистина е бумър:( https://www.beresfordresearch.com/age-range-by-generation/). Иначе, за сина ми, бумър означава: стар човек.

Емил, както винаги анализиращ ситуацията и търсещ някаква практическа изгода от нея, ме подбутна:

„Абе Стив като че ли харесва българите повече отколкото ни харесваше миналите години. Дали пък да не се възползваме от това, а? Да вземем да  изпратим Вики да учи в Лондон и докато учи, да живее в Нотинг Хил при тях с Анна? Толкова много къщи имат там – за какво са им и без това?“