Забелязали ли сте, че колкото по-богат и успял е някой, толкова повече безплатни неща получава. Въпреки чисто човешката логика, че безплатни неща биха били много по-високо оценени от по-несъстоятелните хора.

Един-единствен път,  нещата се развиха и за мен в посока вселенска справедливост. Неочаквана безплатна благодат предназначена само за Клуба-на-богатите, се изля върху ми. В разрез с неписаните закони на обществото, но може би в съответствие с неписаните закони на кармата, кой знае?

Е да, нещата ми се получиха благодарение на недоразумение. Но обществото ни е създадено да работи така, че ако не се намеси Кармата и не стане някоя недоразумение, няма как някой простосмъртен да получи безплатна благодат.

Работя във фирма, чиито собственици непрекъснато печелят бизнес награди. И то толкова много, че им е омръзнало да ходят да си ги събират от партита, церемонии и коктейли. За целта ме пускат мен и аз, облечена в някоя рокля като тази на заглавната снимка, обирам наградите от тяхно име. Честите ми появявания по всякакви бизнес партита в София, са оставили определени хора с впечатлението, че аз съм на C-ниво длъжност в компанията – много вероятно дори и изпълнителен директор.

Друго обяснение за следната случка аз не намирам:

Един ден, влизайки в офиса, намерих голям плик на бюрото си. Потиснах вечния страх, който ме обладава като видя плик. Че някоя институция иска нещо да ме накаже. С треперещи ръце разкъсах плика – очаквах някой фиш за неправилно шофиране. Вместо това, от плика извадих красиво гравирана покана…Със златни букви и калиграфски шрифт, бях поканена да прекарам един уикенд в Едно-Страхотно-Имение. Поканата беше от собственика му, с когото бях разговаряла на коктейл, последващ церемония на награждаването на фирмата ни.

Брех! Погледнах въпросното имение в Гугъл и видях колко е хубаво, а също така видях и цената на нощувка. Ако не отидех сега безплатно, не мисля, че някога бих пожертвала такъв куп пари.

Вечерта казах на Емо, че сме поканени да прекараме уикенда на въпросното място.

Всъщност, момент……възпрях Емо, който вече беше тръгнал да си стяга багажа за безплатната почивка…Момент само да огледам поканата….никъде не пише Ния Йотова +1. Канят ме само мен.

От друга страна, то като че ли се подразбира, че би трябвало да си взема някой +1. Сама ли да кукувам там цял уикенд?

Реших  да звънна на имението и за всеки случай да ги попитам поканата за Ния Йотова ли е, или за Ния Йотова+1. Емо смяташе, че няма нужда да питаме каквото и да е, а просто да се появим там и да ги поставим пред свършен факт. Но все пак надвисна над мен, за да проконтролира разговора.

Сърдечен глас ме изслуша от другата страна. Попита ме какво пише в поканата. Казах, че само моето име.

-Тогава е само за Вас – сърдечността не намаля.

-А съпругът ми какво ще прави в това време? – тонът ми беше почти обвинителен. Нямаше как да е друг. Емо беше плътно до мен и опулено правеше жест с показалеца си, все едно ще реже нечие гърло, докато боботеше нещо.

Гласът от телефона от своя страна, пое няколко пъти въздух, за да може да задържи тона си поне неутрален, ако не да върне предишната сърдечност в него. Както и да запази само за себе си мнението си по въпроса, което със сигурност беше – „грам не ме интересува какво ще прави съпруга ви цял уикенд сам“.

Вместо това, все пак работеше в изискан комплекс, гласът каза:

-Нека се свържа с г-н (….името на собственика) той в момента е в Париж и да го попитам дали може да прекарате уикенда в имението му с половинката си. Ще Ви върна обаждане.

След малко получих обаждане от имението. Да, можело да прекарам уикенда там със съпруга си, да се чувствал включен в безплатната покана и той. Благодарих на гласа. Изгарях от срам. Пожелах си никога повече да не го чувам. Сигурна бях, че и той си пожелава същото.

Снесох новината на Емо. Бях много щастлива, че съм се преборила и за неговото добруване през уикенда.

Той обаче укорително процеди през зъби:

-Абе ти деца нямаш ли? Последва основното обвинение, която той отправяше към мен. Всъщност такива имаше много. Но докато според него изобличителните „Каква домакиня си“ и „Каква съпруга си – само знаеш да ми зееш насреща“ нямаха никаква сила върху мен, то това ме удряше право в сърцето.

А то беше „Каква майка си ти?????“ – Значи ще си ходи нашата на имение – продължи Емо, като стратегически пропусна да се спомене себе си в „ходенето на имение“, а децата й да гният в апартамента цял уикенд без да подишат никакъв чист въздух, така ли?!

Веднъж бях присъствала на едно обучение по водене на преговори. В него ни бяха задали въпрос: „ Ако поискате нещо в преговорите и другата страна се съгласи, ще считате ли тези преговори за успешни“. Аз, глупачката, казах, че разбира се. Но правилният отговор беше – не. Успешни са преговорите, от които излизате с ПОВЕЧЕ, отколкото сте поискали.

Емо щеше да процъфтява в този курс.

Ако вие сте като мен – намачкани от железния ботуш на късния соц деца, чиито първи 7 са преминали в непрекъснато натякване да не бъдат „нахални“, и да „не пречат на хората“, тогава и вие като мен, не бихте сметнали за възпитано да звъннете на вече бившия Сърдечен Глас. И да му зададете логичния въпрос, който Емо услужливо беше формулирал от мое име. А именно:

„Какво си въобразява той ( гласът), че ще правят децата ми, докато аз цял уикенд си карам кефа в имението на шефа му“

Но нека ви обясня нещо за Емо. Въпреки, че ми е връстник, той не се е оставил системата от едно време  да го намачка. Когато той смята, че нещо му принадлежи ( а според него всички блага на света му принадлежат по негово рождено право), никакви обноски или граници на приетото в общуването не могат да застанат на пътя му.

Ето един простичък пример. Миналото лято випускът от училище на Емо се събираше в някаква механа в Плевен по случай 25 годишнината от завършването си. Натоварен с организацията беше той. След като ме обля с водопад от постоянното му боботене, в смисъл на „тоя свят ще се разпадне без мен, един компетентен човек няма, ей!!! Гледай ги тия бастуни от випуска без мен една организация не могат да направят “, Емо се зае със задачата.

Отвори един тефтер да си води записки от разговорите с хората и ги подпука. Ама как само ги подпука….

Емо водеше серията от разговори от бар плота в хола, докато аз джурках някаква манджа в кухнята. Нямах никакъв интерес да слушам разговорите му, но след като без да искам подочух първия от тях, седнах с отворена от възхита уста до него, за да слушам всичките.

Бях свидетел на следното:

Емо (Е), звъни на Съученик 1 (Ванката)

Е: Ееееееее, Ванка здравей, позна ли кой ти се обажда.

В: ( не се чува какво казва).

Е: Е как не можеш да ме познаеш. Емо ти се обажда.

Що пък да го познае, не са се виждали и чували само 25 години.

В: ( не се чува какво казва, но явно не може да се сети за Емо. Колкото и невероятно да звучи, годините кариера, деца, женитби, разводи, върхове и падения са успели да изтрият спомена за елегантната и бляскава фигура на съученика му).

Е: Е как кой Емо?!?! – Емо не вярва на ушите си – ЕМО ЙОТОВ!!!

В, вероятно от куртоазия се прави, че се сеща кой е Емо Йотов. За 2-3 минути Емо му обяснява къде ще се видят, в кой ресторант ще се състои събитието, както и колко много и хубава храна ще бъде осигурена за юбилея.

Е: Така че сега остава само да ми преведеш 150 лева за куверта по банковата ми сметка и повече няма да ти губя времето.

Ванката е изненадан от този неочакван удар под кръста. Допреди само минутка си живееше блажено без да подозира за съществуването на Емо Йотов. А сега вече по възможно най-бързия начин трябваше да заверява сметката на въпросния със 150 лв.

Ванката искал да помисли. Искал да види други опции за куверти.

Разбрах всичко това по репликите на Емо, който хич не ги обича тия, дето искат да мислят. Емо нарисува една въпросителна до името на Ванката в тефтера си и се раздели с него с обвинителното: „Кеф цена няма, Ванка“.

-Баси, какви материалисти са всички – оплака ми се е Емо след края на разговора – Вкопчили са се в парите си, все едно ще си ги носят в гроба.

След анализа на разговора си с Ванката, Емо извлече от него ценен урок, който приложи в разговора си със следващия си бивш съученик – Павката.

Звъннахме на Павката. Ползвам глагола в трето лице множествено число, защото аз вече се бях присъединила към Емо на едно високо столче на бар плота и жадно поглъщах всяка негова дума. Исках и аз  да съм част от това великолепно представление, а знаех, че самичка никога не бих могла да го изпълня.

Павката нямаше никакъв избор. Беше като жертва на анаконда, която само можеше безпомощно да гледа как хищникът затяга все по-тясно обръча на хватката си около него.

Преминахме набързо през условностите:

Е-Павка, здравей! Емо ти се обажда.

П-( вече включен на високоговорител, за да се уча аз) – Кой Емо?

Е- Как кой Емо! ЕМО ЙОТОВ!!!

П – ( пълно мълчание)….

Е- Бяхме един випуск  в МГ-то в Плевен. В училищния стол в девети клас си изсипах компота в яката ти, понеже ме пререди на опашката, не се ли сещаш.

Павката се сети. Като че ли не се зарадва да чуе съпруга ми.

Е- Е Павка, стига с любезностите. Да си дойдем на думата. Събираме се випуска на 25ти, в ресторант „Люляците“

Последваха подгряващите основния акт подробности за обилната и вкусна храна, на която ще се наслаждават съвипускниците. За радост на Павката в менюто не фигурираше компот.

С наближаването на темата за плащането на куверта, Емо предприе нов подход. Не атакува директно.

Е-Абе Павка, намират ли ти се  под ръка лист и химикалка?

П: В момента не

Е: Я накарай жена ти да изприпка да ти донесе.

Павката, който може би искаше да покаже на Емо, че няма и помен от бившия заухар, с омацани от черешов компот яка и гръб на ризата, властно подвикна на жена си за лист и химикалка. Горкият, не знаеше, че това е, така да се каже последното му мъжкарско действие, преди анакондата Емо да го приключи.

П (с горд глас): Готово, донесе жената.

Е: Пиши сега…. Пишеш ли……: BG52UNCR10000…. – Емо издиктува айбана си.

За мое учудване Павката пишеше ли, пишеше, без да задава въпроси. Представях си го с изплезен от усърдие език. Накрая прилежно издиктува от своя страна какво е записал, за да провери дали не е изпуснал някоя цифричка. Все едно това беше най-големият проблем в този абсурден разговор.

Е: Павка, браво, правилно си записал. Това ми е сметката, приведи възможно най-бързо  едни 150 лв по нея за куверта.

Преди Павката да реагира, Емо му пожела хубав и усмихнат ден и му затвори. Сложи до името на Павката в тефтера една заслужена отметка.

Та партньорът ми в живота притежава точно такива качества. Затова, колкото и абсурдно да изглеждаше в моите очи искането му да „уредя“ и синовете за безплатен уикенд в имението, всъщност в очите на  Емо това не беше нищо повече от рутинно обаждане.

Поотплеснах се. Връщам се в момента, в който Емо ме накара отново да звънна на Сърдечния глас и да го уведомя, че ще взимаме и децата.

Адски неудобно ми беше да звъня, но Емо вече беше набрал имението и тикнал телефона в ръката ми. Даваше свободно.

Моля те, моля те, моля те никой да не вдигнеееее…..

Къде ти тоя късмет. Вдигна пак моята стара дружка – Сърдечния глас.

-Здравейте, г-жа Йотова се обажда отново.

Мълчанието, което лъхаше от Ванката, когато разбра, че трябва да приведе вед-на-гически 150 лв на някой си Емо Йотов, който не е виждал от 97ма година, беше две идеи по-топло от мълчанието, което смразяваше ухото ми в момента.

Сетих се за една изискана фраза от филмите за лордовете и лейдитата по английските провинциални имения. Там винаги аристократите почиваха в нечия „компания“. А все пак и ние отивахме НА имение, било и то българско.

-При миналия ни разговор Ви уведомих, че ще прекарам уикенда в имението Ви заедно със съпруга си.  Но забравих да спомена, че искам да отпочина  също така и  В-Компанията-на Синовете-Ми. Предоставям тази информация предварително, за да ви улесня в организацията на по-голяма суита за 4ма, вместо стая за 2ма.

Сърдечния глас, или по-точно бившия сърдечен глас, остана без ума и дума. По принцип бях си намислила да предложа да заплатя за децата, но Емо твърдо ми забрани.

„Ако наистина искат да сме им гости – заяви той- няма да ни карат да плащаме за децата.“

Въпреки, че можех да се закълна, че на този етап екипът, поддържащ имението наистина иска да не сме им гости, чудото се случи. Бившият Сърдечен глас, след като се посвести, примирено каза, че щели да ни приготвят цяла вила. Дори вече не звъня до Париж, за да получи зелена светлина от собственика, който ме беше поканил. Всички бяха вдигнали ръце от нас.

Уикенда се натоварваме на колата и потегляме. Приближавайки към областния град, в който е имението, Емо спира в местния Лидл. След сверка с брошурата с промоциите на Лидл ( негово настолно четиво),  напазарувахме хляб, свински врат, лютеница, кашкавал, маслини, салфетки  и пластмасови вилици.

„Няма да им вечеряме в префърцунения ресторант на тия“ – обявява той мрачно.

Тук вече ми писна да сме Ганьо, та Ганьо. Какъв изпълнителен директор на фирмата съм аз, ако не мога една вечеря да си позволя в ресторанта им ( единственият по онова време ресторант в България със звезда Мишлен, или поне като такъв ни го бяха представили. След сверка в Интернет се оказа, че ресторантът е със звезда Мишлен, колкото аз съм изпълнителният директор на фирмата ни).

Значи, аз мога да отстъпвам за много неща, но не и като опре до вечното ми притеснение: „Какво си мислят хората за мен“.

Веднъж щом са се подвели да си мислят, че съм СЕО-то на софтуерна фирма на световно ниво, тази заблуда трябва да продължи до край. Дори това да означава да полу-изпразня кредитната си карта за вечеря в ресторанта им.

Пристигаме тържествено в имението. Ние с Емо сме малко поскарани заради вечерята, но за пред служителите на имението надяваме усмивки.

Явно моят телефонен спаринг партньор се беше оттеглил на заслужена почивка. Сметнах, че сме посрещнати от друг служител, който още не беше говорил по телефона с мен,  защото името г-жа Йотова продължаваше да буди повсеместна възхита и уважение.

Последва великолепно посрещане с welcome drink. После – обиколка на именито с нещо като количка за голф. По време на разходката слушахме за историята на земите на имението от времето на траките, досега. Всяко нещо си идва с цена, а както казва Емо, „Кеф цена няма“. Напомних му го, докато с малкия ми син хвърляха по мен измъчени погледи.

Само големият ни син, интелектуалецът на семейството, се правеше че слуша любопитните исторически факти.

Всичко това в един момент дойде към своя край и цялото семейство с облекчение се бухна във външния басейн с гореща минерална вода.

Следва продължение…