Още преди да навърша 45 г., „се сдобих“ със зъбни протези и няколко дни бях сърдит на целия свят. Имах нужда от съчувствие и звъннах на мама, за да й съобщя „новината“. Тя се опита да ме окуражи:

– Дядо ми, бог да го прости, беше поп. На 35г. вече бе с ченета, от които все недоволстваше, но на 92г. му изникнаха нови зъби и полека-лека започна да яде с тях. Казаното от нея го чувах за първи път и ми мина през ума, че нищо чудно да бе измислила сега историята, за да ми вдъхне кураж. Тя сякаш усети това и предложи: – Я ела с колата си до нас! Днес е събота и не си на работа. Хем ще те видя, хем и ще се разведриш!

Още на вратата ме накара да се усмихна и каза в типичния си стил, че съм изглеждал като киноартист. Предложи ми обяд, но поисках само кафе. Този път  не ми се скара, че ям малко, но към кафето добави тулумбичка и еклерче и ми забърка чаша с разтворими мултивитамини. Даде ми опаковката, да съм пиел по едно всяка сутрин. Донесе отнякъде своя снимка като двайсетгодишна и ме накара да я погледна внимателно, след това и нея. Казах й, че е същата, но с неизбежните за възрастта й бръчки. Тя сложи дланите върху бузите си, така че да са от челото до брадата й. Разтегна настрани кожата на лицето си и попита:

– А какво ще кажеш сега? Не съм ли пак като на снимката?

Потвърдих това и си поприказвахме още малко. По пътя към вкъщи изведнаж ми дожаля за мама. Спомних си, че когато бе млада, всички казваха за нея, че е „окомуш-жена“ и голяма оптимистка. Понякога я „взимах“ от службата й, за да се върнем заедно. Там все бе заобиколена от приятелки, на които често гледаше на кафе и те я боготворяха, както и колегите й, защото бе винаги „изтупана“, весела и с чувство за хумор. Работеше като касиерка в голям завод и явно бе и много експедитивна.

Когато плащаше заплати, някои й припомняха, че преди нея в същата стая касиерките били три, а сега тя и сама се справяла по-бързо и по-точно от тях. Веднаж директорът на завода бе влетял в стаята и й бе направил забележка, че идва на работа в 10 ч., а си тръгва в 16 ч.

Мама му бе отговорила невъзмутимо:

– Добре, тогава още утре си взимам шапката!- а той бе побързал гузно да й се извини и да излезе.

Бе ми казала: – Не са ми нужни повече от 6 ч., за да си свърша работата. Знам си цената и както видя, и директорът я знае. Според мен е по-добре да си на хората в устата, отколкото в краката!

Не си спомням някога тя да бе чакала на опашка. Заставаше отпред сякаш това е в реда на нещата и обикновено никой не протестираше. Веднаж пак бе застанала свойски начело на опашка за вестници:

– Само един в-к „Спорт“, моля!

Гражданинът, който бе наред, се бе възмутил:

– А аз да не би да чакам за кило домати, ма?

Мама бе отвърнала:

– Браво, бе, и това ми било кавалер! Въпреки че на опашката почти всички бяха мъже, те нарекоха него „нахал“ и той си бе тръгнал вбесен и без вестник.

Често се бях чудел как ли тя е успявала да сугестира хората. Това харизма ли бе или мистична дарба? В семейството ни, ако на някого потрябваше документ от институция, тя поемаше с удоволствие неприятната задача и се справяше с лекота.

Девизът й бе: „Който не ме харесва, няма вкус!“ В рода ни казваха, че съм се бил метнал на нея. А защо сега и аз да не се опитах да погледна на живота по-оптимистично, като нея?

Може би, разтягайки лицето си пред огледалото, ми бе намекнала, че всичко е въпрос на гледна точка? В момента бях на възрастта, на която е била тя тогава и бе крайно време да я последвам.

Ще разкажа случки, на които бях успял да погледна от правилната гледна точка и това ми бе помогнало не само бързо да избия новия си комплекс, че съм с ченета, но и да си повиша жизнения тонус.

Първата бе, когато за пореден ден си бях тръгнал от зъболекаря с празни уста /без нито един зъб/. Бе ми се оправдал, че зъботехниците пак не били готови с протезите ми, но му обещали, че ще му ги донесат към 16 ч. Нямаше как да отида в такъв вид на работа и реших да направя малка екскурзия на Витоша. Слязох от трамвая на Княжево и поех към Копитото. Сякаш по законите на Мърфи от едно схлупено ламаринено заведение се понесе мирис на кебапчета, който ме съблазни. Приближих се, чудейки се не само как бих ги сдъвкал, но и как да ги поръчам.

Все пак се престраших и влязох. В него една женица въртеше разни неща на скарата и ме попита какво ще желая. Не исках да вижда, че устата ми е празна и й изфъфлих през шепата си, че искам две кебапчета и една бира. И да ми ги сервира на масата отвън, понеже ще пуша. След три повтаря-ния, май бе разбрала. Когато ми ги донесе, тя застана пред масата ми с чиния в ръка, тропна с крак и заяви твърдо: – Обаче искам първо да ми платите!

Щом платих, тя я остави. Казах си, че видът ми вече е неблагонадежден дори и в подобни заведения, но после прихнах и така и не хапнах нищо. Вечерта се прибрах с ченета и разказах случката на жена ми. Тя се разсмя и каза, че новите ми зъби още не били оцветени от никотин и трябвало да се усмихвам повече, докато не пожълтеели и те. Жалко, че не били по-едри, харесвала такива мъже.

Втората бе, когато с приятелска компания отидохме в хижа „Скакавица“ в Рила. Бе се оказало, че там можем да си вземем душ.

Не бях очаквал това и не си носех гащи за след банята. Жена ми каза, че си била взела два чифта и ми даде единия- бяха черни, силно изрязани и с дантелки.

Късно вечерта всички налягахме. Бе топло и заспах гол, без ченета и само с гащичките.

През нощта ми се допика и тръгнах към края на дългия тесен коридор, където би следвало да е тоалетната. Срещу мен се зададе млада жена, която, като ме видя, се спря нерешително. Усмихнах й се широко и я подканих да премине и дори се пошегу-вах: -Спокойно, не хапя! Тя се бе шмугнала уплашено между мен и стената, с гръб към мен. В тоалетната имаше огледало. От него ме гледаше оплешивяващ мъж, само по дамски гащички с дантелки. Ухилих се при вида му и му направих жест с палец- демек, хубава смешка. Онзи- също и нещата се подредиха в сънената ми глава.

Прибрах се в стаята, без дори да съм пикал и се стисках до сутринта. Отначало се разстроих от вида ми в огледалото, но после ме досмеша, че с беззъбата ми усмивка, а и с дамските гащички е било излишно да казвам на мацката:

-Спокойно, не хапя!

На сутринта поехме към Езерата. По пътя я зърнах в една друга група и й помахах с ръка. Отначало не  сещаше кой съм, но скоро отвърна на поздрава ми. След това взе да разказва нещо на компанията си и повечето от тях се заобръщаха към нас, заливайки се от смях. Явно снощи не й се бях видял чак толкова страшен. Съвсем се успокоих, имайки предвид и че според психолозите нощем хората често изпитваме необоснован страх, идващ не от рационалното ни, а от подсъзнанието ни, целящо най-вече да ни понаплаши, за да сме нащрек през целия следващ ден.

Третата случка бе когато наши приятели бяха дошли на гости във вилата ни в едно казанлъшко село. Още рано на следващата сутрин бяха станали, направили кафе и ни чакаха на терасата. Дори бяха купили и закуски от баничарницата до нас. Пушех с тях, когато и жена ми се появи. Сигурно я е било  много срам, че като домакиня не бе рипнала първа и взе да им се оправдава:

– -Снощи, преди да си легна, си сипах чаша вода и я сложих върху раклата в стаята ни, която е между ъгловите ни легла. Добре знаете, че „моичкият“ вече спеше. Хъркаше силно, но доста неравномерно и на моменти внезапно спира-ше да диша, сякаш бе предал богу дух. Чак след доста ръчкания от мен си поемаше въздух. Дишането му след алкохол винаги е било подобно, но толкова страх досега не бях брала. В София вече спим в отделни стаи и не го чувам, а тук нощите са толкова тъмни! Откога го моля да купи едно фенерче, с което да му светвам, вместо да го ръгам. Дано си даде сметка, че е жив само благодарение на героичните ми среднощни действия! Гостенката каза, че и нейничкят снощи бил хъркал и добави: – Такъв ни е бил късмета!, а жена ми възрази:

– Все пак чуй какво стана после! Когато той поутихна, усетих, че от страх май се бях обезводнила. Надигнах чашата с вода и отпих голям гълток, но веднага я изпуснах. Докато аз съм го ръчкала, междувременно той някакси е бил сложил в нея зъбните си протези! Доповръща ми се, но докато намеря легена, вече ми бе минало. Заспала съм чак по първи петли, които тук са толкова гласовити, че сигурно са ви събудили още по тъмно. Довечера обаче ще си сипя в малко шишенце вода и ще го скрия в кревата си. Вече- никакви чаши.

Гостите ни бяха много близки, иначе жена ми не би си позволила подобен разказ. Цял час и четиримата не спирахме да се смеем. Май бях заразил вече и жена ми да гледа на нещата откъм правилната гледна точка. Все пак тя малко бе попрекалила с хиперболата. Едва ли докато ме е ръчкала съм бил сложил протезите си в чашата- по-вероятно е да е станало в някоя пауза между тях.

Четвъртата случка: Бяхме на гости на наши доста замогнали се приятели и  домакинът обяви, че ще приготви лично „Фон-дю“ пред нас. Запали огън под нещо като луксозна купа. Гледаше часовника си, за да види кога да сложи в нея разни неща, които именоваше на френски и гарнираше с исторически справки за произхода им. След „първото сиренце“ жена ми размаха ръка пред носа си, в смисъл:

– „Нещо ми мирише“.

Настъпих я в смисъл:-

Не ме излагай, ще потърпиш!

Започна процесът на разбъркване, а накрая и на изстиване на Фондюто. След малко домакините обявиха, че ястието е готово. Да сме набучели на вилицата си залче хляб, да сме го топнели и да сме го поднесели бавно към устата си, за да му се насладим. Спазих указанията и побързах да „се възторгна“, но ченетата ми се бяха залепили сякаш с лепилото “Loctite”. Другите вече бяха изразили възхищението си, а аз безпомощно погледнах към жена ми, която би трябвало да ни отсрами. Тя обаче май се мъчеше да не повърне и само вдигна палец.

Бе добра идея и направих същото, след което слязох до банята на дол-ния етаж. С топла вода успях да разлепя протезите си. Някой нетърпеливо взе да чука на вратата- бе жена ми. Когато се върнахме, и ние похвалихме Фондюто. Тя добави лукаво, че било „доста засищащо“, което едва ли би хванало д-киш за дълго, но вече бях предприел далеч по-далновидни действия.

Телефонът ми звънна. Включих на високоговорител и всички чуха, че дъщеря ни моли, ако може, да гледаме дечицата й, щяла да ги доведе след час.

Жена ми я подбра: „ -То така не става, маме, трябва да ни предупреждавате още предишния ден. Ето, в момента сме на гости и ..“

Притесних се, че в залисията ми не я бях посветил в моята конспирация, но я настъпих и тя ме разбра: „- Добре, мами, щом се налага, с баща ти ще вземем веднага едно такси и скоро ще си бъдем вкъщи“. Побързах да прекъсна разговора и взех да се извинявам, че ще тръгваме, няма как, нали ги знаете децата- все в последния момент….След което двамата, като добре смазана семейна машина благодарихме за поканата и специално за прекрасното ястие. Домакините ни сипаха в едно съдче от Фон-дюто за вкъщи, за да сме си доядели, а и внуците ни да го опитали.

Съдчето още си стои на балкона ни, за да ми напомня, че когато и на мен, както на прадядо ми поп, изникнат нови зъби, няма да залепват и след Фондю.