Архаичният вече израз „Къде е ключът от бараката“ в преносен смисъл означава къде е номерът да разкриеш загадката. В този разказ изразът е използван и в съвсем буквален смисъл.
Когато с жена ми станахме на 50 години, си купихме къща с двор в едно село в Казанлъшко. Взех отпуск и отидох там, за да придам на имота ни приветлив вид. С двама колеги натоварихме излишните мебели от апартамента ни в София в камион. Разтоварихме го в „сушината“ на двора и те си заминаха. В къщата имаше само един контакт и бе най-належащо да направя вградена в стените ел-инсталация, след което да боядисам навсякъде. Реших да съставя план-график на предстоящите дейности и изкарах на терасата стол, маса, лист и химикалка. В този момент от съседния двор се появи около 65-годишно семейство, носещо купа със салата, шише ракия, чашки и прибори.
Имах още два стола и ги поканих да седнат при мен. Искали да ме поздравят с добре дошъл и да се запознаем. След наздравицата и размяната на имена, любопитните им въпропроси заваляха: Имам ли семейство и деца, Откъде съм, За колко съм купил имота и планирам ли да строя нещо в двора. Започнах с това, че съм женен и имам две деца. Дотук- добре, но въпреки че един мой познат ме бе посъветвал в провинцията на въпроса откъде съм да не казвам, че съм от София, взех, че си признах чистосърдечно.
По лицата им пробягна сянка. Комшийката реагира: „- А, нищо, нищо!“. Може би искаше да успокои мъжа си, че все пак съм българин. След като наум намалих цената, която бях платил за имота с 40%, им я съобщих и те двамата определено се възмутиха. Явно е трябвало да я сваля още. Започна дълъг техен разказ, изпъстрен с дати и имена на свидетели какъв мошеник бил предишният чорбаджия. Редуваха се и аз ги гледах като на тенис мач и кимах.
След час приключиха темата с извода: „Амчи имал си пари- дал си ги“, което си бе вид упрек и побързах да отговоря и на последния им въпрос:
– Смятам да построя дувар между дворовете ни- какъвто е позволен по закон. Ще го направя с мои средства, от вас няма да искам нищо.
Напълних чашата на комшията и след малко той протегна ръка. Протегнах и моята, за да потвърдим сделката, но той взе чашата си, изпи я и загледа черно в земята. Жена му също ми се видя угрижена, въпреки че, според мен, реакцията им трябваше да е дори радостна- не ги ангажирах с нищо. Прибрах увисналата си ръка и се замислих какво ли пак бях сбъркал. В неловката тишина ги попитах дали имат деца. На комшията не му бе до това и задряма, а жена му се оживи и след още час вече ми бе пределно ясно, че синът им Лалю следва за ветеринар в Стара Загора и след година щял да стане „вишист“.
Поинтересува се от моето образование. Отговорът ми, че съм инженер по електроника не й бе ясен дали значи, че съм вишист. Потвърдих, а тя добави, че сега вишисти- бол, но ако си ветеринар, носиш и отговорност. Особено ако нещо объркаш и поразиш „стоката “/добичето/ на някой човек. Казах й съвсем искрено, че наистина е така. Май остана доволна и заръчка мъжа си да се прибират. Той се поразбуди и изфъфли намръщено:
-Предишният чорбаджия на имота ти ми бе взел садът, а на мен ми трябва. Сигурно е в бараката ти. Ама той и с други неща ме е завлякъл!
Помолих го да повтори какво точно иска да си вземе, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Не се реших да попитам аджеба що е това „садът“- по принцип, не точно неговия. Твърде отрано щях да му се видя смотан софиянец. Той издудня още нещо, а аз му отговорих уклончиво:
– Добре, но сега искам да обядвам. Ела надвечер да си го вземеш!
Жена му го отведе да подремне, а на мен хич не ми бе до ядене, трябваше да помисля. Ако двамата с него влезехме в бараката ми и той започнеше да ровичка, каквото и да обявеше за „садът“ му, дори и няколко неща като комплект, щях само да кимам. По-лошото бе, че не бях получил ключ от бараката. А да не би пък тя да не се заключва? Изтичах до нея. Вратата не помръдваше, а бравата й бе като от „Под игото“.
Ключът би следвало да е голям, като ключ от портите на някой град, но никъде на-близо не съзрях такъв. Потиснах се при мисълта, че съседът със сигурност не би ми повярвал, че нямам ключ. Сетих се, че онзи, дето ми продаде къщата, накрая бе заявил гордо, че всяко нещо в нея било там, къ-дето да му е „най-подръка“. В кухненския шкаф държал и отвертки, понеже пантите му често се нуждаели от регулировка. Под мивката имало гаечни ключове, а в банята- водопроводен. Щял да ми ги остави тук, ако съм увеличел сумата. Проверих- сега ги нямаше, може би, за да са му пак подръка. Бе ме прецакал и за други неща. Дори и да имах телефона му, не бих му звъннал. Трябваше да се справя сам и то съвсем скоро със загадката. В известна степен би ми било от полза и да знам какво значи „садът“.
Т.е., „ключът от бараката“ бе в загадъчната за мен дума „садът“. Мислите ми се завъртяха в омагьосан кръг. Добре го бе казал навремето дядо Вазов: „Отнийде отчаяний взор помощ не види“.
-Боже, колко съм умен! – възкликнах след малко, когато се сетих, че във все още неразопакования ми багаж имаше и „Тълковен речник на българския език“ с автор известният в миналото г-н Данчов.
Как ли ми бе хрумнало изобщо да го взема? За моя изнененада, в него нямаше „садът“. Считаният за корифей наш езиковед леко ми падна в очите.
Отидох да пия кафе в селската кафе-сладкарница, по-скоро кръчма. Кафето бе ужасно. Отпивах от топлата мътилка, когато на масата ми седнаха двама местни и се позаслушах в разговора им:
– Казвах му аз на братът да не сади дилянка, ама той- не, та не!
Не бях прав за кафето. Посъбуденият ми ум реагира веднага. Може би в селото допълнението в изречението, ако е в мъжки род, си е пак с пълен член?
Брат- братът, сад-садът. Т.е., садът би могло да е съществителното сад.
Вкъщи се нахвърлих отново върху тълковния речник. Нямаше и сад, но намерих „садя“- глагол в следните тълкувания, цитирам дословно:
- Заравям в земята корен от растение, за да се развива.
- Слагам яйца под домашна птица, за да се излюпят малки; насаждам.
- Садя кокошка. Напр.: Вече не садят кокошки, всички си купуват пилета.
Тълковният речник отново не бе дал отговор на въпроса ми и ме бе „насадил на пачи яйца“. Не бях заравял в земята корени или садил кокошки. Все пак „садя“ бе някаква насока. Единствената леха в двора ми бе между клозета и бараката. Огледах се по-внимателно и от новата ми гледна точка съзрях нещо като свредел или тирбушон, широк 30 см, висок около метър, с две дръжки, подпрян на стената на клозета, срещу лехата. Това май бе проклетия „садът“.
Вече бях убеден, че трябва да се изговаря винаги с пълен член. На дръжките му висеше връв с дълъг ключ, с който отключих бараката.
Привечер с комшията влязохме там и той се зарадва като го видя. Трябвало да дълбае дълбоки дупки, за да вкорени фиданки. Отнесе го и се върна с жена си, която пък припозна в бараката ми разни свои дупчила, а той- и негови стълба, количка и джага. На мен вече не ми пукаше.
Така и така в очите им бях пришелец, балама, а може би и мошеник, поне да не ме занимават повече. Но след тараша им в бараката те отново дойдоха със салата и ракия.
Подхванаха разни истории- как на някои в селото „доматито“ им залинявало, понеже съседите им били вдигнали високи дувари. А покрай дувар виреели само лози и тикви. Намекът им бе ясен, но този път си попийнах за кураж и потвърдих, че ще построя дувара. Те се прибраха с увиснали рамене. Когато си легнах, се зачетох в книгата „Бит и душевност на нашия народ“ от Иван Хаджийски, която се оказа, че също бях взел. В нея бе описана дълбоката връзка на българина със земята и ми стана ясно защо съседите бяха против дувара- заради сянката. Мина ми наум, че той би им пречил и на визуалния им контакт с нас, което с времето се убедих, че им бе не по-маловажно. След месец ремонтът в къщата и дуварът бяха факт и се прибрах доволен в София.
Отивайки с жена ми там, което правехме рядко, все някое дърво в двора ни, в близост до съседния, бе срязано като с трион от „буря“, „скорците“ били изяли плодовете на черешата и дрянката, лозите ни до дувара бяха изсъхнали.
Дуварът вече хвърляше и сянката на съмнението в душите ни като логична причина за тези природни катаклизми. Ние, с нашите градски бит и душевност, а и като планинари, ползвахме къщата само като базов лагер за преходи по близките планини, които шеговито наричахме “нашите имоти“. Не ни се водеха съседски войни- бяхме там епизодично и дворът ни изобщо не ни бе приоритет. Когато внуците ни поотраснаха, започнахме да ги водим на село. На тях им харесваха планинските разходки, но двора- не и ние се заехме да го пооправим.
Внучката на съседите се сприятели с нашите и те тримата сякаш „събориха“ дувара, който доскоро бе пречка за отношенията ни. В книгата на Иван Хаджийски се говореше и за здравата връзка на българина с рода си. Новото поколение, за което земята бе по-скоро терен, настъпваше и дуварите отново ставаха нещо в реда на нещата, както е било някога в Жеравна, Копривщица и къде ли не. На внуците ни дуварът изобщо не им пречеше да са приятели, а и до него имаше „комшулук“- врата, през която да преминават свободно. Вметвам само, че от тяхната страна имаше резе, а от нашата- не. Т.е., те идваха при нас когато си поискат, а ние при тях- ако не са си спуснали резето.
Все пак покрай внуците отново се посближихме със съседите.