По време на следването ни, четирима състуденти се сприятелихме и прекарвахме доста време заедно. Често играехме бридж по цяла нощ и след края на всяко раздаване обсъждахме грешките и добрите си хрумвания. Бяхме амбициозни и понякога се разпалвахме, без да изпадаме в крайности. Веднаж- два пъти седмично излизахме заедно с приятелките ни. Между тях понякога прехвърчаха искри, но не заемахме страна. Водехме се от максимата, че най-опасни за мъжкото приятелство са жените.
Но, както ще видите по-долу, скоро се появи жена, с която по стечение на обстоятелствата прекарвахме целия ден и отношенията между четирима ни се пообъркаха. Гаджетата ни бяха на конкретно на някого, а тази жена бе ничия. Тоест, всеки от нас би могъл да я свали пръв.
След края на трети курс, като изучаващи електроника, четиримата бяхме разпределени за едномесечен летен производствен стаж. Местонахождението беше ЗЕПЕ- Завод за Електронни и Полупроводникови Елементи в кв.Горубляне- София.
Работниците в него, предимно жени, имаха да гонят норма и не искаха да им се мотаем в цеховете и ние оставахме на една пейка навън. Сутрин към 9 часа един човек с рунтави вежди, май партийният им секретар, минаваше и ни отмяташе в присъствените ни листове. Същото се повтаряше и към 4 следобед. Нашият стаж си бе просто едно очакване денят да свърши, нещо познато ни до болка от казармата. А заводът бе модерен за времето си. В него се произвеждаха кварцови резонатори- перспективна област в електрониката. Много ни се искаше там да научим нещо ново.
Скоро нещата се промениха. В завода бе назначена една по-засукана мадама, току-що завършила Физика в СУ. Партийният секретар, явно бивш военен, я разведе из цеховете, след което ни я представи като новият Главен технолог, инженер-физик Христина Христова. Тя вече щеше отговаря и за нас, стажантите. След тези думи, той се прибра видимо доволен в кабинета си в административната сграда.
Тази Христина бе много учудена, когато й се оплакахме, че тук стажуваме, като по цял ден седим на пейката отвън. Заяви ни, че това няма да остане така. Още същият следобед ни разхвърля в цеховете и нареди на работничките да бъдем обучавани и че ще контролира това. Те отначало ни гледаха накриво, но постепенно взеха да ни дават да извършваме разни операции. Ние се стараехме много.
Често дочувахме от тях какви ли не коментари по адрес на новата им шефка- префърцунена софиянка, надута кокона, натруфено чучело и пр. По онова време да си работник звучеше гордо, а ако си с висше образование, трябваше дълго да се правиш на „народен“ човек, докато „в колектива“ те одобрят.
Тази мацка обаче изглежда не се блазнеше от това и всеки ден въвеждаше промени в технологията или в конкретна операция. Естествено, срещаше отпор, понякога съвсем не мълчалив. Още на третия ден заведе нас, стажантите в заседателната зала, където ни изнесе много полезна лекция за технологията за производство на кварцовите резонатори. На тяхна основа са и досега генераторите на стабилна честота в електрониката. Обясняваше разбираемо, пишеше пред нас формули, които бяхме виждали, но сякаш за пръв път осъзнавахме.
Само тя се бе отнесла с нас като към бъдещи инженери и ни се искаше да продължи още дълго да ни гали с гласчето си. Но след лекцията си ни върна в цеховете, може би за да не скъси прекалено бързо дистанцията.
В подобни „авангардни“ предприятия тогава се даваха седмични премии при преизпълнение на плана и последната бе рекордна. Злите езици по неин адрес позамлъкнаха и се ограничиха само в сферата на парфюма и гротескния й външен вид. Наистина тя бе прекалено гримирана. Ходеше винаги с дълга пола, високи обувки с дебели подметки и с розово шалче. След тези премии обаче работничките взеха да я наричат само „шефката“, почти незлобливо.
По време на задължителните почивки ние, като пушачи, се зарадвахме, че и тя се присъедини. Наричаме я Тити и се стараехме да й се харесаме с остроумия, на които тя се подсмихваше загадъчно, сякаш бяха детски смешки, които отдавна бе надживяла. Но веднаж се бе разсмяла много сърдечно. Тогава в медиите широко бе разгласено, че другарят Тодор Живков бил приет в Правителствена болница, понеже имал проблеми с простатната си жлеза. Приятелят ни Орлин бе казал:
– Извинете, ще отида до тоалетната, понеже и аз като бай Тошо май имам проблеми с просташката си жлеза. Тити бе прихнала, а смехът й се бе оказал много секси. Останахме с впечатление, че тя не бе партийка или доносник и се зарадвахме. По време на работата ни трескаво обмисляхме наум коя смешка, ако й разкажем през почивката, би й харесала повече от тази на Орлин. Тя също се поотпусна с нас и след седмица ни каза:
-Днес имам рожден ден. Каня ви довечера след 7 часа. Адресът ми е…..
Вечерта цъфнахме в апартамента й всеки със свой подарък. В него бе доста луксозно за времето и леко се спекохме, но се оказа, че бе поканила само нас и това ни поласка и обнадежди.
На фона на блусовете от уредбата взехме да я каним един през друг и да я разнасяме пред огромния аквариум в хола като „пръскачка из лозе“. Когато стана доста късно, тя обяви, че е време да си ходим. Помня много добре, че на вратата Орлин бе застанал до нея, прегърнал я свойски през рамо и ни бе казал: „Лека нощ, момчета“. Тримата си подвихме опашките и поехме към трамвайната спирка. Като никога не си говорехме оживено, а си подхвърляхме по нещо злобничко по адрес на Орлин, който често сменяше гаджетата си. Сякаш бяхме искрено загрижени и за тях, а и за Тити. Денят се бе изкофтил, градският транспорт- също и се прибрахме пеша.
На другия ден по време на „пуш-паузите“ обаче тя не поглеждаше към Орлин. Според останалите трима, май съжаляваше за снощния си избор и й простихме наум, а той бързо се прибра намръщен в цеха си. В следващите дни, преди Тити да дойде да пуши, Владо бързаше да ни раздуе как снощи с нея си били приказвали с часове по телефона.
Тя обаче не даваше вид на увлечена по него и взе да говори главно с мен и Андро. Скоро Владо спря да ни досажда и също като Орлин се самоизолира. След работа вече обикновено се връщахме само с Андро. По време на пътуването ни към града често коментирахме поведението на другите ни двама приятели. Не се увличахме много, защото усещахме, че казаното от нас звучеше по женски, а изглежда и започвахме да се чувстваме съперници, които не бива да си разкриват прекалено картите. Веднъж Андро, който по принцип бе много директен, ми каза:
-Виж какво, Бого! Ти имаш приятелка от поне шест години и очевидно сте стабилна двойка. Моят проблем е друг. Ще трябва да се оженя за Таня съвсем скоро, понеже е бременна. Иска ми се преди това да си попалувам като за последно. Довечера смятам да отида в Тити, пожелай ми късмет!
Вечерта в къщи дълго бях умувал, че бях един от елените, блъскали рогата си за самката Тити, а Андро ме бе отстранил уж елегантно, но и безпардонно, което никак не му правеше чест и ме бе ме обзел безсилен гняв.
На следващия ден той ми сподели, че „снощи било много яко“. Но адамовата му ябълка подскачаше, а и често преглъщаше. Наскоро бях прочел една книжка на тема човешката психология, където това бе обяснено като поведение, предполагащо, че в момента не казва истината. В производствените паузи вече пушехме само аз и Тити и започвах да се чудя дали пък везните на съдбата не се накланяха в моя полза. Един ден, тъкмо се канех да я поканя на вечеря в заведение, тя се прибра и аз увиснах сам отвън като Дамоклев меч.
Стана ми криво, че току що май бе изолирала и мен. Запалих нова цигара и насред дима ми стана ясно, че ние четиримата също се бяхме изолирали един от друг. Реших, че е крайно време да се вразумим и съставих план как да стане това. Не хранех особени надежди, но все някой от нас трябваше поне да опита. След края на работното време ги издебнах и поканих довечера вкъщи да поиграем бридж.
Когато те дойдоха, им сипах алкохол и газирано и мълчаливо раздадох картите за първата ни от близо месец игра, след което им подхвърлих небрежно:
– Снощи спах с Тити! – и ги „оставих ги да се пържат в собствен сос“.
След като завършихме раздаването, което бе безобразно, вместо анализ им разказах древногръцката легенда, според която Ерида, богинята на съперничеството, подхвърлила на богините Афродита, Атина и Хера златна ябълка с надпис: „За най-красивата“, известна още като „Ябълката на раздора“, именно която е държала в изчезналата си лява ръка статуя на Венера Милоска. Докато им разказвах това, забелязах, че погледите им се повдигаха и накрая изрекох през смях:
– Е, преди малко ви излъгах, че снощи съм „спал“с Тити, но ви предлагам да си простим, че допуснахме червеят на съмнението да разяде ябълката на приятелството ни!
Те също взеха да си признават лъжите един през друг със себеопрощаваща усмивка. Накрая и четиримата, доскоро лъжльовци, се запрегръщахме. Определено се зарадвахме отново един на друг. В едно бяхме единодушни: Егото ни е било ябълката на раздора между нас, а не Тити. На следващия ден я поканихме да пушим заедно. Отначало тя бе учудена, но бързо се развесели. Каза ни, че й е много приятно да ни види отново такива, каквито си бяхме. Звучеше искрено и всеки от нас благодари наум на себе си, че досега не си бе позволил пред останалите да я сравни с „киселото грозде“ от баснята на Езоп.
Май спрямо нея ние само с това можехме да се похвалим.
Стажът ни завърши, а по-късно и следването ни и четиримата се оказахме в различни градове и дори държави. Вече бяхме женени, имахме деца и все по-рядко се виждахме. При срещите ни си спомняхме весело за общото ни минало, но така и никой не спомена за Тити. Понякога се чудя как ли самата тя бе възприемала случилото се тогава. Определено с нас не й е било скучно и не бе взимала ничия страна в надскачането ни. Бе ни считала за личности, а ние нея- май само за обект на нечие надмощие. Сякаш бяхме тълкували мускетарския девиз като: „Една за всички, всички за една“.
Дано помним само комичното от онзи период и никой, дори и самата Тити, не се изкуши да заеме ролята на съдник на постъпките на останалите. Все пак, тогава всички сме били в кюпа на младостта, където и да има вина, е разбираема и простима.
Понякога ми минава мисълта, че виждайки публикацията на разказа ми, баба Тити ще се разкикоти отново така секси, както бе правила навремето, а и онези дядки също ще се поусмихнат.
Дай Боже да стане точно така.