От разказите на майка ми за моето раждане, съм запомнила най-вече едно. Как всеки път, щом обхваната от родилни мъки, е погледнела ръчния си часовник, ( през 79та година той е бил от тези със стрелките), голямата и малката стрелка ВИНАГИ са били една върху друга. Тоест, горе-долу тя се е сещала да погледне часовника си на всеки около час и пет минути.
След като съм се родила, феноменът със съвпадащите стрелки е отшумял. Тази подробност впечатли детския ми мозък единствено, тъй като според мен по онова време означаваше, че часовникът е намеквал, че се ражда супер специалното дете.
И пораствайки, някакси винаги съм мислела, че часовниците, тези стожери на времето, са свързващата брънка между нас и отвъдното.
Години след това, например, вече като тийнейджърка, която слабо се интересуваше от нещо друго освен дискотеки, съм гледала с часове картините на Салвадор Дали и особено една от тях. Нарича се „ Постоянството на паметта“ и на нея три броя часовници със стрелки безпомощно се разтопяват, както би се разтопило парче сирене камамбер на следобедното слънце. ( картинка)
Какво е искал да каже авторът не знам ( освен, че картината наистина е била вдъхновена от парче разтопяващо се на жегата сирене). Но тийнейджърското ми „аз“ смяташе, че показва отчаянието на часовниците от собствената им неспособност да показват истинската същност на времето. Не само такова каквото ние го разбираме – секунди, минути, часове, седмици, месеци и години.
А времето, което тече различно на другите планети, и в другите измерения. Времето, което според научно-фантастичните филми е флуидно и можем да прескачаме напред назад в него. Било то, за да поправяме грешките си, пътувайки в миналото, или – за да носим важни съобщения на обитателите на бъдещето.
Времето, което преплита ръце с пространството и в точката на преплитане, можем да се докоснем до други измерения – тези, откъдето идваме и там, където душите ни продължават да живеят и след смъртта на тялото.
Защото съм чувала от разказите на много хора, как часовниците спират при смърт. Сякаш усещат, че се случва нещо толкова важно, че те не могат да го изразят чрез тиктакането си. Доколко това е истина, не мога да удостоверя.
Но мога да ви разкажа историята на моя татко и за поведението на часовниците, и на някои от собствените му разкази, по времето когато си отиде. Да, знам, че вероятно става въпрос за серия от съвпадения, но когато човек губи родител, намира огромна утеха в метафизични проявления.
Последните години винаги съм си мислела, че баща ми е един щастлив пенсионер. ОК, не точно щастлив, тъй като имаше два порока – бира и цигари, последният от които и го уби.
Но все пак щастлив, макар и по негов си начин. Имаше си жена, деца и внуци, с които беше изградил много силна връзка. По цял ден щастливо си пушеше вкъщи, докато тракаше на лаптопа си поредния си разказ. Винаги се показваше в добро настроение и готов за шегички.
Когато преди 4 години ми изпрати 2-3 от разказите си, сърцето ми се сви. Според мен бяха наистина добри, а отгоре на всичкото и много забавни. Но на база на наскоро придобития ми опит с българското книгоиздаване, знаех, че никой нямаше да обърне внимание на разказите на един беден оплешивяващ дядо, колкото и добричък, сладичък и симпатичен да беше той. Дори и да беше следващият Удхаус, пак никой издател нямаше да му обърне внимание.
Всъщност някой му обърна внимание. Изпратих негов разказ на небезизвестната Мария Пеева а.к.а „Мама Нинджа“. Тя го хареса много и започна редовно да публикува негови разкази, за което сърдечно й благодаря. Една от големите радости в последните му години бяха точно тези публикации, които той очакваше с нетърпение. Виждах колко много се вълнуваше от реакцията на почитателките на Мария.
Забелязвах как си броеше харесванията, реакциите и споделянията и как приемаше лично негативните коментари, които колкото и да бяха малко, ги имаше. Учех го, че това е нормално.
-Няма как да се харесаш на всички, татко, това е част от преживяването да дадеш живот на свой текст. Ти си родител на текста – харесваше ми да му обяснявам наставнически – и правиш с него, както си правил с децата си; пускаш го свободно да лети между хората, като не го натоварваш с очаквания. Гаранция, че все ще достигне и до когото трябва.
Пак преди 3 години, за рождения му ден, му предложих да му създам сайт на който да си качва блоговете, както и фейсбук страничка, чрез която да популяризираме разказите му. Брат ми, който разбира от дигитален маркетинг ми помагаше, като настройваше и пускаше кампаниите.
Страничката му, „Разказите на Дядо Буби“, потръгна много хубаво. Целевата му аудитория се само-определи много бързо и категорично. Основно негови набори, и най-вече жени. Оказаха се най-добронамерената публика. Разказите му за детството, за спомените от младостта, както и съвременните му приключения – разкарване по болници и патилата му с внуците му, жънеха повсеместни успехи.
Аз лично бях голям фен на разказите му от болниците и аптеките. Смяла съм се с глас на описанията на опитите му да си запази ред при лекаря, да се бори геройски с някой друг дядо да не го предвари пред кабинета на специалиста и тн. Всичките му разкази от болници бяха весели, бликащи от свежо настроение и винаги завършваха с това как от кабинета го освобождават и му казват – „Нищо ти няма, тук не е за теб. Здрав си като камък“.
И през ум не ми е минавало, че хепи-ендът в разказите му е в пълен разрез с новините, които е получавал в болниците в реалния живот; и които е криел от мен, майка ми и брат ми.
Преди около месец, все още си живеех в щастливия балон на неведението, в който баща ми, въпреки няколкото пакета цигари, които пушеше на ден, е „здрав като камък“. Винаги когато се опитвахме да говорим с него на тема нездравословните му навици, той прекъсваше разговора с думите:
„Не случайно се казвам Богомил. Аз съм мил на Бога и Господ специално бди над мен“.
Имайки предвид магарешката му упоритост по отношение на биричката и особено на цигарите, на нас не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме името му да продължава да го пази от самия него си. Всеки път, когато темата за цигарите се зачекнеше, той или извърташе нещата към смешка, или властно прекратяваше разговора.
А последният месец нещата се развиха с такава мълниеносна скорост, че дори не мога да подредя хубаво спомените си. Отначало той изпитваше болки в крака, поради запушени кръвоносни съдове и влезе в болница, за се оперира. Операцията беше успешна, баща ми по собствените си думи – отново „здрав като камък“. През главата ми премина като плах повей мисълта, че този неговият късмет е нахално безкраен, брей това име Богомил колко е стабилно. Но не подложих и на грам съмнение доброто развитие на историята.
Няколко дена след това той вече беше толкова зле, че ние с брат ми трябваше да бъдем уведомени, въпреки желанието и на двамата ни родители да „не ни тревожат“. Не беше ял с дни, повръщаше всичко, не само храната и лекарствата, но не можеше да задържи и глътка вода. Изпитваше адски болки в кръста, от които не можеше да си намери място. Ставаше, сядаше, лягаше, пак ставаше, пак сядаше и пак лягаше. Сновеше из апартамента като неспокоен призрак. Никоя поза не му носеше облекчение. От болка не беше спал с дни. Смалил се беше още повече, а всяко негово вдишване бе съпроводено с нещо средно между хлъцване и позив за повръщане.
Водихме го до болница без да знаем какво точно му е. Просто да му влеят няколко банки с глюкоза, калий, натрий и тн, за да може тялото му да поддържа основните жизнени процеси.
Спестявам одисеята ни с болници, документи и незаинтересовани от състоянието на пациентите си доктори, тъй като през това сте преминали почти всички.
Състоянието на татко се влошаваше прогресивно, а от поредната болница го изписаха във „видимо подобрено състояние“, цитат от епикризата. Както и насоки да се обърнем към пулмолог и още няколко специалиста. Обективното състояние всъщност беше „видимо влошено до безкрай“. Никой обаче не можеше да сложи конкретна диагноза. Няколко дни го крепяхме като викахме екип да му пуска банки вкъщи. Знаехме, че не лекуваме нищо, но поне го поддържахме жив.
Брат ми успя чрез свой приятел да уреди да го приемат в МВР болница. Благодарим ти от сърце, Любчо, ти помогна толкова много на семейството ни, без дори да ни познаваш лично!
В болницата, след няколко дни го качиха в интензивното. Викнаха ме да му взема нещата и когато ги взех – пликче, в което е личната му карта, телефона и ключовете за колата му, усетих за пръв път полъха на неизбежното. Още не знаех какво му е, а взимането на лични вещи от интензивното е стандартна процедура, но я усетих през костите си като нещо зловещо. Погледнах си часовника – 19:19.
На другия ден в часа за получаване на сведения, лекарят ме викна настрани от другите чакащи. Каза ми, че Богомил има тежка форма на периферно-артериална болест и тежък сепсис на кръвта.
Колкото и страшно да звучеше „сепсис на кръвта“, фактът че имаме диагноза и тази диагноза не е „рак“ ме успокои.
Лекарят ми каза, че сепсисът на кръвта е много тежко състояние, но те ще го излекуват. 28 дни на антибиотици и кръвта ще е излекувана, увери ме той. След това ще търсим причината за сепсиса. Но на първо време е наложително да оправим кръвта, което ние можем и имаме желание да направим.
Действайте тогава, какво чакате?
Всъщност имало една пречка. Самият Богомил. Лекарят ми каза, че Богомил не иска да остане в болницата, камо ли пък в интензивното. Пуска ме в интензивното натоварена със задачата да го убедя да остане.
В интензивното той бе прикачен за няколко машини и банки. Като ме видя рипна пъргаво, доколкото състоянието му позволява да рипа. Един екран до главата му показваше пулс в покой над 90 и сатурация 87. Колкото и да не съм лекар, знам какво означава това.
Краката и корема му бяха страшно издути, стояха като изкуствено закачени за смаленото му телце. Намаленият приток на кислород към мозъка му го беше убедил, че е герой в някой от собствените си криминални разкази. Беше уличил болничните власти, че са агенти на разузнаването, които са направили заговор срещу него. Искаше да си ходи „ в „Дружба“ при Роси“. Там щял се чувства спокоен. При Роси.
След дълги разговори си въобразих, че съм успяла да го убедя да остане в болницата.
На другия ден обаче, забравил, че ще остава в болницата, татко продължи да се бори да си ходи. Лекари, медицински сестри и лежащите с него пациенти му изглеждаха част от заговора „пречим на Богата да си отиде в Дружба“. Лекарите ни казаха, че не могат да лекуват човек, който сам не иска да се лекува.
Дори и не подозирах колко пророчески са думите им.
Обади се майка ми и ми каза, че при последното посещение в болницата, между историите за службите, които заговорничат срещу него, той е вметнал, че преди 3 години са му намерили рак на пикочния мехур. Било му е назначено лечение, но той е отказал. Бил казал на трима негови близки човека, можели да потвърдят.
Почти сигурна, че тази история е истинна колкото заговора между КГБ, ЦРУ и Мосад да не му позволяват да си ходи в „Дружба“, аз се обадих на единия му довереник. Звъннах му проформа, бях сигурна, че нямаше такова нещо.
Думите, които чух, обаче се забиваха една по една в сърцето ми. Всичко било истина. Показа ми кореспонденцията, която е водел с баща ми, документацията му, лечението, което му е било назначено. Второто мнение на специалист от Турция, което е потвърдило диагнозата.
И пак – твърдото убеждение на баща ми, че няма да се лекува и че не иска никой от нас да знае. Раковите клетки при възрастните се делели бавно, камо ли пък при възрастен човек, носещ името Богомил. Докато майка ми ми говори, поглеждам разсеяно часовника си – 15:15
Вече всичко е ясно на всички ни.
Вечерта в болницата той започна да ми върти детски номерца, за да го оставя да пуши на терасата. Оставих го да си дърпа сладко-сладко. Късно беше за нещо различно от това, на него да му е хубаво поне за малко.
Вече нямаше кой знае какъв смисъл и да стои в болницата. Дори и да се излекува сепсиса. проблемът причинил сепсиса вече бе превзел с множеството си пипала крехкото телце на баща ми. На този етап всяко негово вдишване, беше съпроводено от тежки хрипове.
Сетих се как като бях малка, той ми разказваше приказка как едно момиченце като мен не искало да порасне и затова пиело лекарство, наречено „Смалидол“.
Щом вземела дозата си, тя временно спирала да расте и си оставала дете. Моят смален, смален татко изглеждаше като да беше изпил цял блистер Смалидол, заедно с планините лекарства които приемаше наистина. Освен смален физически, моментите, в които поведението му беше като на 5годишно детенце, значително зачестиха.
Миличкият той. Започнах да изпитвам остра нужда да му говоря в умалителни.
Знаех, че няма смисъл да го убеждавам да остава в болницата, но все пак му показах как са му помогнали системите. Посочих му краката и корема му, които вчера отекли, вече благодарение вероятно на венозно приеманите антибиотици, бяха придобили нормалния си размер.
„Виж как са ти се оправили крачетата и коремчето“ – похвалих го
Татко зае седнала позиция и разгледа с интерес стъпалата и глезените си, обути в дебели чорапи.
„Наистина са се оправили“- констатира той. От очилата му струеше гордостта на 5 годишен, чиято майка го е похвалила.
-Еми аз ще взема да си лягам – уведоми ме хитро татко ми. Беше си приготвил якето, очилата, телефона и цигарите съвсем близо до себе си. Ясно ми беше, че планира бягство в посока Болница->Дружба, но неговите съратници по стая ми бяха обещали, че ще го наглеждат и няма да го пуснат.
-Лягай си, аз пък ще те погледам как спиш. ( Няма да ме метнеш така лесно ти мен).
Наведох се да го целуна за лека нощ и тогава той ми каза нещо. Каза ми го с най-сладката дедешка усмивка и със зачервени от щастие дедешки бузки. Думи, които не бях чувала сигурно 30 години:
-Най-леката нощ на света!
Така ми пожелаваше лека нощ, когато ме слагаше да си лягам, когато бях дете. Не знам от какви дълбини изскочиха тези отдавна забравени думи. Но в този момент разбрах. Разбрах, че за един момент обръщаме ролите родител-дете, а съвсем, съвсем скоро връзката ни ще премине в друго измерение. Измерение, което не може да се мери с линейно време и часовници.
-Най-леката нощ на света! – Цунках го по упоритата дедешка главичка. Погледнах си часовника – 20:20. Има си хас да беше нещо друго!
Прибрах се вкъщи и започнах да скролвам безмозъчно във фейса, опитвайки се да асимилирам деня. Сутринта мислех, че баща ми има сепсис на кръвта, а вечерта осмислям факта, че преди 3 години е имал лечима форма на рак, която към днешна дата вече го е изглозгала изотвътре.
Автоматично превключих между собствения си профил и страничката на баща ми във фейсбук. Тя се казва „Разказите на Дядо Буби“ и аз я администрирам. Предишната вечер бях хванала някакъв негов разказ, както той се изразяваше „за ушите“. Тоест, без въобще да го чета, от папката в компютъра ми с редактираните му разкази и направо го бях публикувала.
Предишната вечер, когато още не съм знаела за тригодишната му тайна. Погледнах както винаги правя с нова публикация – колко реакции, споделяния и коментари има. Поканих хората, които се харесали разказа да харесат и страничката му.
Чак тогава се загледах в самия разказ. Казваше се „Благородния лъжец“ и по мое мнение не беше от най-силните му. Описваше серия от случки, в които той е казвал дребни благородни лъжи на майка ми, за да си спести нейното разочарование или някоя семейна дрязга. Разказът завършваше нравоучително – главният му герой бива наказан за всяка една от дребните си лъжи.
„Каква ирония само“ – помислих си. Публикувах разказа му „Благородният лъжец“ и часове след това разбрах за най-голямата благородна лъжа на автора му. Но съвпаденията далеч не свършиха дотук. В анонса бях попитала винаги благоразположената за задушевен разговор аудитория на страничката дали и те са изричали благородни лъжи. Боже, този анонс съм го писала аз, закачайки се с аудиторията! Дори не съм знаела каква огромна истина пиша. Ето отговорът на една от читателките:
На другия ден баща ми е изписан от болницата и брат ми го закара в заветната ‚Дружба“, при майка ни – заветната Роси. Отивам да го видя. Вече не може дори да говори, комуникира чрез писане. Иначе е помолил брат ми да му купи едно капучино, аз също съм си купила едно от магазинчето пред блока им. Прави ми „наздраве“.
Аз не издържам и го питам го защо е крил от нас за рака. Той ми прави жест да му дам лист и химикалка, за да ми обясни. Дълго скрибуца съсредоточено с химикалката, но произвежда текст от няколко реда без нито една правописна грешка. В този текст ми обяснява как -да; преди е имал рак, но някакси магически е изчезнал. Бил шокирал докторите с пълната липса на тумори и разсейки в последните си изследвания. Нали все пак се казва Богомил.
Очите му, обезцветени от болестта и възрастта, ме гледат успокоително през очилата. Аз не му вярвам, но дано пък той сам си вярва. А той не само си вярва, но крои и планове за бъдещето, докато жадно смуче една цигара.
-Нали не си забравила, че ще издаваме разказите ми – напомня ми той
-Че и на плуване ще те водя – закачам го. Преди 3 седмици му казах, че щом се оправи, ще го водя при една приятелка да плува, за да му мине кръста.
-Е, чак за плуване не знам кога ще съм във форма – скромничи той, без да се шегува.
Последното, което ми каза преди да си тръгна, беше по адрес на брат му. Попитах го дали се чуват и той, намирайки отнякъде глас, каза, бавно и внимателно изговаряйки всяка дума.
-Даа. Пепи ми звъни всеки ден по телефона и всеки ден ми казва: Бога, обичам те!
Отивам си вкъщи. На другата сутрин, докато си правя кафе получавам съобщение по Вайбър от майка ми. Знам точно какво ще ми каже. Облива ме вълна от космическо спокойствие. Готова съм.
Бога, всички те обичаме!
***********
Няколко дни след смъртта му, спирам абонамента, който му направих в Storytel. Идеята ми беше да си слуша аудиокниги, но той не успя да стигне дотам. Тъй като не можех да актуализирам моя абонамент с втори профил, създадох нов за него. Съвсем бях забравила какъв имейл и парола съм създала и погледнах в един файл, където пазя такива неща. Създала съм му следният имейл адрес: bogatapower@gmail.com
Богата с ударение на „о“, както го наричаха всичките му приятели. За момент се почудих дали да декативирам имейла му. После реших да го оставя, както оставям и страничката му във фейсбук „Разказите на Дядо Буби“. Докато тя е жива, и той е жив.
А имейлът му ще го ползвам аз – защото аз съм bogata, с ударение на първото „а“. Богата, в смисъл, че имам много. Имам баща, който се казва Богомил.
Часовниците се държат странно, когато душа преминава от едно измерение в друго. Стрелките на ръчните часовници се гушват една върху друга. Голямата пази малката.
Цифрите на електронните часовници пък привличат погледите ни само когато са еднакви. 18:18, 19:19, 20:20, 21:21….Часовникът усеща, че нещо се случва и се опитва да ни покаже, че знае. Знае, че времето не е линейно, а е флуидно. А Богомил просто е прескочил от другата му страна и ни обича оттам.