Разговор между мен и Зорница, началото на 2020г:

( Малко контекст: Тя ме е поканила на обяд официално през LinkedIn, без много-много да се познаваме. Аз, развълнувана, все едно ще обядвам с Илън Мъск, съм се облякла за събитието в най-хубавата си рокля, а пулсът ми докато я чакам в Ларго за обяд, е 120 в покой.)

Ще кажете, за какво са тия радини вълнения, то рокли, то заведения, то пулс…Ами защото всичко, което знаех за нея, затвърждаваше у мен впечатлението, че е някаква зверска машина. Към онзи момент резултатът ѝ на маратон беше 3:11, към днешна дата е много по-бърз. А в йерархията на бегачите- аматьори, по-бавните уважаваме по-бързите и се вълнуваме, когато някой „бърз“ ни се усмихне, било и то снизходително.

( Друг е въпросът, че „бърз“ при нас е относително понятие и обикновено означава просто „по-бърз от мен“.)

Противно на очакванията ми, усмивката на Зори към мен, не беше снизходителна. Съвършените ѝ зъби проблясваха често-често срещу мен, но бих казала – окуражително.

Лека-полека докато разговорът напредваше, тя ме насърчи да си пусна кандидатурата за FrontRunner. За мен беше немислимо да съм в един кръг със светила като нея и други звезди като Вики Данова и Сашето Димов. Самата идея да съм в един отбор с тях, предполагаше някакво сравнение между нас – нещо, за което нямаше дори опорна точка.

Та връщам се на разговора от първия абзац. Споделих със Зори, че не се чувствам уверена в способностите си и затова май няма да кандидатствам.

-То аз дори не мога да си представя да избягам маратон, като ли да го направя за 3:11.

-Ама Нийка, то всеки си има силни дистанции и слаби такива. Ето на мен например маратон ми е силна, ама на тези, където се иска да се вкара малко скорост съм много зле.

Явно съм продължавала да изглеждам неубедена в собствените си възможности, тъй като Зори, милата, реши да ми вдъхне малко самочувствие със следното:

– Да речем, постижението ми на 5 км е много слабо, 20:05 и то го направих с много зор! Пък ти – аз сега се сещам, че някъде се беше похвалила, че бягаш 5ички много силно!

„КОЙ БЕ, НИЙО, КОООООЙ те караше да оревеш света като си направи личното на 5кмрън и пусна статус във фейса все едно си спечелила 5000м на Олимпийските игри“. –

Но освен че се сгълчах сама се бе си наум,  бях и облекчена. Защото осъзнах, че от конкретния ми триумфален пост във Фейбсук, Зори  е запомнила само  определението „много силен резултат“ (по собствените ми думи)– но не и цифрите, с които към онзи момент гордо го защитавах, а именно – 21:37.

Кимнах утвърдително, демек – „да, много съм бърза на 5“ и отклоних разговора от по-нататъшно евентуално упоменаване на върховото ми постижение.

Нали, да обобщим –  моята най-силна дисциплина с 21:37, се оказва нейната най-слаба с 20:05.

Как да не се притесняваш да си в отбор с нея?

Нещата обаче се подредиха и развиха точно така, че ми се наложи да се притеснявам в един отбор с нея вече 5та година. Къде заредена с горивото на притеснението, къде от чисто желание да се развивам, за въпросното време съм подобрила резултатите си на всички дистанции. Заедно с подобряването, ми се наложи на израсна и малко емоционално, и малко духовно – минах съм през всичките капани на егото на бегача-любител.

Като например, избирала съм си състезания, където според стартовия списък няма да имам конкуренция. Също така, съм оправдавала мои слаби бягания с „неочаквано активирала се по времето на бягането контузия- пих 2 Нурофена, за да завърша, честен кръст“. Разбира се, след финала, контузията магично е отшумявала.

Ама каквото се сетите, това съм го правила Единствено не съм си спирала часовника между интервалите на тежка тренировка, или докато си правя „лично“ самичка без свидетели и официално времеизмерване. Но това е САМО защото отсъвсем рано Наков ми е показал как се хващат такива – като отвориш бягането и сравниш Moving time с Elapsed time. Ако не съвпадат, а пък скрийншот от moving time-а е разпространен по всички социалки на индивида – явно пак някой се е опитвал да убеждава другите в нещо невярно, но за сметка на това –  силно желано.

Но както се казва – всеки върви по пътя към най-добрата версия на себе си и този път е дълъг и криволичещ.

При Зорница обаче, не съм засичала подобни трикчета за търсене на евтина слава. Вероятно защото има истински силни резултати и просто не ѝ се налага да прибягва до фокуси. Най-силният ѝ резултат (засега) си остава 3:03 на Лондонския маратон.

Помня, че въпросният ден, в който Зори бягаше в Лондон, ние с Ани следяхме сплитовете ѝ онлайн.

Зорница премина халфа на 1:31 и някакви секунди. С това си темпо, тя си направи лично време за полумаратон. За тези които не разбират от бягане, но някакси са успели да издържат този блог дотук  – когато е участвала в друго състезание, което е било на половината от това разстояние, тя се е раздавала на макс. Финиширала е без дъх и крайно изтощена. И е избягала въпросната дистанция малко по-бавно. В такива моменти, всеки метър до финала е изключително болезнен и ти си разпределяш остатъка от „горивото си“, както и остатъка от търпимостта към болка в метри до финалната линия. Като с всеки оставащ метър, болката ескалира до нетърпимост и едва издържаш да прекосиш финалната линия, за да можеш да се отдадеш на въргаляне по земята, крампиране и повръщане. Тялото е на ръба на разпада си.

Но тогава състезанието е приключило на 21вия км, а сега тепърва ѝ оставаха още едни 21 километра.  Тоест, шансът да забави значително темпото е огромен. Няма как да държиш темпо като си „на умирачка“.

С Ани продължавахме да следим със свити сърца. Радвахме се, ама само наполовина. На халфа пейсът ѝ беше 4:17. Страхуваме се, че прекалено хубавото никога не е на хубаво.

Оставаше ѝ още толкова. По-често отколкото не, втората половина на маратона, и особено отрязъкът 35-42ри километър се характеризират с рязък спад в темпото. От 4:17 на километър може преспокойно да падне под 6:00, ако човек, под влиянието на адреналина, или по собствената си неправилна преценка, е тръгнал по-бързо от реалните  си възможности.

Онлайн актуализацията на резултатите от Лондонския маратон се извършваше на всеки 5 км, като темпото за всичко избягано до този момент се рекалкулираше средноаритметично според последните 5 км. В случая на Зори, сплитовете изглеждаха така:

21 км – 4:17 минс/км

25 км – 4:17 минс/км

30 км – 4:17 минс/км

35 км – 4:17 минс/км

40 км- 4:17 минс/км

42 км – 4:16 минс/км

Все едно не човек, а робот го беше избягал.

 

Когато бягам, се опитвам да се залъжа като си повтарям една мантра на Мураками, мой духовен събрат тъй като хем пише, хем бяга от книгата му „ За какво говоря, когато говоря за бягането. А именно – „аз не съм човек, а робот, и не усещам никаква болка“. И въпреки роботските ми самовнушения, аз рядко имам толкова равномерни сплитове.

След всичко написано дотук, става ясно, че съм намерила Зори за екземпляр, достоен да бъде включен в моя МИЛФ календар с бегачки. По време на заснемането на календара разбрахме, че зверският ѝ резултат от 3:03 ( и 2:59 според Страва) от Лондон я е квалифицирал за участие в Световното първенство по маратон за ветерани, който ще се проведе на 15ти септ 2024 в Сидни.

Сидни е град в който съм живяла 6 години и в който поне веднъж месечно сънувам че по някаква причина се връщам, ( но в сънищата ми никога не става ясно каква е въпросната причина). Затова само споменаването му прокарва електричество през гръбнака ми и ме кара да настръхна. Като го комбинираме с участие на световно първенство….там където се квалифицират само най-добрите от целия свят…е верно, че в категория 40+, но пак – най-добрите! – за мен това е награда от живота, която се дава само на шепа избрани.

Затова реших с процент от продажбите от календара ми да подкрепя 2 каузи – тази на 5кмрън, организация, която преобрази живота ми завинаги. Втората ми кауза беше да подпомогна до някаква, макар и малка степен, разходите на Зори за Сидни.

Няма да лъжа, много хора купиха календара заради каузата на Зорница. Особено силно се включи нейната фенбаза в RunLife Nutrition bar-а, докъдето често отскачах, за да заредя „стока“. А да, междувременно, тя напусна сигурната си работа, за да се отдаде на другата си голяма страст, освен маратоните, а именно – здравословната храна. Но на тази история няма да се спирам тук, тъй като  за нея е нужен цял отделен блог.

Докато календарът се продаваше, аз постигнах свой личен резултат на маратона във Валенсия. 2 дни преди 44тия ми рожден ден направих 3:13. Някакво време след това, получих имейл от организаторите на Маратона в Сидни – че благодарение на бягането ми във Валенсия и аз съм се класирала за Световното първенство в Сидни. Времето ми е точно 10 минути по-бавно от това на Зорница, обаче.

И двете с нея започнахме да се чудим как съм се класирала въобще, след като официалният cut-off за квалификация за Св. Първенство за нашата възрастова група е 3:05. Осем минути по-бързо от моето лично постижение.

Оказа се, че тъй като недостатъчно жени са покрили истинския норматив, организаторите са разширили критерия за допускане до 3:15 и по този начин, аз съм успяла да се шмугна в това невероятно приключение. Малко по късмет, леко по милост, но все пак съм в списъка с поканените.

Зори избра да не ходи в Сидни – графикът ѝ с RunLife Nutrition бар е толкова натоварен, че тя реши, че няма да може да се подготви подобаващо за Световно първенство. Като компенсация за нелекото ѝ решение, Съдбата я възнагради като с Ванчева ги изтеглиха на лотариен принцип да бягат на масовия старт на Олимпийския маратон в Париж.

париж

Когато на някого му е писано да бяга голям маратон, маратонът си идва при него, колкото и той да бяга от него. Независимо дали е Олимпийски в Париж, или Световно първенство в Сидни.

A как се случва така, че човек покрил норматив не отива на събитие, за разлика от човек непокрил съответния норматив и отишъл там „по милост“?

Случва се много често, даже по-често от случаите, в които истински заслужилият отива. Основно, защото хората с високи резултати знаят, че тези шансове ще се върнат при тях, тъй като са обвързани с конкретни и измерими показатели.

Тези като мен, пък, осъзнавайки че дадена възможност им се е предоставила благодарение на стечението на обстоятелствата, хващаме въпросния шанс и се възползваме от него. Много вероятно е никога повече това да не ни се случи. Няма как да не грабнем възможността с две ръце!

На кои черти на Зорница се възхищавам ли ( понеже това е темата на поредицата от блогове за жените от моя МИЛФ Календар).

Възхищавам ѝ се на това, че не потиска другите с превъзходството си над тях, а напротив –  мотивира ги чрез него.

Това е. Иначе – това лято ще има ASICS Милфове да маратонстват на три морета. Добре де, не точно  на три морета, а по-точно на една река  – Сена и на един океан –  Тихия океан.

Но, живот и здраве, ще има 3 избягани маратона и то неслучайни такива – два олимпийски и един – световно първенство!

 

 

Снимки:  @KrisoK Photography

@Andy Astfalck

Личен архив