
Има едно- единствено изключение във формата на МИЛФ календара ми с бегачки и това е месец юни. Не само защото милфчетата на него са две, но и защото не са бегачки.
Да, не се сдържах да си поиграя с идеята да сложа близначки на месеца на зодия близнаци.
Все пак, миналата година съм била много по-наивна от сегашната, и съм живеела в приказната заблуда, че МИЛФ календарът ще се продава основно на жени. А повечето жени си умираме за зодии, нали така.
След като купувачите на календара ми се оказаха над 95% мъже, ми стана ясно, че нещо не съм планирала добре нито аудиторията ми, нито мотивацията ѝ да купува. Според простосърдечната ми главица, този календар щеше да служи на нас, жените, да се вдъхновяваме от себеподобните си – или иначе казано, от други жени.
( А 15ината жени, които си закупиха бройки, ще заемат завинаги специално място в сърцето ми!)
Но може би снимките вдъхновяват повече мъжете, пък това, което представлява същността на въпросните жени и може да бъде разказано от блог, а не възпроизведено от снимка, ще заинтересова и самите жени.
Точно затова реших да списвам този блог месец по месец, далеч след като календарът е спрял да се продава. За да осъществя началния му замисъл – да покажа вдъхновяващите жени в тяхната цялост.
Иначе, Ники и Роси не бяха планирани в първоначалния вариант на календара, тъй като в него фигурираха само бегачки-любителки-майки с интересни и вълнуващи професии и хобита. Те двете отговаряха на всичко, освен на първия критерий.
На тяхно място бях „цанила“ една страхотна бегачка. Нея и Микеланджело ако се беше опитал да извая, нямаше да успее да постигне съвършените ѝ пропорции. Всеки път немеех пред великолепието на фигурата ѝ. Напомня на мраморна статуя, където геният на скулптора е изчистил всичко излишно и изпод длетото му е останало да грее единствено съвършенството.
Въпросната бегачка, за моя най-голяма радост се беше съгласила да участва в проекта ми. Стигна се и до любимия ми от целия процес момент – да ѝ измислим слоган, свързан с нея ( тя се занимава с фармацевтика). Някои момичета държаха да си измислят техни си слогани. Но най-щастлива бях, когато моделите ми ме оставяха аз да им измислям слоганите, ( е, с малко помощ от Наков, няма как). Това разпалваше горивото на креативната ми енергия и се чувствах като ракета.
В случая с Бегачката – Със – Съвършените пропорции, аз успях да измисля слоган, който е хем закачлив, в линия с цялостния замисъл на календара, хем индиректно свързан с фармацевтиката, а именно – „Никога не ме боли глава“.
Колкото аз бях доволна от оригиналността на слогана, толкова недоволен е останал приятелят на бегачката, като е разбрал, че фактът, че никога не я боли глава ще стане обществено достояние.
И не само това, но и цяла година ще краси стотици български домове ( или доколкото разбирам от закупилите – по-скоро стотици български офиси и гаражи). Използвам случая да благодаря на Министерство на Отбраната, където е седалището на най-големите фенове на календара ни и почти всеки офис е увенчан с една бройка. Велик е нашият войник!
Два дена преди снимките, в името на семейния мир, Бегачката-Със Съвършените пропорции, си направи самоотвод от проекта ми. А аз, организирала всичко ( моделите да са в София средата на лятото, плюс КрисоК, плюс гримьорка), трябваше да намеря някакво скорострелно решение на критичната ситуация. Докато си преравях контактите във фейса, за да се сетя за достойна заместничка, Спасението, под формата на приятелките ми от 1ви клас, ми звънна, за да ми каже, че в момента са за няколко дни в България.
С тези момичета се познаваме вече почти 40 години. Запознахме се в 1ви клас и останахме неразделни до 12ти клас, когато те заминаха за Италия, а аз – за Австралия.
Особено силно влияние оказаха върху мен през тийнейджърските ми години. Цял ден в училище бях с тях, а когато се приберях вкъщи след училище и си напишех домашните, си звъняхме по домашните телефони и продължавахме да си говорим с часове. Та те двечките ме открехнаха колко е хубаво да се ходи всяка събота вечер в Ялта.
Веднъж опитала от бляскавия дискотечен „лайфстайл“, 17 годишната аз не можех да се върна към сивото съществуване на човек-неходещ-по-дискотеки. Единствената пречка пред славния живот, който си бях избрала, бяха родителите ми. Тяхната, според тях безкрайна щедрост, по отношение на дискотечните ми похождения, се съдържаше в отправената към мен мъдрост:
„ Ако в годината ти се ходи 3 пъти на дискотека, отиди веднъж“.
Възползвах се веднага от позволението за „веднъж в годината“ и останах с още 51 съботи, в които трябваше да намеря начин как да отида на дискотека за въпросната година. Щом не можеше да стане с разрешението на родителското тяло, щеше да стане пак с неговото разрешение, разбира се – аз не съм човек, който прави забранени неща.
Но просто разрешението им щеше да бъде дадено за нещо друго. Като например лагер на Семково/Ковачевци/Добринище и тн, където родителите ми щяха да мислят, че съм, докато с приятелките ми Ники и Роси танцуваме на подиума в Ялта.
Всеки уикенд, аз си стягах багажа за някоя от идиличните пасторални дестинации, където в ония години кракът ми не би стъпил. Майка ми много се радваше, че отивам на „на чист въздух“ с класа ми и ми пълнеше чантата с кисели млека, кренвирши и хляб, че да си имам храна докато си правя здравословните разходки. Един ден, тъкмо се бях шмугнала с раницата през вратата и тя ме върна с въпроса – „ Ти нещо не забравяш ли“
В гузната ми глава би алармата за опасност от разкриване на истинското ми занимание през уикенда, а именно – цяла нощ в Ялта и след това оцеляване по някакъв начин до 9-10 сутринта, когато вече беше някакъв приемлив час за прибиране от „екскурзията“. Ако сме тръгнали оттам в 6 сутринта, разбира се. ( После се оказа, че именно ранните ми прибирания от провинцията са допринесли за финалното разкриване на лъжите ми).
Тъкмо да си изплюя камъчето и да си призная – „да, забравям да ти кажа истината – ще ходя пак на дискотека, МАМО, РАЗБЕРЍ МЕ – НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ без дискотеки“, майка ми размаха един несесер, пълен с вилици, ножове и лъжици.
-Как ще си правите пикник на Семково без посуда? – родителката ми добави поредната ненужна за дискотека вещ в претъпканата ми саломонка и ме изпрати по живо, по здраво към още един уикенд за опознаване на родината на чист въздух.
Колкото и да ми пречеше на стайлинга, толкова тази чанта и ми помагаше за други неща. Осигуряваше ми ВИП преминаване през охраната на Ялта. В смутните години на 90те на входа на Ялта всички биваха проверявани за оръжие в багажа. Всички, с едно-единствено изключение – когато дойдеше моят ред, едното момче от охраната само правеше с жест на другия направо да ме пуска:
– Това е тази с кренвиршите, вилиците и киселото мляко, пускай я. Няма какво да се ровиш – всеки път е все едно и също.“
Защо пиша всичко това ли – за да наблегна на особената способност на двете ми приятелки-близначки да ме мотивират да се боря за неща, за които сама не бих имала смелостта.
Е да, да ходиш на дискотека всяка събота е тъпа цел, признавам. Но за 17годишната ми аз, това беше центърът на живота ми, и всичките ми действия бяха съсредоточени към една и съща кулминация – Ялта. И в този контекст, ако не бяха те – аз щях да си остана с една дискотека в годината.
А още от първи клас, та досега, като ги поговоря с тях двете, или дори само едната от тях, усещам как се изпълвам със смелост и започвам да си действам по задачите . Само знаейки, че те са наблизо, започвам да съм по-смела. Защото те, особено когато се в комплект, са непоклатимо самоуверени и създават впечатление, че всичко е лесно – ако не лесно, то е поне постижимо. Ама всичко.
Назад във времето, за конкретния казус – Ялта, още тогава с тях си постигнахме успешно целта.
Тъй като самите Ники и Роси не ги пускаха на дискотека всяка събота, те също използваха техни си хитрости. И по-точно събота вечер просто изчакваха родителите си да заспят и по пижами излизаха от тях. Вече на площадката на етажа се преобличаха с дискотечните одежди, сутрин преди да си влязат вкъщи пак се преобличаха в пижамите си, отключваха си и си лягаха. Ни лук яли, ни лук мирисАли.
Една хубава събота срещу неделя, майка им станала посред нощ, за да ги завие. Сега, когато аз вече съм майка, си представям как бих се чувствала, ако вляза в стаята на децата ми, вече тийнейджъри, и на тяхно място в леглата им намеря единствено грижливо подредени възглавници, във формата на телата на децата ми. Посред нощ. И без мобилен телефон на който да им звънна, тъй като през 97ма още нямахме такива.
Ники и Роси поне се бяха постарали да дегизират добре възглавниците, като ги бяха увенчали с едни руси перуки отгоре ( останали им от една бързо мимолетна тяхна приумица да си направят руси расти). Но моите синковци нямаше дори и за това да си дадат труд.
Майка им е компенсирала за липсата на мобилен телефон, със силна интуиция и липса на всякаква наивност.
Звъннала е на майка ми по стационарния. Разговорът е преминал по горе-долу следния начин:
-Здравей, Роси. Ти знаеш ли къде е Ния?
-Здрасти, Танче. Разбира се, че знам – на Семково е, от училище я пратиха.
– Аха. А Ния колко често ходи по тия лагери?
-Всяка събота, най-накрая нещо хубаво да им измислят от това префърцунено училище. Да вземат да подишат чист въздух тия деца
Чистият въздух и сънят винаги са били приоритет номер едно за майка ми:
– Сега, ако обичаш, да затваряме, понеже е 23:30 и ми се спи. Иначе, сега се сещам, че Ния ми каза, че ще е в стая с твоите госпожици.
– С тях е, ама моите госпожици не са на Семково. Не знам къде са, но според мен са на дискотека.
Поумували още малко. Майка ми се сетила, че всяка неделя сутрин аз се прибирам подозрително рано от разходките си на чист въздух надлъж и нашир по родината си и след това спя до вечеря. Така, парче по парче, пъзелът се наредил.
На идната сутрин се прибрах към 8, умряла за сън. Почти пипнешком се отправих съм леглото си.
Преди да си легна, обаче, трябваше да се изправя пред прелюбопитните ми родители и да им разкажа как съм си изкарала на Семково и защо съм вкъщи в 8 сутринта в неделя. Това означавало, че в 5 сутринта сме тръгнали от там ли?
Този небивал интерес от тяхна страна не беше на добро. Измислих история как една съученичка много се е напила.
И заради нея, за да я закараме в „изтрезвителното“ в София ( мислех, си че има институция „Изтрезвително“), сме си тръгнали целият лагер в 5 сутринта. Просто за да стигнем възможно най-бързо в болницата и да спасим живота ѝ.
-Всичките класове от 8ми до 12ти ви вдигнаха по нощите, натовариха ви по рейсовете и ви върнаха в София, за да ѝ държите дружно ръката, докато я приемат в токсикологията, така ли?
– Е да, ама то е дъщерята на директорката, затова. – Все още успявах да върна топката в полето на родителите ми с по някоя светкавична измислица. Но усещах как с всяка дума те ме разхождат безмилостно от единия край на корта до другия. Докато не ме изтощиха и нещата не стигнаха до закономерния си край.
Преминах през по-мека и благоразположена версия на народния съд, а именно през тази на родния съд, тъй като все пак се състоеше от родата ми. И за разлика от народния съд, този се произнесе най-неочаквано в моя полза, въпреки че всички обстоятелства сочеха към това, че съм виновна.
Майка ми и баща ми решиха, че е по-добре да ме пускат колкото си искам на дискотека, с оглед на собствената ми относителна безопасност. Защото, цитирам „по-добре да знаем къде си наистина, ти като си навиеш нещо на пръста, явно няма сила, която да може да те спре“.
Ами не е точно така, ама нека, нека хората си мислят, че няма сила, която да ме спре – виж как това променя отношението им към мен.
Едно е хората да си мислят, че си имат работа с човек, който няма какво да го спре, друго е да си мислят, че си говорят с някоя мека страхливка, която няма да има сили да си отстоява позицията ( дали позицията е правилна или не, няма значение в настоящия контекст).
Иначе тези двечките, като си наумят нещо, НАИСТИНА няма сила, която да ги спре.
Едната, Николина, е финансов одитор на големи корпорации в Италия. Пък като страничен бизнес ( и то изключително доходоносен) организира езикови лагери за обучение на английски на деца в училищна възраст.
Другата пък, Росица, е на директорска позиция в голяма авиолиния. Хобитата ѝ са разнообразни и успешни. Издала е поредица детски книги в Амазон, където и ден днешен се опитва да ме научи как да се справя с алгоритмите на платформата и да ги накарам да заработят в моя полза, за да си продавам и аз моите книжки на английски на световния пазар. Разработила е и серия обучителни материали за оптимизация на профила в Инстаграм – беше анализирала пак алгоритмите там, как работят, как се променят с ъпдейтите и тн. Очевидно алгоритмите са ѝ интересни, тя винаги е била силна по математика.
Напоследък пък, и това е най-впечатляващото, е станала нещо като звезда в политическия живот в Италия – благодарение на способността си да влияе на общественото мнение, известни италиански политици търсят нейната подкрепа.
А всъщност, този календар е създаден благодарение именно на тях, макар и индиректно.
Още в тийнейджърските ми години, когато те бяха топ инфлуенсърите в моя живот, те ме научиха нещо много полезно. И то е да полагам съзнателни усилия, за да изграждам близост с жени, които са по-популярни, по-привлекателни и по-добре реализирани от мен. Колкото и това да не е приятно за егото ми.
Защо ли? Защото, както двечките се аргументираха в хор още в 12ти клас: – „Защото от тях има много повече какво да научиш“.
Когато си по-успешният в една стая, нямаш вече какво да правиш в нея – сентенция, в чиято правдивост се убедих от личен опит преди няколко месеца.