Ани е момичето в календара ми, което познавам най-отдавна ( като изключим приятелките ми от детинство от предишния месец).
Същевременно е и момичето, с което се познавам най-слабо на живо от всичките ми „моделки“. Тъй като живеем в различни градове, познанството ни е по-скоро задочно. Основните ми впечатления за нея са натупани през социалните мрежи. (това въобще не означава че те са малко)
Като казах различни градове, всъщност с нея сме свързани точно чрез един и същи град. И въпросният град е най-великият град не само в северозапада, не само в България, но както ще ви кажат и родените в него – в целия свят.
ПЛЕВЕН!
Явно има нещо във водата и въздуха на това парченце земя в горещото лоно на дунавската равнина, защото тя дава на света предимно ярки представители. Освен обекта на тазмесечния ми блог – Ани, Плевен ни е дарил с медийни диаманти като Слави Трифонов, Гала, Анна Цолова и ред други знаменитости, за които сега не мога да се сетя.
Всички те, разбира се, са засенчени от блестящата и елегантна фигура на най- царствения им сънародник, а именно – Моя-Съпруг.
Освен чрез най-великия град, с Ани сме обединени и от най-великата зодия.
Представителите на зодия стрелец сме екстроверти. Ако не се изприкажем по 10ина пъти на ден по социалките, разбира се – основно по въпроси ,свързани със самите нас, започваме да вехнем и да се чудим какъв е смисълът на този живот.
А от всичко най-много ни е чудно как успяват да живеят спокойно другите хора, които днес не са получили ъпдейт от нашите извънмерно интересни дела?
Най-обичаме да занимаваме другите с успехите си, тук няма да ви лъжа.
Но ако се случи да имаме и неуспех – и от него не се свеним да развием достатъчно добър материал за пост от наша страна с пространствени разсъждения за обстоятелствата около него. Ако дотук не сте убедени в патологичната екстравертност на нашата зодия, въпреки че съм сигурна, че сте – само ще ви кажа, че и моето наборче Машин мен е стрелец и вече мога спокойно да оттегля казуса си.
Иначе стрелците си имаме и хубави страни де –в голямата си част, сме без-злобливи и искрено се радваме на чуждите успехи.
Третото нещо, което ни обединява с Ани – това вече извън кръга на шегата – е любовта ни към бягането. По принцип този критерий е обединяващ за всичките участнички в календара. Но го споменавам, защото при нас с Ани е и база за основната разлика между двете ни. Тя се състои в различния хъс, с който преследваме целите си.
Тъй като основополагащата тема в цялата серия от блогове за момичетата от МИЛФ календара ми е коя тяхна черта бих искала да развия у себе си, при Ани това е хъсът и непоколебимостта, с която си гони нещата. Както и фактът, че неизбежните временни неуспехи, които се изпречват по пътя на всеки един човек, по никакъв начин не я разколебават.
Аз самата се смятам за много целенасочена. Обичам да си поставя дадена цел, да си разчертая пътя към нея и да започна да действам по стъпките към нея. Това ми носи удоволствие и придава смисъл на дните ми.
Но при мен никога нищо не е на всяка цена. Ако видя че не ми се получава, се отказвам сравнително лесно. Пробвам да постигна целта по различен начин, водейки се по всеизвестната максима, че лудостта е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат.
Ако и чрез различен подход не успея да постигна желаното, обикновено решавам, че това е знак, че то просто не е предназначено за мен и си набелязвам нещо ново, върху което да съсредоточа усилията си.
Дали това е правилно или не – зависи от конкретния случай, но по-скоро не е. Давала съм и друг път примера с един мой бивш шеф, 10 години по-малък от мен, който търсеше финансиране за негова технологична идея. Той обикаляше инвеститори ( често придружаван от мен), без да има нищо, освен идеята си и твърдата си убеденост, че тя ще се реализира. Получи десетки откази – това не го впечатли ни най-малко и към ден-днешен фирмата му функционира и сред бизнес партньорите й има имена от световна величина.
Аз на негово място щях да съм се отказала още след 5тото „не“.
Но именно поради тази причина, аз работех за него, а не той за мен.
Та подобна на неговата упоритост и убеденост в собствените си възможности, която аз не притежавам, има и Ани.
Преди около месец, тя обяви публично във фейса, че на НШ във Велико Търново, ще бяга 5 км под 20 минути. От собствен опит знам колко е трудно за жена, започнала да бяга чак през 30те си години, да постигне такъв резултат.
Едно на ръка, че е физически тежко – аз самата успях да сляза под 20 мин за 5км чак на 42 годишна възраст. Оттогава имам няколко слизания под 20 и знам, че не е чак толкова извънземно непостижимо. Но първото преодоляване изглежда невъзможно, именно поради психологическата бариера на кръглото число.
Помним историята с първото бягане на миля под 4 минути – с години е смятано, че е невъзможно за човешките способности, докато Роджър Банистър не го прави през 1954 г. Оттогава нещата се отприщват – 1755 атлети официално са падали под 4 мин за миля.
Базата за сравнение между двете постижения е съмнителна – двата резултата са съвсем различни величини. Единият повдига летвата на възприятието за граница на човешките възможности въобще, а другият е просто любителски. Но за мен сравнението е валидно, тъй като изследва функцията на взаимодействието между психическите и физическите ни възможности.
Съдбата явно следи с каква последователност и отдаденост си пиша блога за Милфките и е искала да имам наблюдения за Ани не само онлайн, ами и от първа ръка. Затова реши да ме изпрати, абсолютно непредвидено за самата мен, на същото място и време, където Ани щеше да опита да падне под 20 минс за 5км.
Мястото се оказа стадиона във Велико Търново, а времето – най-горещото, което може да си представите, въпреки че вече беше към 18ч.
Срещнахме и самата Ани, която, въпреки че беше обхваната от предстартовата треска, ми честити личното ми постижение на 10 км, което си бях направила миналия ден. Това ми направи много добро впечатление, тъй като преди важен за мен старт, аз съм толкова напрегната, че въобще не мога да осмисля с кого се срещам и говоря, камо ли въобще да се сетя какви ги е вършил въпросният човек предишния ден.
Ани не падна под 20:00 този ден. Имайки предвид жегата, това не беше изненада.
Да не си мислите обаче, че историята свършва тук. Щеше да свърши, ако Ани не беше Ани.
Може би ако някой не си постигне публично обявената цел, ще намери за най-целесъобразно да не вдига много шум по въпроса.
Не и Ани. Последва нов неин статус с разбор на въпросното бягане във фейса, където тя препотвърди намеренията си, както и твърдото си убеждение, че един ден ще бяга 5км под 20 мин.
Нещо, в което и аз съм сигурна. Човек израства чрез опита и преживяванията си и Ани прави това публично.
Аз лично съм се нагледала на статуси за успехи или псевдо-успехи на авторите си, където те с патос ни порицават как не знаем с колко лишения са постигнати те. Не знам защо, но поучителната нотка от типа „виждате само върха на айсберга, само аз си знам какви жертви съм направил, за да завърша ( примерно) този халф“ не може да предизвика у мен така търсеното възхищение. Първичната ми реакция е – или ни разкажи всичко, дето само ти си го знаеш, или не ни занимавай въобще.
Намирам за по-вдъхновяващи тези публикации, в които хората разкриват и трудните си моменти. Всички преминаваме през тях и ако те не съществуваха, успехът не би носил същата стойност и сладост.
А че на Ани и предстои успех с проекта ѝ „5км под 20 минс“ съм сигурна, точно поради тези нейни черти, които аз искам да притежавам – непоколебимата ѝ вяра в себе, последователността и целенасочеността ѝ.
Както е казал Айнщайн за себе си, но това важи и за всички последователни, амбициозни и целенасочени хора:
„Накарате ли някого да потърси игла в купа сено, повечето хора ще се откажат веднага след като я намерят. Аз обаче продължавам да търся дали няма и други игли“.