Някъде през 2020 г, чат между мен и Сашо Наков:
Аз: Абе каква е тая Златка Караджова, много ме дразни как се самоизтъква в бягане за здраве?
Наков: Ми някаква рандъмка от Пловдив, дето Митакиса я е взел под крилото си. Дори не е и толкова бърза (Екзистенц минимумът за женска привлекателност в Сашовата глава е жената да бяга 5км под 20:00). Подозирам, че почти всички, които не покриват този БАЗОВ критерий, за него съществуват като размазани движещи се петна.
Аз: Не знам, имам чувство че много си е повярвала. Какво ни занимава всички, че часовникът ѝ казал, че ще бяга халф за 1:45, пък тя не му вярвала, щото по НЕЙНА СИ ПРЕЦЕНКА щяла да го бяга по-бързо…..
После в отделна нейна публикация ни занимава как си мерила пулса ръчно, уж докато бяга. Ама за да си го измери, трябвало да спре, и всичкото това кулминира до най-важното обстоятелство, реален обект на публикацията, а именно – че пулсомерът ѝ стягал под гърдите. Тя не вижда ли, че аз виждам, че къде ѝ стяга пулсомера е стратегически ход, за да може всичкото балък от мъжки род в групата да се изкаже мъжкарски по темата за гръдната й обиколка.
Тц, тц, еййй навъдиха се всякакви бе! – въздъхвам и с чувство на вселенско превъзходство затварям лаптопа….малеее, тая ако направи халф под 1:45, да не се казвам Ния.
То не става само с търсене на внимание на балъците по групите, трябват си тренировки. Както е казал поетът – „това е несериозно“!
4 години по-късно, въпросната Златка вече си е върнала моминската фамилия Вълчева. Други кардинални промени около нея засягат именно прогнозите ми за халфа ѝ. В разрез с тях, тя го е избягала на 1:29. Също така е и моя приятелка и колежка във FrontRunner отбора.
Тя е един от примерите, че несъответствието между впечатлението, което човек създава онлайн и това, което оставя чрез общуването на живо може да е огромно.
Тя е пример и за още нещо, което напоследък много ме занимава – че уважението се печели!
Дори не мога да се сетя как сме се запознали със Злати на живо или как сме започнали да си говорим. Помня, че както я бях нарочила за заблуден електрон, чието основно качество е да говори небивалици, и тя взе, че ме опроверга като направи някакво много хубаво бягане на 10 км на Софийския. След като изчислих, че с него би ме победила, ако се бях пуснала на същото състезания, у мен се зароди уважение към нея.
Последва маратонския ѝ дебют на 3:15, с което затвърди убеждението ми, че това момиче освен да говори, може и сериозно да тренира. Допълнителен бонус към представянето ѝ бяха и изчистените ѝ от коментари, относно смекчаващите обстоятелства за „слабо“ бягане дейности в Страва.
В днешно време силни бягания, които не са увенчани от притежателката си със заглавие от рода на: „„Ненаспана, контузена и абсолютно неподготвена!“, или „Дълго лекичко, само за кеф“ просто явно масово не се котират, защото са голяма рядкост. Аз обаче, въпреки, че обичам да изчислявам какви извънземни резултати щяхме да имаме като аматьорско общество, ако хората бягаха здрави и подготвени, все пак предпочитам по-обраните заглавия в Страва.
Миналата есен на Софийския със Злати бягахме заедно. На старта тя се беше заредила с половин литрова бутилка вода.
-Хайде пий я, хвърляй бутилката и да се нареждаме, че да сме по-отпред – подбутвам я.
Злати щяла да си бяга с бутилката.
По-непродуктивно нещо не можех да се сетя. Нали на всеки пункт има вода, за какво се натоварваш с допълнителна тежест? Хората специално отслабват за състезание, а нашето магаре доброволно натоварило дисагите да му тежат с половин литър допълнително…
Всичките 21 км Злати си припкаше до мен с бутилката, като ми даваше да пия от нейната и след това продължаваше да я носи. Така ми спестяваше ценни секунди от спиране на всеки пункт за вода, но и не само.
Поради факта, че на последните пунктове дори нямаше и вода, се оказа, че може и да ми е спасила и цялото състезание, на което си направих лично към онзи момент. На това състезание, всяка от нас си бягаше нейното бягане без да се състезаваме една с друга. Но съм сигурна, че дори и да се борехме за подиум, тя пак щеше да ми дава от водата, която носи.
И като стана въпрос за неблагоприятни обстоятелства, които затрудняват/ спират представянето ни – в живота на Златка те изобилстват до такава степен, че може би именно поради това, тя да се е научила да не ѝ пречат.
През 2022, по време на развода си, заради високите нива на стрес, тя отключва заболяване, за което дори и не подозира. При рутинен преглед, без оплаквания, ѝ откриват ранен стадий на онкологично заболяване на шийката на матката.
Следват биопсия и операция. След операцията получава усложнения, с последиците от които се бори и до днес. Към момента има три неуспешни опита за отстраняване на здравословния проблем.
Забелязала съм как за моята психика един повишен пулс от борбата на организма ми с обикновен грип, обикновено води до състояние на депресирано зобми. Изразява се в 24-часово вцепенен поглед в часовника ми, както и стягане и разтягане на каишката, барем този пулс вземе, че се кротне, понеже аз с висок пулс в покой няма как да бягам добре, а пък със срината психика – съвсем.
На фона на тия мои радини вълнения, дори не мога да си представя как тя не само тренира, но и се състезава при здравословните проблеми, с които се бори. Ако тя не ми беше споделила за тях, аз никога нямаше и да предположа, че съществуват. Тя е винаги усмихната и в добро настроение, винаги на линия за закачки.
Мисля, че не съм виждала по-отдадена и дисциплинирана от нея – не само в бягането, но и в плуването и колоезденето, които подхвана съвсем наскоро. Нейният седмичен обем е нещо от рода на 90 км бягане, 8 км плуване, 140 км колело, като не броим дейности като йога и силови тренировки.
Сравнявам със себе си.
Не за друго, а защото за да разбере човек какво прави и постига друг, трябва да го види и сравни през перспективата на собствените си действия.
Бягането ми, макар и по-малък обем от нейното, отдавна е част от ежедневната ми рутина. То не е нещо, което „го мисля“ – просто го правя, целият процес там е автоматизиран. А е автоматизиран, защото мотивацията ми да бягам е висока – както заради поддържането на менталното ми равновесие, така и защото искам да подобрявам резултатите си.
При плуването, вече, мотивацията ми е по-ниска. Плувам веднъж седмично, в понеделник, когато съм си дала почивка от бягането. Всеки път като завърша плуването, се потупвам сама по рамото, с чувството, че съм отметнала изключително ресурсоемка задача. До края на деня се чувствам изтощена. Не физически, но психически – поради непосилно тежката мисия – „Плуване“, която съм отметнала.
А ми е пределно ясно, че плуване веднъж в седмицата води единствено и само до посредственост. Но извиненията „работа“, „време“, „гладни тийнейджъри вкъщи“ и тн, ми дават удобен гръб, зад който да се скрия.
За колело вече не ме търсете.
Когато питам Златка кога намира време да плува, ( тя плува 3-4 пъти в седмицата) , тя ми казва – в обедната почивка. Така че – някои хора имат време за всичко.
Немотивираната част от мен, тази – която се е оформила през годините, е научена да мисли, че нищо извън обикновеното ежедневие, разрешено от обществото на жената – а именно от вкъщи в офиса и обратно, а уикенда да домакинства – е загуба на време в най-добрия случай. А често е и осъдително.
Съвсем наскоро попаднах на едно видео, което беше сатира срещу философията на себеразвитието. Да, наистина се навъдиха много коучове и псевдо-коучове, монетизиращи от наивността ни. Но въпреки това, въпросното видео, навъртяло огромен брой положителни реакции в мрежата, за мен остана тотално неразбрано, камо ли пък смешно.
В него един пародиен до търсено ниво на гротеска персонаж, гримиран до неузнаваемост, за да прилича на Квазимодо ( брадавици, липсващи зъби и тн), заеквайки ни поднася следната фраза в стил „Юли Тонкин“:
„Всичко е възможно, когато човек вярва в себе си! Ето, вземете мен за пример – всяка сутрин ставам, бягам 5 км, ходя на работа, а в момента издавам и третата си книга. И всичко това – докато успявам да отделя време за семейството и приятелите си.“
Гротеската завършваше пледоарията си с поантата: „Както виждате, всичко е възможно, КОГАТО ЧОВЕК ЛЪЖЕ“.
Коментарите и отзивите отдолу изцяло заклеймяваха противните личности, които лъжат нагло колко са „преуспели“.
А какво му беше „преуспялото“ на това??? – че тоя заекващ грозник си описваше точно моя живот, с единствената разлика, че вместо 5 км, бягам 10 или 12 км на ден.
Не се сдържах и коментирах под поста, знаейки какво ще си навлека. Най-цивилизованият отзив, освен ядосани личица като реакция под коментара ми беше „тебе пък кой те гони, че трябва да ТИЧАШ“.
Ако средно статическият човек дотам се е ограничил, че си мисли, че е невъзможно да работиш, бягаш 5км на ден и пишеш книги, докато имаш време за семейство и приятели, какво би си ли би си помислил за Злати с нейните зверски обеми в 3 спорта, работа в корпорация и отглеждане без чужда помощ на сина си?
Пожелавам ѝ от сърце да му даде ИСТИНСКИ повод за размисъл.
