Няма човек в бегаческото ни общество, който да не знае за Анна Ванчева. Всяка нейна снимка генерира лавина от лайкита, сърчица и коментари.
Което само по себе си не е кой знае какво – всяка фотография направена на женско същество може да постигне такива висоти. Но повечето успяват при определения условия и манипулации, до които Ани няма нужда да прибягва, като:
- Филтри. За разлика от доста дами, на чиято обработена визия по социалките съм свикнала дотам, че започвам да я възприемам като истинската им и на живо не мога да ги разпозная.
- Композиция и текст на снимката, които хитро потикват зрителя към комплименти. Мой любим похват е следният – дамата се е снимала на фона на ослепителни природни красоти. Може да е в лице към нас, може и да ни е обърнала гръб. Този избор е често срещан, когато обектът не е успял да си хареса снимките в лице, но същевременно изпитва спешна нужда да си разведри живота с някоя публикация. Тогава приема поза „съзерцание на прекрасната гледка“, с гръб към нас. Не пропуска обаче да разкрие от своя страна към нас гледка към сладкото си дупе. Авторският текст към такива фотографии винаги е дълбоко духовен, като :
„Тази красота ме оставя бездиханна!“
Формулата работи почти безотказно и гарантира опашка от коментари на наивни лапни-шарани, всичките от които са: „Объркала си се – прекрасната гледка всъщност си ти“.
- Силна избирателна пропускливост на суровия снимков материал. На Ванчева дори не ѝ се налага да подбира снимките си. Нещо, което аз, за разлика от горните две точки, правя. Когато се снимаме заедно по събития, аз трябва задължително да прегледам материала, преди да го одобря за публикуване – къде съм със затворени очи, къде ми е лъскаво лицето, къде се виждат бръчките…Ани винаги махва с ръка – качвайте каквото искате, аз няма какво да гледам. Кралицата на снимките си е кралица на снимките!
Разбира се, това че е ударила генетичното тото по отношение на външен вид, само по себе си не е толкова впечатляващо. Много хора са. Просто го използвам като встъпление за блога за нея. Защото първото впечатление, особено в нашия дигитален свят, обикновено идва от социалките.
Моето първо впечатление за нея също беше от снимките от състезания и допреди да станем „колежки“ в екипа на FrontRunner, си бяхме разменили едва по няколко любезности. Нямаше как да предположа, че ще се превърне в толкова важна и надявам се, непреходна част от живота ми.
Вярно е, че отначало ни сближиха малките неща, a. k. a. клюките. Бях потресена от разследващите и анализаторски способности на ванчевия мозък.
Например, аз съм научила от Наков, (той самият бидейки своеобразен радар за улавяне на сочни новини в бегаческото общество), някоя много вълнуваща клюка.
Аз: – Ани, познай каква новина има около…(името на бегачката)
Ани: – Дай ми две минути.
Аз: – Давам ти 10.
Ани: Няма нужда. 2 са ми достатъчни.
Пак Ани през идните 120 секунди….
След точно 2 минс:
Ани – Така…. ( женско име) и ( мъжко име) са скъсали.
Аз – Е стига де! Как позна???
Еми то било очевидно. За да стигне до този извод Ани е ползвала 3 източника на информация:
Instagram: От около седмица въпросната бегачка започнала да пуска провокативни селфита, със съблазнително разтворени устни, дълбоко деколте, много нега в погледа и многозначителни размишления от рода на: „ Stars Can’t shine without Darkness”.
Поведение на дълбоко наранена жена.
Strava: Нейният вече бивш, бягал подозрително често с (името на нова бегачка) и то все рано сутринта тръгвали от една точка, която не е паркът.
Facebook/ „Бягане за здраве“: И вече финалният щрих, който е бетонирал подозренията ѝ е някакво боричкане за власт в „Бягане за здраве“. Там въпросната бегачка е дала сърце на коментара на най-големия онлайн враг на ( вече очевидно бившият ѝ приятел), в който злостно и абсолютно безпочвено е поставил под въпрос личната му теория му за оптимизация на лактатния праг.
Постепенно станахме толкова близки, че се чувствах достатъчно комфортно, за да ѝ споделям лични неща и да намирам голяма подкрепа в нея. Точно правилната подкрепа обаче – ако смята, че не съм права, се аргументира логично и ме кара да се видя отстрани, без да се чувствам нахокана.
И най-важното, в комуникацията си с мен, никога не е проектирала собствените си комплекси върху моята особа.
Открила съм много отдавна, че проектирането на собствените комплекси върху другите е механизъм за защита на собственото его. Колкото невинен, толкова и неприятен. Особено блазнещо е да го приложим на близките нам хора, с които подсъзнателно се сравняваме. Ако решим, че изоставаме в измисленото си съревнование с тях, за което те вероятно и не подозират, можем да станем много мнителни и жестоки точно към тях.
Случвало се е близка приятелка да ми слага какви ли не диагнози – че правя нещо, защото ЯВНО животът ми е празен, че бягам, защото ЯВНО имам демони, срещу които ме е страх да се изправя, че съм евтина чалгаджийка, защото съм си сложила импланти ( тук дори няма нужда да изписвам думата ЯВНО) и какво ли още не.
Никога не съм имала подобни взаимоотношения с Ани. Ще кажете – ми жената е имала хубав и лесен живот, не отработва никакви травми и комплекси, защо да не се отнася с любов и разбиране към всички.
Дай ми и на мен нейния живот и ще видиш колко добричка мога да бъда и аз.
Ами, подозирам че няма да искате нейния живот. Поне не и детството и тийнейджърските години, когато се оформят всичките емоционални травми, с които ние удобно извиняваме ирационалното си и в някои случаи жестоко поведение като възрастни.
Ани се появява като плод на любовта на майка ѝ с висш партиен функционер по онова време. Биологичният баща, поради някакви негови си съображения, не желае да има нищо общо нито с майката, нито с дъщеря си. Не проявява интерес да помогне на детето дори и когато Ани е на 2 годинки и критично болна. За оцеляването си е имала нужда от много рядко лекарство, което по онова време е можело да бъде набавено само „с много дебели връзки“, каквато е представлявал въпросният човек.
Така. Биологичният баща го забравяме и продължаваме напред без него.
Обстоятелствата се стичат така, че се налага през първата година от живота си тя да бъде отглеждана в дом за деца. Майка ѝ към онзи момент е загубила подкрепата и от собствените си родители. Налага ѝ се да се бори за физическото оцеляване на себе си и детето си, и успява да вижда бебето си едва по няколко часа на седмица. Така през първата годинка от живота си, когато се оформя подсъзнанието и детето има най-голяма нужда от родителското присъствие и на майката, и на бащата, Ани остава без бащина фигура.
Майката, която емоционално поема ролята и за двамата родители, просто физически не може да бъде непрекъснато с детето, с оглед осигуряване на оцеляването и на двете.
Този период приключва все пак благополучно, след като в един момент, когато Ани вече е проходила, майка ѝ все пак решава да се върне в родния си град при родителите си.
Да си самотна майка днес е едно, но да си самотна майка в малък град в началото на 80те се е считало за семеен позор. В унисон с едновремешния тесногръд манталитет, бабата и дядото на Ани дават да се разбере, че ще приемат майка им обратно само ако тя остави детето си ( Ани) за осиновяване. Напук на родителската заповед, майка ѝ се прибира в родната къща с Ани на ръце. Дядото на Ани, намусено, дори не излиза да ги посрещне.
Само че Ани, без никога през живота си да го е виждала, е влязла в къщата, някакси се е ориентирала по стаите, изтопуркала е право към инатливия си дядо и го е гушнала, произнасяйки: – Деди!
На секундата от петно по семейната част Ани се превръща в любимата внучка на баба си и дядо си и остава такава завинаги. Отделно още тогава се проявява органичната ѝ способност да разтопява дядовци и не само.
След няколко години майката на Ани среща голямата си любов, с който даряват Ани с малките ѝ брат и сестра. Нещата уж вървят на добре, докато доведеният ѝ баща не започва да бие майка ѝ пред очите на Ани. Когато тя, вече тийнейджърка се опитва да защити майка си, разбира се отнася пердах заедно с нея. Не ѝ се разминава само с побоища, но и с психологически тормоз. Ако например е забравила да изхвърли боклука вечерта, на сутринта се събужда в компанията на въпросния боклук, който чинно е изхвърлен от доведения ѝ баща вместо нея. Само че не в кофата на улицата, а е до леглото на Ани, точно до главата ѝ. Да си знае.
Иска ми се да кажа, че това е рядкост в семейните динамики, но всички ни е пределно ясно, че не е.
Единствената рядкост тук е, че съвкупността от всичките тези обстоятелства някакси е превърнала Ани в едно добро, спокойно същество, което с цялото си сърце се радва на успехите на близките си, както и на чуждото щастие.
Много хора я намират за вдъхновяваща, заради телесната ѝ трансформация, когато е започнала да спортува и за която се говори много. За мен обаче, не това е най-окриляващата част от нея и въобще няма да ви занимавам с този въпрос.
Тъй като в тази поредица, посветена на жените от календара ми, аз се спирам на това, коя черта от всяка една от тях бих искала да притежавам – тук изтъквам най-инспириращата за мен черта на Ани.
Тя е да не оставя трудностите в живота ѝ, дори и преживени в основополагащи периоди от емоционалното ѝ развитие, да помрачат добротата в нея. Ани е пълна с любов и я раздава щедро не само на децата си, но и на приятелите си.
Как го е постигнала не знам.
Знам само колко силно се отразява бащиното влияние върху психиката на малкото момиченце. Това го осъзнах съвсем наскоро, когато почина собственият ми баща. Докато беше жив, почти никога не го сънувах.
Но след смъртта му, започнах да го сънувам много често. Но в никой от сънищата ми той не ми се явява на възрастта на която си отиде. Никога не го сънувам като безпомощният дядо, който беше в последните години и особено през последния месец от живота си.
В съня ми той винаги е млад, в разцвета на силите си, когато беше мой идол. Обикновено ме държи на ръце, казва ми колко много ме обича и колко се гордее с мен. И тогава, по време на съня ми се чувствам изпълнена със светлина, топлина и щастие. Бащата е първата любов на малкото момиченце и мерило за взаимоотношенията ѝ с противоположния пол занапред.
После се събуждам и си казвам – това не беше само сън. Това беше спомен от истинския ми живот, това аз наистина го преживях. Имам го, имах го и ще е мое завинаги.
Получих обичта му когато имах най-голяма нужда от нея – когато бях дете. И да, приемах бащината му любов за даденост, както и трябва да бъде. Даденост, защото любовта се дава от родителя на детето.
При Ани даденост е била липсата на бащина любов.
Може би разковничето към отговора на моя въпрос – как е успяла да се развие в човек, пълен с доброта и любов, се крие в майчината фигура. Ани е получила всичките положителни емоции, необходими за здравословното развитие на личността си чрез майка си.
Избрах 8ми март да публикувам този блог по няколко причини.
Първата е чисто съвпадение – Ани е момичето на месец март от календара ми.
Втората е, че на 8ми март по традиция отбелязваме жени, които ни вдъхновяват – тази година съм избрала Ани и майка ѝ.
И третата е, че най-голямата сила на света е любовта. А най-големият подвиг е ние, малките брънки по веригата на любовта, да продължаваме да предаваме импулсите ѝ напред, преодолявайки неизбежните прекъсвания.
Честит празник!
