Слънчевият удар

Written by Ния

септември 21, 2022

Има и лоши, има и хубави страни на това да си плямпало. За лошите – някой друг път.

Хубавото е, че като уведомяваш целия свят за проблемите си, все че някой може и да те чуе и да ти помогне. Случвало се е в някой блог да размишлявам пространно относно жените и колите като цяло, както и относно личното ми отношение към собствения ми изстрадал Hyundai i30. Като директен, или индиректен резултат от това, Hyundai се свързаха с мен и ми предложиха тест драйв на оксиморонно-звучащото “Новия Хюндай Стария”.

С Човека-от-Хюндай се разбираме да комбинирам тест драйва на Hyundai Staria-та с пътуването ни до маратона в Бургас, на който съм му се заканила да избягам 42 километровата дистанция. Тази кола е кола за приключенци, казва ми той.

Нито аз, нито той подозираме колко е прав – тази кола ме откара право към едно от най-големите приключения в живота ми, от което се радвам, че изпълзях цяла-целеничка.

Тъй като дните преди това съм със семейството си на каравана на морето, аз се връщам сама до София, за да взема Hyundai Staria-та. Честно казано, това отиване до София не ми натежа въобще. На каравана на пуст плаж с леден вятър през септември е толкова „интересно“, че големият ми син, в отчаян опит да убие времето, опря до това да прочете „Цар Плъх“. Това е равносилно на това на мен да ми е толкова скучно, че чак да започна да гладя спалното ни бельо. С ютия, имам предвид.

На другия ден взимам колата и започвам да събирам впечатления. По принцип съм свикнала останалите участници в пътното движение, да не ме уважават кой знае колко, докато съм в моята си, обикновена кола. Затова отначало не мога да направя директна връзка между това, че карам яка кола и невероятно високото ниво на любезност на обкръжаващия свят към мен.

Започваме с това, че никой не ми взима предимството, ръкомахайки ядосано към мен. Напротив – всички шофьори наоколо ми кимат приветливо и усмихнато по светофарите. Само още не са ми изръкопляскали за това, че съществувам. Какъв прекрасен ден, мисля си наивно. Светът бил пълен с добри хора. Усещам, че добрината на хората става подозрителна, чак когато искам да вляза в паркинга на Лидл на Черни Връх. Там има автоматичен брояч за броя коли, които могат да влязат в основния паркинг, отделен с бариера. Когато този брояч показва „Нула свободни места“, както показваше в онзи момент, трябва да си търсиш място в един гаден заден двор, далеч от самия магазин. Взимам си билетчето от бариерата и аха да свърна към задния двор, когато усмихнат служител чевръсто изскача от будката на охраната и ми прави знак да сваля прозореца:

-Пише, че няма места, ама аз ще вдигна бариерата за Вас. Можете да паркирате колата най-вдясно на горния ред, има останало едно местенце. Че да не се разкарвате – човекът е загрижен за добруването ми. Иска да ми спести стотината крачки от задния двор до магазина. Имайки предвид, че в неделя ще избягам 42 000 крачки, мисля да се възползвам от предложението му. Иначе вече ми е кристално ясно, че това местенце е свободно за мен само като съм със Staria-та, но – хей, нали изследвам ефектите от това да караш супер готина кола.

Следва огромно напрежение, тъй като натоварвам Крис, Ками и Катя и ще ги карам към морето. Шофиране по родните магистрали е специален кръг на ада за нас – хората, които се страхуваме от високите скорости. Ако зависеше от мен, бих си пъплела в дясното платно от София до Бургас, без да изпреваря нито една цистерна.

Заредила съм си кафе, вода и кока-кола, за да мога да издържа на огромното напрежение, което ме очаква. За моя изненада, любезността към мен продължава и по магистралата. Никой не ми присветва в смисъл „Омитай се вдясно, преди да съм те отнесъл с 35годишното ми полу-разпаднало се беемве“ . Въпреки, че Staria-та е 7 местно ван-че, колата се усеща лека като перце. За пръв път през живота си успявам да се включа в гонката, ловко задминавайки превозни средства  и в двете ленти. След Ст. Загора усещам наплив на самочувствие и започвам да „храня“ костенурките, които лазят в дясната лента с 90. Но така е, човек бързо забравя какъв е бил и в какъв ще се превърне пак, след като тест-драйв уикендът свърши.

Разтоварвам приятелчетата си в Бургас и шофирам, вече по тъмно до Якото Място, където са Емо и децата. Емо е излязъл да ме чака с едно фенерче и размахва възбудено ръце. Никога, дори и когато раждах бебетата му, мъжът ми не ме е очаквал с по-голямо нетърпение.

-Нийката ( забележете – не стандартното „Нийо“, а „Нийката“), ти си герой! Браво, как докара Staria-та дотук! Сипал съм ти чаша вино в караваната. – В тона му прозира и неизказаното „Остави ме насаме с колата и моля те не ни се пречкай на нашето време само двамата“.

Оставям Стария да си играе със  Старията и мислите ми се насочват към предстоящия маратон. Ядосвам се, че заради свлачище трасето е променено от оригиналното равно трасе, на такова с 200 метра денивелация за маратонската дистанция. Всъщност не съм преценила за какво да се притеснявам. Сега в ретроспекция оценявам пророческите думи на Наков :

„Температурните условия са много по-важни от профила на трасето“.

А температурните условия в Бургас, в неделя, по времето в което ще бягаме, ще са 36 градуса. Не знам дали на сянка или не, но няма значение, понеже по 90% от трасето сянка нямаше.

В неделя в 09:10 е даден стартът на маратонската и полу-маратонската дистанция. Ние с Крис тръгваме заедно, като желанието ни е да бягаме първата половина на 4:40, а втората на 4:50. За Крис, освен че има рожден ден, това му е и дебют на 42 км. На мен ми е за втори път, като първия път бях леко разочарована от факта, че на 36тия км не ударих „стената“. Разочарована бях в смисъл, че искам да бягам и да преживявам всички бегачески преживявания, искам да пътувам и да изследвам всички световни забележителности, и като цяло – да грабя с пълни шепи от приключенията, които светът има да предложи.

Е, внимавай какво си пожелаваш. Към мен се задаваше 36ти км, подготвил за мен стена, комбинираща ефектите от  3 различни световно-известни стени. Моята Бургаска Стена имаше размерите  на Великата Китайска Стена. Функционираше като Берлинската стена, защото ме раздели на две – отдели разума от тялото ми, което продължи  неравната битка самичко, изоставено от разума. А последиците от нея могат да се опишат чрез Стената на Плача в Йерусалим –финиширах лазейки с чело в земята, търсейки Божията милост.

Но началото на маратона беше обещаващо. Първите 5 км небето дори е облачно. Ние с Крис си цъкаме с темпото, което сме си задали. На всеки един пункт по трасето моята Катя се материализира от нищото, носейки ми всичко, с което съм я натоварила – гелове, и т.н. Само като я видех отдалече и ми ставаше някакси уютно и сигурно – вижте я как всеотдайно ме чака.

На 10тия км си изпивам активатора, защото ме чака едно много неприятно изкачване, което хем искам да взема с приличен пейс, хем да не ме умори. Пия и от карбо лоудъра, каквото и да означава това. Много ми го бяха препоръчали. Към 18ти км започва да ми се повръща доста сериозно. Не знам дали е от нещата, които пих, но знам, че вече е повече от крайно време да взема и първия си гел. Но само от мисълта за гел връщам малко материал.

Иначе съм добре. Краката си се движат и най-големия ми страх – да ми се приходи до тоалетна, не се е сбъднал. Все още ми предстои да достигна до важния извод – че при мен където е текло, там пак ще тече, само че от друг изход.

Минавам халфа на 1:39, което си е горе-долу колкото съм предвидила. Продължавам да се чувствам добре, MetaSpeed Sky-ят  е запазил стъпалата ми и пръстите на краката  ми непокътнати. Единствено позивите за повръщане се засилват. На пунктовете спирам само за вода, въпреки Катя, която се материализира от въздуха на всеки пункт и с все по-голяма загриженост ме моли:

„Вземи гельче или поне някаква твьрда храна- поне едни стафьдки, моля те Ниечка, моля те от сердце“

Рефлуксът ми се активира само от мисълта за гелче и стафидки и аз продължавам само на вода. Просто гаденето е по-силно от всичко. Усещам, че на качването след 30 км забавям адски много, но там поне има сенчица. Следват 11 км в Огнена Геена без никаква сянка. Тоест – има една сянка. Аз самата съм се превърнала в сянка на себе си. Вече дори не бягам, ами сменям ходене с бягане, като при ходенето си позволявам леко да повръщам. От повръщането малко ми олеква и започвам пак лекичко да бягам, докато не се повтори това цялото.

Дори и не знам коя вървя– на върха на „нивата“, както бях кръстила стръмния баир, се разминавам с Наков. Казва ми,  че някаква „страхотно изглеждаща мадама“ ме водела с много. Сигурно си е мислел, че така ще активира амазонския дух в мен и ще се разбързам. Напразно.  

Влизам в 36тия км и трите стени, които описах преди малко се сгромолясват с всичката си тежест на главата ми. Не мога да повярвам, че това мъчение някога ще свърши. На пункта на 37ми км без никакъв свян черпя доброволците едно повръщане. Те направо ми хващат главата и я държат много дълго под една чешма. Жегата е толкова тежка, че водата в чешмата е по-топла и от въздуха. В този момент спомените ми започнаха да стават насечени, но съм сигурна, че тук Катя предаде грижите за мен на моето приятелче от Бургас Ники Писаров, който аз наричам Писи.

 С Писи прекарваме 5 безкрайно разтегнати във времево-пространствения континуум километра. Не помня с какво ме е мотивирал да не спирам. В един момент усещам, че дори не мога и да вървя и започвам да криволича и ходейки да се блъскам по пейките и огражденията на алеята в Морската градина. Сещам се, че съм гледала клипчета на маратонци, които баш на финалната права започват да криволичат и да се блъскат,  все едно са мъжки богомолки с току-що отхапана глава. Винаги съм се чудела защо не вземат да се стегнат, аджеба и да пробягат тия 200-300 метра, които им остават. На маратона в Бургас разбрах защо.

По някаква причина гледката на финалната арка съвсем ме обезсили. Рухнах и започнах да лазя към финала на крака и ръце. Тези 200 метра ми изглеждат по-далече от Луната Единственият ми спомен е за отчайващо чувство на безгранично безсилие, съпроводено от гласа на Емо, който боботи нещо в смисъл „така е, като не ме слушаш“. В това окаяно състояние финиширам.

Лежа си на финала, заливана от крампи в долната част на тялото и заливана от позиви за повръщане в горната. Въпреки всичко изпитвам някакво олигофренско, криво-разбрано чувство за изпълнен дълг. Питам Писи за какво време съм финиширала. Няма да го споделям тук, тъй като определено не е нещо, с което се гордея. Но фактът, че в онзи момент останах изключително доволна от представянето си, говори колко е бил замъглен разсъдъкът ми. Идва линейка да ме кара към интензивното. Осъзнавайки, че децата ми са до мен, полагам извънземни усилия да им направя с пръсти знака за победата и да ги уверя, че съм в топ кондиция.

В интензивното ми казват, че съм получила слънчев удар. Пускат ми 2 банки във вената. Докато банките капят, аз започвам да се съживявам и се сещам, че съм завършила втора, след „страхотната мадама“ на Наков и сега ще изпусна подиума. Ама животът ми все пак е по-важен, заключавам примирено.

Лекарката ме връчва на Емо и децата, които чакат разтревожени отвън. Миличкият Емо се радва да ме види дори повече, отколкото като му докарах  Staria-та. Децата радостно чуруликат около мен. Качваме се в колата и се понасяме към хотела да си събираме багажа. Тъй като останах доста време в болницата, си мислим, че награждаването е минало отдавна. Нямаме никаква връзка с останалия свят. Моят телефон е в сака ми в колата на Сашо. Батерията на телефона на Емо е паднала. Нямаме нито кабели за зареждане, нито нищо.

Емо се сеща, че тази кола има функция за безжично зареждане и си слага умрелия телефон да се зарежда. След няколко минути, когато сме вече почти пред хотела, телефонът на Емо, вече в процес на зареждане възкръсва и започва да звъни. Оказва се Ачето, който ни моли да тръгнем към Морска гара незабавно, защото подиумът за жени 42км е приготвен и ме чака специално мен, за да започне награждаването.

Емо подкарва Старията с бясна скорост и с драматично взимане на завоите. Пристигам за награждаването на Морска гара в стил „like a boss”. Ето видеото, което Ачо ми е направил.

/https://youtube.com/shorts/8O4e6ReKXXA?feature=share

Там на място разбирам, че дори съм победител. Митичната „страхотно изглеждаща мадама“ на Наков или се е изпарила от жегата, или е пейсвала някого без да участва, или Сашо просто е халюцинирал. Жегата не прощава.

На маратона в Бургас разбрах наистина колко добри са наистина хората.

И по трасето, и на финала много приятели, познати и непознати ми помагаха с каквото могат. За което им благодаря. Всяко окуражаване помагаше.

Като си взех телефона, той преливаше от съобщения от моите приятелки, които някакси бяха разбрали за приключението ми. И на тях им благодаря.

На Hyundai благодаря не само за тест драйва и безплатното гориво, но и защото благодарение на функционалността „безжично зареждане“ в Staria-та, успях да стигна и до награждаването, което си мислех, че съм пропуснала. А няма да крия – обичам да съм на подиум.

На моя отбор AsicsFrontRunner си благодаря по дефолт за много неща, но в този случай бяха с мен дистанционно по време на най-тежките моменти. Помня как Кремена звънна разтревожено на Емо още докато линейката ме караше към интензивното.

Благодаря и на организаторите на Бургас Рън, които за пореден път показаха персонално отношение не само към мен, но и към всичките си участници.

И най-много благодаря на слънчевия удар – хем ми задоволи нездравото любопитство по отношение на екзистенциалния въпрос  „що е то стена на 36тия км и има ли почва у нас“, хем ми направи една друга услуга. Вече 10 дена минаха оттогава и не ми се пие никакво вино. А това вече, е чудо на чудесата!

You May Also Like…

Пътепис – Индия на черен петък

Пътепис – Индия на черен петък

Малко са хората, които в Индия са си изкарвали по-хубаво, отколкото на Малдивите. Аз съм една от тях. Да, на Малдивите...

8 маратона и половина през 2022

8 маратона и половина през 2022

Бургас рън 2022-ра, началото на Септември. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт за да се...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *