Майка ми родила брат ми на Илинден и решила да го кръсти Илия. Татко обаче много държал батко да се казва на баща му Петър, понеже първото внуче в рода по традиция трябвало да носи името на дядото по мъжка линия. Така и станало.
Три години по-късно мама мечтаела да роди момиче с име Мария-Антоанета. Както ще видите по-долу, това име е нямало да бъде разрешено, този път от държавата. Появил съм се аз, отроче от мъжки пол. Мама имала и резервен вариант- Антон. Татко не възразил, но денят бил „Успение Богородично“ и кръстничката ми- д-р Телбизова била непреклонна: Името ще бъде Богомил! Понякога мама въздишаше:
– На поне едно от децата си да бях дала името аз!
През 1979 г. жена ми роди първото ни дете. На следващия ден ми каза от прозореца на трети етаж във Втора градска болница, че не й позволили да за-пише детето с името, което бяхме избрали – Ния. Нямало го в списъка с български имена и служителката била непреклонна. За свиждане с родилка тогава не можеше и да се мисли. Питаше ме какво да прави- без име не можело да ги из-пишат. На някой сега може и да не му се вярва, но е факт. Казах й да не отстъпва и че името на дъщеря ни трябва да бъде Ния! Точка!
Преди няколко месеца една вечер й бях предложил да изберем име за бъдещото ни дете. Тогава все още нямаше видеозон и полът на детето бе неизвестен. Жена ми каза, че отдавна е готова с имената- Ния или Филип. Още чувайки Ния, бях скочил и изтанцувал танца на радостта. Казах й, че нямам търпение да роди момиче. Тогава това име бе известно само на челите трилогията на Ди-митър Талев. И за двама ни то бе символ на нежност и красота. Името Филип също ми допадаше.
След новината за проблема с името на дъщеря ни, се прибрах се вкъщи ядосан, но взех да се разколебавам. Лесно ми бе на мен да съм твърд, но тогава с държавата шега не биваше и нищо чудно наистина да не ги изпишат.
Добре че скоро вкъщи дойдоха бивш състудент и жена му за да ме поздравят за щерката. Сипах им водка. Те видяха, че съм кисел. Казах им защо и допълних, че бях имал съученик, роден тук, с името Илич /на Ленин/, след което бях изпсувал и отпил голям гълток с думите: – А това име да не би да е българско?
Приятелят ми Андро се бе загледал укорително в мен:
-А вие двамата наистина ли държите детето да се казва Ния?
-Да, но нямало да ги изпишат без име на детето…
-Май се връзвате на някаква си там тъпанарка! Настоявайте! Без подпис на родителите онези там не могат да направят нищо!
-Благодаря ти, Андро! А сега, извинете ме, отивам в болницата!
Изтичах до болницата и срещу два лева предадох по една сестра бележка за жена ми: Име на детето: НИЯ!!! НЕ ОТСТЪПВАЙ!
На сутринта чаках жена ми да се появи на прозореца. Попитах я какво става с името, а тя вдигна рамене. И на следващия ден положението бе същото. Да настояваме или да се примирим? Накрая реших, че няма да си простя, ако допусна детето ни да започне живота си с компромис и утре след „срещата“ ни ще отида при директора на болницата да се разправям. Цялата нощ тренирах пле-доарията си. Най-ми харесваше частта от нея за правото на майката, износила плода да избере името му, дори и то да е нейна странна прищявка.
На следващия ден се оказа, че жена ми се бе справила някакси и без моя гняв и ми извика весело от прозореца да отида утре и да ги взема с колата.
Бе редно да почерпя в службата за бебето. Когато колегите попитаха как ще се казва дъщерята, обявих с особена гордост името: Ния!
-Как се казват майка ти и тъщата? Отговорих:- Виолета и Ненка.
-А, ясно- на тъщата! – ха-ха.
Направо ми бе причерняло пред очите. Идеше ми да бутна трапезата и да си тръгна с гръм и трясък. Няколко дни по-късно им разказах за Талев, „Железни-ят светилник“ и героинята му Ния. Те ме гледаха мълчаливо с поглед, който означаваше:
– Да, бе, номерът с първата буквичка не си го измислил ти.
За пореден път се убедих колко е трудно да се бориш с хорските предубеждения.
През 1985 г. ни се роди и син. Бяхме си намислили име- Христо- на загиналия наскоро на слизане от вр. Еверест български алпинист Христо Проданов. Тогава пък баща ми се разсърди, че внук му няма да носи неговото име, а майка ми добави, че не е хубаво името на детето да е на починал човек. Аз се заоправдавах, че не съм знаел, че правилото за името важи и за второто дете. Но за да има мир, се наложих на жена си да кръстим сина на баща ми Богдан. Държавата не бе успяла да промени името на първото, но „родата ми“ кръсти второто! И досега съжалявам за проявеното тогава от мен малодушие и за направения компромис.
Баба ми казваше на бул.„Г. Димитров“ „Мария Луиза“, на кварталната бакалия- „Тевекелиев“, на близкото фото- „Папакочев“, на ул. Жданов- „Солунска“. Ние, внуците, й се смеехме, но след доста години имената, споменавани от нея се върнаха на старите си места.
Помня и как, когато станах 16-годишен, дойде времето да си извадя паспорт. Според тогавашната практика фамилията следваше да е на дядо ми, а не както е фамилията на рода открай време. Дядо ми се казваше Петър. Но по онова време “Петров“ бе най-спряганото име на бюрократ с ръкавели и съответно- писарушка в хумористичния вестник „Стършел“. Поисках да бъда с фамилия Димитров- на прадядо ми Димитър. Нямаше как да ми откажат- тогава другарят Георги Димитров се считаше за вожд и учител на народа ни.
Името на майка ми преди брака е било Виолета Костадинова Андонова, а след брака й през 1948г.- Виолета Богданова Петрова- на мъжа й Богдан Петров Димитров. След това- Виолета Костадинова Петрова, а накрая- Виолета Костадинова Димитрова, т.е., този път са й „дали“ фамилията, а не презимето на баща ми.
Комунистическата ни държава е провеждала реформи в имената, целящи да се затрие родовата връзка и атакуваща най-вече буржоазните фамилии.
Всеки се привързва към името си и то става неговото второ аз, дори и да не си го харесва особено. Не знам дали мама ще се успокои, но за мен ТЯ ми бе дала това име и аз си го харесвам. Забелязвам и че когато ме нарекат Бого, Бога, Боги, всичко е наред, но нарекат ли ме Богомил, значи нещо съм сбъркал. Т.е., името ми служи и като ясен индикатор как съм възприеман в дадения момент от околните. Нещо като лакмус.
Чудя се какво ще ли стане ако някой поиска да ми го промени. Със сигурност бих реагирал както Вапцаров в стихотворението му „Вяра“, в което той си представя, че ще му отнемат макар и само късче от неговата вяра в бъдещето:
…..
Но ето, да кажем,
вий вземете- колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
Бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка,
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане от мене тогава?
Миг след грабежа ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право,
Миг след грабежа
ще бъда аз нищо!