Искрици живот

Искрици живот

Written by Ния

септември 29, 2022

Люси и Анн бяха приятелки от детинство. Такова трайно приятелство между жени е възможно само при общо минало. Ник и Том не се бяха виждали, докато двете не ги запознаха след като те се бяха уволнили от казармата. Оттук ната-тък животът им стана общ. Бяха на около 21 години. Ник и Том учеха за висше, Анн и Люси работеха и ги подкрепяха, дори бих казал, хрантутеха.

Ник бе влюбен в Анн, Том- в Люси. Когато мъжете завършиха следването си, четиримата се ожениха в обща церемония, на която нямаше никой друг. Продължиха да се виждат почти всеки ден и след като мъжете заживяха в къщите на жените си в техния квартал. Родиха им се и първите им деца. Скоро след това Том и Люси заминаха на гурбет в чужбина, от който не се върнаха. По онова време нямаше Интернет и връзката им с Анн и Ник бе само с писма веднаж месечно. След тридесетина години Том и Люси, а и двете им деца се прибраха в България.

  След като се пенсионираха, четиримата единодушно решиха, че градът вече не е за тях. Ник и Анн имаха къща на село, която бе подходяща за „златната” възраст. Уредиха делата си в града и заживяха там за постоянно. Наблизо има-ше две планини, река, язовир. Възобновиха туризма, обща слабост от младеж-ките им години. Сутрин, по време на кафето, избираха някакъв маршрут и оти- ваха с кола до изходния пункт. В радиус 50 км. „овършаха“ всичко.

Понякога преспиваха в хижа и на другия ден правеха още един преход по билото и когато слезеха, пътуваха с автобус до колата. Обикаляха и по близките исторически, географски и етнографски забележителности.

Връщаха се около 17 часа, изкъп-ваха се и вечеряха, след което си бъбреха. Естествено, централна тема бяха спомените, децата и внуците. По-късно се отдаваха на другите си страсти. Най-голямата им- бриджа, практикуваха няколко пъти седмично. Играеха и на зарове, наречия, асоциации, доноси, решаваха и кръстословици. Купуваха си от хората в селото истинско мляко. Четяха много книги. Отглеждаха цветя и зеленчуци, без да се увличат. Беряха гъби и билки, ходеха за риба.

Когато изчерпеха спомените си, знаеха, че винаги могат да разчитат на някой чисто нов спомен, изровен току-що от дебрите на паметта на Анн. Главата й бе сякаш детска ка-ичка, в която случките влизат и си остават там, докато не я счупиш. Шегуваха се, че именно заради това тя носи шапки с най-големите номера. Децата им понякога ги навестяваха. Животът им изглеждаше заслужено блажен. Годините се нижеха безметежно и четиримата надхвърлиха осемдесетте. Но, както се казва, дори и в приказките има край. Здравословните им проблеми ги спохождаха често. Екскурзиите им се стопиха до съвсем къси  разходки.

Общият тонус, веселието и оптимизмът им изчезнаха. Обездвижиха се, взеха да се залежават, вторачени безмълвно в симптомите си. Колата също се залежа и ги гледаше от двора вече не с укор, а с разбиране.  Една вечер, седнали на масата за бридж, виждайки, че не върви, Ник каза:

–  Не знам вие какво мислите, но май е време да приключваме със земния си път. В настъпилото мълчание, добави:

– Докато не сме станали бреме за децата ни и за самия Бог. Заедно сме живели добре, не виждам защо и да не умрем заедно. Моля, помислете и нека в някой от следващите дни го обсъдим. Никого не задължавам, аз вече съм взел решението за себе си. Знаеха, че от-край време той обичаше театралното и че е импулсивен, но и виждаха, че в момента говори напълно обмислено и отговорно. След няколко дни Люси каза, че е мислила дълго за предложението на Ник и е съгласна. В края на краищата, телата им не ги слушаха и това вече не бе живот, а вегетиране.

          –   И аз. Единствено се  притеснявам, че това е грях – добави Анн.

          –   Всъщност това, което предлагам, е доброволно прекратяване на агонията и мъките ни, допълни Ник. Том се съгласи, че така ще е най-добре за всич-ки, дори и за децата. Оставаше да решат как точно да стане. Ник започна:

-Никой не помни нищо добро за самоубийците и алкохолиците. Сякаш тези хора не са вършили и добри дела, гледали семейства, обичали. Децата ни биха останали с мрачен спомен за нас. В никакъв случай не бива да изглежда като самоубийство!

    Лесно стигнаха до идеята да прилича на нещастен случай, например, по вре-ме на екскурзия. „Не са успели да се приберат навреме, горките и силите не са им стигнали“ – ще си казват децата, а и другите хора.

-В същност, това на няколко пъти можеше наистина да ни се случи в планините по време на нашата младост- каза Люси, гледайки към Анн. Съгласиха се това да стане на едно от любимите им места, на 2 километра над селото, в полите на планината и денят да бъде в понеделник, след седмица.

    Може би всеки дълбоко в себе си се бе надявал, че останалите ще се разколебаят, но явно никой не искаше да го счетат за малодушен и въпросният  по-неделник дойде. Бе слънчево, но мразовито. Оставиха къщата отключена, а на масата в кухнята- списък с телефонните номера на децата си. Проветриха, изхвърлиха боклука и подредиха. Не биваше вътре да мирише на старци. Жените изкоментираха, че най-важният проблем – с децата и с другите хора е решен разумно.

Мъжете взеха по една раница, като за излет, но почти празна и чети-римата, след като прекръстиха къщата с думите: – „Бог пред нас и ние след него“, поеха по пътя към планината. В  момента никой не мислеше за друго, освен за това дали ще успее да стигне до целта. Първият километър беше най-тру-ден. Сухожилията им сякаш съвсем точно отговаряха на наименованието си и с тях проблемът беше най-сериозен. Помагаха си и се окуражаваха. Почиваха често, но за малко. От опит знаеха, че при пешеходни преходи темпото не бива да се губи, дори и да е мравешко.  Когато пристигнаха, бе притъмняло. Седнаха по двойки, опирайки гърбовете си. Жребият бе хвърлен! Известно време мъл-чаха. Когато дишането им се поуспокои, пиха вода, а Ник извади кутия цигари. Вече не пушеха повече от двадесетина години, но  си запалиха по една.

-Това бе добра идея, куме! – каза Том.

    Изпушиха цигарите без да бързат. Казаха си по няколко думи и се смълчаха. Всеки се унесе в мислите си. Наум си шепнеха си молитви, в които си пожелаваха  да се унесат и това да свърши по-бързо. Луната изгря. В сравнение с лицата им тя бе направо червендалеста. Потта им бе започнала да застива и трепереха още по-силно. Температурата беше около нулата. Ник и Том съблякоха якетата си и загърнаха жените си.

-Няма за кога- пошегува се Анн.

-Е да, ама не можем иначе- отговориха мъжете.

-Ама така ще изстинете!-  каза по инерция Люси.

-Няма за кога-  тихо се обади Ник.

   Наведоха главите си към коленете и се умълчаха. Всеки се сгуши в душата си. По това време в другите дни отдавна спяха. След половин час взеха да се поунасят. Топлината се отдръпваше от телата, мисълта им ставаше все по-ле-нива. Бялата смърт надвисваше ниско над тях. Гората и вечерният ветрец също замлъкнаха, сякаш в очакване да видят какво ще се случи.  

     Другите трима вече дремеха, а Ник не успяваше. Когато и той се унесе,  започна да сънува някакви несвързани фантасмагории и ужаси. Стресна го сова или бухал. Прозвуча му като гръм от черно и ужасяващо небе. Обзе го неудържима паника  и той скочи, треперейки:

-Другарчетата, аз предлагам да се прибираме!

    Бе нетърпелив да дообясни и да се оправдае. Май не го бяха чули, но все пак видя, че треперят. Посръчка  ги и повтори с по-силен глас. Отчаяно искаше да го чуят, и то веднага.

„Цял живот съм гонел нещата си така- сега, веднага!  Майка ми, бог да я прости, често ми казваше, че съм  много припрян- помисли си той. Според Ник измина цяла вечност преди някой от тях да проговори:

– Ама ще успеем ли? – попита Люси. Аз нямам сили.

 -Всички сме така- каза Том, но нали знаеш- баба знае две и двеста. Освен това имам бурканче с мед в раницата си, може и да ни подкрепи! 

     –    И без това не бе наша работа да се месим в божиите дела. Това си бе грях, може би щяхме да горим в Ада- обади се и Анн.

–    С меда бе добра идея, куме! Ти винаги предвиждаш всичко!- каза Ник.

   Гласовете им бяха немощни, треперещи, бавни, сякаш звукът се луташе из кухините на главите им и чак накрая се сещаше за гърлата и устата им. Ставането им бе като на забавен кадър. Отварянето на буркана с мед с вкоченени пръсти мъжете я разрешиха с цялата си налична воля и парченца сили. Всички пийнаха от меда. Бурканът сякаш бе от олово. Тръгнаха и заскрибуцаха надолу като скелети от училищен кабинет по анатомия. След половин час светлинките на селцето вече се виждаха. За пръв път си помислиха, че може пък и да стигнат. Останалият път изминаха за около два часа. Прибраха се много късно, селото отдавна спеше, а къщата сякаш им казваше:

    –    Знаех си, че ще се върнете! Когато светнаха лампата, лицата им бяха като неонови. В  момента това не ги тревожеше, гонеха ги глад и студ.

-Някой иска ли качамак? – попита Люси- Нямаме нищо друго, освен царевично брашно.

-Ти си гений! – зарадваха се другите.

-А след качамака, ще ви почерпя по още една цигара. Толкова пъти в живота си  съм казвал, че това ще ми е последната и все не е било вярно- добави Ник.

-И ти си гений! – отговориха му.

  Запалиха печката. Списъкът с телефоните на децата се сгърчи в огъня. От много време не бяха яли с настървение. Не им се лягаше, докато не се постопли навсякъде. Поговориха си празни приказки и след  цигарите запалиха четирите дълги свещички, които бяха взели на Великден от местната църква. Гледайки пламъка им, Том стана, загаси лампата и каза:

-Това са нашите четири искрици живот, които ни върнаха. Както винаги,бе лаконичен и точен. На Ник му олекна, а Анн и Люси добавиха:

-Да ги загасим сега и да ги запазим!

  Три дни стигаха само до кухнята. На четвъртия ден обаче стигнаха и до магазина и напазаруваха. Хората ги гледаха сякаш са призраци, но им се усмихваха.    На същата дата във всяка от последвалите години си казваха: „Време е за на-шите искрици” и запалваха „онези” свещички. Вече наричаха този ритуал по църковному: „Возвращение“.  

А за „онзи понеделник“ така и никой не спомена

You May Also Like…

Жена и багаж

Жена и багаж

                                     Жена ми отдавна ми бе признала, че може би поради кармична или звездна причина...

Джипи-тест

Джипи-тест

 Преди 20-на години, на старта на Здравната реформа, нас, гражданите, ни призоваха да си изберем личен лекар. Бях...

От песимизма файда няма

От песимизма файда няма

  Още преди да навърша 45 г., „се сдобих“ със зъбни протези и няколко дни бях   сърдит на целия свят. Имах нужда...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *