Люси и Анн бяха приятелки от детинство. Такова трайно приятелство между жени е възможно само при общо минало. Ник и Том не се бяха виждали, докато двете не ги запознаха след като те се бяха уволнили от казармата. Оттук ната-тък животът им стана общ. Бяха на около 21 години. Ник и Том учеха за висше, Анн и Люси работеха и ги подкрепяха, дори бих казал, хрантутеха.

Ник бе влюбен в Анн, Том- в Люси. Когато мъжете завършиха следването си, четиримата се ожениха в обща церемония, на която нямаше никой друг. Продължиха да се виждат почти всеки ден и след като мъжете заживяха в къщите на жените си в техния квартал. Родиха им се и първите им деца. Скоро след това Том и Люси заминаха на гурбет в чужбина, от който не се върнаха. По онова време нямаше Интернет и връзката им с Анн и Ник бе само с писма веднаж месечно. След тридесетина години Том и Люси, а и двете им деца се прибраха в България.

  След като се пенсионираха, четиримата единодушно решиха, че градът вече не е за тях. Ник и Анн имаха къща на село, която бе подходяща за „златната” възраст. Уредиха делата си в града и заживяха там за постоянно. Наблизо има-ше две планини, река, язовир. Възобновиха туризма, обща слабост от младеж-ките им години. Сутрин, по време на кафето, избираха някакъв маршрут и оти- ваха с кола до изходния пункт. В радиус 50 км. „овършаха“ всичко.

Понякога преспиваха в хижа и на другия ден правеха още един преход по билото и когато слезеха, пътуваха с автобус до колата. Обикаляха и по близките исторически, географски и етнографски забележителности.

Връщаха се около 17 часа, изкъп-ваха се и вечеряха, след което си бъбреха. Естествено, централна тема бяха спомените, децата и внуците. По-късно се отдаваха на другите си страсти. Най-голямата им- бриджа, практикуваха няколко пъти седмично. Играеха и на зарове, наречия, асоциации, доноси, решаваха и кръстословици. Купуваха си от хората в селото истинско мляко. Четяха много книги. Отглеждаха цветя и зеленчуци, без да се увличат. Беряха гъби и билки, ходеха за риба.

Когато изчерпеха спомените си, знаеха, че винаги могат да разчитат на някой чисто нов спомен, изровен току-що от дебрите на паметта на Анн. Главата й бе сякаш детска ка-ичка, в която случките влизат и си остават там, докато не я счупиш. Шегуваха се, че именно заради това тя носи шапки с най-големите номера. Децата им понякога ги навестяваха. Животът им изглеждаше заслужено блажен. Годините се нижеха безметежно и четиримата надхвърлиха осемдесетте. Но, както се казва, дори и в приказките има край. Здравословните им проблеми ги спохождаха често. Екскурзиите им се стопиха до съвсем къси  разходки.

Общият тонус, веселието и оптимизмът им изчезнаха. Обездвижиха се, взеха да се залежават, вторачени безмълвно в симптомите си. Колата също се залежа и ги гледаше от двора вече не с укор, а с разбиране.  Една вечер, седнали на масата за бридж, виждайки, че не върви, Ник каза:

–  Не знам вие какво мислите, но май е време да приключваме със земния си път. В настъпилото мълчание, добави:

– Докато не сме станали бреме за децата ни и за самия Бог. Заедно сме живели добре, не виждам защо и да не умрем заедно. Моля, помислете и нека в някой от следващите дни го обсъдим. Никого не задължавам, аз вече съм взел решението за себе си. Знаеха, че от-край време той обичаше театралното и че е импулсивен, но и виждаха, че в момента говори напълно обмислено и отговорно. След няколко дни Люси каза, че е мислила дълго за предложението на Ник и е съгласна. В края на краищата, телата им не ги слушаха и това вече не бе живот, а вегетиране.

          –   И аз. Единствено се  притеснявам, че това е грях – добави Анн.

          –   Всъщност това, което предлагам, е доброволно прекратяване на агонията и мъките ни, допълни Ник. Том се съгласи, че така ще е най-добре за всич-ки, дори и за децата. Оставаше да решат как точно да стане. Ник започна:

-Никой не помни нищо добро за самоубийците и алкохолиците. Сякаш тези хора не са вършили и добри дела, гледали семейства, обичали. Децата ни биха останали с мрачен спомен за нас. В никакъв случай не бива да изглежда като самоубийство!

    Лесно стигнаха до идеята да прилича на нещастен случай, например, по вре-ме на екскурзия. „Не са успели да се приберат навреме, горките и силите не са им стигнали“ – ще си казват децата, а и другите хора.

-В същност, това на няколко пъти можеше наистина да ни се случи в планините по време на нашата младост- каза Люси, гледайки към Анн. Съгласиха се това да стане на едно от любимите им места, на 2 километра над селото, в полите на планината и денят да бъде в понеделник, след седмица.

    Може би всеки дълбоко в себе си се бе надявал, че останалите ще се разколебаят, но явно никой не искаше да го счетат за малодушен и въпросният  по-неделник дойде. Бе слънчево, но мразовито. Оставиха къщата отключена, а на масата в кухнята- списък с телефонните номера на децата си. Проветриха, изхвърлиха боклука и подредиха. Не биваше вътре да мирише на старци. Жените изкоментираха, че най-важният проблем – с децата и с другите хора е решен разумно.

Мъжете взеха по една раница, като за излет, но почти празна и чети-римата, след като прекръстиха къщата с думите: – „Бог пред нас и ние след него“, поеха по пътя към планината. В  момента никой не мислеше за друго, освен за това дали ще успее да стигне до целта. Първият километър беше най-тру-ден. Сухожилията им сякаш съвсем точно отговаряха на наименованието си и с тях проблемът беше най-сериозен. Помагаха си и се окуражаваха. Почиваха често, но за малко. От опит знаеха, че при пешеходни преходи темпото не бива да се губи, дори и да е мравешко.  Когато пристигнаха, бе притъмняло. Седнаха по двойки, опирайки гърбовете си. Жребият бе хвърлен! Известно време мъл-чаха. Когато дишането им се поуспокои, пиха вода, а Ник извади кутия цигари. Вече не пушеха повече от двадесетина години, но  си запалиха по една.

-Това бе добра идея, куме! – каза Том.

    Изпушиха цигарите без да бързат. Казаха си по няколко думи и се смълчаха. Всеки се унесе в мислите си. Наум си шепнеха си молитви, в които си пожелаваха  да се унесат и това да свърши по-бързо. Луната изгря. В сравнение с лицата им тя бе направо червендалеста. Потта им бе започнала да застива и трепереха още по-силно. Температурата беше около нулата. Ник и Том съблякоха якетата си и загърнаха жените си.

-Няма за кога- пошегува се Анн.

-Е да, ама не можем иначе- отговориха мъжете.

-Ама така ще изстинете!-  каза по инерция Люси.

-Няма за кога-  тихо се обади Ник.

   Наведоха главите си към коленете и се умълчаха. Всеки се сгуши в душата си. По това време в другите дни отдавна спяха. След половин час взеха да се поунасят. Топлината се отдръпваше от телата, мисълта им ставаше все по-ле-нива. Бялата смърт надвисваше ниско над тях. Гората и вечерният ветрец също замлъкнаха, сякаш в очакване да видят какво ще се случи.  

     Другите трима вече дремеха, а Ник не успяваше. Когато и той се унесе,  започна да сънува някакви несвързани фантасмагории и ужаси. Стресна го сова или бухал. Прозвуча му като гръм от черно и ужасяващо небе. Обзе го неудържима паника  и той скочи, треперейки:

-Другарчетата, аз предлагам да се прибираме!

    Бе нетърпелив да дообясни и да се оправдае. Май не го бяха чули, но все пак видя, че треперят. Посръчка  ги и повтори с по-силен глас. Отчаяно искаше да го чуят, и то веднага.

„Цял живот съм гонел нещата си така- сега, веднага!  Майка ми, бог да я прости, често ми казваше, че съм  много припрян- помисли си той. Според Ник измина цяла вечност преди някой от тях да проговори:

– Ама ще успеем ли? – попита Люси. Аз нямам сили.

 -Всички сме така- каза Том, но нали знаеш- баба знае две и двеста. Освен това имам бурканче с мед в раницата си, може и да ни подкрепи! 

     –    И без това не бе наша работа да се месим в божиите дела. Това си бе грях, може би щяхме да горим в Ада- обади се и Анн.

–    С меда бе добра идея, куме! Ти винаги предвиждаш всичко!- каза Ник.

   Гласовете им бяха немощни, треперещи, бавни, сякаш звукът се луташе из кухините на главите им и чак накрая се сещаше за гърлата и устата им. Ставането им бе като на забавен кадър. Отварянето на буркана с мед с вкоченени пръсти мъжете я разрешиха с цялата си налична воля и парченца сили. Всички пийнаха от меда. Бурканът сякаш бе от олово. Тръгнаха и заскрибуцаха надолу като скелети от училищен кабинет по анатомия. След половин час светлинките на селцето вече се виждаха. За пръв път си помислиха, че може пък и да стигнат. Останалият път изминаха за около два часа. Прибраха се много късно, селото отдавна спеше, а къщата сякаш им казваше:

    –    Знаех си, че ще се върнете! Когато светнаха лампата, лицата им бяха като неонови. В  момента това не ги тревожеше, гонеха ги глад и студ.

-Някой иска ли качамак? – попита Люси- Нямаме нищо друго, освен царевично брашно.

-Ти си гений! – зарадваха се другите.

-А след качамака, ще ви почерпя по още една цигара. Толкова пъти в живота си  съм казвал, че това ще ми е последната и все не е било вярно- добави Ник.

-И ти си гений! – отговориха му.

  Запалиха печката. Списъкът с телефоните на децата се сгърчи в огъня. От много време не бяха яли с настървение. Не им се лягаше, докато не се постопли навсякъде. Поговориха си празни приказки и след  цигарите запалиха четирите дълги свещички, които бяха взели на Великден от местната църква. Гледайки пламъка им, Том стана, загаси лампата и каза:

-Това са нашите четири искрици живот, които ни върнаха. Както винаги,бе лаконичен и точен. На Ник му олекна, а Анн и Люси добавиха:

-Да ги загасим сега и да ги запазим!

  Три дни стигаха само до кухнята. На четвъртия ден обаче стигнаха и до магазина и напазаруваха. Хората ги гледаха сякаш са призраци, но им се усмихваха.    На същата дата във всяка от последвалите години си казваха: „Време е за на-шите искрици” и запалваха „онези” свещички. Вече наричаха този ритуал по църковному: „Возвращение“.  

А за „онзи понеделник“ така и никой не спомена