Ковид бизнес

Ковид бизнес

Written by Ния

октомври 10, 2022

   Когато пандемията от Ковид19 се развихри през 2020 г., бях отскоро пенсиониран. Ограничителните мерки стигнаха и дотам, че такива като мен трябваше сутрин да пазаруват само от 8 до 10 ч., а следобед- от 16 до 18 ч. В останалите часове можеха да пазаруват само по-младите от нас. На първия ден от това ново правило отидох на пазар в близкия „Фантастико“.

В 9 ч. група възрастни излизахме. Една млада жена се отправи веднага към мен и ме помоли да й купя отвътре една баничка, понеже била много гладна, а не я пуснали като под 60 годишна. Не знаела за новите часови и възрастови ограничения. Това, че бе избрала именно мен сред излизащите, изобщо не ме учуди. Много отдавна бях установил, че сякаш на челото ми бе изписано нещо от рода на: „Поискай и ще ти се даде“.

Още от малък често приютявах вкъщи някой пиян от съседната до нас кръчма, заспал насред двора ни. На кого ли не бях услужвал с шапка или ръкавици през зимата, цигара, геврек или левче през лятото. Свикнал бях с това и съм го приел като моя лична карма или мисия. Естествено, приех да помогна на жената. Когато излязох и й дадох топлата баничка, тя разговаряше с други хора, които също като нея не знаели за новото правило. И те веднага съзряха надписа върху челото ми и в рамките на час услужих на още 5-ма. В поръчките им имаше повече разнообразие- цигари, зеле, тоалетна хартия, хляб и салам, та дори и дамски превръзки.

Докато се отчитах с покупките и рестото на последния, се сетих, че бях забравил да си купя маг-даноз. Бе станало 10 ч. и нямаше как да се върна. А и онзи бабанка вътре, натоварен да не пуска никого от друга възрастова група, май бе заподозрял какви ги върша. Гледаше ме на кръв и едва се удържаше да не ме изгони.

     Не ми се идваше пак между 16 и 18 ч. заради някакъв си магданоз и помолих няколко канещи се да влязат младоци да ми купят само една връзчица магданозец, но те се направиха, че не ме забелязват.

Мина ми горчивата мисъл, че напоследък при разминаване с по-млади се чувствах като невидим. Те все гледаха далеч напред, сякаш в бъдещето. Ако в квартала ни някой от тях търсеше улица, блок или магазин и не видеше наблизо друг освен мен, ме поглеждаше в смисъл:

„А бе тоя „склери“ я ме чуе, я не! Ако пък ме чуе, я ме разбере, я не! Я да опитам все пак!“ За тяхна изненада се справях и дори ги завеждах до търсе-ния обект, за да не се объркат. Интересуваха ги все такива неща. Според мен, те определено подценяваха енциклопедичните ми познания в доста области на науката и живота, а и уменията ми да давам мъдри съвети, които после се помнят за цял живот.  Дето бе казал нашият народ: „Нас, възрастните, вече изобщо не ни бръснат и за слива“.

 

В 10,30 си бях вкъщи, обзет от смесени чувства. Като капак в този момент жена ми, която бе отишла на работа, ми звънна да ми каже само, че сутринта не я били пуснали в магазина, колкото и да им се кълняла, че е над 60 години. Гласът й не бе възмутен, а по-скоро весел. Аман!

Казвам аман, защото колчем с нея се срещнехме с наши общи познати от миналото, те веднага възкликваха:- „Леле, Роси, ама ти изобщо не си мръднала!“. Явно, нейната младежка визия вече бе потвърдена и от големите търговски вериги. Леко ядосан, си помислих, че нищо не й пречело да им покаже личната си карта и хич да не ми ги разправя тези, но си замълчах. Открай време съм си такъв- спестявам на другите неприятните си констатации, за разлика от тях. Очевидно, хората считаха само мен за мръднал. Обзет от сарказъм, дори си помислих:- Нищо чудно съвсем скоро, като изляза на улицата, хванат под ръка с жена ми, някои там да ме помислят за педофил.

    Взех да обобщавам деня си дотук. Все пак бях помогнал на някои човеци в нужда, т.е., бях полезен за тях, което не ми се бе случвало отдавна. Да, но по-късно те  не бяха помогнали на мен. Мисълта ми пак хукна нанякъде, иди, че я спирай. В главата ми се заредиха заглавия от наши класици от рода на „Опак свят“, „Не пей ми се, не смей ми се“, „Майце си“ и пр. Дай на някой българския поет тъжна идея и гледай после какво става. Да, но не бях поет, нито пък песимист и се напънах в жилите ми да потече отново бодрост и оптимизъм. Апропо, а защо според науката кръвта тече във вените, а според поетите- в жилите ни? Имам и още много други щекотливи въпроси, но нека не се отплесвам.

    Под напора на потеклия в жилите ми оптимизъм си спомних мъдрата сентенция, че песимистът вижда риск във всяка възможност, а оптимистът- възможност във всеки риск. Направих си едно кафе и взех да разсъждавам по-глобално. Някои са забогатяли покрай война, а според мен Ковид19 си бе война.

Хората вече бяха луднали от засипващите ни новини за настъплението на болестта. Почти всички, които умираха напоследък, биваха отчитани като Ковид-пациенти. Очакваше се да ни забранят и да се разхождаме по парковете, да влизаме в молове, да ходим на футболни мачове, театър и опера, учениците щели да учат дистанционно. Ходехме с маски, миехме си ръцете през 15 минути и се пръскахме с дезинфектанти, сякаш сме инсекти. А бе откачена работа.

   Та Рокфелер бил забогатял от една ябълка, която бил измил и после продал.  Дрън-дрън. Бил Гейтс и Онасис са уловили гребена на вълната. Сега бе моментът и аз да се съпикясам навреме и да извлека някаква изгода, при това- не само за другите, както бях правил досега, а и за семейството си.  

Жена ми бе права, като казваше, че откакто съм се пенсионирал, съм станал в известен смисъл излишен, ако не броим чистенето, пазаруването и миенето на чинии. Не съм допринасял съществено за семейния ни бюджет. Лежал съм на „тази кълка“- мижавата ми пенсия, стигаща само за парно, топла вода, ток, данъци сгради и смет. Когато бе казала това, бях промълвил скромно, че пенсиите в Родината ни са си такива. Въздържал се бях да й подхвърля типично по женски, че ако ще си говорим за пенсии, то нейната бе със 17 лева по-малка. Тя също се бе пенсионирала наскоро, но продължаваше да работи.

Много ми е чудно как при този й младежки вид изобщо я бяха пуснали да влезе в НОИ. Тя бе основ-ната причина да се справяме не само с текущите ни разходи, но и да си позволяваме някои екстри като едноседмична почивка на море и още една на село.           

    Понесен на крилете на мислите ми, си обобщих: Когато една врата се затваря пред теб, опитай да видиш дали не се е отворила някоя друга. Ограничителните мерки определено ни дискриминираха по възраст и часове. Замириса ми на бизнес и главата ми съвсем шупна, сякаш бях глътнал бакпулвер и се размечтах. Дойде ми следната яка бизнес-идея: Сега е моментът да „отворя“ фир-ма. Нарекох я спонтанно: „Ковид Шопинг Ънлимитид“, „СSU“, т.е., неограничено пазаруване, по всяко време, въпреки Ковида и целяща хората да си купят ка-квото искат когато им трябва, а не когато са им казали.

Нали всички ядем, пием лекарства, алкохол, трябват ни и тоалетна хартия, перилни препарати, плодове, лекарства и пр.? Естествено, ще правя това срещу комисионна. Дооформиха ми се и някои детайли. ДДС е със ставка 20% и още щом чуят за такава комисионна, по асоциация, клиентите биха се отвратили. Номерът с 19,99% бе твърде елементарен и отсякох:- Не, комисионната на фирмата ни ще е само 17%!  Вторият детайл бе прост. Брат ми бе бивш софтуерист и набързо спретна един сайт за проба. Даде ми и права на администратор.

Качих на сайта снимка, показваща млад мъж и позастаряла жена с маски как пазаруват едновременно. Указах и от кой район фирмата ни приема доставки /засега/. Изцеден напълно, си легнах чак след 22 ч., нещо нечувано за мен от години.

   На сутринта в сайта имаше 20-тина заявки за доставка в посочения от мен район- София, жк. „Дружба 2“. Би трябвало да се зарадвам, но ме нападнаха съмнения. Забелязал бях, че при мен поговорките: „Рано пиле рано пее“ и „Утрото е по-мъдро от вечерта“ никога не бяха сработвали.

Ставах оптимист чак късно вечер, а сутрин въпреки /а може би поради/ яркото слънце, виждах нещата в по- тъмни краски. Едно е да кроиш планове вечер и после да си легнеш, а съвсем друго е сутрин, когато ще трябва и да ги реализираш. Най-добре го бе казал Й.Радичков: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“

До 8 ч. имаше още два часа. Погледнах първата заявка, която бе: „Кило домати, ама твърди и да са до 3,50 лв. Половинка сирене- твърдо, узряло и под 8 лв. килото и една ролка тоалетна хартия, от по-евтините.“ Адресът бе наблизо. От тази заявка бих спечелил около 1,60 и употребил време 15-на минути и още кой знае колко докато бабичката ми опипа доматите и сиренето и евентуално ги одобри.

Втората бе: „Моля да дойдете първо на адреса ми, да вземете рецептурната ми книжка към здравната каса и да ми купите съответните лекарства. Ще ви дам и бакшиш.„ Адресът бе по-далечен и общото време напред-назад, заедно с дългото чакане в аптеката щяха да отнемат поне 50 минути. След  двете заявки,  щях за минимум 70 минути да съм изкарал максимум 5 лв. Стана ми до болка ясно, че за пореден път бях направил погрешен бизнес-план. За някакви си 7-8 лева за два часа щях да слугувам на хора, които вчера поне ми благодаряха, а днес щяха да ме гледат накриво.

Бях навикнал много лошо другите- да съм услужлив и безкористен. Дето се казва: „Късно е, либе, за китка“. Направих си равносметка на моите бизнес-проекти досега:

   Някога имах успешен бизнес, приходите от който бяха, естествено, в лева. За разлика от хората, които, ако им се освободеше някой лев, тичаха да го обърнат в долари, аз правех месечни депозити в лева, съблазнен от високия лихвен процент на БНБ. Левчетата ми само за няколко дни се обезцениха главоломно, но не се отчаях. Все още имах свободни и реших да ги обменя, макар и късно, в долари и паунди. Един приятел ме се бе похвалил, че в Лондон „играел“ на фондовата борса и печелел добре. Дадох му 4000 паунда в кеш и той ги отнесе в Англия. На третата година ми донесе 4200 паунда и каза, че вече ставало рисковано.

Благодарих му, че бе точен, но скоро разбрах, че Паундът /Английска-та лира/ в момента бе 2,2 спрямо долара. А когато му ги бях дал, бе 2,7. Обърнах ги в новопоявилата се валута ЕВРО и ги внесох в стабилния германски инвестиционен фонд „Алианц“. В настъпилия световен  финансов срив, докато се усетя да си ги дръпна, 70 % от тях бяха потънали.

   Реших да изтегля и последната си гордост- шестте си хиляди долара. Но двама яки ме бяха проследили още от банката и ме обраха посред бял ден. И те, както всички други, бяха поискали и им бе дадено. Накрая си го казах право в очите: -Не, вече си нямам никакво доверие по финансови въпроси! Поне от този бизнес трябва да се измъкна  сух,  и то навреме!  

 

You May Also Like…

Жена и багаж

Жена и багаж

                                     Жена ми отдавна ми бе признала, че може би поради кармична или звездна причина...

Джипи-тест

Джипи-тест

 Преди 20-на години, на старта на Здравната реформа, нас, гражданите, ни призоваха да си изберем личен лекар. Бях...

От песимизма файда няма

От песимизма файда няма

  Още преди да навърша 45 г., „се сдобих“ със зъбни протези и няколко дни бях   сърдит на целия свят. Имах нужда...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *