Когато пандемията от Ковид19 се развихри през 2020 г., бях отскоро пенсиониран. Ограничителните мерки стигнаха и дотам, че такива като мен трябваше сутрин да пазаруват само от 8 до 10 ч., а следобед- от 16 до 18 ч. В останалите часове можеха да пазаруват само по-младите от нас. На първия ден от това ново правило отидох на пазар в близкия „Фантастико“.

В 9 ч. група възрастни излизахме. Една млада жена се отправи веднага към мен и ме помоли да й купя отвътре една баничка, понеже била много гладна, а не я пуснали като под 60 годишна. Не знаела за новите часови и възрастови ограничения. Това, че бе избрала именно мен сред излизащите, изобщо не ме учуди. Много отдавна бях установил, че сякаш на челото ми бе изписано нещо от рода на: „Поискай и ще ти се даде“.

Още от малък често приютявах вкъщи някой пиян от съседната до нас кръчма, заспал насред двора ни. На кого ли не бях услужвал с шапка или ръкавици през зимата, цигара, геврек или левче през лятото. Свикнал бях с това и съм го приел като моя лична карма или мисия. Естествено, приех да помогна на жената. Когато излязох и й дадох топлата баничка, тя разговаряше с други хора, които също като нея не знаели за новото правило. И те веднага съзряха надписа върху челото ми и в рамките на час услужих на още 5-ма. В поръчките им имаше повече разнообразие- цигари, зеле, тоалетна хартия, хляб и салам, та дори и дамски превръзки.

Докато се отчитах с покупките и рестото на последния, се сетих, че бях забравил да си купя маг-даноз. Бе станало 10 ч. и нямаше как да се върна. А и онзи бабанка вътре, натоварен да не пуска никого от друга възрастова група, май бе заподозрял какви ги върша. Гледаше ме на кръв и едва се удържаше да не ме изгони.

     Не ми се идваше пак между 16 и 18 ч. заради някакъв си магданоз и помолих няколко канещи се да влязат младоци да ми купят само една връзчица магданозец, но те се направиха, че не ме забелязват.

Мина ми горчивата мисъл, че напоследък при разминаване с по-млади се чувствах като невидим. Те все гледаха далеч напред, сякаш в бъдещето. Ако в квартала ни някой от тях търсеше улица, блок или магазин и не видеше наблизо друг освен мен, ме поглеждаше в смисъл:

„А бе тоя „склери“ я ме чуе, я не! Ако пък ме чуе, я ме разбере, я не! Я да опитам все пак!“ За тяхна изненада се справях и дори ги завеждах до търсе-ния обект, за да не се объркат. Интересуваха ги все такива неща. Според мен, те определено подценяваха енциклопедичните ми познания в доста области на науката и живота, а и уменията ми да давам мъдри съвети, които после се помнят за цял живот.  Дето бе казал нашият народ: „Нас, възрастните, вече изобщо не ни бръснат и за слива“.

 

В 10,30 си бях вкъщи, обзет от смесени чувства. Като капак в този момент жена ми, която бе отишла на работа, ми звънна да ми каже само, че сутринта не я били пуснали в магазина, колкото и да им се кълняла, че е над 60 години. Гласът й не бе възмутен, а по-скоро весел. Аман!

Казвам аман, защото колчем с нея се срещнехме с наши общи познати от миналото, те веднага възкликваха:- „Леле, Роси, ама ти изобщо не си мръднала!“. Явно, нейната младежка визия вече бе потвърдена и от големите търговски вериги. Леко ядосан, си помислих, че нищо не й пречело да им покаже личната си карта и хич да не ми ги разправя тези, но си замълчах. Открай време съм си такъв- спестявам на другите неприятните си констатации, за разлика от тях. Очевидно, хората считаха само мен за мръднал. Обзет от сарказъм, дори си помислих:- Нищо чудно съвсем скоро, като изляза на улицата, хванат под ръка с жена ми, някои там да ме помислят за педофил.

    Взех да обобщавам деня си дотук. Все пак бях помогнал на някои човеци в нужда, т.е., бях полезен за тях, което не ми се бе случвало отдавна. Да, но по-късно те  не бяха помогнали на мен. Мисълта ми пак хукна нанякъде, иди, че я спирай. В главата ми се заредиха заглавия от наши класици от рода на „Опак свят“, „Не пей ми се, не смей ми се“, „Майце си“ и пр. Дай на някой българския поет тъжна идея и гледай после какво става. Да, но не бях поет, нито пък песимист и се напънах в жилите ми да потече отново бодрост и оптимизъм. Апропо, а защо според науката кръвта тече във вените, а според поетите- в жилите ни? Имам и още много други щекотливи въпроси, но нека не се отплесвам.

    Под напора на потеклия в жилите ми оптимизъм си спомних мъдрата сентенция, че песимистът вижда риск във всяка възможност, а оптимистът- възможност във всеки риск. Направих си едно кафе и взех да разсъждавам по-глобално. Някои са забогатяли покрай война, а според мен Ковид19 си бе война.

Хората вече бяха луднали от засипващите ни новини за настъплението на болестта. Почти всички, които умираха напоследък, биваха отчитани като Ковид-пациенти. Очакваше се да ни забранят и да се разхождаме по парковете, да влизаме в молове, да ходим на футболни мачове, театър и опера, учениците щели да учат дистанционно. Ходехме с маски, миехме си ръцете през 15 минути и се пръскахме с дезинфектанти, сякаш сме инсекти. А бе откачена работа.

   Та Рокфелер бил забогатял от една ябълка, която бил измил и после продал.  Дрън-дрън. Бил Гейтс и Онасис са уловили гребена на вълната. Сега бе моментът и аз да се съпикясам навреме и да извлека някаква изгода, при това- не само за другите, както бях правил досега, а и за семейството си.  

Жена ми бе права, като казваше, че откакто съм се пенсионирал, съм станал в известен смисъл излишен, ако не броим чистенето, пазаруването и миенето на чинии. Не съм допринасял съществено за семейния ни бюджет. Лежал съм на „тази кълка“- мижавата ми пенсия, стигаща само за парно, топла вода, ток, данъци сгради и смет. Когато бе казала това, бях промълвил скромно, че пенсиите в Родината ни са си такива. Въздържал се бях да й подхвърля типично по женски, че ако ще си говорим за пенсии, то нейната бе със 17 лева по-малка. Тя също се бе пенсионирала наскоро, но продължаваше да работи.

Много ми е чудно как при този й младежки вид изобщо я бяха пуснали да влезе в НОИ. Тя бе основ-ната причина да се справяме не само с текущите ни разходи, но и да си позволяваме някои екстри като едноседмична почивка на море и още една на село.           

    Понесен на крилете на мислите ми, си обобщих: Когато една врата се затваря пред теб, опитай да видиш дали не се е отворила някоя друга. Ограничителните мерки определено ни дискриминираха по възраст и часове. Замириса ми на бизнес и главата ми съвсем шупна, сякаш бях глътнал бакпулвер и се размечтах. Дойде ми следната яка бизнес-идея: Сега е моментът да „отворя“ фир-ма. Нарекох я спонтанно: „Ковид Шопинг Ънлимитид“, „СSU“, т.е., неограничено пазаруване, по всяко време, въпреки Ковида и целяща хората да си купят ка-квото искат когато им трябва, а не когато са им казали.

Нали всички ядем, пием лекарства, алкохол, трябват ни и тоалетна хартия, перилни препарати, плодове, лекарства и пр.? Естествено, ще правя това срещу комисионна. Дооформиха ми се и някои детайли. ДДС е със ставка 20% и още щом чуят за такава комисионна, по асоциация, клиентите биха се отвратили. Номерът с 19,99% бе твърде елементарен и отсякох:- Не, комисионната на фирмата ни ще е само 17%!  Вторият детайл бе прост. Брат ми бе бивш софтуерист и набързо спретна един сайт за проба. Даде ми и права на администратор.

Качих на сайта снимка, показваща млад мъж и позастаряла жена с маски как пазаруват едновременно. Указах и от кой район фирмата ни приема доставки /засега/. Изцеден напълно, си легнах чак след 22 ч., нещо нечувано за мен от години.

   На сутринта в сайта имаше 20-тина заявки за доставка в посочения от мен район- София, жк. „Дружба 2“. Би трябвало да се зарадвам, но ме нападнаха съмнения. Забелязал бях, че при мен поговорките: „Рано пиле рано пее“ и „Утрото е по-мъдро от вечерта“ никога не бяха сработвали.

Ставах оптимист чак късно вечер, а сутрин въпреки /а може би поради/ яркото слънце, виждах нещата в по- тъмни краски. Едно е да кроиш планове вечер и после да си легнеш, а съвсем друго е сутрин, когато ще трябва и да ги реализираш. Най-добре го бе казал Й.Радичков: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.“

До 8 ч. имаше още два часа. Погледнах първата заявка, която бе: „Кило домати, ама твърди и да са до 3,50 лв. Половинка сирене- твърдо, узряло и под 8 лв. килото и една ролка тоалетна хартия, от по-евтините.“ Адресът бе наблизо. От тази заявка бих спечелил около 1,60 и употребил време 15-на минути и още кой знае колко докато бабичката ми опипа доматите и сиренето и евентуално ги одобри.

Втората бе: „Моля да дойдете първо на адреса ми, да вземете рецептурната ми книжка към здравната каса и да ми купите съответните лекарства. Ще ви дам и бакшиш.„ Адресът бе по-далечен и общото време напред-назад, заедно с дългото чакане в аптеката щяха да отнемат поне 50 минути. След  двете заявки,  щях за минимум 70 минути да съм изкарал максимум 5 лв. Стана ми до болка ясно, че за пореден път бях направил погрешен бизнес-план. За някакви си 7-8 лева за два часа щях да слугувам на хора, които вчера поне ми благодаряха, а днес щяха да ме гледат накриво.

Бях навикнал много лошо другите- да съм услужлив и безкористен. Дето се казва: „Късно е, либе, за китка“. Направих си равносметка на моите бизнес-проекти досега:

   Някога имах успешен бизнес, приходите от който бяха, естествено, в лева. За разлика от хората, които, ако им се освободеше някой лев, тичаха да го обърнат в долари, аз правех месечни депозити в лева, съблазнен от високия лихвен процент на БНБ. Левчетата ми само за няколко дни се обезцениха главоломно, но не се отчаях. Все още имах свободни и реших да ги обменя, макар и късно, в долари и паунди. Един приятел ме се бе похвалил, че в Лондон „играел“ на фондовата борса и печелел добре. Дадох му 4000 паунда в кеш и той ги отнесе в Англия. На третата година ми донесе 4200 паунда и каза, че вече ставало рисковано.

Благодарих му, че бе точен, но скоро разбрах, че Паундът /Английска-та лира/ в момента бе 2,2 спрямо долара. А когато му ги бях дал, бе 2,7. Обърнах ги в новопоявилата се валута ЕВРО и ги внесох в стабилния германски инвестиционен фонд „Алианц“. В настъпилия световен  финансов срив, докато се усетя да си ги дръпна, 70 % от тях бяха потънали.

   Реших да изтегля и последната си гордост- шестте си хиляди долара. Но двама яки ме бяха проследили още от банката и ме обраха посред бял ден. И те, както всички други, бяха поискали и им бе дадено. Накрая си го казах право в очите: -Не, вече си нямам никакво доверие по финансови въпроси! Поне от този бизнес трябва да се измъкна  сух,  и то навреме!