Детски приумици

Детски приумици

Written by Ния

октомври 14, 2022

Преди да започна със самите детски приумици, ще цитирам изказвания на децата ни, доказващи по безспорен начин любовта им към нас, родителите им: 

Дъщеря ни в първи клас към майка си:- Мамо, обичам те почти колкото другарката Клисарска!

Синът ни в шести клас, след като най-сетне му бях купил мечтаното голямо шах-табло за игра на стена:- Татко, обичам те най-много от целия вход!

 Нека уточня, че живеехме в  девететажен блок с 5 входа.

                                                      Бу-бу

    Дъщеря ни бе току-що проходила и бърбореше някои срички. В събота с жена ми решихме тримата да се поразходим из квартала с чисто новата ни кола. В нея детето се заоглежда с интерес, но щом запалих колата, то ревна. Жена ми се премести отзад и взе да го успокоява:

– Не бой се, маме, това е тати- бу-бу! Добро бу-бу, о-о-о, тати- бубу!

Аз, начинаещият шофьор, потеглих чак когато сълзите на малката преминаха в сополи, с много газ и на полусъединител. Минувачите взеха да се обръщат към нас и това веднага успокои щерката. Тя и досега обича всички да гледат в нея.

След 20 минути, изтощен, паркирах пред блока ни. Справих се с това само с три опита. И двете ми женички бяха разочаровани от твърде кратката ни разходка. На деветия етаж, на който живеехме,  жена ми изведе киселата ни дъщеря на балкона, показа й къде е колата ни долу пред блока и й каза:

– Ето го там „тати-бубу“, но то сега трябва да нани! Помахай му и му изпрати целувка!  Аз също като тати-бубу исках да „понаня“. За да си осигуря по-скоро тишина, реших този път по изключение лично аз да пусна прахосмукачката, понеже бях по-експедитивен.

Когато обаче я извадих на стартова позиция, щерката скочи въпреки страха си от нея, хвана ме за ръка, заведе ме на балкона, посочи долу колата ни и ми каза:

– Тати-бу-бу! Върна ме отново вътре, хвана майка си за ръка, заведе я пред прахосмукачката и й за-повтаря:

– Мама бу-бу!

Накрая жена ми се сети какво се иска и взе да чисти с нея. Така в един ден детето  ни не само преодоля страха си от прахосмукачката и колата, но и внесе известен ред в дейностите в семейството ни.   

                                                     Вълчо

   Същото дете, след само две години започна да чете. Не само книжки, а и где каквото зърнеше. Един ден тръгнахме с колата към вилата на родителите ми. По пътя спряхме на един червен светофар, а дъщеря ни веднага възкликна:

       –    Я, не знаех, че и те имат фамилии!

     Бях все още неуверен шофьор и не бе разумно да приказвам, но я попитах:

       –    Кои- Те?

     Щерката отговори:

-Как кои? – Вълците!

     Наредих на жена си да провери дали дъщеря ни има температура. Нямала. Все още не можеше да потеглим и попитах пак:

-Нийка, кажи, тати, за какви вълци говориш? Те са в гората, не се бой!

 Детето продължи да си умува на глас:

-От животните май само Заю-баю има фамилия- Средногорски. Мецана е баба, Ежко си е Бежко, но това май му е прякор, а не фамилия.

   Ама че Вълчо се казвал Иванов, ето това го научавам чак сега!

   С жена ми се спогледахме тревожно. Май щеше да е най-добре да се върнем още сега и да заведем детето на психолог. Светофарът все още бе червен и се замислих къде ли след него ще мога да направя обратен завой.

    В този напрегнат момент жена ми се разсмя неудържимо. Това вече ми идва-ше в повече- май психологът трябваше да прегледа и нея, а може би и мен. По-нечих да й се сопна, но тя се хилеше и безгласно сочеше оживено нещо през прозореца. Погледнах ядосано натам. Върху покрива на сградата в дясно има-ше голям светещ надпис: „Завод Вълчо Иванов“. В този момент се отприщи както моя смях, така и движението. За пръв път потеглих с лекота и карах така докато пристигнахме. Точно тогава се бях отпуснал като шофьор.

    В оставащия път съвсем се напикахме, слушайки размислите на щерка ни как си представя този Вълчо Иванов- с костюм, вратовръзка и лачени обувки, а Кума Лиса Иванова- начервена, гримирана и с чадър, за да се пази от слънцето.  

                               Покръстването на кокошарника

    Като малък, в двора ни имаше кокошарник. Това, което често правех, бе да застана отвън пред мрежата му, да изкопая някой червей или просто да взема трева и да размахам това, което държа пред тях. Наляво-надясно и нагоре-на-долу, във формата на християнския кръст. Кокошките се скупчваха зад мрежата  и започваха с главите си да правят същите  движения като мен. По този начин ги „покръствах“. Петелът нито веднаж не се прекръсти. Все се караше на кокошките си и ги кълвеше по гребените. Според мен, той така и си остана антихрист- само заради проклетата си ревност.  

                                      Триумфът на сина ни   

     Една неделя жена ми се зае яко със сина ни по математика. Той бе вече в четвърти клас и според нея, изоставал. Тя го накара да прочете гласно задачата, която им бяха дали за домашно. Синът се справи с текста, който бе, цитирам: „Ако сега е 12 ч. на обед, можем ли да се надяваме след 36 часа да грее слънце?“ Жена ми го попита:

-Разбра ли какво те питат в задачата?

    Той й отговори съвсем честно:

-Аз досега внимавах само в четенето, дори не знам за какво се говори!

-Добре. Сега отиди в детската стая, помисли как да я решиш и когато си готов, се върни при мен в кухнята. Но да знаеш, че ще искам и да ми обясниш как и защо си решил задачата!

    След малко, минавайки близо до детската стая, дочух следния разговор между него и кака му:

-Ама аз откъде да знам дали ще има облаци?

    Тя му отвърна почти веднага:

-Ами помисли!

-Аз да не съм метеоролог? 

-А бе, тъпчо, ти не загряваш ли, че 36 ч. след 12 ч. на обед ще е нощ?

-Ти пък откъде знаеш?

-Помисли още, бе!  След 24 часа колко часа ще бъде?

-Май пак 12 ч. на обед.

-А след още 12 часа?

   След малко синът ни не само загря, но и изтича в кухнята. Аз го последвах и бях свидетел как след като той се аргументира добре пред майка си защо именно така бе решил задачата, тя направо се възторгна:

-Браво, мами!  Мама толкова се радва, че в същност ти си бил много умничък! Боже, как съм се заблуждавала досега! Браво, миличък!… и т.н. Добре, че не беше чула оригиналното му решение на задачата: “ Аз да не съм метеоролог“

                                         Бебе в шишенце   

   През 1972 г. бъдещите ми жена и кума ми разказаха през смях една история от тяхното детство.

   Двете били неразделни приятелки още от забавачката и някъде около трети  клас се замислили, че след доста време ще имат деца от бъдещите си мъже. Понеже двете много се обичали, решили, че още преди това ще си родят  едно свое дете. Ще го отгледат тайно в бараката в двора на едната, в която отдавна  никой не влизал, а там имало дори и печка. Знаели, че за тази цел са необходими две неща: менструална кръв и сперма, при смесването на които се получава бебе.

   Разбрали се така: Щом на някоя от тях й дойде цикъла, да капне малко от него в едно шишенце от пеницилин и да го запуши с гумената му тапичка. А след това другата ще открадне малко сперма от по-големия си брат и във въпросната барака те ще излеят съдържанието на двете шишенца в трето, което ще увият топло, както правели бабите им, за да получат кисело мляко от прясно и закваска, а после ще го наглеждат често и ще го прехвърлят в по-голям съд.

   Когато на едната в шести клас й „дошло“, заредила отдавна приготвеното си шишенце и го запушила с тапичката му. Отишла веднага при приятелка си и я попитала дали все още помни уговорката им за бебето. Запитаната се зарадвала на благата вест и й отговорила, че ще  се постарае най-късно утре и тя да е заредила своето, за да не вземе материалът в първото да прокисне.

   В този момент двете се усетили, че спермата на мъжа излиза от същото мяс-то, от което и урината му, т.е., ще има проблем. След дълги разсъждения стиг-нали до  извода, че може би мъжете имат някакво кранче, с което да превключ-ват кое от двете неща да потече. Приятелката с мензиса помолила другата да вземе от батко си спермата му съвсем тайно, през нощта, без той изобщо да усети, за да не вземе после да предяви претенции за бащинство.

    На следващата сутрин те се срещнали направо в бараката. Едната носела шишенцето си, а другата притеснено й обяснила, че снощи случайно била нахлула без да почука в дворната баня и заварила там брат си да се къпе. Бил с насапунисана глава и не я бил видял. Моментът бил много удобен, още повече, че шишенцето било в нея, но колкото и отблизо да оглеждала анатомията на батко си, не успяла да види никакво кранче.

   Така целият им проект пропаднал.

   Сега си мисля, че може би тогава, в квартал „Хаджи Димитър“, в София през 60те години, е зародена идеята за бебе в епруветка. За наш, български срам, това обаче не се  получило поради липсата на някакво си там кранче. Такива сме си открай време- все пропускаме по някоя дреболия, която накрая се оказва най-важна.    

You May Also Like…

Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума,...

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“. Дворът ни бе дълъг...

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *