Шири се мнението – малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми. На мен лично ми харесва повече да имам големи деца. Мога да направя една дълга поредица от статии по темата защо. Започвам с една от основните причини : Рождените Дни

Всички в моето семейство, освен мен, са родени средата на юли. Големият син – на 12ти. Малкият, въпреки изричната забрана на таткото, да внимавам много да не родя баш на рождения му ден, взе, че се пръкна точно тогава – на 16ти. В резултат, започнахме да празнуваме рождените дни на децата заедно – на 16ти. А рожденият ден на таткото – точно както той се опасяваше, ако родя на неговата дата – никога.

През онази конкретна 2016та г., цялата подготовка за рождените дни отначало вървеше по план.

Тя кипеше още от януари, когато децата започваха да изготвят списъци с поканените и да го актуализират при всяко скарване и сдобряване с някой техен приятел. Към април аз започнах да се подмазвам на майките. Все пак, ако не се намесех навреме в летните планове на чуждите семейства, те всички щяха да бъдат на море средата на юли и не дай си Боже, ние да останем без гости. ( Научен урок от предишна година).

Началото на юни обаче, само около 40 дена преди Голямото-Събитие, смених работата и новата се оказа бая стресираща. Вечер се прибирах и още в 21 часа заспивах, покосена от чудовищна умора. Рожденият ден приближаваше, a аз все отлагах с организацията.

Все пак  започнах. С най-лесното – поръчването на торта. Докато на единия екран на компютъра си бях в т.н.„кол“( онлайн среща) и раздавах задачки на екип индийци, които всички на кола знаехме, че няма да бъдат изпълнени, на другия екран цъкнах на някакъв линк за торти. Отвори ми се Фейсбук страница на пекарна с хубави торти. Между тях – и торта Лего Нинджаго – актуалният към онзи момент лайтмотив в живота на синовете ми.

По месинджър с жената се разбираме в деня преди празника да взема Нинджаго тортата от ул. Тролейна, точно до затвора. Точно, кратко и ясно. Сещате ли се за някоя друга подробност от адреса, за която трябваше да се поинтересувам? Аз – не.

Продължих с коловете, опитите да мютвам, ънмютвам споделям екрани, дишам в микрофона, за да разбера по деликатен начин дали работи. Като цяло вниманието ми беше отместено от темата „торта“, която отметнах като успешно приключена.

Вечерта с мъжа ми планираме събитието. Въпреки че средата на юли по принцип в София няма хора, се оказва, че ще берем сладките плодове от неуморния ми труд по планиране на лятото на чуждите семейства. Ще дойдат всички поканени. Даже и резервите. С оглед на това, че пристигат приятелите на двете ни деца, които бяха още на възраст, на която и родителите идваха на партито…. заформяхме се 60ина човека.

Емо смята, че ще е най-забавно ( в речника на Емо думичките забавно и евтино са взаимнозаменяеми), ако заведем  гостите да празнуват „на полянка“ и си поръчаме почерпка от близкото заведение – нещо като фургон, от който можехме да поръчаме пици и напитки.

Децата, в чийто речник „забавно“ е взаимнозаменяемо със „скъпо“ не искат „ на полянка“. Малкият ми син идва при мен да ме заплашва, че ако ще си празнува рождения ден на полянка, той няма да дойде. Имам толкова много работа в корпорацията, че съм изкушена да въздъхна облекчено в дух „един по-малко, остават само 59“.

А се  задават такива метеорологични условия, че бройката 59 може наистина да се стопи до 0, ако рожденият ден остане на открито.  Цялата седмица преди това валеше, гърмеше, духаше, а плътните облаци ни караха да палим лампите по домовете  още в 19 ч. Кафето в бизнес парка пусна на промоция греяно вино и го рекламира с хаштаг #юлиеновиятноември

Деня преди празненството, аз съм в SOAR. Тези от вас, работили в HP/DXC знаят, че това е онлайн среща. В нея шефовете от Англия се събират и някой от нас, служителите от Източна Европа, с подмазвачески глас им представя основните параметри на някоя сделка. Преди да вляза в SOAR-а, където аз представям сделката, съм написала на мъжа ми Емо да вземе тортата, която поръчах във Фейсбук.

С Емо от сутринта сме в люта битка по отношение на мястото на провеждане на рождения ден. Аз настоявам да сменим „полянката“ с нещо на закрито. Прогнозата за времето на рождения ден е: 12 градуса, усеща се като 8, силни дъждове и бурен вятър.

Те ТИЯ ( които и да са те) никога не познавали прогнозата така или иначе, според Емо. Да съм му вярвала, и съм щяла да видя как всичко ще бъде наред. Защо веднъж не го подкрепя, като приема безпрекословно мнението му, като нормалните жени, боботеше цяла сутрин той, в унисон с шибането на дъжда навън.

Според това, което виждах през прозореца на бизнес сградата, мистериозните Емови „тия“ за момента познаваха ( представях си ги с Маски, като Анонимните). Пиша му поне да вземе Лего Нинджаго тортата от „ул Тролейна, точно до затвора“ и влизам в кол-а.

На средата на презентацията със споделен екран съм, бълвайки планини от абревиатури.  В този момент следното същество, олицетворение на Самата-Сладост,  изплува на споделения екран на компютъра ми и внесе малко цвят в сивия живот на англичаните, пред които презентирам.

Това е профилната снимка на Емо във Вайбър. Шефовете от Англия не четат кирилица и не разбират колко ядосани думи са способни да напишат тези пухкави бели крилца. Ако изчистим съобщението във Вайбър само до същността му, то би се свело до това, че аз, жената, която не го подкрепя за нищо,  дори И ЗА ПРОГНОЗАТА ЗА ВРЕМЕТО, съм жена, която не може да поръчва торти. Патенцето вече вдига крилца от мен. С хора като мен, то рожден ден не може да организира.

В кол съм, стига ме занимава – запокитвам комуникацията с пернАтото на другия екран на компютъра ми.

Онова изразява учудване как при тази моя неспособност да се оправям в живота, успявам да вляза в „кол“. Та аз една торта на мога да поръчам, в колове съм се правила че влизам, моля ви се.

-Сто пъти ти казах, че съм поръчала торта. Вземи направи нещо полезно в този живот и заминавай да я взимаш. Улица Тролейна, точно до затвора, кое не му разбираш? – натраквам му нервно. Шефовете любезно млъкват и изключват звука на микрофоните си.  

– О, аз тъкмо от затвора се връщам – уведомява ме патенцето. От тези му думи в чата ме лъхва зловещо спокойствие. От типа спокойствие, с което Дон Корлеоне е съобщавал на някой, че няма проблем и да не му връща заема.

– Само за сведение, до софийския затвор, където ме прати, няма улица  Тролейна. ПОРЪЧАЛА СИ ТОРТАТА ОТ ВАРНА, НИЙО!!!

Гафът ми е голям, признавам. А си носи и стратегическите последствия. Ако е имало и малък шанс да прехвърлим партито на закрито както настоявах, грешно поръчаната торта отслабва сериозно позициите ми на Родител-с-Авторитет.

Вечерта успявам да поръчам 2 обикновени торти без никаква украса . Ще си ги вземем утре.

А пък утре, обещава ми Емо, като се събудим, слънцето ще грее, птичките ще пеят и светът ще приветства партито ни. Нищо, че прогнозата казва друго.

8 часа по-късно вече е утре. Лампите вкъщи продължават да са светнати, въпреки че е сутрин. Налага се да не ги гасим, тъй като навън е непрогледен мрак, заради бурята, която не е спряла да бушува. Единствената птичка, която се осмелява да пее в тези условия, е отново Патенцето от профилната снимка на Емо във Вайбър, която, докато този път успешно взима тортите, ми опява да не местя партито на закрито.

Странно нещо са криво-разбраните мъжка гордост и достойнство. Готов е да изпоудави в потопа тези от гостите ни, които не са ударени от гръмотевица, само и само за да не падне по гръб и да признае, че жена му е била права и навън не е за парти. Нищо не може да спре устрема на мъж, установяващ веднъж завинаги кой е Ръководителят в това семейство.

Нищо освен едно: обадиха се от фургона на полянката, който щеше да доставя пиците и сокчетата, за да ни питат за кога се отлага партито. Категорични са, че те днес НЯМА да отварят. Това ми дава зелена светлина да действам:

Часът е 09:30 – Правя група на майките, където по-натам ще публикувам актуализация на локацията на партито.

Часът е 09:45 – Всички детски центрове на които съм звъннала, включително и един подходящ само за деца до 3 годинки ( забавленията там се свеждат до 4-5 пластмасови кученца на пружини, подходящи за яздене от 2 годишни), са препълнени.

Часът е 10:00 –Сещам се за Едно-близко-заведение-с боулинг и аркадни игри, но там никой не вдига телефона. Изстрелвам се към него през вятъра и дъжда по клин, ликьосана тениска, рошава и без грим. В заведението няма къде игла да хвърлиш от народ. Пълно е с майки в изгладени бели ризи, шармантни рокли, мъкнещи огромни букети и навреме прехвърлили партитата на децата си от открито на закрито. Разговарям с някакъв мениджър.

-Ама моля ви се – проплаквам – Рожденият ден на децата ми е днес. А за тях това е най-важният ден в годината. Вие знаете, ли че ОЩЕ ПРЕЗ ЯНУАРИ са си съставили списъците с поканени?

-И чак днес вие решавате да предприемете нещо по въпроса ???? – в гласа му безпогрешно разпознавам тоналността, с която всеки българин казва „не Ви ли е срам, каква майка сте Вие“

Аз като българска жена, страдам от синдрома на вечната вина и може би този мениджър е обучен да помирисва вината в българската майка и съпруга и да монетизира от нея. Е, смекчава тона си той, от 13 до 17 часа ресторантът е празен. Може да спретне две маси от по 30 човека, но му е останало, разбира се – в това не съм се и съмнявала,  само най-луксозното меню. Това  с плата морски дарове. Никога в живота си не съм се радвала толкова на възможността да купя на безбожни цени – панирани лучени кръгчета, замразени преди 2 години, представени ни като „калмари по гръцки“, и  миди, размекнати до каша след размразяването им. Това за възрастните. За децата пици.

Часът е 13:05 – отиваме вчесани, сресани и парфюмирани в Заведението. Далеч не сме първите гости на собствения си рожден ден. Половината от местата на две дълги маси, опънати като за селска сватба, вече са заети от родители, които се опитват да преглътнат кашавите миди.

Часът е 13:10 – дъждът спира и както Емо ми е обещал – слънцето грейва и птичките навън започват да чуруликат. Ние обаче вече сме вътре.

Емо очевидно не се е напрегнал като мен, защото с един бодър вик – „ЕЕЕЕЕЕ, като сме най-зле – ей така да сме!“– сяда на маса при татковците от детската градина, които се познават и започват наздравиците с бирите. Разговорите им продължават в смисъл на – „Купих си гуми от не знам си кой си сервиз“ – „Оооооо, не си глупав ти, не си хич глупааааав, ай наздраве“.

Аз се чувствам раздвоена между това да забавлявам тези родители, които не се познават един друг и седят с умърлушени лица, подбутвайки лучените кръгчета, пардон, калмарите из чиниите си и това да забавлявам гостенчетата на малкия ми син.

Поне големият ми син е наследил моят ген за Генератор-на-Забавления. С уверен жест повежда своите приятели нанякъде. Дала съм му 100 лева за жетони за забавления, като съм подчертала, че те са за всички деца – и за неговите гости, и за тези на брат му. В шумотевицата го чувам да се провиква на някакъв барман, че нещо трябвало да се пише „неговата сметка“.  Но нямам време да размишлявам по въпроса, тъй като имам хора да забавлявам.  Запътвам се към родителите и следващия час те слушат за това как съм раждала два пъти без упойка, като се постарах разказът да съвпада с времето на реалното раждане:

15:00 ч. -„ Сега 15 часа ли е…..ооооо, в този момент преди 9 години още дори не ми бяха започнали контракциите“….

16:00 ч. – „Сега 16 ч ли е…….в този момент преди 9 години вече ми правеха клизма“…..

16:30 – Пристигат тортите, духат се свещите и тези родители, които не са фенове на хорър истории от българските родилни домове, вече имат извинение да си взимат децата и да си ходят.

17:00 ч. – „Сега 17 ч ли е……оооо, в този момент ми пуснаха окситоцина….лелеееее….изскочиха ми очите от очните ябълки като се задейства тоя ми ти хормон…А виках, виках за упойка, ама не получих….“

….Явно съдбата ми е определила всяка година на точно този ден, точно в 17 ч да ми изскачат очните ябълки. Някой път поради раждане без упойка, някой път поради току-що получената сметка за рождения ден на тези, дето си ги раждал без упойка. През 2016та година беше второто.

Че сметката ще е висока поради морските деликатеси – ясно. Но не бях очаквала, че големият ни син, който по принцип е съвестно и добро дете, някакси е пропуснал наставленията ми, че жетони за 100 лв ще трябва да стигнат за всичките деца на рождения ден. Казал бил на децата, че всеки път като им дотрябва жетон „за каквото и да е“, да отидели на бара и да го сложели на „неговата“ сметка.

Детето ни поглежда с изражение в очите, в което се чете: „Мами, тати – веднъж се става на 9!“

Съществена част от семейните спестявания заминаха. Но поне рожденият ден приключи и то благополучно. Сега само оставаше да измислим къде да сложим чувалите подаръци, които – знаех от опит- никога нямаше да бъдат използвани. Или още по-зле – щяха да бъдат използвани веднъж – само, за да се разкъса кутията, оттам да се изсипят всякакви видове пулове, пионки, зарчета и карти, да се заврат зад ъглите и под диваните и после това всичкото да събира прах во веки веков.  

Но нищо – важното е, че всичко свърши и няма да се повтаря цяла една година.

Вкъщи си сипвам една заслужена чаша вино. Отпивам с велико удоволствие. Емо пристига и иска да му сипя и на него. Прегръща ме през раменете, иронизирайки ме:

-Часът е 21:00. Контракциите на моята майка вече са започнали.

Божееееееее, съвсем бях забравила, че и той имал рожден ден днес!!!

**********************************************************************************

П.С. 6 години по-късно, децата стават на 15 и на 11. Казват, че предпочитат да им дадем пари, вместо да си организират партита. С това се изчерпва организацията на рождените им дни. Сега вече, Емо може да празнува собствения си рожден ден колкото му душа иска.