Бургас рън 2022-ра, началото на Септември. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт за да се поливам с вода. Комбинацията от жега и влага вече ме е смазала, а още не съм приключил с първата обиколка. А имам да правя още една 21-километрова… Николай Иванов ме пресреща на финала. Явно изглеждам много зле. За това съдя по притеснения му поглед.
– Бате много си зле…
Поглеждам часовника. Минавам на халфмаратона за 2 часа. А по принцип го минавам под 1:40. Знам, че е прав. Но и за секунда дори не помислям да се отказвам. Просто трябва да се отдалеча достатъчно от старт финала. Тръгна ли все някак ще завърша. Ники ходи до мен. И на него му е ясно, че няма как да спра.
– Без глупости, знаеш, трябва само да завършиш.
„Трябва“. Наистина трябва. Кво като е доста над 30 градуса, има още 21 км, а аз вече съм слънчасал. Щом трябва – значи мога.
За да разберете защо толкова неотложно трябваше да го завърша този маратон ще трябва да ви върна близо година по-рано.
Атински маратон 2021, Ноември. Адидас рънърс Атина ни поканиха на прожекцията на филма Seven minutes of Soul. Във филма се разказва за първия победител в олимпийската дистанция на модерните олимпийски игри Спирос Луис и противоречията около тази му победа. Режисьорът на филма реши да провери дали е възможно да избягаш 2 маратона за седмица и въпреки липсата на възстановяване да избягаш втория със 7 минути по-бързо, както е направил Луис преди над 100 години. Няма да разказвам повече, филмът е доста интересен, препоръчвам ви да го гледате.
Рано сутринта в денят на маратона си хванах автобуса от Атина, който трябва да ме отведе до старта на състезанието в гр. Маратон. Доброто ми настроение бе помрачено от факта, че в суматохата съм си забравил часовника в хотела… Явно ще трябва да бягам по усет пък квото стане. Оказа се обаче, че аз усет нямам! Финиширах за 4:00:40 секунди и макар да си бих времето от предното ми участие с 9 мин си ме беше яд за тези 40 секунди, заради които не успях да го пробягам поне под 4 часа. Толкова ме беше яд, че не можех да си намеря място. Не исках с такъв провал да ми завърши бегаческата година и отворих да проверя в интернет къде наблизо скоро има маратон. Бях буквално като хазартен тип, който вече е загубил много пари и се чуди как да ги избие.
Солунски Маратон Александър Велики 2021, Ноември. За мое щастие се оказа, че има маратон, отговарящ на нуждите ми – Солунския маратон Александър Велики. Макар стартът да беше само след седмица, на мига реших, че ще участвам. От Солун автобуси ни возят до Пела, родното място на Александър. Трасето на картата изглежда като цялото да се бяга надолу.
Приятелите ми почнаха: „Сашо ти си луд, как два маратона за седмица, не си възстановил, ще се контузиш, нищо няма да направиш, няма смисъл, откажи се“. Вдъхновен от филма и явно събрал бая спортна злоба направих най силното си бягане на Маратон и до ден днешен – 3:27 и точно като във филма си подобрих РВ-то на Маратон със 7 минути. И от този момент вече спрях да се страхувам толкова от маратонската дистанция.
Превъртам малко напред. Във Фейсбук започнаха да излизат непрекъснато датите на маратоните през 2023 и се оказа, че тази година ще има цели девет шосейни 42-километрови маратона в България. Направих справка и се оказа, че никога не е имало толкова много в рамките на една година в страната. Рекордът до момента е бил едва шест.
Първият проблем, който отчетох беше, че за да ги избягам всичките трябваше не само да се опазя от контузии през цялата година, което е малко сложно като всеки уикенд съм на 5кмрън + някакво състезание + на мач в аматьорската лига по футбол. Виждал съм хора да се пазят за дадено състезание и баш за него да се контузят, виждал съм и хора, които грам не се щадят и нищо им няма. За това реших да не променям нищо в програмата си и да си бягам всеки уикенд и да си ритам. И без това, макар лигата, в която ритам да е една от най-грубите, повечето ми контузии през годините не са от нея, а от бягането.
Вторият проблем беше гъстотата на календара. На два пъти щеше да ми се наложи да бягам два маратона за една седмица и на два пъти щеше да ми се наложи да бягам 3 маратона за месец. Реших да гледам позитивно на нещата – „Поне няма три маратона за две седмици или два на една и съща дата“.
1/9 Първият маратон беше Шричинмой на гребната база в Пловдив. Миналата година бягах полумаратон на тази гребна. Ден преди халфът, Емо, мъжът на кумата ми Ния, си строши кракът буквално от нищото по време на пловдивският 5кмрън. По време на халфът на всяка обиколка, като минавах на същото място неволно потръпвах при мисълта за това. По време на маратонът беше същото. Всяка следваща обиколка мисълта за стресфрактура ме напрягаше все повече и повече, а трябваше да мисля и за маратонът следващата седмица в Стара Загора. Антония Георгиева се включи да побяга с мен 10-на километра, но след като ме остави започнах да забавям. И така забавяйки все повече и повече в крайна сметка го завърших за 3:52. Организаторите на това състезание са много мили и винаги след финала са ни приготвили вкусна готвена храна, която изяждам с кеф.
2/9 Маратон Стара Загора. Невъзстановил добре след Шричинмоя седмица по- трябваше да се пусна на едно хич нелеко трасе. Някои хора не обичат маратоните с много обиколки, каквито са повечето в България. Аз пък ги обичам защото:
– можеш да си оставиш неща на пункта на старта – гелчета, соли, мед и лимон
– успявам да си изчисля до съвършенство траекторията на идеалната права
– минаването през старт/финала ме надъхва
– разминавам се по трасето с други бегачи и се поздравяваме и окуражаваме
Кумата ми Ния ще дебютира на маратон. Освен нея съм навил още и Катето Можейко и Ивето Маджарова да пуснат 42 км. На 21 км е национален шампионат. Яд ме е, че го пропускам, но целта ми е по-важна. С Ния се разбирам да бягаме първия халф на 4:50 пейс и после тя да ускори.
Стартираме, като аз имам грижата да я спирам да не ускорява. Още първия километър тя си тръгна на 4:20. Обясних й, че има две опции пред нея: Да си бяга на юруш сега и после да фалира и завинаги да намрази маратоните или да ме послуша и после да ускорява. Разбра ме. На няколко пъти се налагаше да я хващам за ръката, защото тя бяга със слушалки и не ме чува като й кажа, че бърза. Също така се наложи да бягам пред нея защото ме болеше да гледам колко не по идеалната права бяга. Поне така я пазя от вятъра. На халфа стана ясно, че повече не мога да удържам нейният пейс и се разделихме.
Това, с което ще запомня този маратон беше градушката която ме удари последната обиколка малко след като обърнах след Метро. Появи се от нищото и също така бързо изчезна даже започнах да се чудя дали не съм си въобразил, че я е имало. Финиширах за 3:39, а останах още по-доволен като видях класирането при жените: Надежда първа, Ивето втора, Катето и Ния пета и шеста и ще ги награждават на сцената пред общината.
3/9 Маратон Варна. Обичам това състезание, защото има много сянка по трасето, нещо с което нито един друг от българските маратони не може да се похвали. Освен това Варна ми е един от любимите български градове. Все пак трябва да имам едно наум. Два пъти съм припадал на маратони. Единият път беше 50 метра преди финала в София и вторият беше точно на финала във Варна.
Освен това този маратон щеше да е първият от три в рамките на месец. На старта се срещнах с една от редовните призьорки по българските маратони – машината на Черноморието – Борислава Видева. Тази жена има неизчерпаем запас от воля, който я движи с отлично темпо по нелеките трасета на маратоните у нас. Решавам да меря воля с нея на този маратон и се закачам да бягаме заедно. Движим се перфектно с 4:50 до 27-28-ми км, когато тя ми казва да забавим защото е започнала „да каталясва“. И както беше каталясала, малко преди края на 3-тата обиколка я настигна една от конкурентките й. Боре каза: „Въй таз ши иска да мъ бий!“
И тогава го видях. Спортният й хъс я зареди както отварата на Астерикс. Просто видях как движенията й станаха по-бързи и по-решителни. Съперничката нямаше намерение да се дава, а пред мен стоеше огромна дилема. Да се юрна ли с тях и да гледам от първия ред битката за 5-тото място или да ги оставя. Все пак не искам да се изцеждам много, имам още 2 маратона този месец, а и в същия ден трябва да прибирам себе си и семейството си до София. За решението ми спомогна факта, че един бегач наскоро, беше се прибирал с колата си в същия ден след ултра и беше катастрофирал. И така пожелах наум успех на Боре и забавих. Въпреки това успях да си бия рекорда на трасето и го пробягах за 3:34.
Миналата година се прибирах с Ники Николов след маратон Варна по тъмно. Тогава бях направил РВ и бях толкова скапан, че едва шофирах към София. Ники ми даваше гелчета докато шофирам, че да стигнем живи и здрави до София. Тази година бях със семейството си. Усетих се, че заспивам и спрях в едно село. Жена ми ми купи Монстър и Редбул. Живнах и запалих колата. Ироничното беше, че селото се казваше „Пробуда“.
4/9 Маратон на Приятелствтоо Плевен За Плевенския маратон всички ме бяха наплашили, че е жегата е много тегава. Оказаха се прави. В началото на състезанието тръгнахме уж с Боре и една варненска бегачка Виктория Николова. Боре обаче рано-рано отпраши напред. До халфа бях що-годе добре, но започнах да закъсвам. Ния, която беше бягала на 10ката се включи да бяга с мен на следващата 10ка. Направо я измъчих горката. Аз се влачех с 6:30 на километър, тя избързваше напред обръщаше се гледаше ме, чакаше ме. След като избутахме и 3-тата 10-ка, Ники Иванов я смени и с него си направихме разходка до Кайлъка и обратно. До този момент толкова много не бях ходил на маратон и в крайна сметка завърших за 4:13 мин. На финала ми подадоха бутилка бира, от която отпих на финиша и така въпреки жегата останах с положителни чувства от този маратон.
Когато малко преди финала ми подадоха бирата, разбрах защо го наричат маратон на приятелството.
5/9 Маратон на Розата – гр. Казанлък. Този нов маратон в началото на юни съчетаваше празника на града със спортното мероприятие. Вечерта преди старта имаше концерт, светлинно шоу с дронове. Ния ни беше подслонила в нейната вила в едно село до града, заедно с Херо и Надежда.
На рекламното видео за маратона беше заснета перфектна за бягане велоалея с макове отстрани. Нямах търпение да го бягам. На този маратон започнах да се замислям дали жегата не е по-голям враг на бегача от денивелацията. На трасето почти никъде нямаше сянка. На влизане в гр. Шипка имаше почти отвесна улица (все пак Росен Русев е правил трасето). На пунктовете започнах да спирам и да се поливам с вода. Себе си, шапката ми, тениската ми. Обаче беше толкова топло, че до следващият пункт бях сух. На един от пунктовете, доброволецът се беше настанил на сянка под чадър, обаче беше оставил чашите на слънце и аз бързайки да се лисна със студена вода се полях с топла!!!
Доста се поизмъчих и на прибежки се довлачих до финала за 4:12 мин. 3 маратона за месец си беше бая бая тежко, особено като последния е през юни.
6/9 Бургас рън. Когато си правих програмата за маратоните смятах, че Бургас рън ще е мястото за рекорд. Идеално равно трасе. Две обиколки край морето. В началото на Септември. Ния беше планирала същото.
Обаче съдбата беше планувала друго. Нещо се било срутило и едната крайморска алея край Сарафово отпадна и това доведе до отклонение на трасето и + 200 метра денивелация.
200 не е много за маратон, но тези щяха да са сбити в много малко разстояние. Освен това, разбира се, пак нямах късмет с времето – освен жега беше и влажно. Още на първия баир усетих, че не са добре нещата. Вече се влачех в свински тръс на обръщалото. Катя Можейко играеще bottle Кlaus (или bottle Kate) за мен и Ния, разнасяйки ни шишетата със соли и гелове по трасето. Кретам към старт-финала, спирайки на всяка чешмичка или пункт, за да се поливам с вода. Комбинацията от жега и влага вече ме е смазала, а още не съм приключил с първата обиколка. А имам да правя още една 21-километрова… Николай Иванов ме пресреща на финала. Явно изглеждам много зле. За това съдя по притеснения му поглед.
– Бате много си зле…
Поглеждам часовника. Минавам на халфмаратона за 2 часа. А по принцип го минавам под 1:40. Знам, че е прав. Но и за секунда дори не помислям да се отказвам. Просто трябва да се отдалеча достатъчно от старт финала. Тръгна ли все някак ще завърша. Ники ходи до мен. И на него му е ясно, че няма как да спра.
– Без глупости, знаеш, трябва само да завършиш.
„Трябва“. Наистина трябва. Кво като е доста над 30 градуса, има още 21 км, а аз вече съм слънчасал. Щом трябва – значи мога. Ходих на прибежки в бургаската жега. Най-странното беше, че почти никой не ме изпреварваше. И аз не изпреварвах никого. Разминах се с първия мъж в класирането. Нещо му стана. Първата жена го настигна и спря с него. Викам си колко мило от нейна страна.
Разминавам се с Ния. Изглежда и тя доста зле, обаче в погледа й се чете решителност. Разминавам се в Сарафово с Генчо и Деси от Бургас. И те ходят. Жегата не прощава. Хората с които се разминавам или подтичкват или ходят. Явно всички ни е пребила тази жега. Разминавам се с един с кола, викна ми да внимавам защото е 36(!!!) градуса. То кво повече да внимавам, ходя и тва е. Трябва просто да завърша. Виждам финала, обаче пак не мога да се накарам да бягам. Пресичам го ходейки, правя няколко бегови крачки само за снимката на Генчо. Поне успях да го направя под 5 часа. Не че има значение.
Разбирам, че Ния е станала първа, но е припаднала и са я откарали в спешното. Добре дошла в моя клуб припаднали на финала, Ния Йотова. Слава богу всичко е добре с нея, просто е била слънчасала и дори се връща за награждаването, където е наградена за първо място. Дали първата жена е била мираж не знам и до ден днешен. Бяхме дошли за рекорди, а единия завърши в спешното, другия ходи над 20 километра. Повече маратон между май и септември няма да пускам. И вече знам, жегата е по-неприятна от денивелацията.
Тичай към себе си ли? В моя случай беше ходи към себе си!
7/9 Маратон Кюстендил Седмица след бургаската жега, трябваше да бягам на Държавното по Маратон в Кюстендил. Със Зорница Христова си оставихме нещата за пунктовете на Херо и отидохме на вечеря с други бегачи. Много обичам да съм на заведение с други бегачи – винаги има какво да си кажем. Препоръчвам заведението Friends в Кюстендил на всеки. Отправяме се със Зори към Чешмето и обсъждаме стратегията за утре. Този път имам късмет с времето. На старта си е направо хладно. Избягвам си прилично целия маратон за 3:47. Чак накрая взе да става топло, но след Бургаската фурна не ми прави особено впечатление. След маратона се чувствам учудващо добре. Дори нямам болежки като качвам или спускам по стълби. Явно тялото ми почна да се адаптира.
8/9 Маратон София Следващият маратон и трети и последен в рамките на месеца е маратон София. Маратон Пловдив „ме прецакаха“ и обявиха, че няма да има 42-километрова дистанция.
Демек няма да мога да избягам 9 маратона в България в рамките на година. Все пак и 8 си е рекорд и след всички перипетии, през които преминах, ми остава само един. Макар може би да е по-разумно да го карам по-спокойно, решавам да не мишкувам и да избягам със всички сили последния български маратон за годината и да си подобря РВ-то. Софийският маратон ще е своеобразен финален спринт за този маратон от маратони.
За целта се сдобивам с маратонки Найк Алфафлай, които се оказват учудващо удобни. Миро Спасов ме снабдява с „гелчето на Кипчоге“ от което си приготвям 3 дози. По стара изпипана рецепта паля сутринта електрически скутер „Lime“ и си разнасям шишетата на подкрепителните пунктове. Планът ми е да се возя зад моя съотборник от Адидас Станислав и като наближим финала да го изрежа на финален спринт.
Станислав още не ме е „изръсил“, ще го направи чак на Ботевградско.
Движим се перфектно с него и държим темпо от около 4:50 през цялото време, дори на моменти му се карам, че бързаме. Изпуквам и 3-те „Кипчогета“, а за 35-тия км имам приготвено едно обикновенно гелче. Не знам физическа или психическа беше причината, но когато взех другото гелче сякаш се сринах… Пулсът ми рязко се качи, а пейсът забави. Натисках колкото мога, защото знаех, че се движа за рекорд. Стъпих на жълтите павета и ускорих със всички сили за финален спринт. Един такъв финален спринт преди години ме прати в линейка, караща ме за Пирогов. Сега се надявах да ме прати на лично време след 8 маратона за годината.
Има една поговорка. Внимавай какво си пожелаваш. Преди година Милица Мирчева изпусна националния рекорд на България за една секунда. Тогава си спомням си помислих какво ли е за толкова малко да изпуснеш рекорда. Е тепърва ми предстоеше и на мен да разбера.
Прекосих финалната линия. Спрях часовника. 3:27:40. Хммм. Май съм рекорд. Май съм РЕКОРД!!! Отварям стравата ми. Търся Солун, намирам го 3:27:42!!!
Имам нов рекорд, успях! Не само избягах толкова много маратони, ами накрая и направих РВ. Уви обаче съм твърде педантичен.
Един път Ния беше бягала 5км по часовник на кръгчето в Южния парк и й казах, че рекордът й на 5км не е реален. Тя ми се разсърди тогава. Всичките й приятели я поздравявали за рекорда, а аз съм й казвал, че няма рекорд. Забелязал съм, че хората най-ми се обиждат като им казвам истината. И за това не си я спестих и на себе си. Отворих официалните резултати на Солунския маратон. 3:27:38 ми е официалното време.
В София официалното време е 3:27:42. 4 секунди разлика… За 4 секунди не успях да си подобря рекорда. Стартовият ми номер го беше предвидил – бях номер 44! Доста време ме държаха тези 4 секунди да ви кажа. Казах си както Милица, след като изпусна рекорда за секунда после го избуши с 6 минути, така и аз ще го направя. Утешавах се с това, че съм първия българин, завършил 8 шосейни 42-километрови маратона в рамките на календарна година в България. Обаче бях планувал 9…
Маратон Пловдив. Чудех се какво да правя с този маратон. Бях го планувал, но го бях планувал за цял. Приятели ме питаха защо не го пробягам 2-пъти, обаче щеше да е страшно скучно сам по трасето и без пунктове…
Спомних си една интересна случка. Дамите в Западен Парк се бяха разбрали да избягат 5кмръна с рокли. Викам си на тез дами ще им трябва джентълмен и си облякох панталон и риза и така официален си се пуснах на 5кмръна. Въпреки, че очаквах да ми е доста неудобно, учудващо добре си избягах 5-чката в Западния парк за 22 мин. Нямах поражения и си казах някой път трябва да пробвам да избягам и халф така облечен.
И за това реших да го направя в Пловдив. Малко преди старта, скрит в пощата си закачих стартовия номер на ризата. Загрявах в самата поща и излезнах в последния момент преди старта. Застанах най-отзад, идеята беше да изпреваря максимално количество хора. Като ги минава бегач, очевадно облечен не като за повода ще ги надъхам. В началото беше страшна тапа. Като погледах часовника беше над 7 пейс. Започнах да бягам чак след първия километър. Хората по трасето и от публиката ме закачаха непрекъснато. На всеки измислям различна причина защо съм така облечен:
– Закъснявам за среща! Идвам от работа! Закъснявам за работа. Имам среща на финала! Закъснях за старта, нямах време да се преоблека.
Панталонът се беше напоил с вода и пот едвам си вдигах краката последните километри.
Едно момче се закачи за мен. Не искаше да ми се дава. След финала ми благодари, че като съм го минал съм го надъхал за рекорд. Избягах го за 1:38. Свалих панталона и ризата. Бяха станали микс от пот, лубрикант, вода и сол. Тежаха над 3 кила. Направо не знам как съм бягал с тях. Сърце не ми даваше да ги връча на жена ми за пране. За това направо ги метнах в близката кофа. Панталонът беше от тези с по-късите крачоли. Имаше такава мода преди да ти се вижда глезена. За това не бягах със стандартните си PRO MARATHON чорапи, които ме пазят от пришки, а с едни нови дълги иджинджита. Докато после скиторихме с приятелите по главната в Пловдив усетих парене. Беше ясно, че е пришка на левия крак и направих грешката да не я отразя.
Два дни по-късно не можех да ходя вече. Прибрах се от работа събух чорапа и видях, че пришката е станала СИВА. Обсъдих ситуацията с Валерий Можейко, който като опитен хирург назначи следното лечение: Да се изреже кожата, да се почисти гнойта с кислородна вода и клечка за уши и след това да се полее със спирт. Винаги съм харесвал кардиналните решения на можейковата медицина, а в случая нямах и много избор.
Жена ми се измъчи докато режеше кожата, а от гнойта й така се гадеше аха да повърне.
Горката Детелинка се справи успешно с манипулацията, изчисти гнойта, а като ме поля със спирт едва не я ритнах в лицето за благодарност.
Оказа се, че не мога да ходя. Куцам. А последният плануван маратон, макар и да не е в България, е след 2 седмици. Утешавам се „абе добре, че не беше между българските маратони това“.
По принцип имам чудовищна регенерация. Жена ми винаги се чудела колко бързо всичко ми зараства. Обаче тази рана не ще и не ще. Имах дупка на лявото ходило с размера на монета от два лева и при всяко стъпване ме болеше. В резултат от това започнах да куцам странно, стъпвайки на резеца на крака. От това изкривяване започна да ме боли коляно и абдуктор.
Мина седмица, раната все така сълзи и боли, въпреки всичко, с което я мажем и въпреки факта, че изкарах цял уикенд на легло. А Атина също не е за изпускане. Първата година като участвах бяха пуснали на медала буква М. 2021-ва взех буква А. И така докато събереш MARATHON и си ги закачиш на стената всичките. За това 2022 трябваше да го завърша на всяка цена. Обаче как се завършва маратон на един крак?
Маратон Атина 2022. В деня на полета за пръв път усещам намаляване на болката. Започвам да се мъча да ходя нормално, но мозъкът ми не ми позволява и продължавам да пазя болното място, кривейки се. Денят преди маратона излизам да тествам 5км. Усещам странна болка в корема и решавам, че е сигурно от нещо, което съм ял. Няма как трябва да пробвам. Приготвям целия багаж и лягам да спя. Сутринта ставам и отивам да си хвана автобуса за Маратон. Бургаските 5кмрънци са опънали знаме на стадиона на Маратон, отбор Лабрадор идват и те и заедно правим голяма групова снимка. Помислям си „Дано не си остана само със снимката“. Взех си 50 евро и ги пъхнах в чорапа, предусещайки, че може и да стане беля.
Стартираме и започвам да усещам на всяка крачка тази болка в корема. Взимам болкоуспокояващо с надеждата да спре болката.
Винаги съм се чудил какви са тези „стомашни проблеми“ с които добрите бегачи се оправдават като се провалят. Викам си „Добре бе, кажи другия ме преби, кво ги измисляте винаги тези стомашни проблеми“. Е сега разбрах и аз.
На 21вия километър вече не можех да бягам. Всяка крачка пращаше болка към стомаха, а от там преминаваше към задника. Влизам в тоалетна. Може би ако разтоваря ще ми олекне.
Но не ми олеква. Все толкова гадно е. Почвам да ходя. Трябва да завърша за медала. И така кретам до 29-тия км когато видях момиче с надпис на гръцки. Разчетох само Метро и 10 метра. Предателска мисъл започна да ме убеждава да взема метрото и да се прибера с него. „Имаш и полет да хващаш след няколко часа. Ще го изпусна заради един тъп медал? И ако се допрецакам? Това с корема не го знам какво е. Я си хвани метрото и не се мъчи повече.“
Няма пък. Ще си ходя, ако трябва до финала. Подминавам метрото. Даже решавам да се затичам за да го подмина по- бързо и за да не се поддам на тези мисли.
И тичайки разбрах, че със сигурност съм за метрото. Болката беше много силна. Ходя и ми се струва, че още ме боли. Обръщам се. Виждам метрото в далечината. И започвам „похода на позора“ в насрещното на маратона… Слизам на перона. Хората или са чужденци, или не говорят английски. Няма кой да ме упъти. Чудя се това не е ли знак да си го продължа маратона. В крайна сметка една жена ме упъти.
Хващам влак. След една спирка Същата жена ми казва: „трябва да слезеш и от тук да хванеш метро“. Слизам от влака отивам на метростанцията. Имам 50 евро, обаче машината не ми ги приема. Касиерката на станцията също отказва да ми ги вземе. Пак се зачудих това дали не е знак да си се върна и да си го завърша маратона. Развалих парите в магазин, платих билета. Хванах метрото. Помолих случайна жена да се обадя на съпругата ми, която като види, че не се движа на лайфа, сигурно ще реши, че пак съм припаднал. Стигам на Синтагма. Вървя към багажа си, където ми е и телефона. Разминавам се с хора с медали… Супер тъпо ми е. Замина ми колекцията от медали.
Намирам се с жена ми. Гледам към трасето. Чудя се дали да не се направя, че финиширам за да взема заветния медал. Не го заслужавам. Обръщам гръб и тръгвам към квартирата. Детелина вади, черна кутийка. Подава ми я с думите „Честита Коледа“!
Оказа се, че гърците продавали медали! И тя ми е купила и не иска да ми каже, колко пари е дала. ДО ПАВЛИН ТОДОРОВ: Е това, Павка, вече е купен медал!
Добре, че хванах метрото. От бавното куцане до квартирата и от квартирата до летището се забавяме твърде много и едвам успяваме да хванем полета навреме.
На следващия ден отивам при моя лечител, от когото разбирам, че органите ми са се „свлекли“ и че ще трябва да се стегна и буквално, и преносно, защото нещата може да отидат към херния.
2022-ра ми беше годината на шосейните маратони. Много неща научих за себе си така и за бягането. Родих и следната сентенция:
“Кажи ми какво време имаш на полумаратон, да ти кажа какъв атлет си, кажи ми колко имаш на маратон, да ти кажа какъв човек си“.
Реално човек винаги може да избяга още един километър с маратонското си темпо, въпросът е ще успееш ли да си го наложиш над тялото.
Също така си извадих следните поуки:
– Колкото по-бавно бягаш един маратон толкова по-ти е гадно!
– Никога да не си тръгвам от друг град в деня на маратона, особено ако аз шофирам.
– Никакви експерименти от кръста надолу на маратони и полумаратони. Видях вече как малкото камъче (пришката) може да обърне каруцата.
– Явно осем е годишният лимит за маратони. Хайде нека да са 8 и 1/2.
– Жегата те скопява повече от денивелацията. Поливането на лицето и врата с вода много охлажда и много помага. Не случайно на западните маратони има гъби с вода по пунктовете. Винаги с шапка!
– Удобни маратонки > бързи маратонки.
– Следете за идеалната права. Бягането по нея не е измама. В чужбина има линия по земята, но в България трябва да си я изчислим сами. Много пъти настигам бегачи без да променям темпото просто защото бягам по-оптимално по трасето.
– Не се страхувайте от „стената“. Аз вече си я чакам с нетърпение за да си се сборя с нея.
– Най-добрата подготовка за следващото състезание е предишното състезание.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]