Езиковата бариера

Езиковата бариера

Written by Ния

ноември 1, 2022

 

    Преди доста години, още пристигайки на морето с гаджето ми, срещнахме неин братовчед. Той се похвали, че баща му го бил уредил да спи безплатно в едно бунгало. Като разбра, че си търсим квартира, ни покани- бунгалото било с четири легла и щяло да е негово още седмица.

    Настани ни и побърза да ни заведе на плажа. Закъснявал за срещата си с две унгарки- Ержи и Бьожи, с които се бил запознал там. Те бяха  девойки на наша възраст и вече с нетърпение очакваха братовчеда Емил. Поздравих ги на руски, международния език в тогавашния ни социалистически лагер, но те веднага ме парираха:- „Нем ту дом“. Емил ми каза да не се и опитвам на руски. Разбирал се с тях, като им обяснявал какво иска да им каже с картинки върху мокрия пясък до морето. Те му отговаряли със същото.

В краен случай, използвали и по някоя дума на немски. С гаджето ми се чудехме как тримата с ча-сове се забавляваха да си рисуват по пясъка. Унгарките се кикотеха тихичко, а братовчедът- като типичен български сваляч по нашето черноморие- високо и с мачовски тембър.

Следобед им обясни жестомимично, че има кола и кани всички ни да отидем в Бургас. Искал да ни почерпи по една голяма резлива боза. Не миряса, докато и те двете не се научиха да произнасят правилно думата боза.

    В сладкарницата той донесе на масата ни табла с 5 големи бози. Видът ми беше, сякаш ни сервира божествена амброзия, изпратена му от бог Зевс, негов личен приятел. Тримата българи изпихме веднага своите бози и дори се облизахме. Унгарките не бяха пипнали чашите си и ни гледаха ужасени. Изправиха се пребледнели и показаха с пръсти, че ще ни чакат отвън, искали да се поразходят.

Емил позамаза гафа си пред една кебапчийница. Накара да дишат по-дълбоко и да решат дали искат да хапнем кебапчета.

Там излапахме по три кебапчета с шопска салата и руменецът по бузките на двете се възвърна. Това е всичко, което помня за Ержи и Бьожи от годината 1974.

    През 1977 г. от БДЖ бяха пуснали специално намаление за пътуване на студенти по маршрута София-Прага-Будапеща . Аз и двама приятели решихме да се възползваме. Отпътувахме за Прага на 07.07.1977 г.- денят, в който трябваше да настъпи краят на света /поради многото 7-ци в да-тата/.

Там единият от нас ни уреди да спим безплатно в стаята на негов приятел в студентските общежития. Не само краят на света не дойде, но и си прекарахме добре и съвсем по джоба ни. След седмица с нежелание поехме с влака към Будапеща. Пристигнахме рано сутринта и веднага попаднахме в капана на езиковата бариера. Унгарците говореха само на техния език. Един от нас знаеше добре френски, друг- английски, а аз- немски и руски, но какво от това?

С часове обикаляхме за по-евтина квартира, гадаейки надписите дали не значат онова, което търсим. Гарата бе в частта на града Пеща, в която се въртяхме безпомощно до следобеда, когато вече кански ни се ходеше до тоалетна.

За наш късмет, зърнахме ниска сграда, подобна на нашите. От двете й страни имаше табелки, но на тях пишеше не „Homes” и “Dames”, а „Noi“ и „Ferfi”. Самата перспектива за скорошно облекчение караше пикочните ни мехури да се пръснат, но не посмяхме да влезем или да се изпикаме до сградата. Измина доста време, докато най-сетне един мъж хлътна откъм „Ферфи“ и влетяхме след него.

Вътре се разприказвахме, а въпросният човек се оказа българин в командировка и ни упъти как да стигнем до най-близкия хотел. Бяхме вече доста отегчени и бързо кандисахме да преспим там срещу повече от една трета от наличните ни пари, а за компенсация не вечеряхме.

    На сутринта се възползвахме от безплатното кафе в хотела и се закахърихме как ще се справим с парите, докато след седмица дойдеше датата на билетите ни за София.

Спомних си, че онези две унгарки бяха от Будапеща и когато с братовчеда ги изпратихме до летище Бургас, бяха написали собственоръчно адресите си в нашите тефтерчета. Казах това на приятелите си и че нося тефтера и поехме с надежда към града. Наврях написаните на унгарски адреси вочите на първия срещнат младеж и той ни заведе до този на Ержи.

Там имаше голям вътрешен двор с 4 високи, много стари сгради с по 5-6 етажа. Приятелите ми се смълчаха, но аз, човекът, поел ролята на „спасителя в ръжта“, отхвърлих пасивния вариант да чакаме кой знае докога отнякъде да се появи Ержи.

Седнахме на пейката в средата на двора, а аз се изправих и започнах да викам високо, с шепи около устата ми: Ержи! Ержи-и! Е-ер-жи-и-и!!

   Ако бях направил същото в подобен български двор, по балконите щяха да наскачат възмутени обитатели и да ме навикат. Окуражи ме мисълта, че или живущите в сградите бяха починали отдавна, или бяха свикнали всеки ден по това време някой отдолу да крещи името на комшийката им Ержи. След малко и приятелите ми взеха да викат в синхрон с мен.

Скоро на един балкон се появи самата Ержи, която този път ми се видя много по-красива. Покани ни с жестове да се качим на третия етаж, за да пием по кафе. В дома й бе и баба й,  която ни го приготви и сервира без да проявява каквото и да е любопитство, сякаш й бяхме отколешни познати.

По време на кафето с Ержи си „припомнихме“ морето. Тя каза намръщено „боза“, след това- „ке-бапче“ и след като повъртя очи, ме посочи: Бо-жо-мил?

Реших да карам направо и й „обясних“ нашия проблем. Как съм направил това почти без думи и без да чертая на мокър пясък не помня, но тя май ме разбра, защото хвана телефона и след малко ни поведе към Бьожи. Явно в малкия й апартамент имаше място само за нея и баба й.  

   В автобуса бе чак неприлично чисто и ние тримата се заоглеждахме тревожно за билети, но Ержи ни направи жест да кротуваме. На една спирка се качи униформена контрольорка, която просто ни продаде три билета, при това с усмивка.

Огледахме се любопитно и забелязахме, че доста млади хора си седяха по седалките без да се оглеждат гузно, а някои дъртаци стояха прави, но не сипеха към тях „зли хули и студени речи“. За капак на всичко, пътуващите млади унгарки бяха без сутиен и гърдите им при всяко подрусване подскачаха като прасенца в чувал.

Рейсът пресече Дунава и запъпли нагоре по улиците на Буда. Вчера се ядосвахме, че бяхме зарязали Прага заради някаква си там Будапеща, а днес се чудехме какво пък чак толкова ни бе харесало в Прага.

   Пристигнахме при Бьожи. Ние бяхме готови да спим и на пода, стига да бе безплатно. Къщата й се оказа голяма, с двор с късо подстригана трева и гледка към Дунава. Тя ни настани в  отделни стаи и ни покани на кафе и уиски отвън, под сянката на една шатра. Двете с Ержи изчезнаха някъде, а ние, невиделите подобни чудесии, не смеехме да повярваме какво се случваше. Последва богата вечеря, която двете унгарки ни приготвиха и сервираха. Късно вечерта Ержи си тръгна, а Бьожи ни посочи стаите. Дълго не заспивах и си прожектирах наум вълшебния филм от деня, в който съдбата бе благосклонна към нас.  

   Сутринта след закуската двете ни заведоха на хълма Гелерт над Дунава, с крепост, музиканти и гледки към реката и по-ниската част на града- Пеща. Пихме кафе в бар, в който един мъж свиреше на пиано и пееше тихичко популярни шлагери на английски. После унгарките ни вкараха в един ресторант наблизо, понеже били гладни. Ние, усетили, че май ще ни се наложи да платим сметка-та, пихме само по една бира, а те двете си хапнаха доста яко.

„Оправдахме“ им се някакси, че след такава обилна закуска, българите дори и не сме помисляли за обяд. Следобед двете ни върнаха в имението на Бьожи, където, за наша изненада, ни очакваха  родителите й, вече подредили пищна трапеза като за банкет.

Мина ни през ума, че май искаха да си приберат щерката, за да не остане сама в къщата с трима тъмни балкански субекти, но те бяха настроени за общ купон и такъв наистина се получи. Танци, вицове, плюскане и много смях, може би защото родителите се престрашиха да говорят и на руски.

    На следващия ден след закуската и кафето, според нас тримата, двете май ни бяха предложили да ходим на плувен басейн, от което се притеснихме. Обяснихме им криво-ляво, че първо трябва да си купим  бански, защото не си носим. Те ни изгледаха учудено, но ни заведоха в един магазин и ни изчакаха отвън.

Купихме си по едни за цели 12 лева наши пари, при положение, че в България бяха до 3 лв. и излязохме понацупени. Двете също бяха леко кисели, но ни качиха на някакво весело изрисувано влакче, което ни закара в едно артистично градче с името „Сент Андре“. По улиците имаше художници, продаващи картините си, а всяка втора къща бе арт-галерия.

Нищо общо с плувен басейн.

Видът на унгарките подсказваше, че са ни довели тук само заради наш каприз, а нашият:- А бе къде ви е плувния басейн, заради който похарчихме сума ти пари за бански?

Но на всички ни градчето взе да се харесва все повече. Накрая двете се умориха и огладняха, както и ние. Посочиха ни една красиво изрисувана къща наблизо, май арт-кръчма, при вида на която на нас ни се отяде. Предложихме им алтернатива: Да хапнем на крак по един сандвич и да пийнем по биричка на улицата. Изведнаж Бьожи се изчерви и проговори на чист руски:

     – Сандвич- сухой! Пиво- тепло! Нет, я этого не хочу!

   В кръчмата бяхме изумени, че хората пригласяха на дочуващите се мелодийки от оперетите на Калман и скоро и петимата се включихме. Пеейки, „простихме“ на унгарките за банските, а те на нас- може би дори и че изобщо им се бяхме натресли. Те пак ядоха много, а ние пихме вино. Парите ни стигнаха и за бакшиш и се прибрахме, почти припадайки от смях по пътя.

На нас ни бе най-смешно как така внезапно Бьожи бе проговорила на руски, за да не би да остане гладна, а на тях, може би, че ние, българите, преди да отидем на картинна галерия на открито, си купуваме бански. Окикотихме влакчето и рейса, дори заразихме и някои пътници. А бе големи чешити бяха тези унгарци- през цялото време на престоя ни в Будапеща така и никой от тях не  ни се скара!  

   Прибрахме се „вкъщи“ ухилени до уши. Ержи остана да спи при Бьожи, а тя  покани по телефона родителите си и пак стана щур купон. Междувременно се оказа, че Ержи също поназнайва руски и езиковата бариера между нас рухна съвсем. Жалко, защото най-веселото ни недоразумение се дължеше именно на тази бариера.

Докато танцувахме с двете и с майката на Бьожи, бяхме хем ве-сели, хем и сърдити на живота, според който всяко нещо си има своя край.  

  След дни унгарките ни изпратиха на гарата, Не бяха весели и за да ги разсмеем, им казахме „Егешегедре“- наздраве на унгарски, а те на нас- „кебапче“.

Още на гарата в София, за да потушим мъката си, хапнахме по едно и пийнахме по биричка, спомняйки си на думите на Бьожи:

„Сандвич-сухой, пиво-тепло“. Именно това ни очакваше пак нас, понаживялите се в чужбина студенти.   

You May Also Like…

Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума,...

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“. Дворът ни бе дълъг...

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *