Пътепис – Индия на черен петък

Written by Ния

ноември 24, 2022

Малко са хората, които в Индия са си изкарвали по-хубаво, отколкото на Малдивите.

Аз съм една от тях.

Да, на Малдивите е рай – прозрачно море пълно с разноцветни рибки, бял пясък, страхотен хотел…. Но, освен ако не си гмуркач, започва да става еднообразно. Монотонността от перфектното ежедневие от почивката ми на Малдивите ме докара дотам, че щом се нахранех на обяд, започвах да се чудя какво ще имаме за вечеря. Спомен съвпадащ на 100% с този  на майка ми от скучния ѝ пионерски лагер във Вършец през 67ма г., от който се била  върнала с 15 кг отгоре.

Друго си е в Индия. Там като се събудиш сутрин и не знаеш какво ще ти се е случило до вечерта. От приключения не ти остава време за половинчатите проблеми на развития свят.

Виновникът за попадането ми  в Златния триъгълник на Индия ( Делхи-Агра-Джайпур) беше един черен петък. Тогавашният ми офис гледаше директно към Парадайз мол и от последния етаж наблюдавах стълпотворението около мола. От птичи поглед гледах как от сградата извираха хиляди хора, повлачили перални, телевизори и обувки с 0.05% реално намаление от цената на вещите. Приличаше на гигантски разровен мравуняк.

Човек като гледа отвисоко и му идва да започне да мисли по-мащабно и със замах. Тази картинка ми даде идея: дали и някои авиолинии не са пуснали черен петък ?

Влязох на сайта на Катарците. Сайтът зареди трудно, но веднъж заредил, пред мен се разкри океан от сделки…Първо се полакомих за Сеул за 800 лв …..дори не можех и да кликна върху него. Беше замръзнал от прекалено големия трафик. Същото и с Токио…започнах да пробвам напосоки…кликвах върху всичко от Коломбо през Мавриций до Сейшелите…пак греда. Вече трепереща от вдигналия се адреналин, започнах да се чувствам като хората долу в мола, които се чувстваха ДЛЪЖНИ да изнесат оттам нещо на черния петък – каквото и да е, пък било и то намалено от 1000 на 995 лв. В това ми състояние на крайно консуматорско умопомрачение, кликайки на сляпо, се оказах собственик на 2 билета за Делхи за след 3 месеца.

Почувствах се малко като един мой приятел, който заговаря да речем 10 момичета в месинджър с един и същи лаф. И с напредването на разговора мацките се отегчават и престават да му отговарят една по една, докато не остане някоя много търпелива, която да му пусне. На това му се казвало „картечар“, обясни ми с гордост той. Е, обикновено тази с най-ниско самочувствие му „пускала“, ама ….., поне “картечарят никога не остава на сухо“( цитат).

Аз по принцип си имам нещо мъжко в себе си и това се доказа от поведението ми на сайта на катарците. Не съжалявам за картечарското си поведение -не само не останах на сухо, но след като отидох в Индия, си изкарах много по-забавно отколкото на лъскавите Малдиви.

Емо, мъжът ми, прие много трудно факта, че ще ходи в Делхи. Той е човек на лъскавите мацки и лъскавите дестинации. Аз пък, все пак бидейки зодия стрелец, се радвам много на каквато и да е дестинация, стига още да не съм била в нея. Веднъж като съм я посетила, вече губя интерес. Абе, да, има си нещо мъжко в мен.

По случайност се заговарям с един мой задочен фейсбук познат от Индия. С него не се бяхме виждали на живо, но от дума на дума, той изяви желание да стане наш туристически водач в Делхи. Този човек, името му е Дийпак, беше нашата благословия, благодарение на когото оцеляхме психически в страната му.

Идва денят на пътуването ни. Както обикновено, Емо се е погрижил да свърши няколко неща от НЕГОВА първа необходимост, точно по времето в което трябва да се качваме в самолета. Полетът беше в 11:00, тоест в 09:30 трябваше да сме на летището. В 7:30 се събуждам, но Емо вече е изчезнал. От опит предполагам, че вероятно е заминал спешно да мие колата си. Когато в 08:50 още го няма, в степен на крайно изнервяне, му звъня. Емо вдига с ангелски глас:

-Да?

-Само да съм разбрала, че пак си миеш проклетата кола! След 10 минути да си вкъщи, викам таксито.

-Няма да успея, Пипони. Чакам офисът на Еконт да отвори, че имам да си взимам нещо важно. – Емил ме нарича Пипони само когато е сгафил. Тъй като за него е невъзможно да ми каже  „Извинявай“, „Пипони“ е  заместител на тази думичка. Чуя ли „Пипони“, знам, че той е гузен.

-Нищо в този момент не може да ти е важно, освен ако от Еконт не си взимаш паспорта или индийската виза!

-Взимам си само един парктроник за колата. Прибирам се вкъщи, стягам си багажа и ще сме на летището навреме. Само не започвай с истериите си! – В гласа на Емо клокочи тихото мъжко достойнство на балкански лев, който по-скоро ще умре, отколкото да признае, че не е прав. Все пак веднъж вече ме е нарекъл „Пипони“, колко пъти да се извинява вече…

-ОЩЕ НЕ СИ СИ СТЕГНАЛ БАГАЖА??????? ( И – да, знаех си, че ще е нещо за тъпата му кола)…….

Следващият ми спомен е, че сме на гишето на Катарците на Терминал 2,точно, когато тръгват да затварят кепенците. Заради нас обаче остават още малко и любезно ни чекират. Ох, казвам си, щом си пуснах багажа на лентата, вече никой, дори и Емил, няма да успее да ни спре. За пореден път съм подценила съпруга си:

Служителките на чек-ин искат  да видят виза за Индия. Тя се издава електронно – кандидатства се по имейл и след около 48 часа ти връщат мейл с одобрение. Запазваш го и го принтираш, защото ти служи за виза. Показвам моята разпечатка на визата. Идва ред на Емо.

-Ааааа, виза, аха, да, момент…..-започва да ровичка из телефона си…

Аз съм на тръни. Емо продължава да рови в телефона си с досада – да беше нещо парктроник,  да беше нещо кожени седалки за Ауди на промоция – да го занимават, а тия тук с някакви визи  му губят времето.

ХА! – Емо тържествуващо намира мейла. Служителките му казват да го препрати на някакъв имейл и рипват да я разпечатват в офиса на застрахователите на горния етаж на летището….

– Ама самолетът ще отлети – проплаквам жално, виждайки че статутът на полета ни е : Boarding – Final Call, а ние дори проверката на багажа не сме минали…Какъв багаж, то ние визата си не сме принтирали…

Да не се безпокоим, усмихнаха се благоразположено служителките – те били предупредили, че ще закъснеем. Ако аз не си бях приготвила визата, щяха сигурно вече да са ме върнали вкъщи нахокана и разревана. Но Емо притежава едно магическо качество, което наричам „Ефектът Бойко Борисов“. Носителят на „Ефектът Борисов“, по рождение отделя някакви специфични феромони. Те действат безотказно на всички служителки във всевъзможни отдели и дирекции на територията на цялата страна. Като започнеш от държавната администрация, минеш през лелките в лавките и столовите по цяла България, че и завършиш с мацките на чек-ина. Независимо какво работят, Емо свойски се обръща към всяка от тях с „колежке“. Щом го видят, някакви полу-майчински, полу-еротични инстинкти забълбукват дълбоко в горещите недра на колежките. След което вкупом, умилени, те  се втурват да услужват на „момчето“. Каквито и да ги е забъркало то.

Този път обаче, служителката се връща намусена: „Ама вие ни сте препратил молбата Ви за виза – На нас ни трябва самата Ви виза, която са издали в отговор на молбата Ви“. То бива, бива, бива, ама за да се замаже гаф от такива пропорции, трябва ударна доза от „Ефекта Борисов“:

-Е то щом съм кандидатствал, то много ясно, че съм получил виза, хахахаха – само дето не хвана някоя да я „цуне“ покровителствено по главата.

Женичките мълчат, навели глави.  -Нали Пипони? – изгубил всякаква външна подкрепа, Емо опря пак до добрия стар Пипони. Пипони обаче мълчеше начумерено със скръстени ръце.

Емо въздъхна, поровичка  из телефона си и намери каквото трябва. Нави една от „колежките“ да изприпка да я принтира, я каква сърничка е, и след малко разполагаме с Емова виза.

***

Основното нещо, което е добре да се знае за Индия е, че въпреки усещането, че над вас са надвиснали опасности от всяко едно естество – всъщност там никой нищо няма да ви направи. Основната цел на индийците е безобидна. Да ви продадат някакъв боклук на много скъпа ( по техните стандарти) цена. Което, в нашите очи си е съвсем евтино. Може да се почувствате, че сте в смъртна опасност при следните ситуации, които ще ви се случват по няколко пъти на ден:

1.Докато по неволя и необходимост сте участници в уличния трафик – някои неща трябва да се изживеят, ето видео https://www.facebook.com/EmEl007/videos/10155616137007758

2.Докато ядете нещо от индийската кухня. Съвет – поискайте степента на лютивост да е като за „не-индийци“. Аз много обичам люто и си исках степен на лютивост „като за индийци“. Докато го ядеш, имаш усещане, че езикът и мозъкът ти се издуват дотам, че всеки момент ще се допрат. Когато храната, след стомашна обработка, реши да излезе, излизането също е придружено от лютене в изходната точка.

3.Когато шофьорът на таксито ви помоли да се снимате за спомен заедно и след 2 минути е сложил снимката ви в поза „щастливо семейство“, за своя профилна в WhatsApp. Нормално е да се разтревожите. В нашия свят това е знак, че вероятно е обсебен от вас до степен в която е издигнал у дома си олтар от ваши снимки, а личността ви е издигнал в нездравословен култ, въпреки че се познавате от 2 минути. Всъщност няма за какво да се притеснявате – индийците обичат да се снимат с европейци и да се хвалят на приятелите си. Това е. Нищо повече.

Без нашият гид и вече приятел Дийпак, нямаше да знаем никое от тези неща. Той ни научи и как да се пазарим с местните, как да спираме тук-тук ( местната форма на транспорт, която Емо упорито наричаше хип-хоп), както и кои са приемливите цени за стоките и транспорта. Също така, сутрин, като идваше да ни вземе от апартамента, ни носеше домашно приготвени от него индийски закуски и индийски чай.

 

За да онагледя индийската машина за правене на пари от наивни чужденци, ще използвам разходката ни със слонове в Джайпур. По нея може да се напише Ръководство по Световен бизнес. Отдавна съм забелязала, че най-печелившите бизнеси и цели индустрии са създадени по формулата:

СЪЗДАВАЙ  нужни и проблеми, които после само твоите продукти/услуги  могат да задоволят.“

Това е снима на замъка, където се разви действието – Amber Palace.

Бизнес моделът в Джайпур е следният:

Чакате на опашка, докато дойде свободно слонче. Като наближи вашия ред, ви качват на една висока платформа, от която направо да се прехвърлите на слонския гръб, за да не трябва да се катерите нагоре по него. Плащането, по някаква причина – по-късно разбрах каква, не се извършва предварително на каса. Транзакцията е замислена да бъде осъществена чак когато вие седнете на слона и той хубавичко ви разтресе по криволичещите улички към замъка. Цената е 1250 рупии, а аз стискам в потната си длан 2000 рупии на цяло.

Водачът на слона през цялото време е  с гръб към нас, все пак управлява животното. Но докато се качвахме на слона, той ни беше казал, че като тръгнем, забележете, по време на движението, не преди това, ще трябва да му платим 1250 рупии. А веднъж слончето тръгне ли, чак целулитът ви се разбива от ударните вълни, на които сте подложени. В резултат, всякакво движение от страна на пътниците придобива рисков характер. Усещането е като да те центрофугират в пералня.

Още от самото начало, един местен  започва да подскача в подножието на слона ни и да бяга успоредно с него по калдъръмената тясна уличка с немалка денивелация. Както повечето му сънародници и този иска да ни услужи с нещо. Този конкретно, желае да  ни прави хубави снимки. Няма нужда, правя му знак с ръка да се омита, нали ще се снимаме с телефоните си. Само да платя на водача и започваме с фотосесията.

Опитвам се да се наведа напред, за да дам парите на водача. Светкавично се свивам обратно – Клатенето е толкова силно, че всяка маневра е застрашителна за живота ми. Особено, ако трябва да се пресегна с цяло тяло напред и да се опитам да подам сгънатата банкнота на водача ни който упорито отказва да ни предостави нещо, освен гърба си.

От своя страна, след няколко безуспешни опита,  Емил установява, че е АБСУРД да направи каквато и да е снимка за спомен от преживяването. Лицата ни напразно са застинали в пози за снимка. Аз съм с невинно уголемени колкото мога очи. Устните ми подсъзнателно са оформени във възможно най-месестата за възможностите им поза. Емо е с мъжествено присвит поглед и свит трицепс. Цялата тази постановка е напразна. От силното люлеене, на снимките излизат само размазани линии с неправилна траектория. Това да си се возил на слон в Индия и да не си се снимал, е като да си направил лично време на 5км и да не си го качил в Страва. Просто, никой няма да ти повярва! Което автоматично намалява удоволствието наполовина.

Шофьорът ни успява през тила си да ни напомни, че му дължим пари:  – 1250 рупии, кога? Гърбът му излъчва обида, че още не му е платено. С риск за живота си се навеждам отново напред, за да протегна към него  банкнота от 2000 рупии и научавам, че нямал да ми върне. Еми съжалявам, – мисля си, докато внимателно снишена се приплъзвам  заднишком към мястото си – но не го намирам за достатъчно любезен, че да си заслужи какъвто и да е бакшиш, камо ли толкова голям.

Обаче и за това е помислено. Индийците пускаха едно по едно точните решения в момента на възникване на всяка една наша потребност, която , както вече стана очевидно, те бяха създали предварително.

Веднъж установила, че няма да ми върнат ресто, е нормално да ми се прииска някакси да разваля едрите пари, за да имам точна сума.  В обикновения живот, докато се намирате на гърба на слон, трудно може да намерите някой да ви развали 2000 рупии.

Но Джайпур не е обикновеният живот. В основите на слона ни, където допреди малко припкаше фотографът, докато ни снимаше, сега щъка нов индийски предприемач. Сега е негов ред да ни услужва. Този пък иска да ни продаде малко от неговите грънци и килими. Въпросните сувенири бяха много красиви, а презентацията и таймингът му – безупречни. Тъй като продавачът им бягаше в подножието на слона ни и ние бяхме около 2-3 метра над него, той беше измислил артистичен начин да ни покаже грънците си отблизо. Предполагам сте виждали циркови артисти, които балансират на показалеца си една много дълга точилка, която се върти с висока скорост около оста си. На върха на точилката закрепят някакви предмети, които не падат, а се въртят заедно с нея.

Е ето по този начин продавачът на грънци ни изкушаваше с разни гърнета, вази и панички. Като едновременно с това и се движеше с темпото на слона ни. Това беше един самороден талант, който, ако живееше в нашия свят, щеше да е част от трупата на Cirque du Soleil и да печели луди пари от таланта си. Само че човекът живееше в Индия. Заради жестоката презентация си купувам няколко панички и едно килимче. Хем да разваля 2000 рупии.

Ама как да му ги хвърля надолу, банкнотата е така лека, не мога да я насоча. И по-важното –  как той ще ми подхвърли рестото 3 метра нагоре, а няма просто да избяга? Има ли желание, има и начин – купувам си килимчета и панички за 750 рупии. Многостранният талант, спечелил моите симпатии, ги отделя в една торбичка, която с помощта на точилката си, окачва на стъпалото на нашия водач. При приключването на обиколката, аз давам 2000 рупии на водача на слона, той ми предава торбичката с грънците. Явно двамата са комбина и ще се оправят после с парите.

С Емил слизаме от слона с насинени задници. Ако сме имали целулит преди слона, вече нямаме, а сме се сдобили и с цяла торба грънци.  Имаме си всичко, освен най-важното –доказателство, че някога сме се возили на слон. По пътя надолу към Джайпур се разминаваме с фотографа, който ни беше предложил да ни снима. Ние не го разпознаваме, но той нас-да. Още не е приключил с нас. Размахва една СИМ карта към нас – „приятели, АКО не сте успели да се снимате ( ах ти куче ньедно, много добре знаеш, че не сме успели да се снимаме) – аз тук съм ви понащракал малко“

-Я? – с трепереща ръка скролвам през перфектните снимки. Те са 10ина на брой и точно както си ги представях. Виждаме се не само ние с Емо и слона ни, но и част от пейзажа зад нас.

-Колко искаш за снимките?

-По 100 рупии на снимка –По 100 рупии на снимка е нещо от рода на 2 лева на снимка. Ще си имаме толкова хубави спомени…. Аз нямам никакъв кеш в себе си, а в Индия банкоматите рядко успяват да се свържат с европейска банка, откъдето да изтеглим в брой. В Делхи има шанс 1 от 3 банкомата да се свърже с банките ни, но в Джайпур се съмнявам да има банкомати въобще.

Емо има някакви рупии в себе си, които пази, за основни нужди като това да се върнем до Джайпур, да се навечеряме и утре да си платим междуградската линия Джайпур-Делхи. Но 1000 рупии не са проблем. Брои парите и ги подава на фотографа.

Физиономията на фотографа излъчва обида.

-1000 рупии са за снимките. А кой ще ми плати СИМ картата, която сега трябва да ви предам?

Брей, не се бяхме замисляли. Оня тръгва да зарежда в телефона си някакви сайтове, от които ни показва цените на тия СИМ карти в рупии. Ако случайно не му вярваме, че струват 25 долара. Я щом има интернет, да ни пусне малко хотспот и да ни прехвърли снимките, предлага наивно Емо. Така няма да има нужда да се разделя със скъпоценната си СИМ карта.

-Тц – фотографът поклати глава  и натисна бързо нещо на екрана си – току-що му свършил лимитът на интернет.

-Можем да ги прехвърлим през блутут – предлагам. Индиецът ми хвърля добродушен поглед, в който се четеше :„стой си в кухнята да готвиш къри, мадам, недей много да знаеш за техника“.

С Емил сме обхванати от същата консуматорска треска, която ме обзе на Черния петък и ни докара дотук.  Веднъж видели снимките, толкова много ги искаме, че Емо дава последните ни рупии, за да купи и СИМ картата на фотографа. Купуваме 10ина версии на това:

 

Оставаме без никакви пари, с които да се приберем в Делхи на идния ден. Единственият шанс е да открием банкомат в Джайпур, който евентуално да направи връзка с европейска банка, но аз не залагам големи надежди на това.

Докато отиваме пеша до хотела, правим равносметка. Били сме на разходка със слон, имаме доказателства за това, имаме си и торба с индийски грънци и килими. Получили сме и безплатен анти-целулитен масаж. Сещам се за още една не-материална придобивка, с която да разведря Емо, който обича да е получил нещо на аванта.

Веднъж бях попаднала на един Фейсбук пост, предизвикал дълбоки размишления у бая народ:

Ставаше въпрос за някакъв музикант, който свирел в Ню Йоркското метро. Хората го подминавали бездушно, никой не му обърнал внимание и никой не забавил крачка, за да се наслади на музиката му. Само децата се спирали да го слушат. Оказало се експеримент. Един от най-великите музиканти, чиито концерти в Carnegi Hall са разпродадени с години напред на безбожни цени, се съгласил да участва в него, като свирил безплатно в метрото . Но извън създадения му имидж, хората не успявали да го разпознаят и да оценят подобаващо стойността на музиката му, за която иначе били готови да чакат с години и да платят безбожни цени.

Колко е истинска тази история не знам. Но ако приемем, че билетите за Cirque du Soleil са да речем 200 долара, реално ние в момента спестихме 400 долара. Човек има нужда от позитивни мисли, когато ходи пеша към хотела си, няма пари за вечеря и може би няма да има пари за автобус до Делхи утре. Споделям това с Емо, който не изглежда впечатлен от тези 400 долара, с които според мен сме „напред“ . Даже и не разбира за какво говоря.

-Абе онзи с грънците беше адски добър, това искам да кажа, Емиле. Ако беше роден на Запад, щеше със сигурност да е изпълнител в Cirque du Soleil, а там билетите са много скъпи. А самото изпълнение с балансирането на грънците върху точилката беше виртуозно! От тази гледна точка ти казвам, че е все едно сме били на скъпо представление, без да го оценим…точно както са били хората, които са минавали сутринта покрай музиканта в метрото, но не са оценили виртуозността на музиката му. Все едно…

-Ния, млъкни вече, че не мога да ти слушам глупостите. Хората ходят по концертите в Каргенги хол за имидж и за нетуъркинг. За това си дават парите, не за музика. Ама то и какво да очаквам от теб, все пак си човек който предпочита Индия пред Малдивите….

 

You May Also Like…

Новогодишните цели

Новогодишните цели

Много обичам безвремието между Коледа и Нова Година. Използвам го, като много от нас, за това да си анализирам какво...

Семейна идилия

Семейна идилия

Емо: -Нийка, нашите ни изпратиха истинско козе мляко. Сложил съм го да се вари, свършил съм ти всичката работа. Ти...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *