
Един ден ме осени прозрението, че хората около мен все някога ще умрат. За себе си не се притеснявах – бях 3-4 годишна –прекалено млада, за да умирам. Но се разтревожих сериозно за родителите си, които бяха на „преклонната“ възраст от 30 години, следователно – вече в рисковата група.Реших да посветя живота си на това да им попреча да умрат.
Решението на проблема беше кристално ясно – бях преценила ( не знам защо), че човек може да умре само докато очите му са затворени. Следователно, моя най-висша житейска мисия беше отсега натам да осуетявам всеки един опит на родителското тяло да си затвори очите. За зла нейна участ, майка ми попадна в обсега на моето добро-творчество, точно в момента, в който се беше отдала на сладка следобедна дрямка…. Тихо като пантера се приближих до дивана на който спеше и внимателно разтворих едното ѝ око. Задържах го отворено като държах опънати долния и горния клепач с пръсти. Така нямаше да успее физически да го затвори пак. За един кратък, но ужасен момент виждах само бялото на окото, което насилствено бях разтворила. Приличаше на зомби. Изтръпнах! Дали живото-спасяващата ми мисия не беше закъсняла? Дали вече не беше умряла? ……..
Никога няма да забравя топлата вълна на облекчение която ме заля, когато кафявата зеница все пак изплува отнякъде на повърхността на окото на майка ми и се фокусира върху мен. Вместо благодарност обаче, от вторачената майчина зеница струеше непреодолима досада и зле прикрито желание да удуши спасителката си. Това цялото се повтори 2-3 пъти за идния половин час. Въпреки последвалите караници, обяснения, молби и накрая издърпаните уши аз не се отказвах. Продължавах през сълзи и сополи, въпреки изричните забрани, самоотвержено да разтварям очите ѝ веднага щом ги затвори.
ТАЗИ ЖЕНА НЕ ВИЖДАШЕ ЛИ, ЧЕ ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА ЗА НЕЙНО ДОБРО?