Когато човек иска, той и може

когато човек иска и може

Written by Ния

май 29, 2021

Откакто се пенсионирах, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше колко ли ми е тежко по цял ден да се мотам безцелно вкъщи. Обикновено започваше тирадата си на изходната врата. Казваше това с тон на човек, който обвинява най-вече себе си. След като тя най-сетне тръгнеше, започвах поредната серия на филма „Сам в къщи“. Чувал бях за хора, изпаднали в депресия след пенсионирането си. Явно не бях от тях. Съвсем храбро си отварях бира, запалвах цигара, след което редувах писане на разкази, онлайн игри на шах и бридж, решаване на кръстословици, слушане на музика и когато вечерта жена ми се върнеше, бях вече капнал, но се стараех да не ми личи.

      Една сутрин на вратата тя освен обичайните неща изрече и нещо ново:

– И днес гледай да свършиш нещо полезно! – С което сякаш съсипа този ден- нищо от заниманията ми вече не вървеше. В главата ми кънтеше само „Нещо полезно“ и след първоначалната обида взех смелото решение от утре да правя само неща в полза на домакинството, дори в ущърб на личните ми увлечения.

На следващата сутрин на вратата я изпреварих и обявих:  

-Днес ще изпера пердетата и ще измия прозорците.

      Когато тя се върна вечерта, я посрещнах с мокри ръкави, но весел и споделих, че днес работата ми е споряла. Разведох я из „светналия“ ни апартамент, за да се убеди сама, че няма нужда да се самообвинява повече и че мога и да върша и нещо полезно.

     Тя бе уморена, но обходи след мен и обобщи, че работата ми днес наистина е била спорна. Но с тон- „спорна“ = „може доста да се поспори“. След което вметна, че съм се справил, но сега пък с тон- „Като лисицата с опашката“. В моята зодия разбираме от намеци. Сам си добавих и „Като кучето на нивата“. Ние, Девите, не обичаме да не ни дооценяват. Готови сме и да се самоубием, ако с това ще си изкараме някоя похвала. Загорча ми. Свършената работа от мен днес вкъщи бе съвсем безспорна! Все пак, с типичната си самокритичност, разгледах пак прозорците и пердетата и видях, че- да, наистина би могло да се желае още. 

     Сутринта станах рано и направих закуска с тиганички и мляко- прясно и кисело. Тя ме похвали, че съм купил мляко по БДС и коментира:

  • Когато аз пържа тиганички, те стават или клисави, или прегоряли а твоите са хем клисави, хем прегоряли, как го постигна?

     Наведох глава, за да реша каква усмивка да пусна. Тя започна да се гримира и каза някакси между другото една любима своя сентенция:

  • Когато човек иска той и може.

     След тези две нейни двусмислени изказвания накуп, ми бе необходим по-дълбок анализ. Подвих си лисичата опашка и отидох в „покоите“ си, легнах и се загледах в тавана, моят най-добър съветник. Тя обикновено казваше „Човек“ само ако се касаеше за някой, живеещ правилно. Чувайки, че тръгва за работа, станах да я изпратя с неутрална физиономия, от която отсъстваше характерното ми гузно изражение. Въпреки огромното /според нея/ време, с което разполагах този ден, едва накрая стигнах до извода, че след като доизкусуря пердетата и прозорците, ще се захвана с каналите на мивките, банята и тоалетната. То се бе видяло, че ще зарежа всяко свое хоби, докато не получа ясна и недвусмислена положителна оценка. Вечерта, въпреки деликатните ми намеци, тя не намери нищо ново в тези помещения. На следващия ден пуснах такава прахо-смукачка, че килимите намаляха с поне милиметър. Вечерта за моя радост тя каза, че днес в къщата ни миришело необичайно свежо.

  • Е, как няма да е така, като тези дни, след прозорците и пердетата отпуших каналите навсякъде и пуснах една яка прахосмукачка?

    Първоначално тя отбеляза, че може би това се дължало на гръмотевичната буря днес и многото озон в атмосферата, но все пак добави:

– Ама определено и твоята дейност тук нещо е допринесла. – Уж каза това неутрално, но ако имахте толкова дълъг семеен живот с нея, колкото и аз, също щяхте да се възторгнете. Тя никого не хвалеше без да е заслужил това многократно с действия, а не с думи. Изглежда бях налучкал правилната посока и се поразмечтах за още успехи и с присъщото си нетърпение се заумилквах около нея, но тя набързо парира опитите ми за сближение с: „Остави ме сега, много съм уморена, а и ме боли глава.“

     На следващия ден в мен набъбваше огорчение, че усилията ми май удряха на камък. Към 19 ч. вечерта това чувство доби формата на буца, по-голяма от адамовата ми ябълка и реших като никога да не скокна да я посрещна още на вратата след работа, а да се направя на заспал.

     В тъмното чух, че след като тя влезе, отиде в тоалетната, след това – в стая-та, за да се преоблече и накрая- пак в кухнята, където включи телевизора. Секундите се каканижеха. С болка осъзнах, че тоалетната чиния, гардеробът, телевизорът и хладилникът вече бяха вече обгрижени  от нея, за разлика от мен, безполезния.

     Не бях прав- след малко тя надникна в тъмнината на стаята ми и като видя, че шавам, се обади весело: – Понаспинка ли се? – Ех, кой като тебе!

На следващите няколко вечери скачах бодро да я посрещна възможно най-мило, но така си бе открай време и дори предварително приготвените смешки не помогнаха за имиджа ми пред нея, който вървеше към „немидж“.  Нещо ново трябваше да предприема, но какво?

     Съзнавайки, че трябва да я облекча още, реших, че вече няма просто да влизам при нея в кухнята, за да й съобщя, че съм ял, а трябва освен да напазарувам и да сготвя. Не се стърпях и още същата вечер й съобщих за това решение. Тя вместо да се зарадва на новината, се разтревожи. Имах чувството, че идеята й хареса, но не и изпълнителя, и че търси наум манджа с минимум про-дукти, които и да бъдат похабени, какво толкова.

Казах й, че в Гугъл е пълно с рецепти. Да ми се довери- няма как да ги сбъркам! И че най-добрите готвачи са мъже и накрая тя кандиса. Сутринта на вратата ми каза само едно постно Чао.  

     Веднага намерих рецепта за винен кебап, който обичах, а много отдавна не бяхме яли това. Според мен, кебапът се получи върховен, но не посмях да ям преди тя да се върне. Сервирах така, както и турчин не бе сервирал. Тя ме похвали, че съм уцелил количеството сол /всъщност, в една манджа я интересуваше главно това/, но съм бил сложил много дафинов лист- в такива количества бил отровен и хапна само малко. Дояде си със сирене.

     На следващия ден на обяд изкусах кебапа, след което сготвих пиле с ориз и зеленчуци. Вечерта тя първо попита дали съм изхвърлил винения кебап. Потвърдих и й поднесох пилето с ориз, което бях позапекъл на фурна. Тя го похвали- оризът се бил смил, било малко безолно, но все пак се ядяло.

     На третата вечер я посрещнах с един, поне според мен, жесток „Тас-кебап“. Тя го започна, но по едно време спря и отсече, че нещо й миришело- да съм погледнел в Гугъл дали не съм бил сготвил погрешно „Таз-кебап“. Пак си дояде със сирене. Започнах да се ядосвам, че при такива хубави манджи ние хабим грешни пари за сирене.

      На петата вечер я шашнах с такава вкусна шкембе-чорба, с толкова чесън, че на другия ден не посмя да отиде на работа. Все пак ме похвали- понеже не съм бил измил добре шкембето, то й миришело много хубаво- на село, на свиня и дори някакси на патриотизъм.

      На седмата сутрин обявих, че днес е ред на кюфтетата по чирпански, които за мен са просто фасулска работа- слагам много магданоз, после кайма, ориз….

      Жена ми ме изгледа. Кафявите й очи в момента бяха тъмносини- досущ ка-то езерото „Окото“ в Рила. Направих й комплимент, който увисна.  

     Тя задържа твърде дълго погледа си върху мен. Очите й станаха като дула на двуцевка и изрече бавно и разчленено:

  • Само да си посмял да  ч и с т и ш  или  г о т в и ш повече!
  • Но нали ти самата искаше да бъда полезен? Не можеш да отречеш, че се постарах!
  • За мен ще си най-полезен, ако се разхождаш всеки ден поне по час, намалиш цигарите и бирата и не ме посрещаш с походка, сякаш на кораба ти в момента има морско вълнение. Прави само това, което ти казвам, моля те!  

      След което очите й станаха отново тъмнокафяви, като на сърне, което гледа укорително ловеца, който току-що го е застрелял.

     Някои мъже биха приветствали такова изказване от жените си, но не и аз. Да   се разхождам достолепно сам по градинки и да си се оплакваме с други дядки не ме блазнеше. Вече и обичайните ми дневни занимавки ми се виждаха тъпички. Животът ми бе на кръстопът, а всяка от посоките вещаеше нови терзания и  съмнения. Добре че бях оптимист и си спомних как с жена ми като млади вършеехме по планините и там бяхме най-щастливи. Наричахме ги „нашите имоти“ и обичахме често да ги „наглеждаме“. Казах си: – А сега какво ни пречи?

      В неделя отидохме с колата на будистката „Ступа“ в с. Плана, след това- на близката обсерватория, които жена ми не бе виждала дотогава. Когато вечерта й се умилках, главата не я болеше.

      Преди да заспя, моята посровителка Дева Мария ми намигна. Май и тя ми казваше, че когато човек иска, той и може.   

You May Also Like…

Жена и багаж

Жена и багаж

                                     Жена ми отдавна ми бе признала, че може би поради кармична или звездна причина...

Джипи-тест

Джипи-тест

 Преди 20-на години, на старта на Здравната реформа, нас, гражданите, ни призоваха да си изберем личен лекар. Бях...

От песимизма файда няма

От песимизма файда няма

  Още преди да навърша 45 г., „се сдобих“ със зъбни протези и няколко дни бях   сърдит на целия свят. Имах нужда...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *