Откакто се пенсионирах, често жена ми, тръгвайки за работа, се чудеше колко ли ми е тежко по цял ден да се мотам безцелно вкъщи. Обикновено започваше тирадата си на изходната врата. Казваше това с тон на човек, който обвинява най-вече себе си. След като тя най-сетне тръгнеше, започвах поредната серия на филма „Сам в къщи“. Чувал бях за хора, изпаднали в депресия след пенсионирането си. Явно не бях от тях. Съвсем храбро си отварях бира, запалвах цигара, след което редувах писане на разкази, онлайн игри на шах и бридж, решаване на кръстословици, слушане на музика и когато вечерта жена ми се върнеше, бях вече капнал, но се стараех да не ми личи.

      Една сутрин на вратата тя освен обичайните неща изрече и нещо ново:

– И днес гледай да свършиш нещо полезно! – С което сякаш съсипа този ден- нищо от заниманията ми вече не вървеше. В главата ми кънтеше само „Нещо полезно“ и след първоначалната обида взех смелото решение от утре да правя само неща в полза на домакинството, дори в ущърб на личните ми увлечения.

На следващата сутрин на вратата я изпреварих и обявих:  

-Днес ще изпера пердетата и ще измия прозорците.

      Когато тя се върна вечерта, я посрещнах с мокри ръкави, но весел и споделих, че днес работата ми е споряла. Разведох я из „светналия“ ни апартамент, за да се убеди сама, че няма нужда да се самообвинява повече и че мога и да върша и нещо полезно.

     Тя бе уморена, но обходи след мен и обобщи, че работата ми днес наистина е била спорна. Но с тон- „спорна“ = „може доста да се поспори“. След което вметна, че съм се справил, но сега пък с тон- „Като лисицата с опашката“. В моята зодия разбираме от намеци. Сам си добавих и „Като кучето на нивата“. Ние, Девите, не обичаме да не ни дооценяват. Готови сме и да се самоубием, ако с това ще си изкараме някоя похвала. Загорча ми. Свършената работа от мен днес вкъщи бе съвсем безспорна! Все пак, с типичната си самокритичност, разгледах пак прозорците и пердетата и видях, че- да, наистина би могло да се желае още. 

     Сутринта станах рано и направих закуска с тиганички и мляко- прясно и кисело. Тя ме похвали, че съм купил мляко по БДС и коментира:

  • Когато аз пържа тиганички, те стават или клисави, или прегоряли а твоите са хем клисави, хем прегоряли, как го постигна?

     Наведох глава, за да реша каква усмивка да пусна. Тя започна да се гримира и каза някакси между другото една любима своя сентенция:

  • Когато човек иска той и може.

     След тези две нейни двусмислени изказвания накуп, ми бе необходим по-дълбок анализ. Подвих си лисичата опашка и отидох в „покоите“ си, легнах и се загледах в тавана, моят най-добър съветник. Тя обикновено казваше „Човек“ само ако се касаеше за някой, живеещ правилно. Чувайки, че тръгва за работа, станах да я изпратя с неутрална физиономия, от която отсъстваше характерното ми гузно изражение. Въпреки огромното /според нея/ време, с което разполагах този ден, едва накрая стигнах до извода, че след като доизкусуря пердетата и прозорците, ще се захвана с каналите на мивките, банята и тоалетната. То се бе видяло, че ще зарежа всяко свое хоби, докато не получа ясна и недвусмислена положителна оценка. Вечерта, въпреки деликатните ми намеци, тя не намери нищо ново в тези помещения. На следващия ден пуснах такава прахо-смукачка, че килимите намаляха с поне милиметър. Вечерта за моя радост тя каза, че днес в къщата ни миришело необичайно свежо.

  • Е, как няма да е така, като тези дни, след прозорците и пердетата отпуших каналите навсякъде и пуснах една яка прахосмукачка?

    Първоначално тя отбеляза, че може би това се дължало на гръмотевичната буря днес и многото озон в атмосферата, но все пак добави:

– Ама определено и твоята дейност тук нещо е допринесла. – Уж каза това неутрално, но ако имахте толкова дълъг семеен живот с нея, колкото и аз, също щяхте да се възторгнете. Тя никого не хвалеше без да е заслужил това многократно с действия, а не с думи. Изглежда бях налучкал правилната посока и се поразмечтах за още успехи и с присъщото си нетърпение се заумилквах около нея, но тя набързо парира опитите ми за сближение с: „Остави ме сега, много съм уморена, а и ме боли глава.“

     На следващия ден в мен набъбваше огорчение, че усилията ми май удряха на камък. Към 19 ч. вечерта това чувство доби формата на буца, по-голяма от адамовата ми ябълка и реших като никога да не скокна да я посрещна още на вратата след работа, а да се направя на заспал.

     В тъмното чух, че след като тя влезе, отиде в тоалетната, след това – в стая-та, за да се преоблече и накрая- пак в кухнята, където включи телевизора. Секундите се каканижеха. С болка осъзнах, че тоалетната чиния, гардеробът, телевизорът и хладилникът вече бяха вече обгрижени  от нея, за разлика от мен, безполезния.

     Не бях прав- след малко тя надникна в тъмнината на стаята ми и като видя, че шавам, се обади весело: – Понаспинка ли се? – Ех, кой като тебе!

На следващите няколко вечери скачах бодро да я посрещна възможно най-мило, но така си бе открай време и дори предварително приготвените смешки не помогнаха за имиджа ми пред нея, който вървеше към „немидж“.  Нещо ново трябваше да предприема, но какво?

     Съзнавайки, че трябва да я облекча още, реших, че вече няма просто да влизам при нея в кухнята, за да й съобщя, че съм ял, а трябва освен да напазарувам и да сготвя. Не се стърпях и още същата вечер й съобщих за това решение. Тя вместо да се зарадва на новината, се разтревожи. Имах чувството, че идеята й хареса, но не и изпълнителя, и че търси наум манджа с минимум про-дукти, които и да бъдат похабени, какво толкова.

Казах й, че в Гугъл е пълно с рецепти. Да ми се довери- няма как да ги сбъркам! И че най-добрите готвачи са мъже и накрая тя кандиса. Сутринта на вратата ми каза само едно постно Чао.  

     Веднага намерих рецепта за винен кебап, който обичах, а много отдавна не бяхме яли това. Според мен, кебапът се получи върховен, но не посмях да ям преди тя да се върне. Сервирах така, както и турчин не бе сервирал. Тя ме похвали, че съм уцелил количеството сол /всъщност, в една манджа я интересуваше главно това/, но съм бил сложил много дафинов лист- в такива количества бил отровен и хапна само малко. Дояде си със сирене.

     На следващия ден на обяд изкусах кебапа, след което сготвих пиле с ориз и зеленчуци. Вечерта тя първо попита дали съм изхвърлил винения кебап. Потвърдих и й поднесох пилето с ориз, което бях позапекъл на фурна. Тя го похвали- оризът се бил смил, било малко безолно, но все пак се ядяло.

     На третата вечер я посрещнах с един, поне според мен, жесток „Тас-кебап“. Тя го започна, но по едно време спря и отсече, че нещо й миришело- да съм погледнел в Гугъл дали не съм бил сготвил погрешно „Таз-кебап“. Пак си дояде със сирене. Започнах да се ядосвам, че при такива хубави манджи ние хабим грешни пари за сирене.

      На петата вечер я шашнах с такава вкусна шкембе-чорба, с толкова чесън, че на другия ден не посмя да отиде на работа. Все пак ме похвали- понеже не съм бил измил добре шкембето, то й миришело много хубаво- на село, на свиня и дори някакси на патриотизъм.

      На седмата сутрин обявих, че днес е ред на кюфтетата по чирпански, които за мен са просто фасулска работа- слагам много магданоз, после кайма, ориз….

      Жена ми ме изгледа. Кафявите й очи в момента бяха тъмносини- досущ ка-то езерото „Окото“ в Рила. Направих й комплимент, който увисна.  

     Тя задържа твърде дълго погледа си върху мен. Очите й станаха като дула на двуцевка и изрече бавно и разчленено:

  • Само да си посмял да  ч и с т и ш  или  г о т в и ш повече!
  • Но нали ти самата искаше да бъда полезен? Не можеш да отречеш, че се постарах!
  • За мен ще си най-полезен, ако се разхождаш всеки ден поне по час, намалиш цигарите и бирата и не ме посрещаш с походка, сякаш на кораба ти в момента има морско вълнение. Прави само това, което ти казвам, моля те!  

      След което очите й станаха отново тъмнокафяви, като на сърне, което гледа укорително ловеца, който току-що го е застрелял.

     Някои мъже биха приветствали такова изказване от жените си, но не и аз. Да   се разхождам достолепно сам по градинки и да си се оплакваме с други дядки не ме блазнеше. Вече и обичайните ми дневни занимавки ми се виждаха тъпички. Животът ми бе на кръстопът, а всяка от посоките вещаеше нови терзания и  съмнения. Добре че бях оптимист и си спомних как с жена ми като млади вършеехме по планините и там бяхме най-щастливи. Наричахме ги „нашите имоти“ и обичахме често да ги „наглеждаме“. Казах си: – А сега какво ни пречи?

      В неделя отидохме с колата на будистката „Ступа“ в с. Плана, след това- на близката обсерватория, които жена ми не бе виждала дотогава. Когато вечерта й се умилках, главата не я болеше.

      Преди да заспя, моята посровителка Дева Мария ми намигна. Май и тя ми казваше, че когато човек иска, той и може.