На село се събуждам винаги още по първи петли, далеч преди видело.

В София шумът на ранните трамваи и автомобилния транспорт не ми пречи до към 10 сутринта, но тук кресчендото на петлите, примесено с кучешки лай след  непрогледната тишина на нощта направо ме стряскат и бързам да скоча, надя-вайки се поради  чистия въздух и близостта на природата да съм се наспал.

Бях дошъл тук сам с единствената задача да поразчистя двора. Направих си кафе и после още едно, понеже бе 6 ч. и не се бе разсъмнало. Бе делник. В града планът ми за деня би бил ясен, а тук не знаех откъде да започна. Дворът бе пълен с битови боклуци в черни здрави чували, с пръчките от лозата, изсъхнали клони и листа, които миналата година бях зарязал в двора.

Бях опитвал да ги изхвърля в общинските кофи за боклук, но още щом доближех някоя, нечие перде се вдигаше и дори кофата да бе празна, зад прозореца някой размахваше пръст или още по-лошо – излизаше и ме гледаше мръсно. С колкото чували тръгвах, с толкова се връщах.

Погледнато отстрани бях особен тип, който обича да си разхожда чувалите. Веднаж в отчаянието си бях изхвърлил два чувала посред нощ в кофа далеч от дома ми. На следващата сутрин се бе оказало, че някой ги бе хвърлил обратно през дувара в двора ми въпреки че се бях постарал да не ме видят. Бях се оплакал на кмета, че и аз плащам такса смет, а той бе отговорил, че ме разбира, но вече няколко години не получавал заявените лично от него допълнителни кофи за боклук. А селяните считали близките кофи за свои.

Този път взех генерално решение- всичко да изчезне наведнаж, а начинът бе да намеря човек с кон и каруца, който да свърши тази работа срещу 20 лева, какво толкова го мисля. Бе само 7 часа сутринта. Петлите вече пееха прегракнало и по-тихо, а слънцето се бе подало свенливо.

Лястовичките под стрехата ми се бяха разлетяли и денят обещаваше да е хубав. Някои разочаровани читатели с основание ще се запитат: Уж щяхме да четем нещо любовно, а този ни занимава с боклуци!. Моля имайте още малко търпение.

Ще стигна и до любовта и то примесена с животински секс.

   Твърдо решен да намеря човек с каруца отидох на площада. В задимената кръчма, сутрин-кафене подпитах този-онзи. Накрая ми дадоха указание:

     –    Виждаш ли отвън онзи дебелия с пръчката?- питай него, той е шефът тук!

   Казах на шефа какво ми трябва. Той вдигна пръчката-диригентска палка и ве-днага едно ромче цъфна пред него и получи заповед да извика Алито. След 5 минути пред нас „паркира“ каруца, от която слезе Али и шефът ми го представи като човекът, който ще ми свърши работа. Алито ме качи на каруцата и спряхме пред двора ми. Той огледа вътре,  изслуша ме и попита:

  • Колко даваш? 
  • Изхвърляне на чували с боклук, пънове и пръчките от лозата- 20 лева.
  • ОК, бате, но днес не мога! Ще дойда утре в 9 сутринта!  

   Да ме прощават националистите, но с ром като този, около 25-годишен, макар и вероятно нефинансиран от европейски програми за интеграция очевидно чо-век можеше да се разбере, ако пипаш по-деликатно! Огледах двора. Утре щеше да е за снимка, която да пратя на жена си.

   До 9 сутринта на следващия ден бях спокоен. Отхвърлих две кръстословици, ходене до тоалетна и дори изметох площадката пред къщата, където купчината под лястовичето гнездо бе достигнала 10 см. Гледах широко отворената врата на двора, от която всеки момент трябваше да се появи Али с каручката и коня.

 Ако той се изсереше в двора ми /конят, не Али/, щях да го накарам да си го из-хвърли- Алито, де. Към 9,30 минаха няколко роми- дали съм искал да посвър-шат тук нещо? Отказах им. Към 10 вече съжалявах. Али го нямаше. Подхванах нервно трета кръстословица. Не можех да отгатна и най-елементарни въпроси, като: „Човек, който пише книги“. В 10,15ч. тръгнах ядосан към центъра да се оплача на  едрия мениджър. Когато  го видях, бях по-мек:

  • Абе твоят човек щеше да дойде при мен с каруцата в 9, а още го няма!
  • Кой мой човек?
  • Алито!
  • Кой Алито?
  • Онзи, с каруцата, дето днес щеше да върши работа при мен!
  • Мчи той и другото Али е с каруца!

Понечих да си тръгна мълчаливо със зачервен гребен. Онзи ме спря:

  • Чакай, сега ще ти ги докарам! Само ми посочи кой от тях е твоят Али!

  Началникът „Логистика“ на „Мениджъра“- ромчето хукна и след 5 минути на площада имаше две каруци и две Алита. „Разпознах“ моя. Той ме качи на ка-руцата си и отпрашихме към двора ми. Каза, че не трябвало да го топя пред шефа му и припомни, че вчера сме се били разбрали за 30 лева. Възразих, че уговорката ни е била за 20 лева и да дойде още в 9, а вече е 10,30.

  Алито попита: -Ти сега пазариш ли се? Да знайш, не обичам цигании!

  В главата ми се очертаваха два варианта: С Али1 или с Али2. Другият може би все още бе на центъра и чакаше заповед от „мениджъра“. А вчера шефът  бе казал, че при него всичко било точно. По-приемливо ми се виждаше моят Али1 да свърши работата, но само ако си признае, че бе закъснял. И аз не обичах цигании. Попитах го защо се бе забавил. От отговора му зависеше дали ще го  изпъдя и ще прибегна към варианта Али2. Гледах го смръщено и очаквах той да се оплете в лъжи и наивни обяснения. Но не бях очаквал да ме изненада с една почти любовна история.   

  • Виж, бате! – започна той:

   Тъкмо бях тръгнал в 8,30 към тебе с каручката, когато по съседната улица се зададе кобилката Трайка. Той, моят кон Дорчо е много див- веднага й скочи от-горе, със все каруцата. Едва не паднах, досега съм го чакал да свърши. Ако бях художник, бих нарисувал по въображение картината „Страст“. На нея- в профил: Али на върха на каруцата, на капрата, под ъгъл 45 градуса, перчемът му се вее и е с бяла риза. Каруцата, той и  конят Дорчо ще са така преливащи се, че общо ще приличат на Кентавър. А кобилката Трайка ще е с китка на челото. Щях да зарежа имота веднага и да се прибера в ателието си. С тази картина сигурно бих спечелил луди пари. Развинтеното ми въображение на градски човек огледа мъжкаря Дорчо, на когото и каруца на гърба не пречеше да прави любов. Евала. Но бързо се върнах в реалността.

   Казах на Али да влиза в двора и да изнесе всичко уговорено. Да пълни каруцата догоре и да не ми говори за брой курсове. 30 лева! Точка. Но бях леко гузен. Историята му ми си струваше все по-прекрасна, сигурно щях да я помня цял живот. Размечтах се да напиша поне разказ за любовта между Дорчо и Трайка и с него да спечеля „Пулицър“.

В този момент той се изсра /конят, не Алито/. Казах му да не бере грижа /на Али/. Не че той бе угрижен. В момента пресмяташе нещо наум- май сделката ни. След което вкара каруцата в двора. Конят захрупа от тревата като косачка. Али се зае да хвърля върху каруцата битовия боклук.

След 15 минути се върна за пръчките и пъновете. Сметището на селото, доколкото знаех, бе на майната си. Ако това се повтореше, щеше да свърши цялата работа само за 1 час. Моята часова ставка като работещ инженер тогава бе 7 лева на час. Посочих му и неспоменати вчера от мен неща за изхвърляне. Той ме застреля с черните си като маслини очи и вдигнах цената на 40 лева.

Накрая дворът ми бе „светнал“ за под два часа, т.е., часовата му ставка бе 20 лв. на час. Погъделичках социалното си чувство, че съм щедър работодател, а не като шефа ми. Все пак Али нямаше постоянни клиенти, а и буйния му кон-мъжкар и каруцата изискваха съответните грижи. Определено взех да се чувствам готин.

  Дадох му парите и го поканих да пийнем по биричка на площадката пред къщата. Той разпрегна коня си, за да попасе и седнахме. Конят му взе да пасе, замириса на трева и пчелите на съседа дойдоха на рояци и  се включиха в компанията ни. Слънцето се скри зад облаците, за да не нагрява излишно биричката ни и си отворихме по още една, замаяни сякаш от природата. Не изпитвахме никаква нужда да си говорим някакви глупости ей-така, заради някаква си бира. В този момент откъм улицата се подаде кобилка, която след кратко двоумение влезе в двора и захрупа все по-близо до него /до коня, не до Али/. Очаквах Дорчо да скочи веднага да скочи върху нея, но той продължи да пасе така, сякаш аз пасях до него. Али видя погледа ми и го дешифрира моментално:

  • Конят ми, ако е без каруца, е много кротък. Иначе от кога да й е скочил!

Той определено четеше мислите ми.

  След третата бира се размислих. Според Алито, който познаваше коня си най-добре, той /конят, не Али/ не й скачал, понеже бил без каруцата. Фройд не  бе споменавал за влиянието на каруците върху либидото на конете. Пред мен се ширна поле за разсъждения. Първото и най-логично бе, че конят му, когато го впрегнат в каруца, чудейки се как да отложи предстоящата работа, скача върху най-близката кобила. Второто- че конят на Алито иска да е верен на кобилата Трайка. Третото бе, че конят бе с леви убеждения и по свой начин изразява протеста си срещу експлоатацията. Отхвърлих  и хипотезата, че конят се чувства някакси гол и засрамен без каруцата.

Изводът ми бе, дано всички коне ме извинят, че те чувстват мъже само с каруца.

Това май бе гениален извод- си казах на четвъртата бира. Алито си тръгна заедно с обектите ми за размисъл. Веднага след него и кобилката спря да се прави, че пасе и залюля залудо ханшове в посока навън.

Пчелите, доскоро жужали в двора ми също напуснаха двора ми, разочаровани, че тук едва ли вече може да се види нещо интересно. Слънцето напече бирата ми и тя ме отврати. Затворих опустялия двор и изметох конските фъшкии и ги сложих в нов черен чувал. Изпратих на жена си снимки от светналия ни двор, в които чувалът не бе в кадър. Тя отговори, че съм се справил перфектно. Заспах още в 8 вечерта, за да съм готов сутринта за първите петли и кучета. Цяла нощ сънувах коне, които ми се надсмиваха с разширените си ноздри неясно защо.    

Някъде сутринта в просъница ми се мярна мисълта да си закупя каруца вместо да пилея грешни пари за разни афродизиаци. Когато и слънцето се изсмя в лицето ми, изпих едно кафе и отпраших с колата за София, за да избягам от фантазиите си тук.

Там моята Трайка може би ме чакаше с нетърпение.