Отдавна искам да разработя визитна картичка на душевността ми.
Каквито имат Истинските Жени. Тяхната душевна визитна картичка е пост във Фейсбук или Инстаграм (в зависимост от възрастта).
Съставен е от две части – снимка и текст. От снимката Истинската Жена грее през няколко филтъра към нас с вакъл, топъл поглед. От него струи прошка към всички злобни жени, които според нея ѝ завиждат и към всички мъже, които, пак според нея, я желаят, но не могат да я имат. Повдигнала е завесата и към богатата си душевност чрез премъдрост в стил Паулу Коелю, като коментар под собствената си снимка. Нещо от рода на ( импровизирам по памет):
– Разкажи ми за Нея..
– Труден човек.. Силна и сложна личност.
И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.
Когато реши да постигне благородната си цел
Ще я преследва докрай и ще я сбъдне,
Дава най-доброто от себе си
Независимо в колко голяма нужда е изпаднала…
А за Любимия би убила човек
Дори с изцапани ръце, тя остава с чисто сърце.
Такава жена не може да бъде контролирана.
Но дори и когато тя самата не може да се контролира
Дори и когато тялото ѝ започне да претендира
Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.
И винаги носи коз в чантичката си – нейната красота и сила!
Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.
От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!
Нещо такова.
Ясно е, че Жената, сътворила тази публикация, е решила да си направи малко само-рекламка.
Не ми е ясен обаче, по-точно не ми беше ясен, чисто лексикалният смисъл на извратени изрази като „тялото й просто ще започне да претендира???“……
Но скоро преживях катарзис. Вземам си думите назад. Вече съм съпричастна с болката и отчаянието, които се крият зад точно тази лексикална конструкция.
Промених мирогледа си на едно бягане на 5кмрън. В един момент, бягайки, усетих как зад мен се залепиха двама бегачи, които явно искаха да ме ползват за пейсър. Приех си го за комплимент – аз, 41 годишната жена, която допреди 2-3 години беше на опашката на 5кмрън, вече я ползват за пейсър.
(*пейсър е човек, който с лекота може да поддържа желаното темпо на бягане за съответната дистанция и помага на друг бегач да бяга с желаното от него темпо, като бягат заедно и пейсърът го „дърпа“)
Браво на тялото ми помислих си, държи се като тяло на много по-млад човек! Насърчено от похвалата ми, тялото ми явно е сметнало, че колкото по-младежко поведение предприеме, толкова повече радост и веселие би ми донесло. За да ме зарадва докрай, то започна да се държи от младежки по-младежки, а именно като тяло на пеленаче.
В смисъл – прииска ми се да си бях сложила памперси.
При първия болезнен позив на червата ми, в съзнанието ми тържествено отекна прозрението на Лирическата Истинска Жена от Фейсбук/Инстаграм ….“в един момент тялото ѝ просто ще започне да претендира“!….Чак сега разбрах какво е искала да каже– че тялото ѝ си иска своето. И моето тяло в момента претендираше!
Бях едва на средата на 5 километровото трасе. Правеха ми компания над 250 човека и нула на брой тоалетни. Стегнах силно мускулите на задните си части. В резултат, временно замених бягането с патраво скоростно ходене със силно приземяване на пета. Вярно, забавих темпото си с 10-15 секунди за съответния километър, но потуших временно телесните претенции.
Всеки нормален човек би изчислил, че няма как да бяга още 2км и половина в това крайно напрегнато за духа и тялото състояние. Нормалният човек би се отклонил от трасето и би се втурнал да търси облекчение сред полята, далече от хорските очи.
Не и аз. Аз съм бегач – любител. Това беше първото ми бягане след 3-седмична почивка заради контузия и исках да проверя колко ми е паднало представянето, ако бягам 5 км на макс. След това щях да сравня този резултат с най-добрия ми резултат по принцип и оттам да анализирам пораженията от почивката върху бегаческата ми форма. Да не говорим, че сама се бях натоварила с моралната отговорност да изпейсвам до финала двамата непознати, които, (така си въобразявах), ми бяха гласували доверие. Искаха или не, знаеха или не – те вече се бяха озовали под моето дружелюбно пейсърско крило.
Чрез стискането на бузи, обути в клинче с телесен цвят, успях да неутрализирам донякъде претендирането на тялото, което ме заливаше на болезнени приливи и отливи. Изкарах двамата ми питомци, които вярно ме следваха, чак до средата на 5тия км.
На 500 м от финала се озовах лице в лице с фотографа на 5кмрън, който неочаквано изскочи зад един бор, и щракна в лицето ми. Щракването ме стресна. Стрясването доведе до секунда загуба на концентрация. Фатална секунда!
********************************
Фотографията е велико изкуство. Направена в точния момент, снимката запечатва неподправената емоция на модела в критичния миг.
Хубавото беше че фотографът ме засне в лице, а не в гръб. Увековечил е фасадата, но не и задния двор. Където след началния неудържим устрем към свобода, въпросната част от претенциите на тялото ми, вече се беше кротнала в светлото ми клинче.
„Моите момчета“ обаче май все още бягаха плътно зад мен. Единият от тях се изравни с мен. Имаше желание да Сподели-Деликатна-Информация с пейсъра си. Едва ли бе нещо, което не знаех..
-Извинявайте, че се обръщам към Вас без да Ви познавам. Сигурно Ви е много неприятно да…….. – Доста раздразнена, се подготвих се за най-унизителния разговор в живота ми – налагаше ли се да дискутираме очевадното?. – Човекът продължи ……… „да ме слушате как пръхтя. Просто не мога да си контролирам дишането, докато бягам. Още веднъж – много извинявайте“.
Тогава разбрах, че всеки от нас се пържи в собствения си ад, който често го заслепява дотам, че да не забележи чуждите преизподни. Добрият човек не беше забелязал, че и аз имам да му се извинявам за това-онова. Размахах великодушно с ръка ( хем и да пораздвижа малко въздуха). Жестът ми беше наситен с покровителственото: „ Извинен сте, какво да ви правя. Начинаещи – едно дишане не могат да контролират. “. Надянах леко осъдителната физиономия на изряден гражданин с неопетнено клинче и пуснах двете момчета да ме минат. Нека се радват.
Сетих се, че мога да си сваля якето и да си го вържа на кръста. Което и направих в движение на финалната права. След финала потънах в небитието за малко, за да се приведа в годен за обществото вид. Обходих старт/финала на 5км, стрелкайки гузно хората с очи. В опровержение на чувството, че истината е написана на челото ми с алени букви, никой не ми обръщаше кой знае какво внимание.
Емил ме пита къде съм била. Казвам му, че бягането е отключило проблеми с телесните ми функции. Той кима разбиращо, сещайки се за предишни мои бегачески преживявания: „Ела да те гушна, Пикло!“
„Пикла бях едно време“ – изгледах го надменно – „Подценяваш ме!“
Емил се пляска по челото с ръка. Въпреки, че си ме познава и очаква от мен какво ли не, не може да предположи, че съм вдигнала толкова високо „нивото“. Кара ме да му обещая, че няма да разкажа на никого тази история. Особено, натъртва той, ми забранявал да я разказвам на мъже.
Става ми мило как се грижи за имиджа ми сред мъжете. Няма да разказвам бе, Емо. ( Нали писането на блог не се брои за разказване?)
Показването на тази снимка нали също не се брои за разказване:
Това е въпросната снимка, която смятам да си я пазя цял живот. Всеки път като ми стане тъжно си я гледам и си казвам – Евалата, Нийка! Нищо, че в този момент се на*§@*@ш, важното е, че пред камерите си вдигнала знака за победа. С две ръце!
Така че – ако някой ме попита, каква е визитната картичка на душата ти, Ния, с кой пост би си направила малко само-реклама?
Ето го и моят пост:
Създаден е от две части – снимката по-горе и текстът по-долу:
– Разкажи ми за Ния..
– Труден човек.. Силна и сложна личност.
И не, не се заблуждавай. Тя не е като останалите жени.
Като си реши да пейсва някой
Ще го пейсва докрай, дори и той да не знае
Дава най-доброто от себе си
Независимо в колко голяма нужда е изпаднала.
Тя няма да спре по трасето
Дори с изцапани дрехи, тя остава с чисто сърце.
Такава жена не може да бъде контролирана.
Но дори и когато тя самата не може да се контролира
Дори и когато тялото и започне да претендира
Тя винаги носи знака на победата – в ръцете си, в очите си.
И вече винаги носи нов коз в чантичката си –Имодиум.
Ако не внимаваш – ще си тръгне завинаги.
От теб зависи! О, щастлив си ти, ако те избере!
Какво е искала да каже Жената, сътворила тази публикация ли?