Пътепис – Дубай и Абу Даби или „ Има ли жени, които са 3 в 1- красиви, умни и добри“

Винаги съм имала приятели мъже и от малка ми е било интересно да участвам в мъжките разговори. Според повечето от приятелите ми  от мъжки пол, има един Женски Бермудски триъгълник. Трите му върха се казват Красива-Умна-Добра. Бермудски триъгълник е, понеже, поне според целокупното мъжко общество, нито една жена на този свят не притежава и трите качества.

Ако е красива и добра, тогава ще е тъпа. Ако е красива и умна, тогава ще е злобна кучка. Ако е умна и добра, то е ясно – развила е тези качества компенсаторно.

Има жени, които са красиви, умни и добри. И не казвам това, защото Джулиана Гани е успяла да ме убеди в това, разбивайки на прах стереотипа, че „красивите жени не са умни“, както си въобразяваше, че прави в едно риалити предаване по телевизията. Тя ме убеди по-скоро в „не-красивите жени не са умни“.

В това, че има жени, които са едновременно красиви, умни и добри,  ме убеди една среща по време на Пътешествието ни с Емо в Дубай. И срещата, и пътешествието, се състояха много отдавна, през далечната 2014та година.

Тогава, въпреки че с Емо сме били заедно от вече 8 години, не бяхме добре смазаната семейна машина, която сме сега.

Сега сме се научили да приемаме странностите на другия, които по принцип не одобряваме. Вече знаем, че точно тези неприемливи за единия от двойката странности, са неизменна част от другия и по някакъв странен за него начин си го правят щастлив.

Аз съм се примирила, че той мърмори, дудне, дава непоискани съвети и не се свени да ми споделя по братски, когато намира друга жена за привлекателна. Както и да ми обяснява какво точно какво намира в нея за привлекателно. То обикновено е изкуствено. Например, ако види госпожица, която съвсем скоро се е преместила от Гълъбово НА София и още е с гълъбовските опърпани перхидролено-руси екстеншъни на „вафлички“, той неизменно коментира: „Погледни Нийка, каква красива ЕСТЕСТВЕНО руса коса!“

Когато започна да протестирам, че тази коса не само не е естествена като цвят, но също и като материя, Емо ми слага точната диагноза:

„Женска злоба. Всички жени мразите истински красивите жени. Искам веднъж да чуя жена, която да каже нещо хубаво за друга жена, без да каже, „обаче“ . Винаги казвате „абе в лице става, обаче в тяло е много зле“. Или „ хубава е, ама е адски проста“. Комплимент можете да направите само на жена, от която не се чувствате заплашени – например някоя заухава лелка, която по никой мъжки критерий не е  „яко пичЕ“. ( Яко пичЕ е топ комплиментът в речника на Емо).

Той от своя страна също се е примирил с немалко неща. Едно на ръка, че според него не мога да правя комплимент на жена без да вмъкна „обаче“. Отделно – не ставам за домакиня. Също така, вече почти 10 години карам една и съща кола, която не ремонтирам, понеже нямам пари ( но за дерматолог и самолетни билети пари имам винаги). И най-важното – примирил се е, че обичам да пиша разкази на тема семейните ни взаимоотношения, като по този начин го „излагам“.

Отнема дълги години, за да могат две толкова различни зодии като рак и стрелец да започнат да се толерират взаимно, поне до някаква степен.

Раците са тегави, вкопчени в идеята за семеен уют същества, които са най-щастливи, когато откликнеш на предложението им: „Хайде довечера да си готвим“. Когато започнете да си готвите, изпитват душевен оргазъм като ви обсипват с любвеобилни съвети и дружеска критика: „не се прави така, дай на мен“, „ти дори не знаеше, че имаш миксер !?!“, „баницата се обръща докато се пече“, „на мама кексът е кръгъл, с дупка в средата, твоят като е правоъгълен и няма да се опече, защото няма дупка“ и тн.

За нас, стрелците пък, нямам думи. Едно на ръка, че наистина не знам, че имам миксер, който ракът ми е купил за годишнината от сватбата. Но има и нещо по-лошо. Просто перманентно сме кацнали на ръба между нормалността и лудницата. Не сме достатъчно луди, че държавата да ни поеме разходите за специализирана помощ. Но не сме и достатъчно нормални, за да приемем истината – че сме обикновени хора от тълпата, а не покритите със слава личности, които си въобразяваме че сме.

Често ми се случва в някоя онлайн група да попадна на егоцентрик, който чрез пасивно-агресивно поведение се опитва да създаде в групата култ към собствената си личност, човечност, доброта, етика и професионализъм. И ако това не му се получи, както обикновено става, въпросният демонстративно да напусне групата. В такива случаи винаги му посещавам профила. Правя това с една-едничка  цел – да проверя датата му на раждане. Докато страницата зарежда, се моля на Господ…моля те, моля те, Господи, нека не е моята зодия! Но още докато се моля, в себе си вече дълбоко знам. Знам, че в 90% от случаите, въпросната личност, която е на свобода само защото в Курило нямат свободни легла за по-леките случаи, ще се окаже родена в периода 23.11-22.12. С други думи, моята зодия.

Та комбинацията от тези два екземпляра, освен да си готвим, обичаме да си обикаляме заедно света. Поправка – вече обичаме  да обикаляме заедно света. Иначе, ако не бях аз да го измъкна от дома му, най-далечното пътешествие на Емо най-вероятно щеше да бъде втория ръкав на Халкидики. Но годините съжителстване със стрелец отключиха пътешественическата жилка и у него.

За самия Дубай няма какво толкова да ви разказвам. Пеещи фонтани, молове със ски писти и аквариуми в тях, автомобили с по една цифра на регистрационния си номер, марина, високи сгради и тн. Помня също, че такситата возеха за по 60 стотинки на километър.

В Абу Даби посетихме Бялата Джамия, която беше изключително красива.

За да влезем в нея трябваше да се забрадим – аз с черна шамия, защото жените трябваше да бъдат допълнително наказани в жегата – Емо – в прохладен бял шейхски екип.

Също така в Абу Даби посетихме някакъв замък, в който се е снимало продължението на „Сексът и градът“. В него пихме най-скъпото кафе на света, или поне така го рекламираха. Като преобърнахме дирхамите в лева, се оказа, че е 30 лева. Но кафето беше вкусно, красиво и  в него имаше златен прашец.

През 2014та това ми се струваше разточителна, декадентска покупка. Но от гледна точка на инфлацията, която преживяваме последните година и половина, ми се струва, че след половин година това ще бъде нормална цена за кафе и  в София. Само че при нас ще се предлага без златния прашец.

Най-запомнящото се приключение за мен беше, когато отидохме на сафари в пустинята. Аз по някаква причина си мислех, че просто ще се качим на една кола и кротко, възпитано ще пообиколим малко из пясъчните дюни. Очакваше ме приключение, което мисля да обезсмъртя за поколенията. Най-малкото, за да оставя писмено свидетелство, че има едни жени, които са хем красиви, хем умни, хем добри. И отгоре на всичко, имам да казвам само хубави неща за тях. Пробив в системата на стереотипите, един вид.

В джипа, който организаторите бяха предоставили, имаше 6 или 8 места, не помня точно. Бяхме се събрали почти всички, чакахме само последните двама.

Закъснелите пътници дотичаха до джипа, ръсейки охкания, ахкания, възклицания  и извинения. Оказаха се пътнички. Две сестри-южно-корейки. Едната беше пълна, очилата и с много лоша кожа – точно типа жена,  която според Емо ще започна да обсипвам с покровителствени комплименти, тъй като не се чувствам застрашена от нея. До нея обаче, грееше най-красивото момиче на света.

Като бях малка много обичах да чета „Хиляда и една нощ“ и там все описваха как някоя хубавица от харема има „лице, озаряващо с красотата си всичко около себе си,  както пълната луна  разпръсва тъмнината“.

Е точно в този ден, от едната ми страна на задната седалка в джипа се качи въпросната Луна, от другата страна ме притисна сестра й.

Хора, никога не бях виждала по-чиста и съвършена бяло-розова кожа. Неосквернена от нито едно петънце или точица. Кожата беше опъната върху най-високите скули на света. Копринено мека черна коса се спускаше на талази до кръстчето на девойката. Кукленски ( но истински) нос, зъби и устни. Очите й бяха не тъмни като на повечето корейки, а светло кафяви, огромни, леко издължени, без да са дръпнати. Тия жълтите мацки нямат мигли, но това същество от някъде успя да извади и мигли. Прибавете безкрайни крака, мъничко кръстче и прекрасни гърди и горе-долу получавате представа за какво иде реч.

Емо се извръща жадно към нас от предната седалка, на прага е мазно да се изсули от нея от кеф. Изведнъж решава, че иска да ме снима с Go Pro-то, което държи в ръцете си. Леко съм учудена от този му интерес към мен, тъй като  обект на документалните му филми от Дубай до този момент бяха  някакви трапези, дюнери, дубайски коли и гледки от хотели. Всички от тях озвучени от Емо: „Еееееей знаят как да живеят тия….тц тц тц….не са глупави дубайците“.

Отделно, осъзнавам до какво създание стоя. И се чувствам на външен вид точно като изчадие, рожба на тъмнината, което ще се разпръсне от заревото на красотата до мен. В този ред на мисли не се чувствам в настроение да бъда снимана на видео баш до корейската принцеса.

Но бидейки високата класа артист/създател на съдържание, който съм, решавам че във всяка ситуация аз следва да бъда на ниво. Започвам да забавлявам с нещо потенциалните зрители на видеото на Емо. Решавам, че ще блесна с оригинален сторителинг.

Мама винаги ми е казвала, че мъжете предпочитали „земни и весели жени  със среден външен вид като мен“, пред „диви хубавици, които обаче са студени като лед“. Като казва това за хубавиците, в гласа й прозира неприязън. Въпреки, че зная, че тази крилата родителска фраза няма нищо общо с реалността, тя все пак ми даде сила в този труден за мен момент. Човек винаги трябва да има за какво да се хване, че да продължи напред.

Погледнах смело в обектива на GoPro-то и започнах да разказвам лакърдии – къде сме, къде отиваме и тн. Играех си ролята на земна и весела жена със среден външен вид – мама винаги  го е определяла като „златната среда“. Надявах се хубавицата до мен да има доблестта  да се съобрази с отредения й архетип на хубава, но отблъскващо ледена и следователно скучна жена. Засега тя го оправдаваше, като мълчеше и гледаше през прозореца.

Джипът отдавна е тръгнал, излязъл е от града и шофьорът ни уведомява, че ей сега влизаме в пустинята и сафарито започва.

„Сафарито започва“ – обявявам и аз в камерата на Go Pro-то, пред публиката, на която ще прожектираме видеото от нашите приключения като се приберем в София.

И сафарито започна! Джипката ни започна да прави дрифтове през пясъчните дюни, от които стомахът на човек се преобръщаше, а мозъкът му ставаше на пихтия. Вестибуларният ми апарат се разцентрова, преобръщанията на купето станаха толкова чести и бързи, че дори не успях да повърна. Междувременно с двете корейски девойки се лашкахме наляво-надясно на задната седалка. При всяко лашкане една от тях залепваше лицето си на стъклото от нейната страна на джипа. Аз бях по средата на задната седалка и при всяко буксуване на джипа в пясъка, колкото и да се стараех да не се докосвам до нито една от сестричките, се строполвах ту върху едната, ту върху другата. Небе, под, таван, пустиня се сливаха пред разфокусирания ми поглед.

Ще кажете – така се държат жените-героини. Веселите, топли, средни на външен вид жени, които мъжете харесват.  Колкото и да ми се повръщаше, се държах достойно и не издадох и гък. Все пак Емо някакси успяваше да продължава да ни снима.

Искаше ми се да кажа, че и красивата корейка се съобрази с определения й от мен статут на „красива, но ледено студена и скучна жена, без никакви емоции“. Иска ми се да кажа, че по време на цялото подскачане и буксуване в пустинните пясъци тя продължи да гледа отегчено през прозореца, без да издаде и звук и без да привлича ненужно мъжкото внимание върху себе си. Но не би.

Още на първия дрифт, на който колата ни се преобърна настрани и ни подкара 30ина метра само на двете си десни гуми, сестрата започна да пищи по онзи превзет начин, по който само азиатките могат да пищят. Нали се сещате – нещо от рода на „ойййййййййййойохоойой“, извикано със сладникав глас, през глезено пищене. На следващия завой, към нея се включи и Луната – „ояяяяяяяяяяяя, ояяяяяяяяяяяя, охохохохохохохох“, врещеше тя закачливо  с поруменели бузи, заливайки се от талази невинен смях.

Емо, който вече трудно удържаше ръцете си да не треперят, докато снима, пое ролята на озвучаващ в документалния му материал за сафарито. На видеото може ясно да се чуят триумфиращите децибели на Емо: „ Тия двете корейки накрая ще вземат да свършат от това лашкане по дюните“.

До каква степен това му впечатление е кореспондирала с истината не знам. Но знам, че надеждата ми красивата корейка да е замразена скумрия, която отблъсва мъжете със студенината си взе че умря. Момичето явно си беше с чувствен темперамент.

Джипът спря до някакво бедуинско селище, където забавната програма щеше да продължи. На всички краката ни трепереха. На всеки от нас по различна причина.

Разтовариха ни от джипа. Чакахме си реда за билети в бедуинското селище – там програмата беше да яздим камила, да гледаме белиденсинг шоу, да ни направят временна татуировка с къна и да вечеряме около бедуинския огън.

Докато уж чакахме за билети, изведнъж видях съпругът ми със свалена риза, само по дънки и по плочки, да прави челна стойка в пустинния пясък.

Балъците като мен нека се редят на опашка, Емчо в това време си действа.

Колко на брой челни стойки вече беше изпълнил, можете да преброите от снимката – ясно видими са  кръглите отпечатъци от главата му в пясъка около него.

Това, мъжете като искат да впечатлят някоя жена, никога няма да надрастат поведението си на полу-петокласник, полу-маймуна. Емо просто не можеше да миряса. Редуваше челната стойка с показване на трицепс и блестящи усмивки

Обектът на неговата маймунджулъщина, разбира се беше Луната. Ще я наричам така, тъй като не й помня името.

Луната беше на опашката за билети преди нас и влезе в оградената зона на бедуинския лагер. Нейното изчезване от взора ни поуспокои кипящите вътрешности на съпруга ми. Той си позапаса ризата, обърса потта от челото си и дойде при мен да се редим на опашката заедно.

Като бях млада булка щях да му се цупя цяла седмица. Но брачният живот вече ме е научил, че няма смисъл. Всеки обича да се прави на интересен. А в случая – това момиче наистина беше извънземно красиво, поради което не го съдех много сурово. Ако аз бях мъж, сигурно щях да правя задно салто в пясъка. Което не означаваше, че нямаше да му изкоментирам поведението:

-Брей, Емиле, много гимнастика, много стойки, много чудо, пък тя корейката взе че влезе в лагера и не те видя. Само си напълни косата с пясък за едното нищо.

-Ти пък Пипони, аз заради теб правех челните стойки….Тя тая корейка….така като я подложих на малко анализ… ми  тя си е чиста лесбийка.

Забелязвали ли сте, че когато някой мъж се опитва да ви направи впечатление, а вие не реагирате на напъните му, той веднага ви обявява или за грозна, или за надута, или за задръстена, или за тъпа. В най-добрия случай – за фригидна.

Емо не е такъв, че да обижда на личностни качества. На него му е пределно ясно, че има едно-единствено обяснение, ако някоя жена не му обръща внимание.  То е чисто физиологично – родила се е „изчанчена“, както казваше моята баба, Бог да я прости.

Съгласете се приятели, че няма друго логично обяснение как  жена  с хетеросексуални наклонности и  здравословни нива на естроген и прогестерон  в яйцеклетките си, би могла да да устои на тази гледка:

Нещата са ясни.

Влизаме в лагера, забавляваме се всеки по своя си начин. Аз лично си направих временна татуировка с къна на лицето. Чудех се защо всички останали си направиха на дланите, а само аз помолих да ми изрисуват физиономията. Чудих се защо бабичката, която ни рисуваше, ме попита сто пъти на развален английски дали съм сигурна, че искам да ми нарисува лицето. Сигурна съм бе бабче, действай си!

Бабчето вдигна рамене и ме нарисува. Чак като се прибрах в хотела и  се опитах да си измия лицето, разбрах, че къната  няма да се отмие за известно време. С течение на времето установих, че положението ще остане така цяла седмица.

Емо сновеше някъде из лагера. Аз си занесох уморената, изрисувана муцуна пред една шатра и седнах там. Вече се беше свечерило и чакахме джипката да дойде и да си ни закара обратно в Дубай.

На фона на вечерното небе отнякъде изгря Луната. Не небесното светило, а корейското такова. Запъти се към мен, разпръсквайки светлина,  и запита дали може да седне до мен.

Може, разбира се. Луната възпитано седна до мен и след няколко изречения, в които обсъдихме екскурзията, ми каза, че цял ден се кани да ми каже нещо. Направила съм й  впечатление, защото съм имала някаква „екзотична хубост“.

Малеееееее, къде е Емил, къде е майка ми с нейното „средна работа“ по отношение на външния вид на дъщеря й.

Къде сте сега, когато ми трябвате, да чуете какво ми казва най-красивата жена на света. „Екзотична хубост“ съм имала, разбрахте ли?

Като по поръчка, Емо се появи от някъде, небрежно гризящ агнешки хапки, нанизани на шиш с големината и формата на ятаган.

Веднага му се похвалих за комплимента, който Луната ми направи. Въобще не се и учуди. Това само окончателно го убеди категоричността и нелечимостта на диагнозата „лесбийство“, която й беше лепнал.

С Емо дружно разпитахме момичето къде работи. Отговорът е: „ В Emirates”.

-Ооо сигурно е много интересно да обикаляш света като стюардеса! – откликваме с Емо в един глас. И през ум не ни минава, че комбинацията „красива жена“ и „авиокомпания“ може да даде в резултат длъжност различна от „стюардеса“.

Луната не работела като стюардеса. Работела в Сеулския клон на “Emirates” като наземен оператор, който координира свободните писти и полетите. В Дубай е на някакво надграждащо обучение. Прецизността на работата й е от решаващо значение за ежедневното запазване на здравето и живота на хиляди хора.

Еми, както се казва – туш!

Има, има такива жени, които женският Бермудски триъгълник не може да погълне. Те са хубави, умни и добри. Че и скромни, отговорни и достатъчно мили, за да ти направят комплимент, за да се почувстваш по-добре.

Светът е голям и такива хора дебнат отвсякъде!