Много обичам безвремието между Коледа и Нова Година. Използвам го, като много от нас, за това да си анализирам какво съм постигнала през изминалата година, както и да си набележа и планирам изпълнението на целите за новата година.
Отне ми много време, докато осъзная нещо просто: че целите се формулират по два начина- такива, които върху които можем да упражним контрол и такива, върху които нямаме контрол. Най-простият пример – цел „да вляза във форма“ е пример за цел, върху която нямаме особен контрол, а същото нещо, формулирано като – „да започна и ежедневно да спазвам хранителен и двигателен режим, изготвени от специалисти“ вече е нещо, по което можем да предприемем конкретни действия.
И докато „да вляза във форма“ е често срещана цел, поради което я използвах за пример, една от моите цели е по-нестандартна – да се науча по-често да се виждам отстрани. Засега това е цел, върху която нямам контрол, тъй като все още нямам ясен път, по който да я постигна.
Много често си мисля, че най-трудното за всеки от нас е да се погледне отстрани. И хубавичко да се види, ама толкова хубавичко, че да забележи дори и най-неприятните факти за себе си . Ще кажете – това е много лесно, особено, когато има обективни критерии, според които се оценяваме. Например – кантара (за колко кг сме), оценителна система (в училище), норматив (за спортно постижение) и тн.
Ами хич дори не е лесно. Да се видим себе си. Същите тези показатели ги използваме с голямо доволство, за да оценяваме другите. Най- обичаме да извличаме перверзно удоволствие от чуждите кусури и провали. Особено тези на хората, с които подсъзнателно се сравняваме. Но си измисляме всякакви извинения, за да не подлагаме себе си и собствените си кусури на оценка. Знам това от собствен опит.
На 19 заминах студентка в Австралия. Тъй като първата година не изкарвах още собствени пари, живеех на стопяващите се спестявания на родителите ми. Беше ми кристално ясно, че със спестяванията на българско семейство от 90те години, не мога да живея разточително в Сидни. Затова се стараех да пестя. Не ми минаваше наум да пестя от Основни- Човешки-Потребности като ДИСКОТЕКИ например, затова пестенето ми се съсредоточи основно в хранителните ми навици.
Приоритет ми беше да си купувам не качествена, а възможно най-евтината храна, която да ме засити. Оттам започнах да ям основно вафли, бисквити и други „боклуци“. Едновременно с това бях подложена на силен културен шок ( първите няколко месеца дори не разбирах лекциите си на английски) и консумацията на вредни храни ми предоставяше душевен комфорт.
В резултат, напълнях 20+ кг, без дори да забележа.
Ще попитате как е възможно да напълнееш 20+ кг без да забележиш, въпреки наличието на инструменти за измерване на обективни показатели (кг), като например кантар?
Много лесно- като не искам да забележа. Или иначе казано – чрез силата на себе-залъгването.
Отначало, забелязвайки, че дрехите ми от България все повече ми отесняват, го отдадох на промяната в климата. Бях си донесла дрехите от родината и според мен, горещият и влажен климат в Австралия беше допринесъл за това да се смалят почти наполовина. Елиминирах проблема, като изхвърлих старите дрехи и си купих нови от австралийските магазини.
Така около година блажено си качвах килограми. В Австралия като цяло жените са по-едри, така че се вписах изцяло в средата. Чувствах се привлекателна, харесвана и не ми е минавало през ум, че съм напълняла.
След година обаче се прибрах в България за 3 седмици по време на пролетната ваканция. Шокът започна още на летището, когато собствената ми майка не ме позна. Всичко започна с ентусиазираното махане към семейството ми от моя страна на терминала за пристигащи.
Въпреки размаханите високо над главата ми ръце, очите на майка ми няколко пъти минаваха безразлично през мощната ми фигура, търсейки чедото си някъде зад мен. Отказа се да ме търси чак, когато застрашително надвиснах пред нея във възможно най-близък план и я принудих да ме разпознае.
Нещата продължиха със съседките, които за разлика от шашардисаната ми майка, не се свеняха и ме „кълвяха“ с огромно задоволство. Много от тях ми подмятаха, когато се срещахме във входа:
– Как си, Нийче? Гледам, че доста си напълняла…Ама то външният вид не е от значение, важното е, че си здрава..- Следваше пауза и след нея лукаво-загриженото- Опааа, всъщност – ОЩЕ не се е стигнало чак до проблеми със здравето, нали?
Завистливи дружбенски злобарки, мислех си докато безгрижно си тресях дупето нагоре по стълбите.
Докато на другия ден не започнах да обикалям по софийските улици и да забелязвам софийските момичета, които ми изглеждаха като балерини. Сетих се, че и аз като живеех в България, бях стройна като тях. Ние в Австралия обичахме да ходим по ресторанти, да си хапваме и да живеем щастливо живота си, оправдах се сама пред себе си, тия сигурно за цял ден хапваха едно листо зелена салата.
Но ме бодна в сърчицето колко добре изглеждаха непознатите жени по улицата. Затова реших да предприема ответни мерки: ще взема да се измеря на кантара вкъщи. Ей така, за всеки случай. Ако съм станала 65 кг, зарекох се, ще поогранича малко безконечното плюскане по всички семейни софри, спретнати по случай посещението на „детето“.
За нормалното ми тегло от 55 кг, 65 беше кошмар. Но бях сигурна, че съм много далече от него..
Със затаен дъх застанах на кантара……Пулсът ми се качи на 140, докато стрелката запрепуска напред-назад. Когато поукроти лутането си, тя взе, че се кротна на числото 79!
Ще кажете, че съм се стреснала??? Напротив – щом стрелката на кантара се успокои на 79, пулсът ми облекчено се забави.
Числото 79 породи в мен щастливо чувство на облекчение, тъй като беше абсурдно.
ОЧЕВИДНО КАНТАРЪТ БЕШЕ РАЗВАЛЕН!!!
Боже, как ми олекна на душата! Ще си хапвам колкото ми душа иска. Няма да се поддавам на инсинуациите на развалени кантари и злобни съседки!
Въргалях се в кочината на блаженото щастие за последно още 2 дена. Дойдоха ни поредните гости, любопитни да видят колко съм наддала ( клюките се разпространяват бързо). Удостоих ги с гледка, достойна и за най-смелите предположения. Вероятно впечатлени от телесата ми, 2 от гостенките деликатно решиха да се премерят на кантара пред мен, белки се сетя и аз да го използвам. И двете жени се бореха да „хванат“ 54 кг и много се разстроиха, като видяха, че моят кантар показва, че тежат по 49 кг.
„Ама вашият кантар мери грешно, Нийка“ – оплакаха се и двете.
Ама на Нийката ли точно намериха да го кажат? Нийката е хванала тоя проблем ехеееееее, още в зародиш и отдавна не се притеснява от него.
„Ние сме 52, а кантарът ни ИЗКАРА 49 кг!“ – И двете бяха категорични, че са много по-тежки от показаното от кантара ми.
МОЛЯ!?!?!
Как заболя! Кантарът наистина мерел грешно! Правел те с 3 килограма по-лек от истината. А не с 25 по-тежък, както аз си мислех.
За част от секундата всичко ми се нареди – от подлия австралийски климат, смалил всичките ми дрехи, през оцъклената физиономия на майка ми на летището, чак до полудялата стрелка на разваления ни кантар….Факт, след факт, които игнорирах. Защото веднъж погледнала истината в лицето, трябваше:
- Да призная истината, която така или иначе, някъде дълбоко вътре в себе си я знаех
- Да предприема някакво действие по въпроса
Все нелицеприятни неща.
*****
Защо не можем да се видим отстрани? И нямам предвид само физически – просто използвах тази конкретна случка от живота ми за пример.
Защо, за сметка на това обаче, виждаме идеално всичките кривици на хората около нас ( особено тези кривици, които самите ние притежаваме)?
Със сигурност психологията има отговор на тези въпроси и си струва да го потърсим точно там. Само че нали знаете, че колкото повече човек има нужда от психолог, толкова по-малко си признава за това. В този ред на мисли, аз още не се ползвам от услугите на психолог, а докато започна, избирам да дам следният артистично-клиширан отговор на въпроса „защо не можем да се видим отстрани“?
Накратко отговорът е: за успееш да се видиш отстрани, трябва да се отдалечиш достатъчно далече от самия себе. И от изградените с години предразсъдъци относно собствената ти непогрешимост, с която главата ти е пълна.
Ще използвам клишето как човек се ражда бяло платно. И как животът му люсва шамар след шамар от кофи с боя, след което започва да нанася по него контури, фигури и цветове, превръщайки човека-бяло платно в човек – картина. Грозна, красива, смислена, агресивна, ограничена, елементарна и тн – но – уникална сама по себе си картина. Няма втора като нея.
Но едно от основните качества на картините е, че не могат да бъдат видени отблизо. За да видиш структурата и цветовете на картината и за да схванеш композицията в целостта й, трябва да се отдалечиш.
Отблизо гледана, картината е просто съвкупност от размазани цветни петна.
Художникът знае как да ги нарисува така, че погледнати от правилното разстояние, да бъдат разбрани от човешкото око. Но ние самите виждаме само другите от правилното разстояние. Себе си не можем. Стигнала съм дотам да осъзная, че не мога да се видя обективно отстрани.
Как ще стигна дотам, че да изпълня една от новогодишните си цели – да се видя ОБЕКТИВНО отстрани и да коригирам нещата, които не харесвам в себе си – все още не знам. Към момента в списъка ми с новогодишни цели, тя е дефинирана като цел, върху която нямам контрол.
Но ако до края на годината успея да я предефинирам като цел, върху която имам контрол – тоест, като опиша конкретни стъпки към постигането й – пак ще съм много доволна.