Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването

Written by Ния

януари 18, 2023

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума, например, градина. Изговаряше я бързо в ухото на стоящия до него, той я предаваше на следващия и последният казваше високо на всички какво е чул, а първият- какво е пуснал и ни ставаше смешно. Чутото можеше да е година, машина, турбина и какво ли не още.

Ние, по-глухичките, играем тази игра цял живот. „Чуващите братя“ и с нас си  говорят тихо, както с другите. Ако вдигнем въпросителен поглед към тях, те или не повтарят казаното, или само част от него, по свой избор, често- с раздразнение. Ето защо недочуващите развиваме остро чувство да не ставаме досадни. Ако някой ни говори, обикновено само кимаме като кон на празни ясли. Когато „усетим“, че е „наш ред”, му казваме нещо обтекаемо: „- Да, бе, да” или: „- Да, бе, идиоти!”, ако говорещият е леко ядосан или става въпрос за политика.. Най-спокойно ни е просто да си мълчим, усмихнати загадъчно като Мона Лиза.

В тази връзка веднаж ми дойде прозрението, че може би и тя, докато е позирала на гения Леонардо, е недочувала какво си е бърборел той, докато я е рисувал. Вярно е, че правя  извод от гледната точка на човек с някакъв недъг, но изхождам и от максимата, че когато Бог вземе на някого нещо, в замяна му дава друго, понякога- в пъти повече. Нищо чудно, ако след време се окаже, че пръв съм разгадал тази световна загадка. За съжаление, признанието не идва приживе. Хората са склонни да отчетат заслугите на починал /вече безопасен/ човек, но на жив- много рядко- да не би да навири нос преждевременно.

Като инженер, ще добавя и че човек е нещо като компютър и когато „входове-те” му- очи и уши му подават изкривена информация, той се мъчи да я възстанови. Поради това на такива като нас централният процесор винаги работи на Гигахерци, а не на Мегахерци, както е при нормалните хора, въпреки че на тях им изглеждаме бавно загряващи. Привидно е така, но всъщност компютрите ни работят на „100 % CPU usage“, за да дешифрират полученото.

С жена ми често ходехме на театър. Купувах билети винаги за първите редове, но вече и от такава близост едва се сдържах да не помоля актьорите да по-вторят последната си реплика. В пиеси от рода на „Антигона” чувах ясно- в тях имаше и Хор, повтарящ най-важното, а в другите- само когато героите се кара-ха и то взе да ми харесва единствено заради добрата чуваемост, а не изобщо.

   Бях свикнал да недочувам, но това взе да придобива застрашителни размери.
Веднъж пътувах в такси. Бях пил и пушил повече. Усещах, че от гърдите ми излиза някакво хриптене, при това- с неравномерен такт, което съвсем ме обезпокои. Когато спряхме, започнах да се бъркам за пари. Шофьорът на таксито увеличи  радиото в колата и тя се изпълни с нещо, досущ като моето доскорошно хриптене. Оказа се, че той си бе слушал тихичко някаква музика, не били горките ми алвеоли. Този път не бях скръндза и му дадох голям бакшиш.

С една фирма се бях договорил да ни монтират система за контрол на достъпа. Обещаха ми, като на шеф, че щом им преведа аванс 30% и им изпратя по и-мейл Егото ни, щели да свършат всичко на следващия ден. Авансът преведох веднага, но дни наред това Его ме чегърташе и при мисълта за него въздишах и отлагах проблема. След седмица се обади секретарка им и каза със звънкото си гласче, че все още чакали имейл с Логото ни, за да го отпечатели върху картите ни за достъп. Оправдах й се нещо, но се засрамих, че този път не бях успял да дешифрирам чутото и май и в това вече не ме биваше особено.

Жена ми реши да чества свой юбилей в ресторант. Според нея, би трябвало накрая аз, като неин съпруг, да платя сметката и ми даде предварително предостатъчно пари. Още в началото на празника дадох да разбере на сервитьорката, която обслуж-ваше масата ни, че аз съм човекът, който ще плаща и тя взе да ме гледа както гледат цигуларите диригента. Ако нещо недочуех, не се свенях да я помоля да повтори. Всичко ни се поднасяше навреме и след тортата гостите взеха да си тръгват. Ръцете ме сърбяха да платя сметка, отдавна не бях плащал яко. Направих й царствен жест да ми я даде. Тя кимна и след малко ми донесе някаква дървена съдинка в битов стил, наподобяваща хаванче с капаче и ми прошепна:

– Късметче!

Видя ми се много мил жест от заведението. В момента тъкмо умувах как ли ще отнесем всички пликове с подаръци, строени като войници лично от мен върху два стола до масата ни и мушнах хаванчето с „късметчето“ в един от тях.

Седнах при останалите вече само най-близки роднини и приятели. Разговорът ни си вървеше, но скоро взе да ми прави впечатление, че другите започнаха да си поглеждат смартфоните. Жена ми каза да съм поискал сметката, хората ме чакали. Сопнах й се, че отдавна съм свършил това. Сервитьорката все по-често ни питаше искаме ли още нещо, а ние й отговаряхме отрицателно. Това ме поизнерви и й направих още по-ясен знак, че искам сметката, на което тя вдигна рамене, което ме подразни.

Някои започнаха да ме питат дали имаме достатъчно пари, за да ни помогнели, ако не можем да се справим. Този път изобразих във въздуха едър подпис към сервитьорката, когато тя погледна към мен. Тя обаче изигра пантомимка, в която първо ме посочи, а после вдигна ръце към тавана. Демек, какво искам, затрупана е с работа!

В момента в ресторанта бе останала само компанията ни, а масата ни бе отсервирана. Тръгнах към нея, готов и за скандал. Тя пое сърдито към бара, а аз- след нея.

За най-голямо мое учудване тя спря пред столовете с пликовете с подаръците и взе да ровичка в един. Преди да успея да реагирам, извади от него онова дървено хаванче, отвори капачето му и измъкна отвътре дълга касова бележка. Даде ми я и каза високо: „Сметката!“, след което отпраши със съдинката към бара. Компютърът в главата ми запуши и скоро ми просветна, че преди час тя май бе казала не „Късметче“, а „Сметката“. Признах какво се бе случило на гостите и те си тръгнаха, заливайки се от смях и обещавайки да ми купят подобно хаванче. Ако бях чул нормално, едва ли вечерта щеше да завърши чак толкова весело.

След горния случай чашата на търпението ми преля и още на следващия ден си записах час при ушния лекар в кварталната ни поликлиника. Не обичам да пръскам пари по разни лекари-светила в областта си. Когато влязох в кабинета му, ме стресна надпис от стената: „Норма за човешки слух: Шепот- 6 метра. /Ш. -6 м./ Моят слух варираше в интервала от шепот на ушенце до крясък- три метра. Той веднага ме заведе в манипулационната, за да ми махнела сестрата ушната кал. Ефектът, както и очаквах, бе нулев, дори чувах по-зле.

Компресорът или каквото и да е било там, все още бучеше в главата ми. След това лекарят ми направи аудиограма. Гледайки резултатите от нея, реши да се пошегува със стандартната смешка, че всичко било поради ЕГН-то ми. На тази смешка винаги отговарях и аз стандартно:

-Глупости! ЕГН-то ми си е едно и също откакто са ми го дали!

Онзи продължи да ме разпитва и да пише нещо. Съдейки по движението на тънките му злобни устни, май ставаше въпрос за лични данни. Понеже ми говореше само от 1 м. /в бланката си записа „Ш-1м“/, би следвало да чувам шепота му. Написа още една и каза по-високо, че била за пред ТЕЛК- да ме удостоверели за „индивид“, за да съм купел слуховото апаратче по-евтино. Поех към вкъщи. По някаква странна логика отвън чувах по-добре. Нямаше да е така, ако в него имаше високоговорители, както бе редно, вместо разни табелки с потискащи недочуващите пациенти надписи.

   Излизайки от кабинета, забелязах, че пред него пишеше: „Човек получава 60% от информацията за света чрез слуха си“.
А пред съседния кабинет, очния: „Човек получава 90 % от информацията за света чрез очите си“.

Кой ли пък според поликлиниката бе този, който получава 150% информация? А може би процентът вече не се изчисляваше като „еди-колко си на 100“, а на поне 237- поредната шантава английска мерна единица от рода на инч, ярд, фут и пр.

Вкъщи разбрах писмено, че трябвало да съм минел на ТЕЛК, за да ме удостоверели за инвалид, което бях чул като „индивид“. Инвалид ми звучеше доста обидно, а да се редя на опашка за подобен документ- направо абсурдно.

Купих си слухово апаратче без ТЕЛК и намаление. То ми пасна веднага и взех да чувам всичко. Бях се толкова „прочул“, че вече освен филми със субтитри, започнах да гледам и озвучени /дублирани/. Но, кажете, ще ви хареса ли, ако Ричард Бъртън каже нещо в сюблимния момент на филма с глас на меко  говорещ дубльор? Започвате да мислите, че Бъртън е родом от Стара Загора, а Лиз Тейлър му отговаря с глас на чалгаджийка.

Я пак да си гледам само филмите със субтитри! С жена ми отново тръгнахме по театри. Сега пък бе модерно актьорите да викат повече- докато публиката не се разкикоти. Чувах ги и без апаратче, дори и от последния ред. Наричах това „Силов хумор“, който така и не се опитах да харесам, явно бях станал много закостенял динозавър.

Скоро взех да получавам почти 90% от информацията за света чрез ушите, а знаех, че това е над нормата от 60%. И без медицинска помощ стигнах до извода, че бе поради влошеното ми зрение и си купих и очила. И те ми паснаха, но и това сякаш не бе само за мое добро. Преди доста мадами ми бяха изглеждали перфектни, а с тях- не чак толкова. Разочаровах се и от тях и от очилата.

Преди „подобренията ми“ бе по-весело. Сума ти смешни неща ми се бяха случили докато съм си бил недочуващ или недовиждащ. Тогава мозъкът ми бе работел на Гигахерци, за да пооправи получената информация, а сега я получаваше наготово правилна и горкият той скоро наистина взе да загрява бавно. Сякаш се бе превърнал в рудиментарен орган, както си бе по волята божия- когато нещо ти се даде, ти се взима друго. Така е  и според закона за съхранение на енергията.

Спомних си романа на Дино Будзати „Татарската пустиня“. В него се разказва за млад офицер, изпратен далеч от цивилизацията в крепост на самия край на държавата, след която започвала пустиня. Напразно се молел на началството да го преместят в някой град вътре в страната. После започнал да наблюдава с бинокъл дали откъм пустинята не се задава враг, както твърдели шефовете му и дори да си фантазира, че е така и спрял с молбите си за преместване. Години наред подготвял старателно войниците си за отбрана на крепостта. Накрая, когато наистина откъм пустинята се задали вражи войски, получил известие, че го пенсионират. Наблюдавал с тъга прииждащите подкрепления, за които той бил никой. Качил се със странна усмивка в изпратената за него карета, която да го върне в родния му град, за което някога толкова бил мечтал, но не и сега.

А може би и самата Мона Лиза със загадъчната си усмивка също е прикривала някакво разочарование. Да не би пък да е очаквала, че след толкова дълго позиране пред гениален художник накрая ще изглежда по-добре в картината? Не, все пак хипотезата ми, че е недочувала, е по-добра.

You May Also Like…

Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“. Дворът ни бе дълъг...

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших...

Емоции с кучета

Емоции с кучета

  Едни наши познати се бяха обадили на жена ми да я помолят да гледаме кучето им Мечо докато са на екскурзия в...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *