Ефектът на пеперудата

Ефектът на пеперудата

Written by Ния

януари 2, 2023

   Шест братовчеда- четири момчета и две момичета живеехме в крайния софийски квартал „Надежда“.

Дворът ни бе дълъг около 100 метра и широк 15. Към улицата гледаха фасадите на две от къщите- магазини „Плод и зеленчук“ и „Млекарница“.

Рано сутрин камионите, които ги зареждаха, извозваха ненужния им амбалаж, натрупан в двора ни и за кратко в него ставаше по-широко, но скоро планината от щайги, тенекии, каци, легени и др. отново се издигаше почти до покривите.

Магазинерите препълваха дворните кофи за боклук още сутринта. Изхвърляха в канала пред чешмата кисело зеле, скапани марули и домати, негодни за продажба мляко и сирене.

Каналът често се запушваше, но и да не бе така, бе център на смрад и огромни рояци мухи и оси. До към 11 ч. дядо ни се бореше с поразиите около него, а след това и с дворния ни клозет. Изгаряше хартиите от кошчетата, лисваше кофи с вода и често варосваше стените и вратите му, но свежият мирис на вар бързо се загубваше сред останалите миризми.

Имах чувството, че и живеещите в двора носехме със себе си аромата му дори и след баня, което тогава се правеше веднъж седмично.

По време на един семеен празник дядо бе споделил голямата си болка:

-Аз и баща ми сме построили къщите в този двор. Сами си правехме дори тухлите. Навремето две семейства живеехме в две къщи, а другите две дадохме под наем на магазини, от които получавахме добри пари. Сега те са държавни и за тях получавам общо 3,40 лв. на месец- колкото е кило сирене. На хартия все още съм собственик на къщите, но не ми се разрешава да ги изгоня, въпреки че вече сме четири семейства с шест деца и ни е тясно. За това ли бях строил къщите за магазините, в които се ширят те- за да чистя всеки ден двора, за да не го зарият съвсем с боклуците си? И това ако е живот!

Когато децата бяхме в 3-6 клас, всички се паднахме в първа смяна в училище. Един следобед ни хрумна да превърнем вече никому ненужната барачка в задната част на двора в „наш офис“. Почистихме и я подредихме с „мебели“. Тя бе извън полезрението на възрастните и в нея се чувствахме големи. В един разговор стигнахме до извода, че всички беди и миризми в двора ни се дължат на магазините и трябва да се опитаме да ги прогоним. Хем ще заживеем по-нашироко, хем и дядо няма де се бъхта и заради тях. По онова време в държавата ни често се споменаваше думата „враг“ и ние също си бяхме намерили такъв.

Батко, като най-голям, предложи да направим така, че когато в магазините дойдела ревизия, да ги „надчетели“. Ние го зяпнахме тъпо и му се наложи да поясни, че ревизорите ги проверявали за съответствие между отчетените пари и получената стока. Щели сме да прецакаме магазинерите, ако им свиваме по нещо от нея. Идеята му ни се видя много яка и уточнихме и тактиката на нака-зателните ни акции- двама ще действат, а четирима ще бдят и ще ги предупреждават при опасност:

– Круша, крий!- както правехме при игра на „жмичка“.

Първата ни акция бе да изнесем от мазето на „Плод и зеленчук“ щайга с портокали, която скрихме в „офиса“. Бе тъпо да ги оставим да се развалят и ги изядохме. След още няколко щайги нямаше реакция от семейството, което работеше в магазина, а и от милицията.

Окуражени от този факт, им гепихме и една тенекия с мармалад, около 5 кг., от който също бързо ни втръсна. Ужилихме и „Млекарницата“. Сутрин им доставяха алуминиеви тави с кисело мляко и те оставяха част от тях на сянка в двора.

Връщайки се от училище, тайно взимахме  една. „Млекарите“ продаваха на децата от квартала, дори и на нас, техните хазяйчета, само „цвик“- мътната рядка долна част от тавата, а на възрастните- останалото, за да не им мрънкат.

В „нашите“ тави отгоре имаше гъсто кисело мляко с каймак. Изяждахме го като невидели, след което незабелязано изхвърляхме останалото в канала и подпирахме тавата при другите. Освен към портокалите и мармалада, охладняхме и към киселото мляко. Завлякохме им и тенекия сирене, от която хапвахме по малко, за да не би после да не вечеряме. То  взе издайнически да мирише и го скрихме в съседния двор. Зад оградата му към нашия бе пусто място.

Една вечер братовчедка ни Ани обобщи стореното:

-Целта ни бе да накажем магазинерите и да облекчим работата на дядо. Е, успяхме ли? Той върши същата работа, а ние разхищаваме откраднатото без дори да го ядем!

Батко й се сопна, че все още в двата магазина не е идвала ревизия и трябва да продължим до победен край. Целта оправдавала средствата за постигането й. Така бил казал някой си светец Лойола.

Това ни освободи от излишни душевни терзания и взехме да влачим повече неща в  съседния двор. Хапвахме от тях само колкото да не кажеше Ани, че разхищаваме храна. След около месец на вратата на единия, а след дни- и на другия магазин висна дългоочакваната табела: „Ревизия“.

 За наша изненада, те отвориха още на същия ден. Ако магазинерите бяха надчетени, ревизията би продължила поне до смяната им с нови. Те някакси бяха надхитрили ревизорите и май щеше да е така дори и тонове продукти да им бяхме отвлекли.

Към тази ни тъжна констатация се добави и че дори и да ги бяха надчели, едва ли държавата щеше да ги изгони и да каже на дядо да прави каквото иска с къщите си. Батко бе най-разстроен и изрече поредната си мъдрост- че сме се били борили за кауза пердута, сиреч, напразно. Трябваше ни нова цел, на която да се отдадем,  та ако ще и тя да се окажеше кауза подута /както бяхме запомнили израза/.

На 12.04.1961 г. сутринта по радиото гърмеше новината, че съветският кос-монавт Юрий Гагарин е излетял в космоса, обиколил е Земята и се е приземил успешно. Още на връщане от училище по будките за вестници имаше негови снимки, които се разграбваха като топъл хляб. Очаквахме от тях да ни гледа скулесто лице, като на сегашен супермен, но то бе на обикновен, миловиден и дружелюбен човек. В цялата ни страна настана космонавтомания.

Хората летяха в Космоса, а ние? По телевизията често даваха как съветските космонавтите тренирали в някаква камера, в която ги въртели, за да свикнат с безтегловността.

Пробвахме с въртене около себе си, но веднага ни се завиваше свят и започваше да ни се повръща. Един следобед момчетата решихме единодушно, че трябва да се заемем с тренировки за космонавти, което братовчедките подкрепиха с ентусиазъм. Батко даде поредната си гениална идея:

-Виждате ли онези големи празни каци от „Плод-зеленчук“? Ще ги използваме за тренировъчни камери, а не само да ни смърдят и да ни се пречкат тук!

Докарахме една в средата на двора. Вътре бе мръсничка, но я поизчистихме с разхвърляните амбалажни хартии около магазините, след което той обяви:

-Влизам вътре. Ще подпра ръцете си така, че да не се клямбучкам и когато ви кажа, че съм готов, катурвате кацата и започвате да я търкаляте. Ако ми стане лошо, ще ви извикам да спрете.

Започнахме да бутаме кацата с кандидат-космонавта напред-назад по дворната пътека, настлана с едри плочи. Батко и по-големият ми братовчед изкараха само малко. Дори и като за първи опит постиженията им, отчетени по часовник от братовчедките, не бяха обнадеждаващи.

Според търкаляните, трябвало да намаляваме скоростта, когато преминаваме между плочите. Така нямало полза-друсало много и гърбовете ги заболявали още преди да им се завиело свят. Обръчите на кацата се бяха разместили и тя заплашваше да се разпадне. Закрепихме я внимателно където си бе и взехме следващата „камера“, но и тя се разхлопа.

Решихме да подравним двора, за да друса по-малко и на космонавтите и на каците и здравата се потрудихме. Вечерта усилията ни бяха оценени от родителите ни и най-вече от дядо.

След няколко дни, в които разбрицахме и другите каци, както ме въртяха и аз   стисках зъби, въртенето изведнъж спря. През отвора й се надвеси магазинерът от „Плод и зеленчук“ и ми закрещя да излязам, извивайки ухото ми. Заболя ме, но пък спря да ми се повръща.

Онзи врещеше, че сме съсипвали инвентара му и родителите ни трябвало да го платят. Дядо го бе дочул, въпреки че бе време за следобедната му дрямка. Излезе, зашлеви звучен шамар на магазинера и му каза с гръмогласния си глас на герой от Балканската война:

-Ей, глупако! Ще ти оправя каците, но вече ще искам преди да си тръгваш оттук да почистваш канала в двора и да си подредиш амбалажа!

Показа му как се поправят каци, след което извика и другия магазинер и обясни и на двамата как да не задръстват канала и как да се грижат и за клозета ни, който и те ползваха.

Видът му бе ядосан и те не посмяха да му възразят, виждайки големите му мустаци да треперят от гняв. В края на всеки работен ден магазинерите си отиваха чак след като си оправеха бакиите в двора ни, което трая само докато дядо бе жив.

После те пак се отпуснаха, както и живущите в двора и той скоро заприлича на съседния. Когато проимах гадже, реших да я заведа у нас. Още след дворната ни врата тя си бе запушила носа, а аз й се бях оправдал нещо толкова гузно, че и сам не си бях повярвал.

Много години по-късно прочетох за „Ефектът на пеперудата“. Според американския учен Едуард Лоренц, за пръв път употребил този израз през 1972 г., помахването с крила на една пеперуда в Бразилия би могло да предизвика торнадо в Тексас.

Т.е., малки разлики в началните условия можели да причинят сериозно различаващи се резултати в системата като цяло.

Бе от типа „крилати фрази“, допаднали на много хора и възбудили въображението им. Та и аз, като човек вече на преклонна възраст, склонен да ровичка в спомените си за нещо по-значимо, извършено от него, се разфантазирах, че без нашия, макар и неуспешен „бунт на мравките“, едва ли щеше да се стигне до това дядо да „постави на мястото им“ магазинерите въпреки „чадъра“ над тях от ревизорите и държавата.

Продължих и с доста по-глобални разсъждения: – А защо не дори и да сме подтикнали самия Гагарин да полети в Космоса, по-късно американците да на-пуснат Виетнам, Берлинската стена да падне и светът  вече да не е същият?

В математиката има едно основно понятие- „Необходимо, но не и достатъчно условие“. Според този Лоренц необходимото условие в случая бе пеперудата да маха с крилата си.

А с цялата си фраза може би бе искал да оспори теорията на вероятностите в частта й спрямо обществото и да окуражи и най-обикновените хорица, че стореното от тях все пак има значение за системата като цяло.

Взех да разсъждавам и за жизнения цикъл: яйце- ларва/гъсеница/- какавида- пеперуда, в който с годините се бях върнал назад и отново размахах крила като пеперуда, което не бях правил отдавна и определено ми бе липсвало.

В обзелия ме душевен подем вдигнах поглед към небето и попитах дядо какво мисли по всички тези въпроси. Той, може би зает с небесни дела, не ми бе отговорил, но аз побързах да приема, че ми бе кимнал одобрително и позасукал големите си мустаци, наподобяващи ми в онзи момент на крила на пеперуда.

В сънищата ми тази нощ за пръв път всичко бе цветно и оптимистично.

You May Also Like…

Недостатък ли е недочуването?

Недостатък ли е недочуването?

Спомням си, че като пубертети играехме играта „Грешното телефонче”. Нареждахме се в кръг. Един „пускаше” дума,...

Случки от нудистки плаж

Случки от нудистки плаж

Преди доста години едно лято отидох в Созопол. Стопът вървеше и пристигнах там преди обяд. За да използвам деня реших...

Емоции с кучета

Емоции с кучета

  Едни наши познати се бяха обадили на жена ми да я помолят да гледаме кучето им Мечо докато са на екскурзия в...

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *