
Жена ми отдавна ми бе признала, че може би поради кармична или звездна причина /Козирог с аксендент Стрелец/, приготвянето на багаж винаги я изнервяло. Бих добавил, че във фобията й имаше и някои земни закономерности:
-Бе само ако ще пътуваме с кола;
-Бе еднопосочна- само преди тръгване /на връщане тя не се шашкаше/;
-Бе право пропорционална на предстоящия път, броя пътници в колата и на евентуалните ни нощувки.
Конкретен пример: Ще пътуваме с колата на 30-на километра, само двамата, ще преспим във вилата на наши приятели и на следващия ден ще се върнем.
Тя става още в 7 ч. Правя кафе и я каня- нямало за кога. Вратите на гардероби, ракли и шкафове в стаята й започват да се трескат и скърцат. Извиква ме там да съм ги оправел. Ама и чекмеджетата.
Отпивам гълток от кафето и се появявам с отвертка, чук, пила, масльонка и усмивка. Оправям което не се затваря или отваря и смазвам всичко, което скърца. В момента тя държи някаква своя дрешка /така нарича по-евтинките/ и я гледа нерешително.
Питам я дружелюбно какво държи, за да й съдействам поне духовно, а тя леко се стряска:
-А, това ли? Едно „боди“, което бях купила преди около година от „Втор употреба“. Забутала съм го тук и после съвсем съм забравила за него!
Понечвам да й кажа, че не му е сега времето да се чудим кога и защо сме купили разни неща, да се концентрира само в приготвянето на багажа си. Късно е. Тя вече е започнала да го облича. Застава пред голямото ни огледало в коридора:
– Как ти изглеждам?
В погледа й има толкова надежда, че изпускам отвертката:
-Господи, направо перфектно!
-А не ми ли прави задника сплескан? Донеси ми и настолното огледало!
Държи го зад главата си и се опитва да добие двуизмерна /2D/ представа в посока „Север-Юг“.
Което значи, че имам на разположение 5 минутки, в които тя ще е между огледалата.
Използвам ги, за да вляза в стаята й, да потърся още позабравени нейни дрешки в гардероба й и да ги скрия в онази негова част, наречена от самата нея: „Разни“.
Там тя само слага и не вади, с изключение на пролетното почистване. Доволен от „профилактиката“, се връщам и я оглеждам „3D“. Старая се да правя това с поглед на добронамерен хищник:
-Ама пък това боди така ти е лепнало! Сякаш е направено точно за теб!
-Ох, дори не съм го изпрала! Да знаеш, дрехите от „Втора употреба“ трябва да се изпират веднага! Иначе кой знае чии бацили ще прихванеш! Ей сега, само набързо ще го тръкна, не бива да го оставям в гардероба ми пак непрано!
Дали пък да не си допия кафето и да изпуша цигара в кухнята?
Сядам там, запалвам и започвам да се ослушвам. Дърпам дима като за последно, целият съм в слух.
В момента май „тръква“ бодито в банята…… а сега май отива да го простре. Загасвам цигарата, но тя още дими, когато жена ми влита в кухнята:
-Не му е сега времето да пушиш! Започвай да си приготвяш багажа!
-Ей-сега, ще го спретна само за минутка!
-Да, бе, то така се приготвя багаж- за минутка! И събери проклетите си чукала от стаята ми, че се спъвам! Аз ще подредя своя багаж, а твоя накрая ще го прегледам! Вземи си само най-необходимото! Писнало ми е да влачим излишни неща и като ги върнем да ги препирам!
-А защо ги препираш, като не са обличани?
-Не мога да ги оставя просто по местата им- те ще миришат на багаж!
Не разбирам защо тя винаги смесва приготвянето на багажа с чистка и ревизия на гардероба си.
И още нещо- ако не се оглеждаше отвреме-навреме, за да види какво още се моткам, нямаше ли вече да е готова?
Влизам в стаята й, готов да съдействам. Тя е в диалог със себе си:
-Да ме пита човек защо това все още не съм го изхвърлила!. Но пък може и да ми свърши работа през есента? Не, с костюмчетата ще се занимая друг път! Но защо пък не още сега? А бе я така и така съм отворила гардероба…..
Някои нейни дрехи отиват в чувала, грижливо надписан от нея „Парцалки“. По-късно част от тях отиват в раздела „Разни“ в гардероба й.
Всяко нейно действие се предхожда от проба, която не би била толкова „прибързана“, ако не съм й бил „висял над главата“. При едно мое появяване тя ми нарежда:
– Помисли кои твои неща вече няма да носиш! Някои ще дадем на брат ми!
Към 9,20 часа стаята й е като след обир. По пода има купчини дрехи и тя ходи между тях като щъркел.
В средата има леген с вода, препарат и домакинска гъба. Към 9,50 гардероба й /без раздела „Разни“/ е измит и започва най-трудната й част- подреждането му, ама без проба.
Легенът вече е ненужен, но си остава там. Тя го прескача гразиозно и дори бих казал- незлобливо, ако не гледаше така сърдито.
Влизам в стаята й тъкмо когато се чуди с какво да продължи. Оставям един голям празен сак, забърсан и с пораздвижени ципове лично от мен, нервакът.
Тя се усеща какво й намеквам и започва да подрежда в сака багажа си.
Казвам й:- Браво, миличка, страхотна си, днес свърши невероятна работа! Въздухът тук вече е друг! Знам, че ще последва някоя от любимите й сентенции и се опитвам да позная коя ще предпочете днес:
- „Всяко нещо трябва да се пипне от грижовна човешка ръчичка“
- „Ако всеки ден правим по нещо дори и малко за апартамента ни“…. ;
- „Хората си подреждат редовно домовете, а ние- само от дъжд на вятър“
Бях заложил на №1, но не познах- бяха 1,2 и 3.
Тя преглежда моя сак и чувалите ми “Парцалки“ и „За брат й“. Премества някои неща от единия в другия и иска да изхвърля чувалите ни „Парцалки“.
Полива цветята, избърсва прахта, вади от хладилника някои неща и ги слага в торбичка заедно с боклука от кухнята. Забърсва „набързо“ и хладилника отвътре.
Преди да излезем, жена ми обхожда с критичен поглед апартамента. Донамества столовете, поставя всички постелки и чердженца строго успоредно. Взира се в бюрото ми, което изпреварващо бях подредил.
Ама защо върху не-го имало листа и химикалки, след като имало и чекмеджета за тази цел?
Сигурен съм каква е причината да държи на перфектния ред в апартамента ни при напускането му.
Тя определено не иска да се изложим пред евентуалните крадци и те да си помислят, че тук живеят мърлячи. „Какво ще си кажат хората?“- това винаги я тревожи. Към 11 ч. потегляме.
В края на лятото, една вечер решаваме, че имаме нужда от заслужена едно-седмична почивка, във вилата ни в Казанлъшко, на 180 километра.
Планирахме заминаването ни за след 2 дни. Преди да заспя, се разтревожих: Според примера, за 30 километра и една нощувка, приготвянето на багажа ни бе отне-ло около 4 часа. Чисто математически погледнато, за 180 клм. и 7 дни биха би-ли необходими: 7 нощувки х 180:30 клм. х 4 часа=7х6х4=168 часа= една седми-ца.
Ужас!
В деня преди пътуването не отидох на работа. Освен основно почистване на апартамента /и заради крадците/, подредих гардероба й, а и своя. Грижовната ми човешка ръчичка опипа всичко. Приготвих багажа ни в два големи сака. Предвидих слънчево, дъждовно време, плаж, ранички за екскурзийки, книжки, карти, кръстословици, химикалки, шапки. Почистих хладилника, а саксиите натопих в легени, от които да пият водица цяла седмица. Дори ме хвана яд, че ще трябва да напуснем такъв изряден апартамент.
Когато жена ми си дойде вечерта, притоплих донесените от мен от близката пицария пици и ги сервирах. С което махнах едно „гайле“ от главата й. След като се нахранихме, тя заби угрижен поглед в тавана:
-Утре трябва да си оправим багажа, което още отсега ме съсипва!
-Виж, подредил съм и излъскал всичко. Дори и гардеробите. Приготвил съм багажите – и моя, и твоя! Ще добавиш само необходимата ти козметика!
-Ох, не знам, сега съм много уморена. Дано е така, благодаря ти!
-Утре ставаме, пием кафе, скачаме в колата и тръгваме. Довери ми се напълно и ми повярвай, че съм се справил добре, като хората. А сега си лягам.
На сутринта не я пуснах по стаите, докато не си изпие кафето. Карах я да ме пита каквото иска за приготвения багаж. Въпросите й отначало бяха: – А това взел ли си?, после: – А за това не си се сетил, нали?, а накрая: – Ама и това ли си взел?
Отговарях утвърдително, а тя не вярваше на ушите си. С моя помощ жена ми накрая взе храброто решение да се впусне в тази авантюра без да мисли повече. Мина по стаите. Ако щете ми вярвайте, но нямаше никакви забележки.
Още в 9,30 бяхме в колата- наш семеен рекорд. Аз бях оценен, а тя- спокойна и след малко заспа. Шосето се провираше между две планини.
Наляво и надясно- гледки. Средна гора се бе сгушила близо до Стара планина, както и жена ми до мен.
За пръв път шофирах с удоволствие. Бях помогнал на жена си във фобията й да приготвя багаж и бях горд. А защо досега не се бях сещал за това? Обещах си на следващия ден да си изрежа ноктите пред нея. Тя знаеше, че това пък бе моята фобия. С изрязани нокти винаги досега бях изпитвал някакъв странен гъдел и дискомфорт. Дни наред след това нервничех при докосване на каквото и да е, но се надявах този път да не бъде така.
Тя заспа, а аз си запях наум хубави италиански песнички от нашата младост. След половин час- вече и на глас. Тя скоро поде с мен песента, изпълнявана на времето от дуета „Уес и Дори Геци“, която някога с нея дори бяхме обявили за наш семеен химн: “Un corpo e un anima” – „Едно тяло и една душа“.Тогава любимата ни смешка бе, че в песента тя е тялото, а аз- душата.
Цялата седмица си прекарахме чудесно. Екскурзии в двете планини, с ранички, свободни, сред природата, а на вилата си не обръщахме никакво внимание- ако иска, да си се чисти сама или пък да си стяга багажа, на нас ни бе все едно.
След този случай за жена ми приготвянето на багаж вече не бе нито фобия, нито гайле, нито дерт. Участваше в това съвсем експедитивно, а за мен пък изрязването на нокти не бе събитие, от което да се плаша. Преди това си бях изрязвал ноктите на ръцете в единия месец, а в следващия- на краката. Вършех вече и двете веднаж седмично, бих казал- дори със садистично удоволствие.
Изглежда, за да разбереш чужда фобия, и ти трябва да страдаш от някоя. Така сме направени хората- с всякакви чудати кусури, фобии и всеки от нас си е поне малко откачалка на някаква тема.
И двамата с нея бяхме твърдо убедени, че много по-лесно е, ако някой близък те подкрепя в опитите ти да ги преодолееш. За сам човек това е доста по-трудно, склонен е дори да си ги харесва, нещо като вариант на „Стокхолмския синдром“, при който жертвата се привързвала към своя мъчител. Бяхме изпреварили момента, в който аз бих се при-вързал към ноктите си, а тя- към приготвянето на багаж.