Съзряването и след това възрастта идват  първо при нас, жените. Това го забелязах още като бях на 12-13 и всички момчета на моята възраст ми изглеждаха като недоразвити амеби. От друга страна ние – аз и приятелките ми от 7“а“ клас-  ние си изглеждахме точно както трябваше (според нас) да изглеждат млади дами на нашата възраст – с грим, прически и впити дрехи.

В днешно време, в качеството ми на майка на две момчета, вече имам нова гледна точка. Момчетата ми се виждат нормално развити дечица , а момичетата на същата възраст ми се струват нахакани акселерати, които със самото си присъствие заплашват моите невинни зайчета-байчета. Знам, знам – започнах да се превръщам в типична мъжка майка.

Валентин, големият ми син, е на 13. В съзнанието си обаче той е още дете и въобще не се интересува как изглежда. За пореден път се убедих в това на семейното ни посещение на морето, когато се понесе към плажа  с бодра стъпка, издокаран с бански, бели хавлиени чорапи до коляното и гумени джапанки на дългите си космати крака.

След  час хвърляне във вълните, Вальо виси унило на плажа – висока, космата, отегчена мускулеста върлина, преливаща от неосъзнати хормони. Аз побутвам Мъжа ми Емо и му показвам с поглед Валентин. Пак с поглед искам да предам на Емо, че на Вальо  му е скучно.

Емо веднага взима нещата в свои ръце.  Поглежда Вальо и гласът му изгърмява наставнически: „Абе Валентине, вземи си една кофичка и една лопатка и си поиграй в пясъка. Аз ли да ти измислям игрите?“

Емо ми пуска властен мъжки поглед, който казва – „Ето, безсилна женичке, успокои ли се, проблемът  ти е решен. Ако имаш друг проблем за решаване – насреща съм“.

Вальо  от своя страна, пуска дълъг, пъпчив поглед към баща си.

Разбирам Вальо. Извъртам си бялото на очите, за да му покажа, че душевно съм с него.

Вечерта се храним с децата и едно приятелско семейство в ресторант до плажа. Идилия! Вальо си седи на масата при нас. Цъка нещо на телефона си, опрян на сгънатите му крака, върху които любимото ми комбо от чорапи и джапанки е възстановено. До него брат му наднича в екрана му. Аз си пия бялото вино и си хапвам пържените калмари. Емо се разтоварва от разрешаването на проблемите ми като си пие бирата, все пак е на почивка човекът.  Заглеждам се в една страхотна мадама на съседната маса. Изглежда ми около 20 годишна, много добре гримирана, с лъскава коса, страхотен тен, натежал бюст и много дългокрака. Брей, тази днешната младеж колко е красива! Добре, че не ми е конкуренция! – минава някак си небрежно през главата ми.

Оказва се, че не е изключено и да си станем конкуренция, защото Мария, жената от приятелското ни семейство с които вечеряме, маха от нашата маса към страхотната мадама:

-Алекс, ела при нас да те запозная с един батко, да има с кого да си играете!

Виж я пък тази Мария! Подскачам като ужилена! Откъде накъде иска да запознава красавицата Алекс с мъжа ми, и отгоре на всичкото го представя като „батко“. Светкавичната ми асоциация като чуя „Батко“ е за свалка. „Батко“ незабавно извиква в съзнанието ми образ на мустакат сваляч с привкус на тарикат. Предполагам, че е така заради натрапваната ми с години класика в поп-фолка, а именно – „Я елате, пиленца, при батко“. Но освен това, сещам се, че преди да, така да се каже, „укротя“ мъжа ми, той се подвизаваше из София със сваляческото прозвище „бат’ Ем4о“.Много в стил 1999-2002 година.

Връщам се към настоящето и към недообмисленото, да не кажа безотговорно поведение на приятелката ми Мария……Ама тази Мария вярно какви ги върши –  отгоре на всичко вика Алекс да си били „играели“ с баткото, моля ти се! Представям си как скришом от мен мъжът ми се потупва сам себе си по рамото и си  казва тихичко „бат’Ем4о о6те го бива в игри4ките“!

Разярено  се обръщам на другата страна към Мария. Ако й е толкова важно да запознава Алекс с „батковци“, да я запознае с Бат’ 4ефо ( нейния си мъж и стар авер на Бат’Ем4о, с когото едно време са вършали заедно из дискотеките).

Но за голяма изненада, нашата маса излъчва трети, неочакван за мен представител на „батковците“

-Алекс, запознай се с батко Вальо! – Мария запознава Алекс с ДЕТЕТО МИ!

-Ти 2008ма година ли си? – пита Алекс подавайки си ръката

– 2007ма съм роден – изревава мутирало Вальо.

-Еййй ама вярно си ми бил батко. Аз съм 2008ма.– Алекс  изчезва в мрака, оставяйки след себе си  облак прекрасен парфюм, обвиващ неизреченото, но очевидно „въпреки това, малък си за мен“. Чудя се дали е забелязала чорапите и джапанките.

Оказа се, че Алекс е на 12, а не на 20. Мария, която е приятелка на майка ѝ,  ме пита как така не съм познала Алекс. В отговор на учудения ми поглед разбирам, че когато 2010 г Алекс била бебе, аз съм я взимала няколко пъти с нас, за да си „играят на плажа, с кофичката и лопатката на батко Вальо“. Емо ме сръчква – „Ето, като си е играел с кофичката и лопатката, поне е успявал да задържи интереса на Алекс по-дълго към себе си. Ти не се ли научи, че винаги съм прав! Другият път ще ме подкрепиш като казвам на детето какво да прави, а няма да ми въртиш бялото на очите си“.

Въобще не го и слушам. Срам ме е от себе си. Сетих се как, вече в средата на 20те ми години, съм виждала оценяващи погледи на (както аз така им виках тогава -) „женички“ на 40ина години, които с опитно око „пробягваха“ по фигурата ми и пускаха коментари от рода на „ами ние с теб сме с еднакви дупета“. Признавам си, тогава си казвах-когато стана на 40, няма да съм като тези – аз ще остарея с достойнство. Във въображението си се виждах като една достолепна 40 годишна госпожа, облечена в безформен блузон, която затваря буркани с туршия, шие гоблени и не си мери дупето с тези на младите.

На 40 не правя нито едно от тези четири неща.  Но за сметка на това  правя целенасочени усилия да се видя отстрани. Видях се отстрани и осъзнах, че съм попаднала в капана на цикличното поведение, налагано ни с векове, като  „жена, която има син и става майка-орлица“. Също така съм се обиждала, когато са ми казвали, че изглеждам добре за възрастта си ( чудя се защо – предпочитала съм да ми кажат, че изглеждам зле за възрастта си ли). Сега пък се притесних от 12 годишно дете!

Сетих се за  моята домашна помощница, 75 годишната рускиня Оксана. Тя не не се обижда на тема „възраст“, както и на повечето други теми, защото е в мир със себе си. Разбрах това, когато един ден малкият ми син Николай, още преди да тръгне на училище, се чудеше дали хан Аспарух е имал мускули и дали е можел да се набира. Този въпрос го човъркаше цял ден,  защото „ако е можел да се набира, как така не е успял да счупи сноп стрели“. В търсене на съвременник на Хан Аспарух, който да свидетелство от първо лице за физическите му способности, погледът на Николай с надежда се спря върху Оксана. Изтърси без никакви заобиколки:

-Окси, а ти била ли си приятелка на Хан Аспарух? Ако си го познавала – помниш ли дали е можел да се набира?

Замръзнах. Щях да разбера, ако Оксана се обидеше. Не е първа младост, ама чак пък наборка на Хан Аспарух….

-Да, миличък – отговори Оксана и погали Николай по главичката. Бьла многа близка с Ган Аспарух. Имал агромни мускули и бьл отльичен военньик.

Оксана ми намига. Аз й се усмихвам облекчено. Николай е щастлив. Оттогава като стане дума за Окси вкъщи, винаги я споменаваме като „Приятелката на Хан Аспарух“. И ако „Приятелката на Хан Аспарух“ означава жена, която е в мир със себе си, живее спокойно живота си, не се обижда и не се сравнява с никого, тогава и аз искам да стана „приятелка на хан Аспарух“.  Защото това е да остаряваш с достойнство…. всъщност, този израз въобще не ми харесва. Поправям се – исках да кажа – това е да живееш с достойнство.